Дж. Р. Уорд
Вечна любов (17)

15.

— Справи се добре тази вечер, господин О.

О. излезе от бараката зад хижата с мисълта, че одобрението на господин Х. нищо не струва. Не показа раздразнението си. Бе изминал само ден, откак се бе изтръгнал от лапите на Омега и не беше в настроение да предизвика ново наказание.

— Обаче вампирът не ни каза нищо — измърмори той.

— Защото нищо не знаеше.

О. спря. На слабата светлина на утрото бялото лице на господин Х. блестеше като малка луна.

— Не ви разбрах, сенсей?

— Аз самият го обработих, преди да дойдеш. Трябваше да знам, че мога да разчитам на теб. Но не исках да пропусна възможността, в случай че си станал мекушав.

Което обясняваше тежкото състояние на вампира. До този момент О. смяташе, че той се е съпротивлявал упорито при залавянето му.

Изгубено време, похабени усилия, помисли си О. и извади ключовете за колата си.

— Ще има ли други изпитания за мен? — Копеле.

— Не и в момента. — Господин Х. погледна часовника си. — Новата ти група скоро ще е тук, така че прибери ключовете. Да влезем вътре.

Нежеланието на О. дори да се приближи до хижата парализира краката му. Не можеше да помръдне. Но се усмихна.

— След вас, сенсей.

Влязоха и той отиде директно до вратата на спалнята. Подпря се на рамката. Макар че едва дишаше, запази хладнокръвие. Ако избягваше въпросното място, господин Х. щеше да измисли причина да го изпрати точно там. Копелето знаеше, че да бъркаш в пресни рани е единственият начин да видиш дали ще зараснат, или ще се покрият с гной.

Убийците с белите лица изпълниха хижата. О. ги оглеждаше критично, преценяваше ги. Не познаваше нито един, но колкото по-дълго служеха на обществото, толкова по-анонимни ставаха неговите членове. Кожата, косата и очите им губеха цвета си и накрая всички лесъри изглеждаха по един и същи начин.

Останалите попиваха с погледи тъмната му коса. Новите членове заемаха най-нисшите позиции и беше необичайно новобранец да бъде включен в елитна група. Е, добре. Майната ви. О. срещна погледа на всеки един от тях, давайки им ясно да разберат, че ако искат да се перчат, той с радост ще подхване играта.

Изправен пред възможността за физическо стълкновение, той се оживи. Беше като събуждане след здрав и пълноценен нощен сън. Възраждащата се агресия му доставяше удоволствие — добрата стара нужда да доминира. Тя му даваше увереност, че не се е променил, че Омега не беше успял да му отнеме същността.

Срещата не продължи дълго. Беше стандартна. Запознаха се. Напомниха си, че всяка сутрин трябва да проверяват електронната си поща. Преговориха отново стратегията си, както и някои от правилата за действие при пленяване и убиване.

Когато приключиха, О. тръгна първи към вратата. Господин Х. му препречи пътя.

— Ти ще останеш.

Бледите му очи го гледаха втренчено — наблюдаваха го, очакваха да видят искрицата на страха. О. кимна и разкрачи крака.

— Разбира се, сенсей. Както кажете.

Над рамото на господин Х. О. гледаше как другите се разотиват — като непознати. Не разговаряха, гледаха право напред, телата им не се докосваха дори случайно. Очевидно никой никого не познаваше. Вероятно бяха повикани от различни райони. Което означаваше, че господин Х. е прибегнал към дълбоките резерви.

Вратата се затвори след последния лесър и по кожата на О. пробягаха тръпките на надигащата се паника. Той обаче се застави да остане спокоен, невъзмутим като скала.

Господин Х. го огледа от главата до петите. След това отиде до лаптопа, оставен върху кухненската маса, и го включи. И сякаш чак сега се беше сетил, каза:

— Ти ще ръководиш и двете групи. Искам да ги обучиш в техниките за въздействие, които използваме. Искам да работят като екип. — Вдигна поглед от проблясващия екран. — И искам да останат живи, ясно ли е?

О. смръщи вежди.

— Защо не казахте това, докато бяха тук?

— Не ми казвай, че имаш нужда от помощ.

Присмехулният му тон накара О. да присвие очи.

— Мога и сам да се справя.

— И ще е по-добре да го направиш.

— Свършихме ли?

— Не, този разговор няма никога да приключи. Но можеш да си тръгнеш.

Когато стигна до вратата обаче, О. разбра, че ще последва още нещо. Постави ръка на бравата.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш? — прошепна господин Х. — Мислех, че си тръгваш.

О. огледа стаята и измисли набързо нещо, за да оправдае колебанието си.

— Не можем повече да използваме къщата в центъра на града за въздействие, не и след бягството на онзи вампир. Имаме нужда и от друга сграда, освен бараката отзад.

— Това го знам. Да не би да мислиш, че те изпратих да разглеждаш имоти просто ей така?

Ето какъв бил планът.

— Парцелът, който разгледах вчера, не беше подходящ. Блатото заема голяма част от него, а наоколо минават прекалено много шосета. Имате ли предвид и някои други места?

— Ще ти изпратя списъка по електронната поща. А докато реша къде ще строим, ще водиш пленниците тук.

— В бараката няма достатъчно място за зрители.

— Имам предвид спалнята. Тя е достатъчно просторна. Както ти е известно.

О. преглътна, но успя да запази гласа си спокоен.

— Ако искате и да обучавам групата, ще имам нужда от още по-голямо пространство.

— Ще идваш тук, докато строим. Ако не ти стана ясно, мога и да ти го напиша?

Прекрасно. Щеше да се справи. Отвори вратата.

— Господин О., мисля, че забрави нещо.

Господи. Сега разбра какво имат предвид хората, когато казват, че по кожата им лазят тръпки.

— Да, сенсей?

— Искам да ми благодариш за повишението.

— Благодаря ви, сенсей — каза О., стиснал челюсти.

— Не ме разочаровай, синко.

Върви на майната си, татенце.

О. се поклони леко и бързо излезе. Почувства се по-добре, когато се качи в пикапа и потегли. Не, не просто по-добре. Почувства се дяволски свободен.

На път към къщи се отби в аптеката. Не му беше необходимо много време, за да открие онова, от което имаше нужда. След десет минути затвори входната врата на дома си и деактивира алармената инсталация. Къщата му беше малка, двуетажна и се намираше в не особено скъп квартал. Мястото обаче предлагаше добро укритие. Повечето от съседите му бяха възрастни, а останалите — емигранти, които работеха на по две и три места. Никой не го безпокоеше.

Изкачи се до спалнята. Стъпките му отекваха по голия под, а празните стени, без никакви украшения, връщаха ехото. Странно, това го успокояваше. Никога не беше усещал къщата като свой дом. За него тя беше просто войнишка барака. Единствените му мебели бяха леглото и фотьойлът, чиято облегалка можеше да се накланя назад. На всички прозорци имаше щори и чужд поглед не можеше да проникне вътре. Гардеробите бяха пълни с оръжия и униформи. Кухнята беше съвсем празна, електрическите уреди не бяха използвани, откакто се беше нанесъл.

Съблече се и влезе в банята, като взе със себе си бялата торбичка от аптеката и оръжието си. Наведе се към огледалото и раздели косата си. Корените й бяха прораснали с близо три милиметра и се белееха.

Промяната беше започнала преди около година. Първо няколко косъма, а после цяла ивица, която се простираше от челото до тила. Слепоочията му бяха останали тъмни най-дълго, макар че сега дори и те бяха изсветлели.

Боя за коса „Клейрол“ №48 се грижеше за проблема му и връщаше естествения й кафяв цвят. Беше започнал с боя за мъже, но скоро беше открил, че дамските продукти покриват белите коси по-добре и по-дълготрайно.

Отвори кутията и не си направи труда да сложи латексовите ръкавици. Изпразни тубичката в шишенцето и нанесе боята, изстисквайки я равномерно върху корените. Мразеше миризмата на химикали. Необходимостта от редовно поддържане. Но обезличаването го отвращаваше.

Не беше известно защо лесърите губят пигментацията си с течение на времето. Или поне той никога не беше питал. Причините не го интересуваха. Просто не искаше да се изгуби в морето от анонимност, което поглъщаше останалите.

Остави шишенцето и се втренчи в образа си. Приличаше на абсолютен идиот с кафявата боя, наплескана по главата му. Господи, в какво започваше да се превръща?

Е, и това ако не беше глупав въпрос! Злото беше сторено отдавна и беше прекалено късно за съжаления.

В нощта на приемането му в обществото, когато беше заменил сърцето си за възможността да убива години наред, си мислеше, че знае от какво се отказва и какво ще спечели в замяна. Сделката изглеждаше повече от справедлива.

И в продължение на три години продължаваше да му се струва добра. Импотентността не го тревожеше особено, защото желаната от него жена беше мъртва. По-трудно му беше да свикне с липсата на храна и напитки, но и преди не се славеше като чревоугодник. А и нямаше търпение да смени самоличността си, защото полицията го издирваше.

Плюсовете му се струваха огромни. Сдоби се с по-голяма сила, отколкото бе очаквал. Той беше достатъчно здрав и мускулест още когато работеше като охрана в Сиукс сити. Но след като Омега свърши делото си, О. придоби нечовешка мощ, която много обичаше да използва.

Друг плюс беше финансовата независимост. Обществото му осигуряваше всичко необходимо, за да може спокойно да се отдаде на работата — покриваше разходите по жилището и пикапа, купуваше му дрехи и оръжия и дори електронни играчки. Той бе абсолютно свободен да се отдаде на преследване на плячката.

Или поне така беше през първите две години. Когато господин Х. пое командването, на автономността му беше сложен край. Сега имаше проверки. Елитни групи. Квоти.

И посещения от страна на Омега.

О. влезе под душа и изми боята от косата си. Докато се подсушаваше, застана пред огледалото и втренчи поглед в лицето си. Ирисите, някога кафяви като косата му, посивяваха.

След около година от предишното му „аз“ нямаше да е останало нищо.

Прочисти гърлото си.

— Казвам се Дейвид Ормънд. Дейвид. Ормънд. Син съм на Боб и Лили. Ормънд. Ормънд.

Господи, името звучеше странно в устата му. В главата си чу гласа на господин Х., който се обръщаше към него с „господин О.“.

В гърдите му се надигна мощно чувство — смесица между паника и тъга. Искаше да се върне обратно в миналото. Да го унищожи, да го изтрие. Сделката за душата му само изглеждаше добра. Всъщност тя беше истински ад. Той беше жив, дишащ и сеещ смърт призрак. Вече не беше човек, беше просто нещо.

Облече се с треперещи ръце и скочи в пикапа си. Като стигна до търговския център на града, вече не бе в състояние да мисли логично. Паркира на „Трейд стрийт“ и тръгна пеш по уличките. Мина известно време, преди да открие каквото търсеше.

Курва с дълга и тъмна коса, която, ако не показваше зъбите си, приличаше малко на неговата Дженифър.

Даде й петдесет долара и я отведе зад една кофа за боклук.

— Искам да ме наричаш Дейвид — каза й той.

— Разбира се. — Тя се усмихна, разкопча палтото си и разкри голите си гърди. — А как искаш да казвам на…

Той покри устата й с длан и започна да натиска. Не спря, докато очите й не изхвръкнаха.

— Кажи името ми — заповяда й.

Отслаби натиска и зачака. Но тя само дишаше тежко, затова той извади ножа си и го притисна в гърлото й.

— Кажи името ми.

— Дейвид — прошепна тя.

— Кажи, че ме обичаш. — Тя се поколеба и той я бодна леко с острието. Кръвта се стече надолу по блестящия метал. — Кажи го.

Увисналите й гърди, така различни от тези на Дженифър, се повдигаха и спускаха.

— Аз… Обичам те.

Той затвори очи. Гласът й не беше, какъвто трябваше да бъде. Тя просто не можеше да му даде онова, от което имаше нужда. Гневът на О. се разбушува и се превърна в неконтролируема ярост.