Дж. Р. Уорд
Вечна любов (26)

24.

Бела отвори вратичката на фурната, хвърли поглед на вечерята и се предаде.

Каква отврат.

Грабна две кухненски кърпи и извади тавичката с рулото „Стефани“. То се беше свило и вече не заемаше целия съд, а отгоре бе почерняло и напукано. Не ставаше за ядене. Беше по-подходящо за строителен материал, отколкото за вечеря. Още няколко подобни готварски постижения и малко хоросан и щеше да има стената около терасата, която искаше.

Затвори вратичката с хълбок. Беше готова да се закълне, че супермодерната печка „Викинг“ я гледа гневно. Лошите чувства бяха взаимни. Брат й беше обзавел къщата й и се бе постарал тя да има само най-доброто. Ривендж винаги вършеше нещата по този начин. За него нямаше никакво значение, че тя предпочита да има старомодна кухня и скърцащи врати и да гледа с обич как домът й остарява заедно с нея. Бог да й е на помощ, ако възрази срещу всичките тези мерки за сигурност. Единственият начин да й разреши да се премести беше да го остави да се погрижи домът й да бъде защитен от пожар и куршуми, да го направи непревземаем като музей.

Да, не беше много весело да имаш брат, който обича да командва и е с манталитета на надзирател.

Взе тавата и тръгна към френския прозорец. И в този миг звънна телефонът.

Вдигна слушалката с надеждата да не е Ривендж.

— Ало?

След кратка пауза, чу:

— Бела?

— Мери! Звънях ти по-рано през деня. Изчакай за секунда да нахраня енотите. — Остави телефона на масата, излезе бързо в двора, изсипа храната и се върна. Пусна тавата в мивката и вдигна отново слушалката. — Как си?

— Бела, трябва да те попитам нещо. — Гласът на приятелката й беше напрегнат.

— Разбира се, Мери. Какво не е наред?

— Ти… една от тях ли си?

Бела се отпусна тежко на един от столовете до масата.

— Питаш дали съм различна от теб?

— Да.

Бела погледна към изкуственото езеро, в което плаваха рибки. Досега всичко тук бе толкова спокойно, помисли си.

— Да, Мери. Различна съм.

По линията до нея долетя въздишка.

— О, слава богу!

— Не мислех, че за теб ще бъде облекчение да го знаеш.

— Така е. Аз… Наистина трябва да поговоря с някого. Толкова съм объркана.

— Каква е причината? — Чакай малко. Защо изобщо водеха този разговор. — Мери, откъде знаеш за нас?

— Рейдж ми каза. И дори ми направи демонстрация.

— Искаш да кажеш, че не е изтрил… Ти го помниш?

— Аз съм в жилището му.

— Какво?

— Да. Аз съм в къщата му. С още няколко вампири… Господи, тази дума… — Прочисти гърлото си. — Тук има още петима, които са точно като него.

Бела покри устата си с длан. Никой не можеше да живее заедно с членовете на братството. А и тази жена беше представител на човешката раса.

— Мери, как… се случи това?

Бела беше шокирана от разказа на приятелката си.

— Ало? Бела?

— Съжалявам, аз… Добре ли си?

— Да, така мисля. Поне в момента. Виж, трябва да знам. Защо ни събра нас двамата с Рейдж?

— Той те видя и те… хареса. Обеща ми, че няма да те нарани, което беше единствената причина да се съглася да му уредя среща с теб.

— Кога ме е видял?

— В нощта, когато заведохме Джон в учебния център. Или нямаш спомен за това?

— Нямам, обаче Рейдж ми каза, че съм ходила там. Джон… също ли е вампир?

— Да. Времето за преобразяването му наближава, затова и се намесих. Ще умре, ако в този момент някоя от нас не е с него. Има нужда от женски вампир, от когото да пие.

— Разбрала си го в нощта, когато се запознахте.

— Да. — Бела подбра внимателно думите си. — Мери, воинът добре ли се отнася с теб? Нежен ли е?

— Грижи се за мен. Защитава ме. Но нямам представа защо го прави.

Бела въздъхна. Мислеше, че тя знае. Като се имаше предвид до каква степен воинът бе обсебен от Мери, най-вероятно се е обвързал с нея.

— Ще се върна скоро у дома — казваше приятелката й. — След два дни.

Бела не беше толкова сигурна в това. Мери беше навлязла много по-дълбоко в техния свят, отколкото предполагаше.

 

 

О. маневрираше с булдозера в мрака с мисълта, че миризмата на изгорели газове е отвратителна.

— Добре. Готови сме! — извика У.

О. изключи двигателя и се огледа. Бяха изсекли дърветата и сега имаха около сто четиридесет и осем квадратни метра равен терен. Това беше парцелът, върху който щяха да построят центъра за въздействие.

У. застана в откритото пространство и се обърна към събралите се лесъри.

— Да започнем със стените. Искам да издигнете такива от три страни. Едната да остане отворена. — Махна нетърпеливо с ръка. — Хайде, размърдайте се.

Мъжете се разпръснаха.

Шумът от приближаващо се превозно средство накара всички да замръзнат по местата си, макар липсата на светлини да предполагаше, че е един от тях. Тъй като виждаха превъзходно в мрака, лесърите можеха да се движат свободно в нощта. Който и да седеше зад кормилото, притежаваше същата необичайна острота на зрението, защото заобикаляше успешно дърветата.

Миниванът спря и от него слезе господин Х. О. отиде при него.

— Сенсей — каза той и се поклони. Знаеше, че копелето се ласкае, когато му показват уважение. Напоследък не му беше така забавно да го изкарва от кожата, както някога.

— Изглежда напредвате, господин О.

— Нека ви покажа какво правим.

Трябваше да викат заради силните удари с чук, но нямаше причина да се тревожат за шума, който вдигаха. Намираха се точно в средата на район от седемдесет и пет акра на около тридесет минути от центъра на Колдуел. Западно от тях беше мочурището — равна местност, която река Хъдзън заливаше, когато прииждаше. На север и изток се издигаше скалистата планина Бит Ноч, която катерачите не обичаха, защото изобилстваше от свърталища на гърмящи змии, а туристите намираха за непривлекателна. Дотук можеше да се стигне единствено от юг, но бедните бели земеделски работници, които живееха в разпръснатите и рушащи се ферми, изглежда, не обичаха да се разхождат из околността.

— Добра работа — каза господин Х. — Къде ще бъдат разположени складовете?

— Тук. — О. застана на определеното място. — Оборудването ще пристигне сутринта. Ще бъдем готови да приемем посетители след ден.

— Наистина си се справил, синко.

По дяволите, мразеше да го наричат така.

— Благодаря, сенсей — каза господин О.

— Изпрати ме до колата. — Като се отдалечиха на известно разстояние от останалите, господин Х. каза: — Поддържаш ли връзка с отряд Бета?

О. положи усилия дори погледът му да не трепне.

— Не.

— Виждал ли си някой от тях напоследък?

Господи, какво ли целеше водачът им с този разговор?

— Не.

— Например по някое време снощи?

— Не, както казах, не поддържам връзка с отряд Бета. — О. смръщи вежди. Знаеше, че ако поиска обяснение, ще изпадне в положението да се защитава, но пет пари не даваше. — Защо е всичко това?

— Членовете на отряд Бета, които бяха изпратени снощи в парка, имаха добри перспективи. Не ми се иска да мисля, че си изклал конкурентите си…

— Някой от братята…

— Да, били са нападнати от член на братството. Точно така. Има обаче нещо странно. Братята винаги се стараят да намушкат врага в гърдите, за да се разпадне тялото. Но момчетата от Бета са били оставени да умрат от раните си. Били са в толкова тежко състояние, че когато е дошло подкреплението, не са могли да отговорят на нито един въпрос. Така че никой не знае какво се е случило.

— Не съм бил в парка и вие го знаете.

— Така ли?

— По дяволите…

— Внимавай как говориш. И какво правиш. — Господин Х. присви толкова силно бледите си очи, че заприличаха на цепки. — Знаеш на кого ще се обадя, ако се наложи отново да те накажа. А сега се залавяй за работа. Ще се видим с теб и останалите бойци на сутрешната проверка.

— Мислех, че електронната поща е за това — процеди О. през стиснатите си зъби.

— Отсега нататък ти и твоят екип ще се явявате лично.

Миниванът потегли, а О. втренчи поглед в нощта, заслушан в шумовете, характерни за строителните работи. Би трябвало да кипи от гняв. А той бе просто… уморен.

Господи, не му беше останал ентусиазъм за работа. Не можеше дори да се вбеси от глупостите на господин Х.

Всякакво вълнение му бе отнето.

 

 

Мери хвърли поглед на електронния часовник. Показваше 1:56. До зазоряване имаше още много часове, а не можеше да мигне. Затвореше ли очи, виждаше всичките онези оръжия, които Рейдж беше взел със себе си.

Легна по гръб. Мисълта, че може да не го види отново, бе така обезпокоителна, че не й позволяваше да анализира чувствата си. Просто ги приемаше, макар да я терзаеха, и се надяваше на някакво облекчение.

Господи, искаше й се да може да върне времето назад. И отново да стигнат до момента, в който той се приготвяше да излезе. Тя щеше да го прегърне здраво. И да му изнесе строга лекция как да се пази, макар да не знаеше нищо за бойните изкуства, а той да беше майстор в битките, или поне тя се надяваше да е така. Просто не искаше нищо да го застрашава…

Внезапно вратата се отключи. Още докато се отваряше, русата коса на Рейдж проблесна на светлината, която нахлу откъм коридора.

Мери скочи от леглото, прекоси бързо стаята и се хвърли в прегръдките му.

— О, какво, по… — Той я обгърна и я повдигна. Притисна я до себе си, влезе и затвори вратата. Остави я да се плъзне надолу по тялото му. — Добре ли си?

Краката й докоснаха пода и тя се върна в реалността.

— Мери?

— О, да… да, добре съм. — Направи крачка встрани. Огледа се. И силно се изчерви. — Просто съм… да, ще си легна пак.

— Почакай малко. — Рейдж съблече дългото си кожено палто, свали кобура от гърдите си, после и колана. — Ела при мен. Хареса ми как ме посрещаш у дома.

Разпери широко ръце и тя се сгуши между тях, притисна се силно в него, долови дишането му. Тялото му беше топло и от него се излъчваше прекрасен мирис — на свеж въздух и чиста пот.

— Не очаквах да си будна — прошепна той и прокара длан нагоре и надолу по гърба й.

— Не можах да заспя.

— Казах ти — тук си в безопасност, Мери. — Пръстите му се спряха в основата на врата й и започнаха да я масажират. — По дяволите, напрегната си. Сигурна ли си, че си добре?

— Да. Наистина.

Ръката му престана да се движи.

— Някога отговаряла ли си искрено на този въпрос?

— Току-що. — Приблизително.

Той поднови ласките.

— Ще ми обещаеш ли нещо?

— Какво?

— Ще ми кажеш ли когато не си добре? — В гласа му долови закачлива нотка. — Знам, че си силна, така че няма да се тревожа прекалено. И ти не трябва да се безпокоиш, че ще полудея от тревога.

Тя се засмя.

— Обещавам.

Той постави длан под брадичката и повдигна лицето й нагоре. Гледаше я сериозно.

— Ще ти напомням за това. — Целуна я по бузата. — Ще сляза в кухнята да хапна нещо. Искаш ли да дойдеш с мен? Сега в къщата е спокойно. Братята са още навън.

— Разбира се. Само да се преоблека.

— Просто наметни някой от моите халати. — Отиде до шкафа и извади дреха от мека черна материя с размерите на палатка. — Харесва ми идеята да носиш нещо мое.

Помогна й да се облече, а на лицето му играеше самодоволна мъжка усмивка. Тя й казваше, че му принадлежи. И, по дяволите, перфектно му подхождаше.

 

 

Когато приключиха с леката среднощна закуска и се върнаха в стаята му, Рейдж откри, че му е трудно да се концентрира. Странното жужене отново го изпълваше, беше по-лошо от всякога. Беше силно възбуден, тялото му гореше в пламъци и той се страхуваше, че кръвта във вените му ще пресъхне.

Мери се върна в леглото, а той взе набързо душ и се запита дали не е по-добре да облекчи ерекцията си, преди да се върне в стаята. Членът му беше твърд, силно напрегнат и страшно го болеше, а водата, която се стичаше по тялото му, го караше да мисли за докосванията на Мери. Погали го с ръка и си спомни как тя извиваше тяло към устата му, докато той доставяше удоволствие на нежните й тайни места. Свърши след по-малко от минута. Самотният оргазъм не му помогна. Тялото му като че ли знаеше, че истинското освобождение е в спалнята и нямаше намерение да позволи да му пробутват заместители.

Изруга, спря душа, подсуши се и отиде до гардероба. Като се молеше Фриц да се е погрижил за абсолютно всичко, започна да търси и откри — благодаря ти, Господи — пижама, която никога досега не бе използвал. Облече я и отгоре, за всеки случай, се наметна с халат в същия цвят.

Направи гримаса — чувстваше се така, сякаш е облякъл поне половината дрехи в гардероба си. Но нали това бе целта му.

— Да не ти е горещо? — попита той, след като запали от разстояние една свещ и изключи осветлението.

— Не, перфектно е.

А на него му се струваше, че се намира в тропиците. Температурата се повиши още повече, като приближи до леглото. Седна възможно най-далеч от нея.

— Мери, след около час, в четири и четирийсет и пет, ще чуеш как външните щори се спускат, за да изолират светлината на деня. Плъзгат се по улеи и шумът не е чак толкова силен, но не искам да се стреснеш.

— Благодаря.

Рейдж легна върху завивката и кръстоса глезените си. Всичко извикваше раздразнение у него — горещината в стаята, пижамата, халатът. Сега разбираше как се чувстват подаръците, обвити в хартии и панделки — задушаваха се.

— Така облечен ли спиш обикновено? — попита тя.

— Да.

— Тогава защо халатът е все още с етикета?

— В случай че поискам още един такъв.

Обърна се с гръб към нея, после отново легна по гръб и втренчи поглед в тавана.

След минута опита по корем.

— Рейдж. — Гласът й бе прекрасен в полумрака и тишината.

— Какво?

— Спиш гол, нали?

— Да.

— Виж, можеш да се съблечеш. Голотата ти няма да ме обезпокои.

— Не искам да се чувстваш… неудобно.

— Много повече ме смущава непрекъснатото ти обръщане насам-натам. Чувствам се като палачинка, която подмятат нагоре-надолу.

По всяко друго време щеше да се засмее на тона, с който му говореше — сякаш беше майка, която се опитва да вразуми непослушното си дете, но горещата издутина между краката му изсмукваше чувството му за хумор.

О, по дяволите, ако мислеше, че дрехите ще му помогнат да се контролира, значи си бе изгубил ума. Желаеше я така отчаяно, че с изключение на метална ризница, нищо, което би могъл да облече, не би имало никакво значение.

Изправи се и се съблече — с гръб към нея. С известна доза финес и грация успя да се пъхне под завивките, без да й позволи да види демонстрацията на желанията му. Нямаше нужда тя да знае за чудовищната му възбуда.

Отново легна с гръб към нея.

— Мога ли да я докосна?

Ерекцията му се изправи още повече, приемайки, че предложението се отнася до нея.

— Какво по-точно искаш да докоснеш?

— Татуировката.

Господи, беше така близо до него, а и този неин глас — толкова сладък и красив, като магия… Обаче напрегнатото жужене в тялото му го караше да се чувства неспокоен.

След като не получи отговор, тя прошепна:

— Няма значение. Аз…

— Не. Просто… — По дяволите. Не му харесваше хладната нотка в гласа й. — Всичко е наред, Мери. Прави, каквото ти харесва.

Чу прошумоляването на чаршафите. Усети раздвижването на матрака. А после пръстите й го погалиха по рамото. Постара се да не издаде трепването си.

— Къде си направи тази татуировка? — прошепна и проследи очертанията на проклятието. — Майсторството е необикновено.

Цялото му тяло се напрегна, тъй като усещаше съвсем ясно къде тя докосва звяра. Сега ръката й се беше спряла на левия му преден крак, а той го знаеше, защото собственият му крайник тръпнеше.

Затвори очи. Чувстваше се като в капан — уловен някъде между удоволствието от докосването й и съзнанието, че флиртува с гибелта си. Вибрациите и огънят, който го изгаряше, се засилваха и извикваха на бял свят най-тъмните му и разрушителни страсти.

Пое си въздух през зъби, докато тя галеше хълбока на звяра.

— Кожата ти е толкова гладка — каза Мери и прокара длан по гръбнака му.

Замръзнал, неспособен дори да диша, той се молеше да постигне самоконтрол.

— И… е, няма значение. — Отдръпна ръката си. — Мисля, че е красив.

Оказа се върху нея още преди да е осъзнал, че е помръднал. И не беше джентълмен. Пъхна със сила бедрото си между краката й, прикова ръцете й над главата, покри устата й със своята. Тя изви тяло в дъга към него, а той сграбчи нощницата й и я вдигна нетърпеливо и грубо нагоре. Щеше да я обладае. Сега, в този момент и в собственото си легло — точно както искаше.

А тя щеше да бъде съвършена.

Бедрата й отстъпиха пред натиска му и се разтвориха широко. Подканваше го, подлудяваше го. Произнесе името му с дрезгав шепот. Този тих и нежен звук предизвика у него разтърсващи тръпки, които замъглиха зрението му. По ръцете и краката му плъзнаха горещи пулсации. Бе обзет от една-единствена мисъл — да я вземе. Събудени бяха животинските му инстинкти, не му беше останала и капка цивилизованост. Беше като подивяло животно и…

Беше на ръба на унищожителната експлозия — предвестник на проклятието.

Ужасът му даде сили да скочи от леглото. Запрепъва се несигурно из стаята и се удари в стената.

— Рейдж!

Той се отпусна тежко на пода и покри лицето си с треперещи ръце. Знаеше, че зениците му са побелели. Тялото му се тресеше толкова силно, че думите излизаха от устата му на пресекулки.

— Изгубил съм си ума… Това е… По дяволите, не мога… Трябва да стоя далеч от теб.

— Защо? Не искам да спираш…

Той я прекъсна.

— Умирам от желание по теб, Мери. Така дяволски съм… жаден за теб. Но не мога да те имам. Няма да те… взема.

— Рейдж! — извика тя така, сякаш искаше да достигне до съзнанието. — Защо?

— Ти не ме желаеш. Повярвай ми, наистина не ме искаш такъв.

— Не е така, по дяволите.

Нямаше да й каже, че звярът в него се надига, готов да излезе на бял свят. Предпочиташе да предизвика у нея отвращение, отколкото страх.

— Само тази седмица вече съм бил с осем различни жени.

Настъпи дълга тишина.

— Мили… боже!

— Не искам да те лъжа. Никога. Така че, нека бъдем наясно. Правя доста анонимен секс. Бил съм с толкова много жени, които въобще не са ме интересували. И не искам да си помислиш, че някога бих те използвал по този начин.

Усещаше, че зениците му отново са черни, затова я погледна.

— Кажи ми, че поне практикуваш безопасен секс — прошепна тя.

— Когато жените ме помолят, да.

Очите й мятаха мълнии.

— А когато не го направят?

— Не мога да прихвана дори обикновен грип от тях. Нито СПИН, хепатит С или някоя друга болест, предавана по полов път. Човешките вируси не могат да ни засегнат.

Тя издърпа завивките до брадичката си.

— А как можеш да си сигурен, че не са забременели? Или хората и вампирите…

— Възможно е двете раси да имат поколение, но се случва рядко. А за мен е очевидно кога жената може да забременее. Подушвам го. Ако е в такъв период или е близо до него, не правя секс с нея. Въобще. Децата ми, когато реша да имам, ще се родят в безопасност в моя собствен свят. И ще обичам майка им.

Мери извърна поглед. Очите й бяха стъклени, невиждащи. Той вдигна поглед, за да разбере в какво се е втренчила. В картината на Мадоната с младенеца, окачена над шкафа.

— Радвам се, че беше откровен с мен — каза тя накрая. — Но защо трябва да бъде с непознати? Защо да не е с някого, когото… Всъщност не ми отговаряй. Не е моя работа.

— Предпочитам да бъде с теб, Мери. За мен е… мъчение да не съм в теб. Желая те толкова силно, че е непоносимо. — Издиша шумно. — Но можеш ли искрено да ми заявиш, че ме желаеш сега? Макар че… По дяволите, дори да ме искаш, има и нещо друго. И преди ти казах, че имаш страшно въздействие над мен. Страхувам се, че ще изгубя контрол. Никоя друга жена не ме е карала да се чувствам така.

Поредната дълга пауза в разговора. Наруши я тя.

— Кажи ми отново колко си нещастен, че не спим заедно — каза сухо.

— Страдам отчаяно. Желанието ми причинява болка. Непрекъснато съм възбуден. Обезумял съм от страст. Неудовлетворен съм.

— Това е добре — засмя се тя леко. — Господи, аз съм истинска кучка, нали?

— Не. Ни най-малко.

В стаята се възцари тишина. Накрая той легна на една страна и се сви, подложил ръка под главата си. Тя въздъхна.

— Не очаквам от теб да спиш на пода.

— Така е по-добре.

— За бога, Рейдж, ела тук.

Гласът му беше нисък, подобен на тихо ръмжене.

— Ако се върна в леглото, ще се устремя към онова сладко местенце между краката ти. И този път не само с ръце и език. И ще се случи същото — тялото ми върху твоето и всеки втвърден сантиметър от мен отчаяно ще копнее да проникне в теб.

Долови наситената с чувственост миризма на възбудата й и въздухът между тях се изпълни с предчувствие за секс. Тялото му отново се напрегна като опъната тетива.

— Мери, по-добре ще е да не съм до теб. Ще се върна, след като заспиш.

И излезе, преди тя да е произнесла и дума повече. Затвори вратата след себе си и се облегна на стената в коридора. Чувстваше се по-добре сега, когато по-слабо долавяше аромата й.

Чу смях, вдигна глава и видя Фюри да се приближава бавно.

— Изглеждаш напрегнат, Холивуд. Както и напълно гол.

Рейдж се прикри с ръце.

— Не знам как го понасяш.

Братът спря и горещото ябълково вино в чашата му се развълнува от рязкото движение.

— Кое?

— Въздържанието.

— Не ми казвай, че избраната от теб жена не те желае.

— Не е в това проблемът.

— Защо тогава си навън в коридора, възбуден?

— Не искам да й причиня болка.

На лицето на Фюри се изписа изненада.

— Огромен си, вярно, но никога досега не си наранявал някоя жена. Или поне аз не знам да е имало такъв случай.

— Не е това… Желая я така силно, че… Зареден съм с енергия.

Фюри присви жълтите си очи.

— Говориш за звяра?

Рейдж извърна поглед.

— Да.

Братът подсвирна, но звукът прозвуча зловещо.

— Е… по дяволите, по-добре бъди внимателен. Искаш да й покажеш, че я цениш, което е прекрасно. Но трябва да запазиш самоконтрол, защото, в противен случай, наистина ще я нараниш. Влез в схватка с някого или намери някоя друга жена, ако е необходимо, но се погрижи да останеш спокоен. И ако се нуждаеш от трева, ела при мен. Ще ти дам от моята, няма проблем.

Рейдж си пое дълбоко дъх.

— Ще пропусна тревата засега. Ще ми заемеш ли анцуг и маратонки? Ще се опитам да се докарам до пълно изтощение.

Фюри го потупа по гърба.

— Хайде, братко, ще бъда повече от щастлив да ти спася задника.