Дж. Р. Уорд
Вечна любов (14)

12.

Мери спря да диша, когато Хал пусна ръката й.

Може би сънуваше. Да, със сигурност беше сън. Защото той бе великолепен представител на мъжкия пол. Много секси. И прекалено погълнат от нея, за да е истина.

Сервитьорката се върна до масата им. Приближи се толкова плътно до Хал, колкото беше възможно, без да седне в скута му. И направо да не повярваш, беше положила нов слой червило на устните си. Устата й изглеждаше така, сякаш беше намазана със слой масло, върху който бе добавила нещо на име „Изкусително розово“, „Изящно кораловочервено“ или друго също толкова нелепо.

Мери поклати глава, изненадана, че е способна на подобна безпричинна злоба.

— Какво да ви донеса? — Въпросът й беше отправен към Хал.

Хал погледна през масата към Мери и повдигна вежди, а тя поклати глава и започна да прелиства менюто.

— Добре, да видим какво има тук — каза той и разтвори своето. — Ще взема „Пилешки гърди Алфредо“. Нарязани и леко сурови. И чийзбургер, също леко суров. Двойна порция пържени картофи. И начос. Да, начос, с всякакъв вид сос. Двойна порция.

Мери можеше единствено да го гледа втренчено как затваря менюто.

Сервитьорката изглеждаше леко смутена.

— Всичко това за вас и сестра ви ли е?

Като че ли семейните задължения бяха единствената причина мъж като него да излезе с жена като нея. О, господи…

— Не, това е за мен. И тя не ми е сестра, аз съм на среща с нея. Мери?

— Аз… ще взема само салата „Цезар“. Може да я донесете след неговата поръчка.

Сервитьорката взе менютата и се отдалечи.

— И така, Мери, разкажи ми нещо за себе си.

— Защо да не говорим за теб?

— Защото искам да чувам гласа ти.

Мери настръхна, някакъв спомен изплува дълбоко от подсъзнанието й.

Говори. Искам да чувам гласа ти.

Кажи нещо. Повтаряй го отново и отново. Хайде.

Беше готова да се закълне, че този мъж и преди й е казвал тези думи. Обаче не го беше срещала преди. Господи, щеше да помни, ако това не беше първата им среща.

— Как си изкарваш прехраната? — помогна й той да започне.

— Ъъъ… Секретарка съм.

— Къде?

— В една адвокатска кантора, тук в града.

— Но си работила и нещо друго, нали?

Тя се питаше колко ли му беше казала Бела. Надяваше се да не е споменала за болестта й. Може би по тази причина той не си беше тръгнал още.

— Мери?

— Работех с деца.

— Учителка?

— Терапевт.

— Какво лекуваше — психиката или тялото?

— И двете.

— Какво те накара да се заемеш с това?

— Трябва ли да го правим?

— Кое?

— Да се преструваме, че искаме да се опознаем.

Той смръщи вежди и се облегна назад, за да позволи на сервитьорката да постави пред него огромна чиния начос. Тя долепи устни до ухото му.

— Шшш, не казвай на никого. Откраднах ги от друга поръчка. Онези могат да почакат, а ти ми се струваш много гладен.

Хал кимна и се усмихна, обаче не изглеждаше заинтригуван.

Трябва да му се признае, че е любезен, помисли си Мери. Сега, седнал срещу нея, той не забелязваше никоя друга жена.

Предложи й да си вземе от чинията му. Тя поклати глава, а той постави едно парченце в устата си.

— Не съм изненадан, че безсмислените разговори извикват раздразнение у теб — каза той.

— Защо?

— Преживяла си доста.

Мери смръщи вежди.

— Какво точно ти е казала Бела за мен?

— Не много.

— Откъде тогава знаеш какво съм преживяла?

— Виждам го в очите ти.

О, по дяволите. Той беше и умен. Притежаваше всички необходими качества.

— Не ми се иска да ти го казвам — Рейдж се хранеше бързо, но изискано, — обаче не ме е грижа дали ти лазя по нервите или не. Искам да знам с какво те е привлякла работата с деца. И ще ми кажеш.

— Арогантен си.

— Изненадана ли си? — Той се усмихна сковано. — Избягваш темата. Какво те накара да започнеш тази работа?

Отговорът се криеше в борбата на майка й с мускулната дистрофия. След като видя през какви мъки бе преминала тя, желанието й да помогне на хората да победят ограниченията беше непреодолимо. И може би бе начин да преодолее чувството за вина, че беше здрава, докато майка й бе на легло.

А после самата Мери се сблъска със сериозно заболяване.

Странно, първото, което си помисли, когато научи диагнозата, беше, че не е справедливо. Беше страдала заедно с майка си, споделяла бе мъките й. Тогава защо Вселената искаше тя да познае болката, на която бе свидетел? В онзи момент разбра, че няма определена доза нещастие за хората и че няма измерим праг, който веднъж прекрачен, може да те избави от страданието.

— Никога не съм искала да се занимавам с нещо друго. — Отново избегна директния отговор.

— Защо тогава си се отказала?

— Животът ми се промени.

Слава богу, не започна да я разпитва за това.

— Харесваше ли ти да работиш с деца в затруднено положение?

— Те не са… Не можеш да говориш така за тях.

— Съжалявам — каза той и разкаянието му беше очевидно.

Искреността, която се долавяше в гласа му, стопи резервираността й — нещо, което комплиментите и усмивките не биха могли да сторят.

— Тези деца са просто различни. Възприемат света по друг начин. „Нормален“ е синоним на „обикновен“ и „често срещан“, но нормата не е непременно единственият начин да се живее… — Тя млъкна, защото забеляза, че е затворил очи. — Отегчавам ли те?

Той повдигна леко клепачи.

— Обожавам да те слушам как говориш.

Мери потисна възклицанието, което напираше в гърлото й. Очите му бяха ярки като неонова реклама, блестяха.

Вероятно носи контактни лещи, помисли си тя. Очите на хората просто нямаха такъв цвят.

— Различието не те тревожи, нали? — попита той тихо.

— Не.

— Това е добре.

Не знаеше точно защо, но му се усмихна.

— Прав бях — прошепна той.

— За какво?

— Прекрасна си, когато се усмихваш.

Мери извърна очи.

— Какво има?

— Моля те, не ми демонстрирай чара си. Предпочитам разговорите за незначителни неща.

— Искрен съм, не те лаская. Питай братята ми. Каквото мисля, това и казвам.

Имало и други като него? Господи, семейството им вероятно беше като онези, които изобразяват по коледните картички.

— Колко братя имаш?

— Петима. Сега. Изгубихме един. — Отпи дълга глътка от водата — като че ли не искаше тя да види очите му в този момент.

— Моите съболезнования — каза Мери тихо.

— Благодаря. Случи се съвсем скоро. Той болезнено ми липсва.

Сервитьорката спря до масата им с тежък поднос в ръце. Постави цяла редица чинии пред Хал, а пред Мери — поръчаната от нея салата. И се забави, за да му даде възможност да й благодари.

Той започна с пилешките гърди „Алфредо“. Заби вилицата си в купчината фетучини, завъртя я и я поднесе към устата си. Задъвка замислено и добави малко сол. След това опита нарязаната пържола. Поръси я с черен пипер. Накрая взе чийзбургера. Канеше се да отхапе, но смръщи вежди и го остави обратно. Отряза една хапка с ножа и я поднесе към устата си с вилицата.

Хранеше се изискано, като джентълмен. Едва ли не предвзето.

Неочаквано спря поглед върху нея.

— Какво?

— Съжалявам, аз, ъъъ… — Тя започна да рови из салатата си. Но скоро отново го загледа как се храни.

— Ако ме погледаш още малко така втренчено, ще се изчервя — каза провлечено той.

— Съжалявам.

— А аз не. Харесва ми да усещам погледа ти.

Тялото на Мери се събуди за живот. И тя отговори на думите му с невиждана грация — изтърва в скута си пържено кубче хляб.

— И какво по-точно гледаш? — попита той.

Тя попи петното със салфетката си.

— Наблюдавам как се храниш. Имаш добри маниери.

— Храната трябва да доставя удоволствие.

Мери се запита на какво ли друго се наслаждава по този начин. Бавно. Цялостно. Господи, можеше само да си представи какъв любовен живот има. Сигурно беше удивителен в леглото. Това огромно тяло, златистата му кожа, тези дълги изящни пръсти…

Гърлото на Мери изведнъж пресъхна и тя протегна ръка към чашата с вода.

— Винаги ли ядеш… толкова много?

— Всъщност в момента имам проблеми със стомаха. За мен това е лека закуска. — Той отново поръси макароните със сол. — И така, някога си работила с деца, страдащи от аутизъм, а сега си в адвокатска кантора. По какъв друг начин прекарваш времето си? Хобита? Интереси?

— Обичам да готвя.

— Така ли? А аз обичам да похапвам.

Тя смръщи вежди, опитваше да не си го представя седнал до масата в кухнята й.

— Отново си раздразнена.

Тя махна с ръка.

— Не съм.

— Напротив. Не ти харесва идеята да сготвиш нещо за мен, нали?

Непринудената му искреност я навеждаше на мисълта, че би могла да му каже всичко и че той ще отговори точно онова, което чувства и мисли. Независимо дали е добро или лошо.

— Хал, имаш ли филтър между мозъка и устата си?

— Всъщност не. — Той приключи с пилешките гърди „Алфредо“ и бутна чинията настрани. Пържолата беше следващото, на което посвети вниманието си. — Какво ще ми разкажеш за родителите си?

Мери си пое дълбоко дъх.

— Майка ми почина преди около четири години. Баща ми е бил убит, когато съм била на две години. Оказал се на неподходящото място в неподходящ момент.

Той направи пауза.

— Било ти е трудно да изгубиш и двамата.

— Да.

— Моите също са мъртви. Но поне доживяха да остареят. Имаш ли братя и сестри?

— Не. Бяхме само двете с мама. А сега съм сама.

Настъпи дълго мълчание.

— Откъде познаваш Джон?

— Джон… О, Джон Матю? Бела ли ти е разказала за него?

— До известна степен.

— Не го познавам чак толкова добре. Той стана част от живота ми едва напоследък. Мисля, че е специално дете. Много е мил, макар да имам чувството, че нещата не са лесни за него.

— Познаваш ли родителите му?

— Каза ми, че няма такива.

— Знаеш ли къде живее?

— Познавам тази част на града. Не е добра.

— Искаш ли да го спасиш, Мери?

Какъв странен въпрос, помисли си тя.

— Не мисля, че трябва да бъде спасяван, но ми харесва да сме приятели. Да ти кажа истината, аз едва го познавам. Той просто се появи в къщата ми една вечер.

Хал кимна — като че ли беше чул очаквания от него отговор.

— Откъде познаваш Бела? — запита тя.

— Не ти ли харесва салатата?

Мери сведе поглед към чинията си.

— Не съм гладна.

— Сигурна ли си?

— Да.

След като изяде и чийзбургера, и пържените картофи, той протегна ръка към менюто, оставено до солницата.

— Не искаш ли да си поръчаш десерт? — попита той.

— Не и тази вечер.

— Трябва да се храниш по-добре.

— Обядът ми беше обилен.

— Не е вярно.

Мери кръстоса ръце пред гърдите си.

— Откъде знаеш?

— Усещам глада ти.

Тя спря да диша. Господи, очите му отново блестяха. Бяха толкова сини, толкова ярки и безкрайни — като морето. Като океан, в който да се потопи. Да се удави. Да умре.

— Как можеш да знаеш, че… съм гладна? — попита тя. Думите като че ли излязоха от устата й, без да иска.

Гласът му се сниши, заприлича на мъркане.

— Прав съм, нали? Има ли значение как съм го узнал?

За щастие сервитьорката дойде да вземе чиниите и моментът отмина. Докато Хал поръчваше ябълков пай, някакъв сладкиш, залят с шоколад, и кафе, Мери вече се беше посъвзела.

— А ти с какво си изкарваш прехраната? — запита тя.

— Това-онова.

— Актьор ли си? Или модел?

Рейдж се засмя.

— Не. Мога да бъда и украшение, но предпочитам да съм полезен.

— И по какъв начин допринасяш полза?

— Предполагам, може да се каже, че съм войник.

— Служиш в армията?

— Нещо такова.

Е, това обясняваше усещането, че той може да бъде опасен, смъртоносен дори. Увереността, която се излъчваше от него. Остротата в погледа му, сякаш беше винаги нащрек.

— В кое подразделение?

Морската пехота, помисли си Мери. Или може би специалните части. Наистина приличаше на тюлен.

Лицето на Хал се стегна.

— Аз съм просто един войник.

Долетял сякаш от нищото, облак парфюм изпълни ноздрите на Мери. Червенокосата сервитьорка отново беше до масата им.

— Хареса ли ти храната? — Хал вдигна поглед към нея. Горещото й сексуално желание бе ясно доловимо.

— Да, благодаря — отговори той.

— Добре. — Тя остави нещо на масата. Салфетка. На нея бяха написани име и адрес.

Очите на жената блеснаха за секунда, после тя се отдалечи. Мери сведе поглед към ръцете си. И с крайчеца на окото хвърли поглед на дамската си чанта.

Време е да си вървя, помисли си тя. Незнайно защо, не искаше да види как Хал прибира салфетката в джоба. Въпреки че той имаше право да го направи.

— Е, срещата ни беше… интересна — каза тя, взе чантата си и се изправи.

— Защо си тръгваш? — Смръщил вежди, приличаше точно на войник, а не на мъж, който умее единствено да бъде привлекателен.

Мери се почувства малко неудобно.

— Уморена съм. Но ти благодаря, Хал. Беше… Е, благодаря.

Опита се да мине покрай него, но той я хвана за ръката и погали вътрешната страна на дланта й с палец.

— Остани поне докато изям десерта си.

Тя извърна поглед от съвършеното му лице и широките му рамене. Брюнетката от съседната маса, с визитна картичка в ръка, също беше станала и го гледаше.

Мери се наведе към него.

— Сигурна съм, че ще намериш много други жени, които да ти правят компания. Всъщност в момента една се е запътила към теб. Желая ти късмет с нея, тя несъмнено е страхотна.

Мери тръгна бързо към изхода. Студеният въздух и тишината й донесоха облекчение след шума вътре. Като стигна до колата си обаче, изпита странното чувство, че не е сама. Хвърли поглед през рамо.

Хал беше плътно зад нея, макар че го беше оставила в ресторанта. Обърна се рязко към него. Сърцето й блъскаше в гърдите толкова силно, сякаш искаше да изхвръкне навън.

— Господи! Какво правиш?

— Изпращам те до колата ти.

— Аз… Не си прави труда.

— Прекалено е късно вече. Тази хонда е твоя, нали?

— Откъде з…

— Светлините се включиха, когато я отключи.

Тя направи крачка назад, но Хал пристъпи към нея. Тялото й се удари в колата, тя протегна ръце.

— Спри.

— Не се страхувай от мен.

— Остави ми малко лично пространство тогава.

Извърна се и протегна ръка към дръжката на вратата. Той бързо постави ръка на стъклото.

Да, щеше да седне в колата си, когато той й позволеше.

— Мери? — Дълбокият му глас прозвуча в ухото й и тя подскочи.

Усети първичното сексуално желание, което се излъчваше от него, и си представи тялото му като клетка, която я обгръща. Страхът й се превърна в желание. Почувства се предадена, измамена от собственото си тяло.

— Пусни ме — прошепна.

— Още не.

Чу го да поема дълбоко дъх, като че ли искаше да вдъхне аромата й. А после в ушите й зазвуча ритмичен шум, подобен на мъркане. Тялото й се отпусна, сгорещи се и се разтвори, сякаш се готвеше да го поеме в себе си.

Мили боже, трябваше бързо да се отдалечи от него.

Хвана ръката му и се опита да я отблъсне. Не успя.

— Мери?

— Какво? — попита рязко тя, изпълнена с възмущение към себе си, защото бе възбудена в момент, в който би трябвало да е вцепенена от ужас. За бога, той беше непознат, огромен и нахален, а тя беше самотна жена и нямаше на кого да липсва, ако не се прибереше у дома.

— Благодаря, че дойде на срещата и вечеря с мен.

— Моля. А сега, какво ще кажеш да ме оставиш да си тръгна?

— Само ако ми позволиш да те целуна за лека нощ.

Наложи се Мери да отвори уста, за да могат белите й дробове да поемат достатъчно въздух.

— Защо? — попита тя с дрезгав глас. — Защо искаш да ме целунеш?

Той постави длани на раменете й и я обърна към себе си. Извисяваше се над нея, затъмняваше светлината, която струеше от ресторанта, лампите на паркинга, звездите на нощното небе.

— Нека само те целуна, Мери. — Дланите му се плъзнаха по шията й и погалиха бузите й. — Само веднъж. Окей?

— Не, не е окей — прошепна тя в мига, в който той наклони главата й назад.

Устните му се доближиха до нейните, а те потрепнаха. Беше минало толкова много време от последната й целувка. А и досега не я беше целувал мъж като него.

Допирът на устните му беше лек, нежен. Което беше неочаквано, като се имаше предвид огромният му ръст.

Горещината се разля по гърдите й, спусна се надолу и се спря между краката й… И в този миг тя чу звук, подобен на съскане.

Хал залитна крачка назад и я изгледа странно. С рязко движение кръстоса ръце на гърдите си — така, сякаш притискаше нещо към тях.

— Хал?

Той не отговори. Просто стоеше там и я гледаше втренчено. Ако не беше сигурна в противното, би помислила, че е разтърсен от преживяното.

— Хал, добре ли си?

Той поклати глава, само веднъж.

След това се отдалечи и изчезна в мрака, който цареше отвъд светлините на паркинга.