Дж. Р. Уорд
Вечна любов (41)

39.

О. паркира успоредно на другите автомобили пред високия блок. Грозната монолитна сграда се намираше в един от многоетажните луксозни нови квартали на Колдуел, с които предприемачите се опитваха да застроят брега от край до край. Апартаментът на С. беше на двадесет и шестия етаж и имаше изглед към реката.

Беше претенциозен. Наистина претенциозен. Повечето лесъри живееха в мръсни дупки, защото обществото вярваше, че парите трябва да се влагат за постигане на основните му цели. С. безнаказано демонстрираше стил, защото можеше да си го позволи. Преди да се присъедини към обществото през седемдесетте, беше богаташко синче, което се срамуваше от произхода си, но по някакъв начин бе запазил парите си. Той съчетаваше по необичаен начин дилетантството с нагласата си на сериен убиец.

Тъй като минаваше десет часът, нямаше портиер. Отварянето на електронната ключалка на външната врата беше работа за секунди. О. взе асансьора от стомана и стъкло до двадесет и седмия етаж и слезе един етаж по стълбите, повече по навик, отколкото от необходимост. Нямаше причина да се опасява, че някой ще се заинтересува кой е или къде отива. Освен всичко друго по това време на нощта сградата беше празна, обитателите й — предимно боклуци от Европа — бяха излезли да се тъпчат с екстази и кока-кола в „Зироу Сам“ в центъра на града. Почука на вратата на С.

Това беше петнадесетият адрес, който посещаваше, следвайки списъка на господин Х. с членове, които се отлъчваха без причина. И първият от обиколката тази вечер. В предишните бе имал успех. Един от убийците беше извън щата, защото бе решил на своя глава да помогне на приятел от окръг Колумбия. Други двама, които бяха съквартиранти, се бяха сбили помежду си и сега се възстановяваха от раните си. Щяха да бъдат на линия след няколко дни. Последният проверен лесър беше напълно здрав кучи син, който просто се излежаваше и гледаше телевизия. Е, всъщност беше напълно здрав, докато не претърпя ненадейно инцидент по време на посещението на О. Щеше да мине поне седмица, преди да се оправи достатъчно и отново да бъде годен за работа, но визитата със сигурност изясни кои са приоритетите му.

Чудна работа как две счупени капачки на коленете могат да помогнат на човек да бъде убедителен.

О. почука отново на вратата на С., после отвори ключалката. Тъкмо преди да влезе, го лъхна тежка миризма. О, по дяволите. Мястото вонеше като гниещ боклук.

Тръгна към кухнята.

Не, не беше боклук. Беше С.

Лесърът лежеше по очи на пода, край него бе засъхнала локва черна кръв. Близо до ръката му имаше бинтове, игла и конец, сякаш бе опитвал да се оправи сам. „Блекбъри“-то му беше до комплекта за първа помощ, а клавиатурата бе покрита с кръвта му. От другата страна имаше дамска чантичка, също изцапана с кръв.

О. обърна С. по гръб. Гърлото на убиеца бе прерязано, раната беше дълбока. Като се имаше предвид, че ръбовете й бяха обгорени, вероятно го бяха посекли с някой от ужасните черни кинжали на братството. По дяволите, каквото и да слагаха в този метал, то действаше като сярна киселина.

Гърлото на С. се движеше, издавайки бълбукащи звуци, което доказваше, че всъщност е възможно да бъдеш и само донякъде умрял. Вдигна ръка. Държеше нож. Върху ризата му имаше следи от няколко плитки порязвания, сякаш се бе опитвал да се промуши в гърдите, но силите не му бяха стигнали да свърши работата.

— Много си зле, приятелю — каза О., и взе оръжието от ръката му. Приклекна и започна да гледа как лесърът се гърчи бавно.

Както лежеше по гръб и безпомощно мърдаше ръце и крака, приличаше на майски бръмбар, който след малко ще умре. О. хвърли поглед към чантичката.

— Да не би да водиш алтернативен живот, С.?

О. вдигна чантичката и прерови съдържанието. Шишенце с хапчета. Кърпички. Тампони. Мобилен телефон. Портмоне.

Извади шофьорската книжка. Кестенява коса. Сиви очи. Беше невъзможно да прецени дали жената е вампир или човек. Адресът беше някъде из пущинаците по шосе 22.

— Кажи ми дали схващам правилно какво е станало — каза О. — Ти и един от онези братя сте влезли в ръкопашен бой. С воина е имало жена. Избягал си, след като те е ранил и си задигнал тази чантичка, за да убиеш приятелката му. Проблемът е, че раните ти са били прекалено сериозни и откакто си се върнал, лежиш тук. Така ли е?

О. пусна документите в чантичката и погледна надолу към мъжа. Очите на С. се въртяха като стъклени топчета, свободно поставени в главата му, която губеше формата си като спукана торба.

— Знаеш ли, С., ако зависеше от мен, щях просто да те зарежа тук. Не знам дали си наясно, но когато се разпаднем, ние се връщаме при Омега. Повярвай ми, онова, което ще откриеш при него от другата страна, ще те накара да гледаш на това, което ти се случва сега, като на истинска ваканция. — Озърна се. — За нещастие мястото се вмирисва заради теб. Ще влезе някой и ето ти беда.

О. взе ножа и стисна здраво дръжката. Вдигна го над рамото си, а облекчението, което С. изпита, сложи край на гърчовете му.

— Наистина не трябва да си мислиш, че ще стане по-добре — каза тихо О.

Заби ножа в гърдите на лесъра. Блесна светлина и се чу пукот. И С. изчезна.

О. взе чантичката и излезе.

 

 

Мери отиде до Рейдж, като криеше ръка зад гърба си, изчаквайки подходящия момент. Той играеше билярд. Двамата с Бъч здравата биеха Ви и Фюри.

Загледа се в тях и реши, че наистина харесва братята. Дори Зейдист, въпреки мрачното му излъчване. Бяха толкова мили, отнасяха се с нея с уважение и почит, а тя не бе сигурна какво е направила, за да ги заслужи.

Рейдж й намигна, като се навеждаше над масата и насочваше щеката си.

— Защото те е грижа за него — каза някой в ухото й.

Подскочи от изненада и се обърна рязко. Вишъс стоеше точно зад нея.

— За какво говориш?

— Затова те харесваме толкова. И преди да ми кажеш да спра да чета мислите ти, знай, че не исках да го правя. Тази беше твърде силна, за да я изключа. — Вампирът отпи водка от ниска, широка чаша. — Но това е причината, поради която те приемаме. Като се отнасяш добре с него, оказваш чест на всеки един от нас.

Рейдж сведе поглед и се намръщи. След като мина неговият ред, той заобиколи масата, за да отиде при нея и демонстративно изблъска с тяло Ви от пътя си.

Вишъс се засмя.

— Кротко, Холивуд. Тя не забелязва никого, освен теб.

Рейдж изръмжа и я притисна до хълбока си.

— Не забравяй това и дръж ръцете и краката си по местата им.

— Знаеш ли, никога досега не си се държал като ревнивец.

— Така е, защото никога досега не съм имал нещо, което искам да запазя. Твой ред е да играеш, братко.

Ви остави питието си и се зае сериозно с играта, а Мери протегна ръка. От пръстите й висеше и се поклащаше череша.

— Искам да видя и другия ти номер — каза тя. — Каза ми, че можеш да направиш нещо страхотно с езика си и с дръжка от череша.

— Стига… — засмя се той.

— Какво? Няма ли такъв номер?

Той се усмихна.

— Само гледай какво правя с устата си.

Като я гледаше изпод полуспуснатите си клепачи, Рейдж се наведе към ръката й. Езикът му се показа и хвана черешата, придърпвайки я между устните. Сдъвка я, после тръсна глава, докато я гълташе.

— Не е съвсем същото — промърмори.

— Какво?

— Твоите тайни са много по-сладки.

Тя се изчерви и закри очите си с ръка.

О, разбира се. Сега той си мисли за секс.

Вдишвайки дълбоко, тя долови еротичния, тъмен аромат, който Рейдж излъчваше винаги когато искаше да е с нея. Повдигна ръката си и го погледна.

Той се взираше в нея като омагьосан. А зениците му бяха бели и блестяха като току-що навалял сняг.

Мери спря да диша.

Там вътре има нещо, помисли тя. Нещо друго я гледаше през втренчените му очи.

Фюри се приближи усмихнат.

— Иди си намери друго място, ако ще правиш така, Холивуд. Нямаме нужда да ни напомняш за всичко, което имаш.

Шляпна го по рамото с длан.

Рейдж се извърна вихрено и щракна със зъби към ръката на брата. Звукът от затварянето на челюстите му беше достатъчно силен, за да прекрати всички разговори в стаята.

Фюри отскочи назад и отдръпна ръката си.

— За бога, Рейдж! Какъв ти е… По дяволите. Очите ти. Променили са се.

Рейдж пребледня и залитна настрани, премигвайки.

— Съжалявам. По дяволите, Фюри, дори не знаех, че съм…

Всички мъже в стаята оставиха нещата, които държаха в ръце, и го наобиколиха.

— Колко време има до промяната? — попита Фюри.

— Махнете жените — нареди някой. — Заведете ги горе.

Въздухът се изпълни с шум от хора, напускащи залата. Вишъс стисна ръката на Мери.

— Ела с мен.

— Не — съпротивляваше се тя. — Стига. Искам да остана с него.

Рейдж извърна очи към нея и предишният странно вторачен поглед веднага се върна. После белите му очи се преместиха върху Вишъс. Устните на Рейдж откриха зъбите му и той изрева оглушително като лъв.

— Ви, пусни я. Веднага — каза Фюри.

Ви пусна ръката на Мери, но й прошепна:

— Трябва да се махнеш оттук.

Няма да стане, помисли си тя.

— Рейдж? — каза тихо Мери. — Какво става?

Той тръсна глава, отклони очи от нея и се подпря на мраморната камина. На лицето му заблестя пот. Тялото му се напрегна, сякаш се опитваше да я измести.

Времето едва ли не спря, докато той се бореше със себе си. Дишаше дълбоко и бързо, а ръцете и краката му трепереха. Мина доста време, преди тялото му да се отпусне и напрежението да се стопи. С каквото и да се беше борил, той бе победителят. Но бе спечелил с последни сили.

Отвори очи. Бяха възвърнали нормалния си вид, но той бе ужасно блед.

— Съжалявам, братя — промълви Рейдж.

После погледна към Мери и отвори уста. Но вместо да проговори, наведе глава, сякаш изпитваше срам.

Мери мина през стената от мъжки тела и сложи длани върху лицето му.

Той пое рязко дъх от изненада, а тя го целуна по устата.

— Да видим номера с черешата. Хайде.

Мъжете, застанали край тях, бяха замръзнали от учудване — усещаше го във втренчените им погледи. Рейдж също бе потресен. Но тя го загледа настойчиво и той започна да дъвче, като въртеше дръжката със зъби.

Тя погледна към бойците зад себе си.

— Той е добре. И двамата сме добре. Вървете да си довършите играта или каквото там правите? Трябва му малко време, а като го гледате всички така, не му помагате.

Фюри се засмя тихо и отиде при билярдната маса.

— Наистина е невероятна.

Ви взе щеката и чашата си.

— Да, наистина.

Партито се върна към нормалния си ход, Бела и Уелси слязоха отново, а Мери погали Рейдж по лицето и врата. Той сякаш не можеше да я погледне в очите.

— Добре ли си? — попита тихо тя.

— Толкова съжалявам…

— Остави тези съжаления. Каквото и да е това, не можеш да го избегнеш, нали?

Той кимна.

— Значи няма за какво да се извиняваш.

Искаше да разбере какво се бе случило току-що, но не тук и не сега. Понякога да се държиш като нормален бе най-доброто противодействие на странностите. Правилото „преструвай се, докато стане истина“ беше по-ефективно от всички празни приказки на психоаналитиците.

— Мери, не искам да се страхуваш от мен.

Тя погледа известно време как устата и челюстта му си играят с черешовата дръжка.

— Не се страхувам. Ви и Фюри може би щяха да си имат известни неприятности, но мен нямаше да ме нараниш. Нямам представа защо съм толкова сигурна. Просто го знам.

Той въздъхна дълбоко.

— Господи, обичам те. Наистина, наистина те обичам.

После се усмихна.

Тя се засмя силно и внезапният звук накара всички глави да се обърнат.

Дръжката на черешата беше завързана спретнато около единия от кучешките му зъби.