Дж. Р. Уорд
Вечна любов (23)

21.

Дълбок гърлен вик отекна в дневната и разцепи утринната тишина. Тя седна с изправен гръб, но после отново падна на една страна. Накрая целият диван се измести от мястото си до стената.

На сивата светлина на зората видя сака на Рейдж. И сакото му. И осъзна, че той е скочил зад дивана.

— Завесите! — извика той. — Дръпни завесите!

Болката, която се долавяше в гласа му, проникна през обзелия я смут и я накара да прекоси бързо стаята. Скоро всички прозорци бяха покрити и единствената светлина се процеждаше през вратата на кухнята.

— И онази врата също… — Гласът му изневери за миг. — Която води към другата стая.

Тя побърза да я затвори. Сега вече цареше пълен мрак, ако се изключеше проблясването на телевизионния екран.

— Банята има ли прозорец? — запита той с дрезгав глас.

— Не, няма. Какво не е наред, Рейдж? — Тя понечи да се наведе през облегалката на дивана.

— Не се приближавай до мен! — Думите достигнаха до нея приглушени. Бяха последвани от сочна ругатня.

— Добре ли си?

— Само ме остави да… си поема дъх. В момента имам нужда да съм сам.

Тя обаче заобиколи дивана. Едва различи очертанията на огромното му тяло в тъмнината.

— Какво има, Рейдж?

— Нищо.

— Да, очевидно. — По дяволите, мразеше навика на мъжете да се правят на силни. — Дразни те слънчевата светлина, нали? Алергичен си към нея.

От гърлото му излезе дрезгав смях.

— Може и така да се каже. Спри, Мери. Не идвай тук, отзад.

— Защо?

— Не искам да ме видиш.

Тя протегна ръка и запали лампата, която беше най-близо до нея. Странно съскане изпълни стаята.

Когато очите й привикнаха към полумрака, видя Рейдж, легнал по гръб. Едната му ръка беше отпусната на гърдите, а другата покриваше очите му. Ръкавите му бяха навити до лактите и кожата му беше изгоряла лошо. Лицето му се кривеше от болка, устните бяха оголили…

Кръвта й се смръзна.

Кучешките му зъби.

Вероятно беше ахнала, защото той измърмори:

— Казах ти да не гледаш.

— Господи! — прошепна тя. — Кажи ми, че са фалшиви.

— Не са.

Тя започна да отстъпва назад, докато гърбът й не срещна стената. Мили… боже!

— Какво… си ти? — успя да се изтръгне от гърлото й.

— Не понасям слънчевата светлина. И виж какви зъби имам. — Пое си дъх на пресекулки. — Познай.

— Не… това не е…

Той нададе стон, а после се чу шум — като че ли се беше раздвижил.

— Моля те, ще изгасиш ли лампата? Ретините на очите ми току-що бяха изпечени и им е необходимо време, за да се възстановят.

Тя изпълни молбата му. След това се обгърна с ръце и се заслуша в дрезгавите звуци, които придружаваха дишането му.

Времето минаваше. Той не каза нищо повече. Не седна, не се засмя, не извади от устата си фалшивите зъби. Не й каза, че е най-добрият приятел на Наполеон, Свети Йоан Кръстител или Елвис, както би направил някой луд.

Също така не литна във въздуха и не се опита да я ухапе. Не се превърна и в прилеп.

„О, хайде!“, помисли си тя. Не можеше да го приеме сериозно.

Само че той беше различен. Не приличаше на нито един мъж, когото тя познаваше. Ами ако…

Той изстена тихо. На светлината от телевизионния екран видя ботуша му да се подава иззад дивана.

Не знаеше за какво се мисли той, но съзнаваше, че в момента страда. Нямаше да го остави да лежи в агония на пода, ако можеше да направи нещо за него.

— С какво мога да ти помогна?

Той не отговори веднага. Като че ли го беше изненадала.

— Би ли ми донесла малко сладолед? Обикновен, ако имаш, без ядки и шоколад. И хавлия.

Върна се с пълна купичка и го чу как се опитва да стане.

— Позволи ми да дойда при теб — каза.

Той застина.

— Не се ли страхуваш от мен?

Като се имаше предвид, че е или луд, или вампир, би трябвало да изпитва ужас от него.

— Светлината на свещта ще бъде ли прекалено силна за теб? — попита тя, без да обърне внимание на въпроса му. — Защото аз няма да виждам нищо, ако дойда зад дивана.

— Вероятно не. Няма да те нараня, Мери. Обещавам.

Тя остави сладоледа, запали една по-голяма свещ и я закрепи върху масичката до дивана. Огледа огромното му тяло на светлината на трепкащия пламък. Едната му ръка все още покриваше очите. Вече не правеше гримаси на болка, но устата му беше леко отворена.

И тя видя крайчетата на кучешките му зъби.

— Знам, че няма да ме нараниш — прошепна Мери, докато вземаше отново купата. — Вече имаше достатъчно възможности да го направиш.

Наведена през облегалката на дивана, гребна лъжичка сладолед и каза:

— Ето, ванилов сладолед. Отвори широко уста.

— Не го поисках, за да го ям. Протеинът в млякото и студът ще помогнат на изгорялата кожа да се възстанови.

Нямаше как да стигне до ръцете му от това положение, затова издърпа дивана още по-напред и седна на пода до него. Разби сладоледа на гъста каша и го размаза с пръсти по кожата му, по която бяха избили мехури. Той трепна и показа кучешките си зъби, а тя спря за миг.

Не беше вампир. Не бе възможно.

— Да, наистина съм вампир — прошепна той.

Тя спря да диша.

— Можеш да четеш мисли?

— Не, но ме гледаш втренчено и мога да си представя как бих се чувствал на твое място. Виж, ние с теб сме два различни биологични вида, това е всичко. Нищо странно, просто… различно.

Добре, помисли си тя и размаза още сладолед по изгорялата му кожа. Да преценим ситуацията.

Беше в компанията на вампир. Олицетворение на страха. Ужасът от плът и кръв, висок два метра и пет сантиметра, с тегло от сто двадесет и шест килограма и със зъби на доберман.

Възможно ли беше да е истина? А защо му беше повярвала, че няма да я нарани? Сигурно си бе изгубила ума.

Рейдж нададе стон на облекчение.

— Действа. Слава богу.

Е, в момента той изпитваше прекалено силни болки, та да е заплаха за нея. Щяха да са му необходими седмици да се възстанови от тежкото изгаряне.

Потопи пръсти в купата и размаза още малко сладолед по ръката му. На третия път трябваше да се наведе, за да се увери, че онова, което вижда, е истина. Кожата му попиваше сладоледа, като че ли беше мехлем, и заздравяваше. Пред очите й.

— Чувствам се много по-добре — каза той. — Благодаря ти.

Свали ръката от челото си. Половината му лице и врат бяха яркочервени.

— Искаш ли да те намажа и тук? — Посочи изгорените места.

Той отвори необикновените си синьо-зелени очи.

— Моля те. Ако нямаш нищо против.

Под внимателния му поглед тя потопи пръстите си в купата, после ги доближи до него. Ръцете й трепереха леко, докато размазваше сладоледа по бузата му.

Миглите му бяха гъсти. И тъмноруси. Кожата му беше нежна, макар че брадата му бе набола през нощта. Носът му беше великолепен. Прав като стрела. Устните му бяха съвършени. Достатъчно големи за лицето му. Тъмнорозови. Долната беше по-пълна от горната.

Отново потопи пръсти в сладоледа и го размаза по брадичката му. После продължи надолу по врата му и премина през дебелите като въжета мускули, които пробягваха от раменете до основата на черепа му.

Усети докосване по рамото и вдигна поглед. Пръстите му галеха краищата на косата й.

Тревогата се надигна у нея и тя се отдръпна.

Рейдж отпусна ръка до тялото си. Не бе изненадан, че го отблъсна.

— Съжалявам — прошепна той и затвори очи.

Усещаше как пръстите й се плъзгат по кожата му. Беше така близо до него, че долавяше миризмата й. Със затихването на болката от изгарянията в тялото му запламтя нещо различно.

Отвори очи, но клепачите му останаха притворени. Гледаше я. Желаеше я.

Като свърши, тя остави купата настрани и го погледна открито.

— Да кажем, вярвам, че си… различен. Защо не ме ухапа, когато имаше възможност? Тези зъби вероятно не са само за украса, нали?

Тялото й бе напрегнато — като че ли беше готова всяка секунда да побегне. Но не, нямаше да отстъпи пред страха. Помогна му, когато имаше нужда, макар и да бе уплашена.

Господи, смелостта й беше възбуждаща.

— Храня се от жени от собствения си вид. Не от хора.

Очите й проблеснаха.

— Много ли сте?

— Достатъчно. Но някога бяхме повече. Преследват ни, искат да ни изтребят.

Което му напомни, че оръжията му са на около шест метра от него, а диванът образува преграда между него и тях. Опита се да стане, но изпитваше слабост и движенията му бяха бавни и некоординирани.

Проклето слънце, помисли си Рейдж. Изсмуква живота от теб.

— От какво имаш нужда? — запита тя.

— От сака. Донеси го. Искам да е до мен.

Тя стана и се скри зад дивана. Той чу как нещо тупва, а после и шума от влаченето на сака по земята.

— Мили боже, какво има вътре? — Тя отново се появи в полезрението му. Пусна дръжките и те паднаха на местата си.

Той се надяваше, че няма да надникне вътре.

— Чуй, Мери… имаме проблем. — Надигна горната половина на тялото си, напрегнал мускулите на ръцете си.

Сега вероятността лесърите да нападнат къщата й беше по-малка. Въпреки че убийците можеха да излизат на слънчевата светлина, те вършеха своята работа през нощта. Освен това имаха нужда от сън, за да възстановят силите си, така че през деня най-често кротуваха.

Но нямаше отговор от Рот, а вечерта щеше отново да настъпи.

Мери го гледаше втренчено, със сериозно изражение на лицето.

— Трябва ли да се криеш под земята? Защото, ако е така, мога да те заведа в мазето, където някога са държали зърното. За него се минава през кухнята, но мога да окача одеяла на вратите… По дяволите, има и тавански прозорци. Може би ще успеем да те покрием с нещо. Вероятно долу ще си в по-голяма безопасност.

Рейдж отпусна глава назад, така че да вижда само тавана.

До него стоеше жена, представител на човешката раса, чието тегло бе наполовина на неговото, която беше болна и току-що беше открила, че в къщата й има вампир, а се тревожеше единствено как да го защити.

— Рейдж? — Тя коленичи до него. — Мога да ти помогна да слезеш долу…

Преди да бъде в състояние да мисли, той хвана ръката й и притисна устни до дланта й. А после я сложи на сърцето си.

Въздухът се изпълни с миризмата на страха й. Острият мирис се смесваше с прелестния й естествен аромат. Обаче този път не го отблъсна и вътрешната борба дали да остане, или да побегне не трая дълго.

— Не се тревожи — каза Мери тихо. — Няма да позволя на никого да се приближи до теб. В безопасност си.

По дяволите. Караше го да се топи. Наистина. Прочисти гърлото си и каза:

— Благодаря. Обаче аз се тревожа за теб. Мери, снощи ни нападнаха в парка. Ти изгуби чантата си и предполагам, че е в ръцете на враговете ми.

Напрежението й се стрелна надолу по ръката й, предаде му се чрез дланта й и го удари в сърцето. Обзе я силна тревога и на него му се прииска да имаше начин да я отнеме от нея.

Тя поклати глава.

— Не помня никакво нападение.

— Скрих спомените ти.

— Какво искаш да кажеш?

Той навлезе в съзнанието й и освободи случилото се предишната нощ.

Мери ахна, хвана главата си с ръце и премигна бързо няколко пъти. Разбра, че трябва веднага да й обясни. Нямаше да й е необходимо много време да стигне до заключението, че е убиец, от когото трябва да бяга.

— Мери, трябваше да те доведа в дома ти, за да мога да те защитя, докато чакам решението на братята си. За което още не съм известен, по дяволите. Мъжете, които ни нападнаха, не са хора и са изключително добри в работата си.

Тя се отпусна тежко на пода — без никаква грация, като че ли коленете й изведнъж бяха отказали да държат тежестта на тялото й. Очите й бяха широко отворени, но не виждаха нищо. Поклати глава.

— Ти уби двама души — каза безизразно. — Счупи врата на единия. А другия…

Рейдж изруга.

— Съжалявам, че те забърках във всичко това. Както и че сега си в опасност. И че изтрих спомените ти…

Тя го прониза с поглед. Твърд и решителен.

— Не го прави никога вече.

Искаше му се да може да й обещае.

— Само ако се налага. Ще го направя единствено за да те спася. Вече знаеш доста за мен и това те застрашава.

— Отнел ли си ми някакви други спомени?

— Срещнахме се в центъра за обучение. Ти дойде там с Джон и Бела.

— Кога?

— Преди два дни. Мога да ти върна и този спомен, ако желаеш.

Мери смръщи вежди.

— Чакай малко. Защо не си ме накарал да забравя въобще за теб? Защо не си изтрил всичките ми спомени? — попита тя, макар че не би искала да го бе сторил.

— Канех се до го направя снощи. След вечерята.

Мери извърна поглед.

— И не го направи заради случилото се в парка?

— И защото… — Господи, докъде щеше да стигне така? Искаше ли наистина тя да узнае колко дълбоки са чувствата му? Не. Изглеждаше силно шокирана. Сега едва ли беше моментът да й съобщи добрата новина — а именно, че вампир се е обвързал с нея. — Защото така нарушавам личното ти пространство.

В последвалата тишина виждаше как тя преценява събитията и прави заключения за ситуацията. А после от тялото й се излъчи сладкият аромат на сексуална възбуда. Спомни си целувката му.

Изведнъж трепна и се навъси. И миризмата на секс се стопи.

— Мери, в парка се отдръпнах от теб, защото…

Тя вдигна ръка, за да спре потока от думи.

— Искам да говорим само за настоящето. Какво ще правим сега?

Сивите й очи срещнаха неговите и не трепнаха. И той разбра, че е готова на всичко.

— Господи… ти си удивителна!

Мери вдигна вежди.

— Защо?

— Справяш се прекрасно. Особено добре приемаш истината за моята самоличност.

Тя прибра кичур коса зад ухото си и започна да изучава лицето му.

— Знаеш ли какво? Това не е чак толкова голяма изненада. Разбрах, че си различен от момента, когато те видях за първи път. Не знаех, че си ъъъ… Вампири ли се наричате?

Той кимна.

— Вампир — каза тя така, сякаш изпробваше звученето на думата. — Не си ме наранил, нито уплашил. Е, не истински. И… знаеш ли, била съм в клинична смърт поне два пъти. Първият път сърцето ми спря, докато ми трансплантираха костен мозък. А вторият път имах пневмония и дробовете ми се напълниха с течност. Не бях сигурна нито накъде съм се запътила, нито защо се върнах обратно, но имаше нещо от другата страна. Не рай, по чието небе се носят бели пухкави облачета и ангели и всичките тези глупости. Просто бяла светлина. Първият път не знаех какво е това. Вторият път направо навлязох в нея. Не знам защо се върнах…

Тя се изчерви и спря да говори, вероятно смутена от онова, което беше споделила.

— Била си в Небитието — прошепна той, изпълнен с благоговение.

— Небитието?

Той кимна.

— Поне ние така го наричаме.

Мери поклати глава. Очевидно не искаше да продължат да говорят по темата.

— В този свят има много неща, които не разбираме. Съществуването на вампирите е само едно от тях.

Рейдж помълча известно време и тя вдигна поглед към него.

— Защо ме гледаш така?

— Ти си уокър — каза той с тон, който подсказваше, че иска да стане и да й се поклони.

— Уокър!

— Някой, който се е върнал от Небитието. В моя свят това е титла, която те издига над останалите.

Звънна мобилен телефон и двамата обърнаха глави. Звукът идваше от вътрешността на сака.

— Ще ми го донесеш ли? — попита той.

Тя се наведе и се опита да го вдигне. Не успя.

— Защо просто не ти подам телефона?

— Не. — Той се изправи с мъка на колене. — Само ми позволи…

— Рейдж, аз ще…

— Мери, спри! — заповяда й той. — Не искам да бъркаш в сака.

Тя се сви, сякаш вътре имаше змии.

Той наклони тяло и стигна до чантата, намери телефона, извади го и го допря до ухото си.

— Да? — каза кратко и отсечено, докато дърпаше ципа, за да го затвори.

— Добре ли си? — запита Тор. — И къде си, по дяволите?

— Добре съм. Просто не съм у дома.

— Без майтап. Тъй като си пропуснал срещата си с Бъч в залата за вдигане на тежести, той те е потърсил в главната сграда. И като не те е открил, се е разтревожил. След което се обади на мен. Имаш ли нужда някой да дойде да те вземе?

— Не. Чувствам се страхотно тук.

— И къде е това?

— Обадих се на Рот снощи, а той още не ми е отговорил. Наоколо ли е?

— Двамата с Бет отидоха в дома му в града. Имат нужда от усамотение. А сега, хайде, кажи къде си. — Като не получи бърз отговор, братът сниши глас: — Рейдж, какво става, по дяволите?

— Просто предай на Рот, че го търся.

Тор изруга.

— Сигурен ли си, че не искаш някой да те вземе? Мога да изпратя двама догени със спален чувал, подплатен с олово.

— Не, добре съм. — Нямаше да отиде никъде без Мери. — Ще се прибера по-късно.

— Рейдж…

Той затвори, но телефонът звънна пак почти мигновено. Погледна екрана и остави Тор да се свърже с гласовата му поща. Остави апарата на пода до себе си и в този момент стомахът му изкъркори недоволно.

— Да ти донеса ли нещо за ядене? — попита Мери.

Той я гледа изумен един дълъг миг. А после осъзна, че тя не знае каква интимност му предлага. Идеята, че ще му окаже честта да го нагости с храна, приготвена от самата нея, го остави бездиханен.

— Затвори си очите — каза той.

Тя замръзна, но се подчини.

Рейдж се наведе и нежно я целуна по устните.

Сивите й очи се отвориха широко и той бързо се отдръпна.

— Много бих искал да ме нахраниш. Благодаря ти.