Дж. Р. Уорд
Вечна любов (13)

11.

Мери спря колата на паркинга пред ресторанта. Огледа другите автомобили и миниваните, питайки се как, по дяволите, се бе съгласила да се срещне с мъж за вечеря. Бела й се беше обадила сутринта и я бе убедила да приеме предложението, но проклета да беше, ако помнеше някакви подробности.

Напоследък й убягваха много неща. Утре сутринта трябваше да отиде за допълнителните изследвания и мислеше единствено за това, беше като замаяна. Да вземем изминалата нощ например. Беше готова да се закълне, че е ходила някъде с Джон и Бела, обаче събитията бяха просто черна дупка в паметта й. Същото беше и с работата й в адвокатската кантора. Беше претупала исковете до съда, допускайки глупави грешки и гледайки втренчено в пространството през по-голямата част от времето.

Слезе от хондата и се стегна психически — поне доколкото можа. Трябваше да направи усилие заради бедния човек, с когото щеше да се срещне. Но като се изключеше това, не се вълнуваше особено. Беше казала ясно на Бела, че не поема никакъв ангажимент. Накрая щяха да си поделят сметката. Приятно ми беше да се срещнем; ще се видим пак и т.н.

Отношението й към тази среща щеше да бъде същото, дори вниманието й да не беше изцяло фокусирано върху неясния изход от медицинските процедури. Освен че вероятно отново беше болна, тя напълно беше отвикнала да се вижда с мъже и нямаше никакво намерение да влиза отново във форма. Кой би имал нужда от подобни драми? Повечето мъже в началото на трийсетте, ако не бяха вече женени, търсеха само забавления, а тя беше скучна, обичаше тишината и спокойствието. Беше сериозна и консервативна по природа и нямаше кой знае какъв опит в тези неща.

Външният й вид също не беше на жена, която си пада по нощния живот. Безличната й коса беше опъната силно назад и прибрана в малък кок на тила. Кремавият плетен пуловер, с който бе облечена, беше широк, но топъл. Носеше удобни памучни панталони в цвят каки, а кафявите й обувки бяха с равна подметка и обелени носове. Вероятно изглеждаше като майка — нещо, което никога нямаше да бъде.

Влезе в ресторанта и хостесата я отведе до едно сепаре в задната част. Остави дамската си чанта, в ноздрите й нахлу мириса на зелени чушки и лук и тя се огледа. Покрай нея мина сервитьорка, понесла метална плоча, върху която храната все още цвъртеше.

Ресторантът беше оживен, шумовете образуваха истинска какофония. Сервитьорите вървяха чевръсто между масите с табли димяща храна или куп мръсни чинии, а семействата, влюбените двойки и групите приятели се смееха, разговаряха и спореха. Хаосът й се стори доста по-голям от обикновено и седнала сама на масата, тя се почувства не на място сред всички тези естествени хора.

Тях ги чакаше щастливо бъдеще. А тя… имаше уговорена среща с лекаря си и й предстояха процедури.

Изруга, овладя емоциите си и потисна паниката и страховете си, твърдо решена тази вечер да прогони от съзнанието си доктор Делакроче. За да се разсее, насочи мислите си към онова причудливо изкуство да се подрязват дървета и храсти в различни форми и се усмихна леко точно в мига, когато уморената сервитьорка спря до масата й. Тя така рязко постави пред нея една пластмасова чаша с вода, че чак я разля малко.

— Чакате ли някого?

— Да.

— Искате ли питие?

— Не, благодаря.

Сервитьорката се отдалечи, а Мери отпи от водата, която имаше метален вкус, и остави чашата встрани. С крайчеца на окото си долови раздвижване до входа.

Господи… О!

В ресторанта беше влязъл мъж. Един наистина, наистина… много представителен мъж.

Русокос. Красив като филмова звезда. Величествен в дългото си черно кожено палто. Раменете му бяха широки колкото вратата, през която току-що беше влязъл, а краката му — изключително дълги. Нямаше по-висок от него в заведението. Докато преминаваше през тълпата, събрала се при входа, другите мъже се извръщаха настрани или поглеждаха часовниците си, сякаш съзнавайки, че не могат да се мерят с него.

Мери смръщи вежди. Струваше й се, че го е виждала някъде и преди.

Да, този е като излязъл от света на киното, каза си. А може би снимаха филм тук, в града.

Мъжът се приближи до хостесата и я измери с поглед от главата до петите. Червенокосата служителка премигна, вдигнала глава към него, като че ли невярваща на очите си. Но после естрогенът й очевидно й се притече на помощ. Тя подръпна косата си напред, сякаш за да се увери, че той ще я забележи и издаде хълбок толкова силно встрани, като че ли костта й беше излязла от ставата.

Не се тревожи, помисли си Мери. Той те вижда, скъпа.

Двамата тръгнаха към нея. Мъжът оглеждаше седналите около всяка маса, а Мери се питаше в чия ли компания ще вечеря.

Аха. Две сепарета по-нататък седеше русокоса красавица. Сама. Синият й пуловер беше плътно прилепнал към тялото, а мъхестата ангорска вълна подчертаваше смайващите й прелести. От нея се излъчваше очакване, погледът й не се откъсваше от него.

Бинго. Барби и Кен.

Е, той всъщност не беше типичният Кен. У него имаше нещо… животинско. Просто не приличаше на другите хора.

Движеше се като хищник. Раменете му се издаваха напред при всяка крачка, въртеше глава наляво-надясно с изучаващ поглед. Тя имаше недотам приятното чувство, че ако той поиска, може да очисти всички в ресторанта с голи ръце.

С усилие на волята Мери се застави да сведе поглед към чашата си с вода. Не искаше да бъде като всички други глупачки, запленени от него.

О, по дяволите, просто трябваше отново да вдигне поглед.

Той беше минал покрай русокосата и сега стоеше пред една брюнетка, заела масата от другата страна на пътеката. Тя се усмихваше широко. Което можеше да се очаква.

— Здравей — каза той.

О, я гледай! Гласът му беше поразителен като външността му. Дълбок, плътен. Говореше провлечено.

— Здравей и ти.

Тонът му стана по-остър.

— Ти не си Мери.

Мери се напрегна. О, не.

— Ще бъда всяка, която пожелаеш.

— Търся Мери Лус.

О… по дяволите.

Мери прочисти гърлото си. Искаше й се да е някъде другаде, да е някоя друга.

— Аз съм… хм, аз съм Мери.

Мъжът се обърна към нея. Блестящите му сини очи се потопиха в нейните, огромното му тяло застина.

А тя бързо сведе поглед и започна да бърка водата със сламката си.

„Не съм това, което си очаквал, нали?“, помисли си Мери. Мълчанието се проточи — той очевидно търсеше приемливо извинение, за да си тръгне.

Господи, как можа Бела да я унижи така?

 

 

Рейдж спря да диша, просто поглъщаше жената с очи. О, тя беше прекрасна. Не точно онова, което беше очаквал, но въпреки това бе прекрасна.

Кожата й беше бледа и гладка — съвършена като слонова кост. Костите на лицето й бяха изящни, извивката на челюстта й — деликатна, скулите й — високи и естествено румени. Шията й беше дълга и стройна — като ръцете й, а вероятно и краката й. Тъмнокестенявата й коса беше прибрана в кок на тила.

Не беше гримирана, не се долавяше и аромат на парфюм, а единственото й бижу бяха двете малки перлени обеци. Пуловерът й беше прекалено голям за нея и раздърпан. Рейдж бе готов да се обзаложи, че панталоните й също са прекалено широки.

У нея нямаше абсолютно нищо, което да привлече погледа.

Не приличаше на жените, било то представителки на човешката или вампирската раса, които той обикновено преследваше. Но привличаше вниманието му като никоя друга.

— Здравей, Мери — каза тихо.

Надяваше се тя да вдигне поглед към него, защото все още не бе забелязал какви са очите й. Нямаше търпение да чуе отново гласа й. Двете думи, които беше произнесла тихо, далеч не бяха достатъчни.

Подаде й ръка, изгарящ от желание да я докосне.

— Аз съм Хал.

Тя остави ръката му да виси между тях. Взе чантата си, стана и понечи да излезе от сепарето. Той застана на пътя й.

— Къде отиваш?

— Виж, всичко е наред. Няма да кажа на Бела. Ще се преструваме, че срещата е минала добре.

Рейдж затвори очи и изолира останалия шум, за да се потопи изцяло в гласа й. Тялото му първо се развълнува, после се успокои — той се олюля леко.

И едва тогава осъзна какво е казала.

— Защо да лъжем? Ще вечеряме заедно.

Мери стисна устни, но поне вече не се опитваше да избяга.

Когато се увери, че тя няма да му се изплъзне, той седна и се опита да напъха краката си под масата. Тя вдигна поглед към него и той престана да помества колене.

Мили боже. Очите й не бяха в унисон с нежния й напевен глас. Това бяха очи на воин.

Металносиви, обрамчени от мигли с цвета на косата й, сериозни и замислени — те му напомняха очите на бойци, оцелели след битка. Говореха за сила и бяха зашеметяващо красиви.

Гласът му вибрираше, когато каза:

— Аз с радост ще вечерям с теб.

Очите й първо блеснаха, после се присвиха.

— Винаги ли си толкова великодушен към жените?

— Моля?

До масата им се приближи сервитьорката и остави чаша вода и пред него. Той подуши сластното желание на тялото й за неговото и това го подразни.

— Здравейте, аз съм Амбър — каза тя. — Какво да ви донеса за пиене?

— Водата е достатъчна. Ти искаш ли нещо друго, Мери?

— Не, благодаря.

Сервитьорката се приближи още по-плътно до него.

— Мога ли да ви изредя специалитетите ни?

— Добре.

Списъкът ставаше все по-дълъг и по-дълъг, а Рейдж не откъсваше поглед от Мери. Тя криеше очите си от него, по дяволите. Сервитьорката прочисти гърлото си. Два пъти.

— Сигурен ли сте, че не искате бира? Или нещо по-силно, може би? Какво ще кажете за…

— Това е всичко засега. По-късно ще поръчаме. Благодаря.

Амбър схвана намека.

Като останаха сами, Мери каза:

— Наистина, нека просто сложим край…

— Да не би да съм показал с нещо, че не искам да вечерям в твоята компания?

Тя постави длан върху менюто, след това проследи с пръст очертанията на чиния с ребърца. Накрая рязко го отблъсна встрани.

— Втренчил си се в мен.

— Така правят мъжете. — Когато открият жена, която желаят, добави мислено.

— Да, но точно мен не ме зяпат така. Не ми е приятно, защото не мога да си представя чак толкова да си хлътнал по мен. Нали разбираш какво искам да кажа? И наистина не бих могла да понеса цял час да те гледам как се жертваш да забавляваш грозното патенце.

Господи, този глас! Продължаваше да има същия ефект върху него — кожата му първо настръхваше, побиваха го тръпки, а после се успокояваше. Той си пое дълбоко дъх в опит да долови естествения мирис на тялото й, свеж като аромата на лимон.

Когато мълчанието се проточи, Рейдж побутна менюто към нея.

— Време е да решиш какво ще поръчаш, освен ако не искаш просто да седиш тук, докато аз се храня.

— Мога да си тръгна, когато пожелая.

— Вярно е. Но няма да го направиш.

— О, и защо мислиш така? — Очите й горяха, мятаха мълнии.

Тялото му отговори с по-висока степен на възбуда.

— Няма да си тръгнеш, защото харесваш Бела прекалено много, за да я поставиш в неудобно положение, като ме зарежеш тук. А за разлика от теб, аз ще й кажа, че си се отървала от мен.

Мери смръщи вежди.

— Изнудваш ме?

— Не. Убеждавам те.

Тя бавно отвори менюто и започна да го разглежда.

— Продължаваш да ме гледаш втренчено.

— Знам.

— Имаш ли нещо против да насочиш погледа си другаде? Към менюто или към брюнетката на съседната маса. През две сепарета от нас седи русокоса красавица — в случай че не си забелязал.

— Ти не си слагаш дори парфюм, нали?

Тя вдигна поглед към него.

— Да, така е.

— Може ли? — Той посочи с глава към ръката й.

— Моля?

Нямаше как да й каже, че иска да подуши кожата й отблизо.

— След като ще вечеряме заедно, струва ми се, че е проява на учтивост да си стиснем ръцете, нали? И макар че ме сряза първия път, когато се опитах да проявя любезност, склонен съм да опитам повторно.

Мери не отговори. Той протегна ръка през масата и взе дланта й в своята. Преди да е успяла да реагира, я поднесе към устните си и я целуна. Вдъхна дълбоко мириса на кожата й.

Тялото му веднага реагира. Ерекцията изду кожените му панталони, напрегна се, заплаши да изскочи през ципа. Той се размърда неспокойно, за да й направи място.

Господи, нямаше търпение да я заведе в дома си и да остане насаме с нея.