Дж. Р. Уорд
Вечна любов (7)

5.

Когато влезе в „Едноокия“, Бъч се чувстваше така, сякаш поне няколко от вътрешните му органи бяха престанали да функционират. Мариса беше отказала да се види с него и макар да не беше изненадан, той изпитваше силна болка.

Време беше за алкохолна терапия.

Заобиколи един пиян самохвалко, група безвкусно облечени курви и двама мъжаги, заети с канадска борба, и стигна до обичайната маса на тройката. Рейдж седеше в далечния ъгъл, до стената, в компанията на някаква брюнетка. Ви не се виждаше никъде, но пред празния стол имаше чаша водка „Грей Гуус“ и бъркалка за коктейли.

Бъч вече беше изпил две чаши, без да се почувства много по-добре, когато Вишъс се появи откъм задната част на бара. Ризата му беше разпасана и смачкана в долния край, а зад него вървеше чернокоса жена. Ви я отпрати, като видя Бъч.

— Здравей, ченге — каза братът и седна.

Бъч наклони чашата си.

— Как вървят нещата при теб? — запита той.

— А при теб?

— Няма развитие.

— По дяволите, съжалявам.

— Аз също.

Телефонът на Ви звънна и той го отвори. Каза две думи, прибра го отново в джоба си и протегна ръка към палтото си.

— Беше Рот. Трябва да сме в бърлогата след половин час.

Бъч се запита дали да не остане и да се напие сам. Лоша идея.

— Ще се изпарите ли или да ви закарам?

— Имаме достатъчно време да се повозим.

Бъч хвърли ключовете за кадилака на масата.

— Докарай колата. Аз ще взема Холивуд.

Изправи се и тръгна към тъмния ъгъл. Дългото кожено палто на Рейдж обгръщаше и скриваше от погледите на присъстващите тялото на брюнетката. Само Господ знаеше докъде бяха стигнали нещата под него.

— Рейдж, приятелю. Трябва да вървим.

Вампирът го погледна, устните му бяха здраво стиснати, а очите — присвити.

Бъч вдигна ръце над главата си.

— Не аз прекъсвам забавленията ти. Шефът се обади.

Рейдж изруга и се отдръпна от брюнетката. Дрехите й бяха в безпорядък, тя дишаше тежко, но двамата все още не се бяха разгорещили достатъчно. Коженият панталон на Холивуд беше на мястото си.

Рейдж направи една-две крачки, а жената го сграбчи — като че ли разбираше, че оргазмът на живота й току-що й се беше разминал. С плавно движение той вдигна ръка и я размаха пред лицето й. Тя замръзна. После сведе поглед към тялото си, учудена от степента на собствената си възбуда.

Рейдж се отдалечи, смръщил гневно вежди. Но когато излязоха навън, гневът му се стопи и той поклати глава с горчивина.

— Виж, ченге, съжалявам, ако съм те изгледал лошо там, вътре. В такива моменти съм малко… погълнат от заниманията си.

Бъч го потупа по рамото.

— Няма проблем.

— А как беше с твоята…

— Не ми даде никакъв шанс.

— По дяволите, Бъч. Това е ужасно.

Качиха се в кадилака и потеглиха на север по шосе 22, отдалечавайки се все повече от града. Движеха се доста бързо, а в колата гърмяха песните от последния албум на Трик Деди — „Бракът на гангстера“. Изведнъж Ви рязко натисна спирачките. Беше видял нещо да виси на едно дърво на около стотина метра от шосето.

Не, някой окачваше нещо на въпросното дърво. А около него се бяха струпали зрители — всичките със светли коси, черни дрехи и вид на безпощадни главорези.

— Лесъри — прошепна Ви и отби на банкета.

Рейдж изхвръкна от колата, още преди да е спряла напълно, и затича с всички сили към групата.

Вишъс хвърли поглед на Бъч, който седеше отпред до него.

— Ченге, може би ще пожелаеш да останеш тук…

— Майната ти, Ви.

— Въоръжен ли си?

— Не, но няма да изляза навън беззащитен. — Бъч грабна един „Глок“ изпод седалката и свали предпазителя още в мига, в който двамата с Вишъс изскокнаха от автомобила.

До този момент Бъч беше виждал само двама лесъри и те му се бяха сторили наистина ужасяващи. Приличаха на хора и говореха като такива, но не бяха живи. Когато ги погледнеше в очите, човек виждаше безпощадни убийци, лишени от душа. От тях се разнасяше страшна воня.

Е, той поне никога не бе могъл да понася миризмата на бебешка пудра.

Лесърите заемаха позиция за атака в сечище сред дърветата, а Рейдж се приближаваше към тях бързо, пресичайки поляната с огромни крачки. Нахвърли се върху врага с безразсъдството на самоубиец, без дори да е извадил оръжието си.

Господи, това момче беше откачено. Поне един от онези убийци със сигурност беше успял да извади оръжието си.

Бъч се прицели и започна трескаво да следи действието, но така и не му се удаде възможност да стреля. Осъзна, че няма нужда да играе ролята на подкрепление. Рейдж се справи с лесърите съвсем сам, като приложи животинска сила и демонстрира бързи рефлекси. Превърна се в бойна машина, а дългото му кожено палто се развяваше зад него, докато ритниците и ударите му безпощадно се сипеха върху главите и телата на враговете. Беше смъртоносен и красив на лунната светлина, лицето му бе изкривено в жестока гримаса, а огромното му тяло сееше смърт сред лесърите.

Отдясно се чу вик и Бъч обърна глава натам. Ви беше повалил един от бездушните убийци и бе предотвратил опита му за бягство, след което се беше нахвърлил върху него като изгладнял китаец на ориз.

Полицаят реши да остави битката на вампирите и се приближи до дървото. От един дебел и здрав клон висеше тялото на друг лесър. Той беше подложен на жесток побой, но все още бе жив.

Бъч разхлаби въжето и свали тялото на земята, като хвърляше погледи през рамо, защото шумовете от борбата и звуците, които излизаха от гърлата на биещите се, изведнъж станаха по-високи. В битката се бяха включили още трима лесъри, обаче той не се тревожеше за момчетата.

Коленичи до убиеца и започна да тършува из джобовете му. Тъкмо беше извадил портфейла му, когато се чу изстрел. Пукотът беше ужасяващ. Рейдж падна на земята. По гръб.

Без дори да се замисли, Бъч зае положение за стрелба и се прицели в лесъра, който се канеше да забие втори куршум в тялото на вампира. Но така и не дръпна спусъка. Неочаквано проблесна ярко бяло кълбо, сякаш се беше взривила бомба. Нощта се превърна в ден, всичко беше окъпано в светлина — есенните дървета, земята, битката.

Когато отново притъмня, някой дотича при Бъч. Той позна Ви и свали оръжието.

— Ченге! Влез в проклетата кола!

— А Рейдж…

Бъч не можа да довърши изречението. Ви го събори на земята така, както професионален борец би тръшнал противника си на тепиха, сграбчи го и започна да го влачи — действие, което приключи едва когато и двамата се озоваха в кадилака, а вратите бяха здраво затворени.

Бъч се обърна към брата.

— Няма да изоставим Рейдж!

Мощен рев разцепи нощта. Полицаят завъртя бавно глава.

И видя огромно същество, което почти изпълваше сечището. Високо близо два метра и половина, подобно на дракон, със зъби като на тиранозавър рекс и огромни нокти на предните лапи. То проблясваше на лунната светлина — мощното му тяло и опашката му бяха покрити с пурпурни и зелени плочки, ярки като цветовете на дъгата.

— Какво е това, по дяволите? — прошепна Бъч и протегна ръка, за да се увери, че вратата е заключена.

— Рейдж в наистина лошо настроение.

Чудовището отново нададе рев и погна лесърите, които приличаха на играчки пред него. И… о, боже! От убийците нямаше да остане нищо, дори кости.

Бъч дишаше учестено.

Неясно и смътно, сякаш отдалеч, чу щракването на запалка и хвърли поглед към брата до себе си. Жълтото пламъче освети лицето на Ви, докато палеше с треперещи ръце ръчно свита цигара. След малко издиша дима и въздухът в колата се изпълни с мириса на турски тютюн.

— Той откога… — Бъч се обърна и отново загледа как огромното същество вилнее сред дърветата. И напълно изгуби нишката на мислите си.

— Рейдж предизвика гнева на Скрайб Върджин и тя го прокле. Ориса го на двестагодишен ад. Всеки път, когато се разгорещи прекалено, промяната настъпва. Може да бъде предизвикана от болка, гняв или физическа неудовлетвореност, ако разбираш какво искам да кажа.

Бъч повдигна едната си вежда. И като си помислеше, че беше застанал между Рейдж и жената, която той желаеше… Никога повече нямаше да прояви такава глупост.

Касапницата продължи, а на Бъч му се струваше, че гледа научнофантастичен канал с изключен звук. Господи, дори той не можеше да си представи подобно насилие. По време на дългогодишната си служба като детектив в отдел „Убийства“ беше виждал много трупове, някои от които обезобразени до неузнаваемост, но до този момент не беше ставал свидетел на подобно кръвопролитие. Изненадващо шокът го накара да приеме събитията като нереални. И слава богу.

Трябваше да признае обаче, че звярът се движеше плавно и грациозно. Как само завъртя онзи лесър във въздуха, а после го подхвана с…

— Редовно ли става тази промяна? — запита.

— Достатъчно често. Ето защо Рейдж преследва секса с такава настървеност. Той му помага да остане спокоен. Едно ще ти кажа, не дразни звяра. Не прави разлика кой му е приятел и кой може да му послужи за обяд. Можем само да чакаме Рейдж да се върне при нас, едва тогава ще имаме възможност да се погрижим за него.

Нещо тупна тежко върху капака на кадилака. О, господи, дали не беше нечия глава? Не, ботуш. Може би вкуса на гумата не допадаше на съществото.

— Да се погрижим за него? — прошепна Бъч.

— А как ще се чувстваш ти, ако всичките ти кости са потрошени? Тялото му се променя напълно, а когато звярът си отиде, отново приема облика на вампир.

Съвсем скоро в сечището вече нямаше нито един лесър. Чудовището отново нададе мощен рев и се огледа наоколо — като че ли търсеше още някого, когото да погълне. Не видя други убийци и погледът му се спря върху кадилака.

— Може ли да влезе в колата? — запита Бъч.

— Стига да поиска. За щастие, в момента едва ли е много гладен.

— Да… а какво ще стане, ако в стомаха му има място и за десерт? — измърмори под носа си Бъч.

Звярът разтърси глава и черната му грива се развя на лунната светлина. След това изрева и затича към тях на два крака. Стъпките му бяха толкова тежки, че земята се разтресе.

Бъч още веднъж провери дали вратата му е заключена. После се замисли дали да не покаже открито страха си и да не залегне на пода.

Съществото спря точно до автомобила и приведе огромното си туловище. Беше толкова близо, че дъхът му замъгли прозореца откъм страната на Бъч. Погледнато от такова нищожно разстояние, то беше отвратително. Бели присвити очи. Грозна озъбена уста и чудовищни зъби — като излезли от нечий кошмар. По гърдите му се стичаше черна кръв, подобна на непреработен нефт.

Звярът повдигна мускулестите си предни крака.

Господи, ноктите му бяха като ками. Пред тях ръкавицата с бръсначи на Фреди Крюгер от „Кошмари на Елм стрийт“ би изглеждала направо смешна.

Обаче там някъде, в това същество, се криеше Рейдж.

Бъч постави длан на стъклото — сякаш можеше да докосне брата.

Чудовището наклони глава, белите му очи премигнаха. Изпусна рязко дъх, огромното му тяло започна да се тресе. От гърлото му излезе висок и пронизителен рев и проряза нощта. Последва ново сияние, подобно на мълния. И ето че Рейдж лежеше гол на земята.

Бъч излезе от колата и коленичи до приятеля си.

Рейдж трепереше неконтролируемо, кожата му беше потна, очите — затворени, мърдаше бавно устни. Целият беше изцапан с черна кръв — лицето, косата, гърдите. Стомахът му беше ужасно подут. А в рамото му имаше малка дупчица — там, където куршумът се беше забил в плътта.

Бъч съблече сакото си и загърна вампира с него. Наведе се и се опита да долови неясните думи, които излизаха от устата му.

— Какво казваш?

— Ранени ли сте? Ти… Ви?

— Не, добре сме.

Рейдж като че ли се успокои.

— Отведете ме у дома… Моля ви… у дома.

— Не се тревожи за нищо. Ние ще се погрижим за теб.

 

 

О., приведен ниско над земята, тичаше през просеката, отдалечавайки се от мястото на клането. Камионът му беше спрян на шосето на около миля по-надолу. Предполагаше, че ще стигне до него след три или четири минути. Засега нищо не го преследваше.

Бе побягнал в мига, в който ярката светлина бе осветила гората, защото добре знаеше, че това вещае беда. Отначало беше предположил, че явлението е облак парализиращ газ или предвестник на експлозия, но после бе чул животински рев. Беше погледнал през рамо и се беше заковал на място, неспособен да помръдне. Нещо вилнееше сред другарите му, изтребваше ги един по един като досадни мухи.

Някакво същество. Появило се буквално от нищото.

Не беше останал дълго да гледа и сега хвърли поглед през рамо, за да се увери, че нищо не го преследва. Пътеката зад него беше чиста, а пред себе си виждаше камиона. Стигна до него, седна бързо зад кормилото, запали двигателя и натисна педала на газта.

Най-важното в този момент беше да се отдалечи от това място. Подобно клане скоро щеше да привлече вниманието или заради шума, който се беше вдигнал по време на битката, или заради крайния изход от нея. Втората му по приоритет задача беше да анализира ситуацията. Господин Х. щеше да беснее като луд. С елитната група на О. беше свършено, мъртви бяха и другите лесъри, които беше поканил да гледат наказанието на Е. И шестимата бяха избити за малко повече от половин час.

По дяволите, не знаеше много за чудовището, извършило това кръвопролитие. Бяха заети с окачването на тялото на Е. на дървото, когато кадилакът беше спрял встрани от шосето. От него беше слязъл русокос воин — толкова едър и бърз, че очевидно беше член на братството. С него имаше и друг мъжки екземпляр, също невероятно смъртоносен, както и един човек, макар само Господ да знаеше какво правеше той в компанията на двамата братя.

Битката беше продължила осем или девет минути. О. се беше заел с русокосия, беше го ранил няколко пъти без някакъв видим ефект върху издръжливостта и силата му. Двамата се бяха вкопчили в ръкопашна схватка, когато един от другите лесъри беше стрелял. О. се беше привел и се бе търкулнал по тревата, като самият той едва не беше прострелян. Когато вдигна поглед, вампирът се държеше за рамото и падаше по гръб.

О. се беше хвърлил към него с огромното желание да го довърши, но още преди да скочи, въоръженият лесър се бе опитал да стори същото. Идиотът се беше спънал в крака на О. и двамата бяха паднали на земята. И тогава беше избухнала ярката бяла светлина и се беше появило чудовището. Беше ли възможно съществото да е произлязло по някакъв начин от русокосия воин? Господи, какво тайно оръжие би могло да бъде това.

О. си представи вампира, припомняйки си всяка подробност — от очите и лицето до дрехите му и начина, по който се движеше. Беше изключително важно да разполага с добро описание, което би могъл да използва при разпитите, провеждани от обществото. Ако задаваха на пленниците правилно насочени въпроси, щяха да получат изключително полезни отговори.

Нужна им беше информация за братята. След като десетилетия наред бяха убивали само цивилни, лесърите вече се бяха прицелили в членовете на братството. Без воините расата на вампирите щеше да бъде уязвима и бездушните убийци най-после щяха да довършат работата си и да унищожат напълно техния вид.

О. спря на паркинга пред местната зала за компютърни игри с мисълта, че единственото добро нещо през тази вечер беше бавната смърт на Е. Да излее раздразнението си върху тялото на партньора си, причинявайки му болка и страдания, беше като да пие студена бира в горещ летен ден. Успокояващо.

Обаче случилото се след това го караше отново да настръхва.

О. отвори телефона си и натисна бутона за бързо набиране. Нямаше нужда да чака, докато се прибере, за да докладва. Господин Х. щеше да се разяри още повече, ако сметнеше, че са му съобщили новините със закъснение.

Когато обаждането му беше прието, О. каза:

— Имаме проблем.

След пет минути затвори, обърна пикапа и потегли към покрайнините на града.

Господин Х. беше поискал среща. В собствената си хижа в гората.