Ерик Лустбадер
Кървав сняг (8)

7.

Киев, 6 април

Първото, което видяха от Киев на трепкащата синьо-златна светлина на утрото, бяха широки булеварди, обширни кръгли площади и монументални сгради с дорийски колони или увенчани със синьо-зелени куполи. Златни кубета блестяха под първите лъчи на зората и се издигаха над града, разпрострял се по бреговете на широката синьо-лилава река Днепър. Уличните лампи още светеха. Наскоро беше валял дъжд и паветата изглеждаха гладки и блестящи като змийска кожа.

Таксито от летището ги остави при търговския комплекс „Метроград“ на площад „Бесарабски“, където Аника ги поведе към модерната фасада на заведение от верига ресторанти. По пътя към града тя ги беше уверила, че той ще е отворен за закуска дори в този ранен час. Джак и Али установиха с приятна изненада, че времето тук е далеч по-меко, макар и по-влажно, отколкото в Москва. Али разкопча палтото си и го свали още преди да влязат в ресторанта. Сега, с късо подстриганата си коса, тя изглеждаше различно. След като се бе уплашил, че Игор може да я е разпознал, Джак не искаше да поема никакви рискове и настоя тя да се подстриже, преди да напуснат самолета. В таксито той каза на Аника, че до края на деня трябва да намерят на Али боя за коса.

Интериорът на заведението беше ведър, с ярки балони и анимационни рисунки от „Двете гъски“ — от популярната фолклорна песен, която беше дала името на ресторанта. Те седнаха на столовете край маса от светло дърво и поръчаха първата си храна от дванайсет часа насам.

— Трябва да почакаме няколко часа за документите — паспортите, които Густав ни приготвя.

— Тук мога ли да спя? — попита Али.

Небето отвън постепенно се прочистваше от многослойните сиви облаци, разкривайки лазурния свод, докато градът около тях се протягаше, прозяваше и съживяваше. Буботенето на трафика се усилваше и затихваше като сънлив гигант, който периодично прочиства гърлото си.

Аника си поръча още кафе — този път без мляко. От него се вдигаше пара като от прегрял двигател.

— Спри да ме гледаш по този начин — каза тя.

— Какъв начин? — Гласът на Джак беше унил като на дете, което бяха хванали да бърка в кутията с бисквити.

— Сякаш съм животно в зоологическата градина или експонат от музей на секса.

— Така ли? Съжалявам.

— Не, не съжаляваш.

Донякъде тя беше права.

— Не знам… Не знам как можа да го направиш.

— Не ти влиза в работата.

— Това не е отговор.

— Отговор е, но ти не искаш да го приемеш. — Тя сръбна от кафето си така, сякаш вече е изстинало. — Във всеки случай пристигнахме тук безпрепятствено — точно както обещах.

— Но цената…

Тя остави полупразната чаша.

— Ти искаш да съм такава, каквато си ме представяш, и когато не съм, това те разочарова.

— В моята страна жените не правят онова, което току-що направи с Игор.

— Напротив, правят го. Ти просто не знаеш за това.

Джак сведе поглед към остатъците от закуската си. Чуваше спокойното, равномерно дишане на Али, докато тя спеше, и си спомни какво й беше казал за миналото — че знаеш само онова, което се случва на теб самия, не и на другите около теб, и че дори и тогава сякаш всичко е изкривено от ненадеждното огледало на паметта.

— Искаш ли да ти разкажа нещо за този град? — попита Аника с напълно различен тон, сякаш свадливата размяна на реплики преди малко изобщо не се бе състояла или пък в нея бяха участвали други хора, а не те.

— Да — отвърна той, благодарен, че го откъсват от мислите му. — Не знам нищо за Украйна, освен за трудната й история с Русия и за съществуването на тайна военноморска база в Одеса.

— Война — отбеляза Аника, — вие, мъжете, само това знаете.

Тя изрови една цигара от чантата си и я запали с метална запалка. Първото й всмукване беше продължително и след това изпусна дима бавно и с удоволствие.

Известно време наблюдаваше Джак през завесата от дим. Накрая каза:

— Ако искаш вярвай, но Киев, майката на славянските градове, е основан от номади преди петнайсет века. Името идва от един мъж — Кий, княз на поланите, племе на източните славяни. Заедно с двамата си братя и сестра си той решил, че десният, западният бряг на Днепър е много подходящ за населено място по междуконтиненталния търговски път, и се окачал прав. Разбира се, сега градът се простира и на двата бряга, но левият бряг бил застроен едва през двайсети век. — Тя издуха нов облак от дим. — Обстоятелството, че тази история е обвита в легенди, само прави сегашните жители още по-сигурни в произхода на любимия им град.

Точно тогава в ресторанта влязоха двама полицаи. Ръката на Аника замръзна във въздуха. От горящия край на цигарата се издигна тънка като женска мигла струя дим. Джак не смяташе, че трябва да спират да говорят, но тъкмо се готвеше да отвори уста, когато се сети, че в този момент е по-добре да запази акцента си в тайна. Виждаше как Аника следи движенията на ченгетата, които отидоха до една маса и седнаха един срещу друг. Свалиха шапките си, отметнаха мазните коси от челата си така, сякаш единият беше огледално изображение на другия, и започнаха да разглеждат менюто.

Докато сервитьорът се приближаваше до масата на полицаите, за да вземе поръчката им, Джак усети с болезнена яснота колко уязвими са той и двете жени без лични документи и колко крехка е линията между свободата и затвора. Беше достатъчно само единият служител на реда да се приближи спокойно и да поиска паспортите им и това щеше да е краят. Той усети как подмишниците му се обляха в студена пот, как капки от нея плъзнаха по гръбнака, за да се свият накрая като змия на кръста му.

Аника се беше размърдала и сега отново отпиваше от кафето си.

— Не гледай нататък — нареди му тя с усмивка. — Гледай ме в очите, сякаш ме обичаш. Забрави ли, че сме семейство?

Той я послуша, но змията нервно и неспокойно продължаваше да се навива и развива и от това го полазваха тръпки.

Сякаш усетила това, Аника каза:

— Имам ключове за една приятна квартира недалеч от тук. Апартамент, както бихте казали вие, американците. — Усмивката й се разшири, сякаш за да му попречи да не поглежда встрани. — Игор ми ги даде. Знаеш ли, той не беше чак толкова лош.

Джак беше наясно, че вътрешно продължава да осъжда решението, което беше взела на самолета. Това не му харесваше, особено при сегашните обстоятелства, но не можеше да се сдържи.

— Има две спални — продължи тя. — Така че момичето ще има лично пространство.

— Това означава, че за нас двамата остава една спалня.

— Да — потвърди тя, — така е.

Единият полицай разказа на другия мръсен виц и двамата избухнаха в смях, а гласовете им отекнаха в ресторанта. Изправиха се — изглежда бяха влезли само за по едно кафе с паста, които бяха погълнали за рекордно кратко време. Докато излизаха, гласовете им заглъхваха бавно и някак неохотно, сякаш мъжете не искаха да напуснат мястото.

— Събуди момичето — подкани го Аника. — Трябва да тръгваме.

— Полицаите са още отвън, пушат цигари и оглеждат краката на жените.

— Още по-добре — заяви тя и остави пари върху масата, — така ще могат да огледат и моите.

— Иска ми се да не я наричаш „момичето“. Тя си има име.

Аника му хвърли спокоен поглед, в който той не забеляза никаква ирония. Въпреки това тонът й беше весел, когато каза:

— Аз също имам име, но според нея „смахната кучка“ ми отива повече.

 

 

Облегнатите на стената ченгета наистина огледаха краката на Аника, докато тя, Джак и Али се отдалечаваха от тях, и тя дори се обърна към тях и им се усмихна сърдечно.

— Това беше ли разумно? — промърмори Джак.

— Флиртуването с полицаи не е нещо подозрително — отбеляза Аника, като ги подкани да вървят по-бързо срещу свежия вятър. — Всъщност е точно обратното.

Джак не направи никакъв коментар, тъй като нямаше опит в тази област. Аника ги отведе в хипермаркета, откъдето си купиха по един чифт дрехи за смяна, както и боя за коса за Али. През цялото време, докато жените пазаруваха, Джак зорко следеше да не се появят полицаи, но видя само начумерени дебели купувачи, които не им обръщаха никакво внимание.

След двайсет минути ходене по многолюдните улици на Киев стигнаха до жълта тухлена сграда с три купола, които се издигаха над покрива от мед като шапки.

Аника избра един звънец от четирите реда край заключената врата и го натисна. Миг по-късно вратата се отключи с жужене и те влязоха в едно преддверие, където се наложи тя да повтори целия процес отново. Слабо осветеният, подобен на катедрала вестибюл миришеше на влажни вълнени дрехи и стари кожени обувки. Стъпките им кънтяха, сякаш ехото от тях недоволстваше за стари несправедливости, извършени спрямо душите, които сградата бе приютявала някога.

Агонизиращото скърцане на асансьора накара Джак да отбележи:

— На връщане ще слезем по стълбите.

— От тук — каза Аника, докато вървяха по прашния коридор на четвъртия етаж, който вероятно в по-добри времена или пък през нощта беше осветяван от голи крушки, завинтени в евтини пластмасови фасонки, поставени в полукръгли ниши в стените.

В края спряха пред една врата, на която тя почука първо два пъти, след това още три и накрая отново два пъти. Нищо не се случи. Гръмките звуци от някакво телевизионно шоу се носеха в коридора като влажна мъгла.

Изведнъж Джак чу драскане от другата страна на вратата, сякаш вътре имаше някакво животно, куче или котка. Вратата рязко се отвори навътре и към тях надникнаха очи зад стъклата на очила с телени рамки. Лицето на човека беше продълговато, бледо и мършаво.

— Здравей, дядя Гурджиев.

Когато възрастният мъж зърна Аника, физиономията му светна като неонова реклама.

— Детето ми! — извика той, докато тя се хвърляше в прегръдките му. — Мина толкова време, малка моя, толкова време!

— Какво става? — попита Али. — Точи Лазар е твърде стар, за да й е баща.

— Тя го нарече „чичо“ — обясни Джак. — Освен това мисля, че ти имаше предвид Матусал. Лазар е просякът, когото се предполага, че Христос е възкресил от царството на мъртвите.

— Трябва да стори същото и с този тип, преди да се е превърнал на прах — прошепна заговорнически Али.

Аника ги представи и помоли дядя Гурджиев да говори на английски, защото момичето не разбира руски.

— То кой ли пък разбира? — каза дядя Гурджиев с печална усмивка, като ги покани да влязат в апартамента.

Джак предполагаше, че вътре ги очаква занемареният и мухлясал безпорядък, типичен за възрастните хора, които живеят сами и заради влошаващото им се зрение и отслабващото внимание към подробностите дори не осъзнават нищетата, която ги заобикаля. Апартаментът ухаеше на лимоново масло и ябълково дърво. Нямаше я неприятната сладникава миризма на близостта на смъртта.

Действително жилището, както и мебелите, бяха стари, от други времена. Но всички дървени повърхности, които се виждаха, бяха щателно полирани. Месинговите и медните лампи лъщяха, а върху пода проблясваше наскоро нанесено восъчно покритие. Докато сядаха, от дебелите възглавници на дивана не се вдигна нито прашинка. През това време дядя Гурджиев се отправи към кухнята, за да запари чай и да донесе огромна тенекиена кутия с домашно приготвени сладки, „изпечени от приятелката ми, която по случайност живее в съседния апартамент“.

Джак прецени, че старецът трябва да е поне деветдесетгодишен, но като се изключи, че беше извънредно слаб и леко прегърбен, което можеше да се дължи на професията му, а не на възрастта, той не проявяваше онази неустойчивост на тялото или отнесеност на съзнанието, които обикновено се свързват с тази преклонна възраст.

Гласът му беше все още силен и звучен, а очите му, които лесно можеха да бъдат разгледани заради стъклата на очилата му, блестяха и искряха както сигурно и преди шейсет години. Но кожата му беше толкова тънка, че изглеждаше синкава от жилестите вени, прозиращи през нея.

Той отрупа Али с внимание, защото като повечето хора реши, че е много по-млада, отколкото е в действителност. На Джак му се стори интересно, че Али не направи нищо, за да го извади от заблуждението му. Може би беше от уважение към преклонната възраст на дядя Гурджиев, но беше също толкова вероятно тя да изпитва нужда да я поглезят по начина, по който, без всякакво колебание и без да иска нищо в замяна, го правеше старецът. Тя се поддаваше на очевидното удоволствие, което това й доставяше.

Когато чаят беше сервиран в чаши в метални поставки с дръжки и Али започна да хрупа от бисквитите, дядя Гурджиев най-после седна на голямото кожено кресло, от което като парфюм се носеха ароматите на сладък тютюн и ланолин.

— Аника, трябва да призная, че винаги водиш със себе си очарователни хора, и то, както би казал някой, при забележителни обстоятелства. — Дядя Гурджиев се засмя под мустак с лек укор в гласа. — Предполагам, че именно затова очаквам с такова нетърпение посещенията ти. — Той се наведе и нежно я потупа по ръката. — Които, макар и изтощителни, са твърде редки за старец като мен.

— Ти не си стар — възрази Аника. — Никога няма да остарееш.

— Ах, младост — каза дядя Гурджиев, обръщайки се към всички, които бяха в стаята, — тя винаги флиртува с идеята за безсмъртието. — Той се засмя, сякаш с това прощаваше на Аника за заблудата й. — Истината е, че когато станеш на моите години, животът се превръща в целенасочен акт на волята. Нищо не работи както трябва. Механизмите на тялото и на ума, които са толкова взаимосвързани, започват да се рушат и въпреки това ние продължаваме. — Той стисна ръката на Аника. — Заради онези, които ни обичат и които ние страстно обичаме. В крайна сметка в живота няма нищо по-важно, нали?

— Така е, дядя Гурджиев — съгласи се Аника със сълзи в очите, — няма нищо по-важно.

Възрастният мъж извади наскоро изпрана, изгладена и старателно сгъната ленена носия кърпичка. Подобно на офталмолог той използва едното й ъгълче, за да попие сълзите на Аника, преди да са се спуснали по страните й.

— Сега, малка моя, ми разкажи в какви неприятности си се забъркала този път.

Преди да се обърне към стареца, Аника хвърли бърз, съучастнически поглед към Джак, вероятно за да го предупреди да мълчи.

— Този път мисля, че ще е най-добре да не ти казвам нищо.

Известно време дядя Гурджиев не отрони нито дума. Докато бяха разговаряли, отпивали от чая си и хапвали бисквити, прозрачните дантелени завеси от двете страни на прозорците улавяха светлината отвън и тя ги очертаваше ясно, придавайки им плътност, каквато те никога не можеха да имат. Сега стаята се беше изпълнила с такова напрежение, че дори времето забави своя ход и започна да пълзи. Всички, дори и Али, очакваха реакцията на дядя Гурджиев, сякаш бяха някакви учени, събрани около вулкан, готов да избухне, след като е дрямал десетилетия наред.

— Това не ми харесва, малка моя — рече той, след като известно време сякаш не можеше да реши какво да й отговори.

Извади дебел плик от кафява хартия и го отвори. Наклони го и изсипа от него три паспорта.

— Сега, когато си американка, малка моя, вече нямаш нужда от виза, за да влезеш в Украйна, но съм ти приготвил една, в случай че решиш отново да бъдеш рускиня.

— Благодаря ти, дядя Гурджиев.

Тя се наведе и започна да събира документите, но когато се готвеше да ги мушне отново в плика, старецът я спря, слагайки ръка върху ръцете й.

— Искам да ми отговориш на следния въпрос, малка моя: мислиш ли, че съм твърде стар, за да ти помогна повече от това, което вече направих?

— Не, съвсем не, дядя Гурджиев — Аника изглеждаше разтревожена, — просто аз…

Джак веднага съзря възможността и се възползва от нея.

— Онова, което Аника се опитва да каже, е, че аз имам нужда от малко помощ, за да открия някого тук, и тя не е сигурна дали трябва да ви помоли за това.

Дядя Гурджиев дръпна ръката си от ръцете на Аника и се облегна назад. Огледа Джак с проницателен, преценяващ поглед, изострен от десетилетията жизнен опит. По лицето му бавно плъзна усмивка, той вдигна показалец и го размаха в насмешливо, приятелско предупреждение.

— Виждам какво искате да направите, млади човече, не мислете, че не виждам, но… — той прониза въздуха с пръста си, — ако говорите сериозно, нека да чуя какво имате да казвате, защото съм сигурен, че моята Аника иска само да ме защити, макар истината да е, че никога досега не съм имал нужда от защитата й.

— Сега нещата са различни, дядя Гурджиев — възрази Аника.

— Тихо, дете! Остави младежът да говори на спокойствие и след това ще решим дали е дошъл на правилното място в Киев, хммм.

Джак се съсредоточи и се опита да не обръща внимание на никого, освен на стареца. Той се зачуди дали онова, което се готвеше да каже, беше нарушение на правилата за сигурност, като се имаше предвид коя е Аника и къде е работила. Но сега не можеше да промени нищо. За момента единственото, което можеше да направи, беше да продължава напред в мрака и да види какво ще се случи след това.

— Преди шест дни един мъж на име Лойд Бърнс бе убит на остров Капри край Неапол.

— Знам къде е остров Капри — рече дядя Гурджиев. — Може и да съм фалшификатор, но, бога ми, не съм простак. Всъщност може да се изненадате, но на младини бях нещо като учен, занимавах се с Рим. Прекарах две седмици на този величествен остров в опити да проследя втората половина от живота на Цезар. — Той махна с ръка ни Джак да продължи.

— Онова, което е важно, е, че Бърнс изобщо не е трябвало да бъде в Капри. По график е трябвало да бъде тук, в Киев. Всъщност той е бил в Киев допреди около десетина дни, когато е отлетял, без да съобщава на никого за това.

— И кой е този Лойд Бърнс, млади човече?

— Той беше важен американски сенатор.

Настъпи задушаваща тишина, каквато човек може да изпита само в най-забутаните ъгълчета на забравени библиотеки или отдавна погребани мощехранителници.

Дядя Гурджиев беше потънал в размишление с поглед, вперен в тавана.

— И така, човек би предположил, че вие също се занимавате с политика, господин Макклюр.

Възрастният мъж за пръв път се обръщаше към него по име.

— Може и така да се каже — отвърна Джак.

Дядя Гурджиев наведе глава и погледът му се съсредоточи върху лицето на Джак.

— Ако случаят е такъв — бавно и с равен глас рече той, — защо сте тук? Защо не сте в Капри?

— Искам да говоря с последния човек, с когото сенатор Бърнс се е срещнал, преди да напусне Киев.

— И за това ви трябва моята помощ?

— Разполагам само с едно име. Всъщност с инициал и фамилия — К. Рочев.

— Рочев, Рочев.

Старецът затвори очи и продължи да повтаря името, сякаш искаше да го усети с върха на езика си. След това бавно отвори очи с лукаво, змийско изражение.

— Познавах един Осип Рочев, но не съм го виждал от много отдавна.

— Той в Киев ли е? — попита Джак.

— Може и още да е тук — сви рамене дядя Гурджиев. — Но не се съмнявам, че в Киев има много хора, които се казват К. Рочев. В края на краищата това не е толкова рядко срещано име. Освен това този мъж може и изобщо да не е жител на Киев.

Около възрастния мъж сякаш се събираше някакъв заплашителен мрак, някакво натрупване на енергия, която се стичаше като лепило или мастило и напомняше какво е представлявал този мъж в разцвета на силите си, когато тялото му е било здраво и мускулесто. Нещо в него се бе променило в мига, в който Джак бе споменал Рочев. Добродушното веселие беше изчезнало, заменено от предпазливостта на професионалния фалшификатор, независимо че Джак беше доведен тук от Аника или пък може би точно поради тази причина. Все пак едно беше ясно — възрастният мъж знаеше много повече за Рочев, отколкото показваше. Джак се запита какво ли го спираше да говори и защо просто направо не беше излъгал и не беше казал, че името му е непознато.

Не се наложи да чака дълго възможния отговор.

— Можеш да се довериш на господин Макклюр, дядя Гурджиев — увери го Аника. — Миналата нощ той спаси живота ми и с това сам се изложи на опасност. Ако знаеш нещо за този мъж, Рочев, това би могло да помогне на господин Макклюр. Моля те, кажи ни!

Джак с интерес отбеляза, че тя беше използвала множествено число — „Моля те, кажи ни“.

Възрастният мъж сплете пръсти и се намръщи още повече. Мракът, призован от него, все още бе във въздуха наоколо и напомняше за едно далечно време, което сега не беше нищо повече от спомен. Тогава никой не е могъл да се мери с него и Джак беше убеден, че никой не можеше да се мери с него и сега. Макар да беше стар, натрупаната в него сила не можеше да бъде свалена дори и с пневматичен чук.

— Трябва да ви призная, че срещата на член на Сената на Съединените американски щати с Карл Рочев ми се вижда много обезпокоителна.

— Ако Карл Рочев е мъжът, когото търся, в което много се съмнявам — отвърна Джак. — Освен това в Киев може да има десетки, дори стотици хора с това име. Вижда ми се твърде голямо съвпадение, че първият човек, при когото Аника ме доведе в Киев, може да идентифицира този К. Рочев.

— Разбирам вашите доводи, млади човече. — Дядя Гурджиев бавно поклати глава. — Всъщност не се съмнявам, че колкото повече разсъждавате над това, толкова по-вероятно ще ви се струва, че Карл не е онзи К. Рочев, когото търсите.

— Така е — потвърди Джак.

— Няма причина да не се съглася с вашия анализ на ситуацията, освен че след няколко минути може и да си промените мнението.

— Не виждам как ще стане това — сви рамене Джак.

— Естествено, че не виждате. Въпреки това ви моля да ми отделите още малко от времето си. — Изражението на дядя Гурджиев стана сериозно. — С Карл Рочев израснахме заедно в едни и същи бедняшки квартали на Киев. И двамата сме били бити много пъти от руските окупатори и заради тези побои сключихме споразумение да си отмъстим. Аз станах фалшификатор и правех документи за самоличност за нелегалното движение. Карл винаги е бил човек на действието. Когато бяхме момчета, той беше този, който ни водеше при набезите срещу руските войници. Дори в лудориите му — преди да станем достатъчно възрастни, за да носим оръжие — имаше нещо садистично. В онези дни той не обмисляше много нещата, беше прекалено нетърпелив и неспокоен. Не е учудващо, че се превърна в убиец в партизанската война срещу руснаците. Приемаше всички задачи, считани за самоубийствени, които никой друг не би изпълнил доброволно. Не мислете, че беше безразсъден — не смятам, че имаше желание да умре. Най-лошото, в което можеше да го обвини човек, бе, че е твърде късоглед. Не мислеше за нищо друго отвъд настоящия момент. С други думи, не се интересуваше от възможните последствия. Възлагаха му да убие руски полковник или генерал. Знаеше, че това е правилно, и го изпълняваше. Нито веднъж не се провали. Нито веднъж.

— Никога ли не е бил раняван? — учуди се Джак.

— Зависи — отвърна дядя Гурджиев — какво разбирате под „раняван“.

Старецът направи пауза, за да си сипе още чай, макар че той вече беше изстинал. Докато отпиваше, не обърна внимание на това или пък то не му пречеше.

— Онези, които не го познаваха добре, а това бяха почти всички, с които работеше, твърдяха, че никога не е бил раняван. И донякъде беше така. Нямаше и драскотина, нито една пролята капка кръв не помрачаваше историята му на убиец. Но аз, който го познавах като свой брат, знаех, че работата му го бе наранила тежко. Човек не може да стане убиец, без това да има сериозни последствия за него. Убиват те или по време на мисия, или пък после, докато лежиш във ваната. Може да кажете, че няма никаква разлика, защото и в двата случая си мъртъв. Е, да, така е, но в единия си проснат в някоя мръсна канавка далеч от дома, а в другия си у дома здрав и читав, поне тялото ти е там. Умряло е съзнанието ти или по-скоро сърцето ти. — Дядя Гурджиев остави чашата си, която вече беше празна, като се изключи тъмната като засъхнала кръв утайка от чаени листа. — Моят стар приятел Карл Рочев спада към втората категория случаи. Някъде беше казано или написано, че когато някой убие човешко същество, част от него също умира. Това са думи на артист или на посредствен тип, който никога не е убивал и затова не знае истината.

Възрастният мъж мълча известно време. Очите му бяха леко разфокусирани. Откъм улицата се надигнаха звуци и плиснаха в стаята като слънчева светлина. После се сгъстиха върху килима под краката им.

Най-сетне дядя Гурджиев въздъхна дълбоко.

— Истината. Чувал съм, че някъде в Азия, може би в делтата на Меконг, има стоножка, която произвежда цианид. Истината е, че убийството на човек вкарва в тялото точно такова създание. С всяка смърт насекомото освобождава все повече от своята отрова, докато сърцето на убиеца не отслабне и не умре. Точно по този начин Карл Рочев се превърна в мъж без съвест, без морален компас. Без сърцето си той престана да различава доброто от злото.

— И така, когато вече нелегалното движение е станало излишно, когато Украйна се е освободила от Съветския съюз, той се е превърнал в престъпник? — предположи Джак.

— В политик — поправи го дядя Гурджиев. — Но, от друга страна, както знаем, между двете няма разлика.