Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Макклюр/Али Карсън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Last Snow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Ерик Лустбадер. Кървав сняг

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2012

Редактор: Петя Петкова

Коректор: Станка Митрополийска

ISBN: 978-954-733-729-9

История

  1. — Добавяне

14.

Татко…

Джак познаваше хора, които бъркат появата на духове със спомените, които ги преследват. Тъй като Ема му се бе явила, бе разговаряла с него, бе отговаряла на въпросите му и му бе задавала такива на свой ред, имаше хора — между тях и Шарън, — които бяха напълно убедени, че той е объркал действителността със спомените и че онова, което бе приел за среща с мъртвото си дете, не беше нищо повече от изплувалите на повърхността спомени за дъщеря му, които гарантираха, че няма да я загуби напълно и тя ще остане с него до самия край, независимо дали той щеше да настъпи след години или още утре.

Татко…

Джак знаеше, че те грешат. Ема беше останала или поне някаква важна част от нея, която смъртта не можеше да докосне или дори да промени. Тя беше останала, защото връзката им бе недовършена и така времето им заедно, макар и прекъснато, не беше приключило. Волята й беше оцеляла след катастрофата, която беше отнела живота й по жесток начин, преди да успее да почувства радостите и болките на зрелостта.

Татко…

Джак чу Ема, когато се върнаха в апартамента на Игор Кисин.

Татко, тук съм…

Той отвори вратата и влезе в жилището. Докато Али и Аника се захванаха със своите си работи, той търсеше дъщеря си — мъртвата си дъщеря.

Не, татко, ето тук.

В този момент иззвъня мобилният му телефон. Беше Шарън и той прие обаждането.

— Здравей, Джак — поздрави го тя с хладен и неестествено спокоен глас. — Разбра ли вече кога ще се прибереш у дома?

Той затвори очи.

— Не, Шарън, казах ти…

— Тогава ще оставя ключа под изтривалката.

Очите му се разшириха.

— Какво?

— Тръгвам си, Джак. Омръзна ми да те няма тук.

Той внезапно разбра, че се бяха върнали в изходно положение, към точката, в която се бяха оказали веднага след смъртта на Ема, когато тя го беше обвинила, че не е отговорил на обаждането на дъщеря си, че не е успял някак интуитивно да усети, че Ема е в смъртна опасност и че колата й ще изхвръкне от пътя и ще се удари в дърво. Месеци по-късно Шарън му се беше заклела, че е оставила гнева и горчивината зад гърба си, но сега той проумя, че не е така. Може би тя му беше казала истината или поне истината, както я бе усещала тогава, но всъщност се бе самозаблуждавала или по-точно се бе крила от себе си — нещо, което всяко човешко същество прави от време на време.

Не я обвиняваше за тази слабост и как би могъл? Но я обвиняваше, че не му казваше истината сега, защото той знаеше каква е истината. Причината не беше в работата му или във факта, че в момента се намира в чужбина, далеч от нея. Не беше и в това, че не можеше да й каже кога ще се прибере у дома. Онова, което тя имаше предвид, бе, че не може да му прости, задето не бе подкрепил Ема, когато бе имала нужда от него, и не можеше да му прости, че не беше попречил на смъртта й.

Той не отговори нищо по телефона, защото нямаше какво да каже. Тя беше получила прозрение или пък майка й я беше принудила насила да прозре чувствата си. Истината си беше истина — нямаше смисъл да се бори с нея.

— Сбогом, Джак.

Дори и сега той не каза нищо, просто затвори телефона и огледа апартамента, сякаш се опитваше да осъзнае къде се намира или да открие отговор за онова, което току-що му се бе случило, макар отлично да знаеше къде е и че вече е сам.

В другия край на дивана, точно под тибетската мандала, имаше сянка, сякаш изградена от нещо плътно и сгушена като котка. Това беше любопитно, защото Джак си спомняше, че е чел за мандалата в трудовете на Карл Юнг. Какво беше то? Юнг смяташе, че мандалата, която в превод от санскрит означава едновременно „завършек“ и „същност“, е идеалният израз на подсъзнателното у човека.

Отиде до дивана, седна близо до сгушената сянка и се зачуди дали в момента виждаше точно това — израз на своето подсъзнание.

Здравей, татко.

Всички други освен Али смятаха, че тези появи на Ема идват от него самия, но той знаеше, че са нещо повече. Знаеше го с такава сигурност, както знаеше и че седи тук, на кафявия диван с кадифена тапицерия в този неочаквано уютен апартамент на четвъртия етаж в Киев.

— Здравей, скъпа. — Той присви очи към сенките. — Не мога да те видя.

Не се безпокой, това е нормално.

— В това няма нищо нормално, Ема — тихичко се засмя той.

И двамата сме Аутсайдери с главна буква, татко, затова за нас е нормално.

Той безпомощно поклати глава. Истината беше, че се чувстваше аутсайдер от толкова отдавна, че вече не знаеше какво означава думата „нормален“, ако изобщо някога бе знаел.

— Майка ти…

Знам. Не бъди тъжен, това беше неизбежно.

— Изглеждаш толкова пораснала.

Ти и мама — нещата между вас никога не са работели истински.

— Със сигурност между нас имаше страст.

Страстта не е достатъчни. Никога не е имало нещо солидно.

Джак отметна глава назад.

— Не, предполагам, че си права. — От очите му потекоха сълзи.

След това усети движение до себе си, сякаш някой беше отворил прозорец. Свеж полъх целуна бузата му.

Трябва да спреш да мислиш постоянно за това, татко.

— За майка ти ли? Не, аз…

За автомобилната катастрофа.

И за това беше права. Той предположи, че смъртта навярно осигурява на човек уникална перспектива за нещата, които вече са се случили — някакъв вид всезнание като на безсмъртните.

Спомняш ли си „Началото е краят на началото“?

— Разбира се — кимна той, — тази песен на „Смашинг Пъмпкинс“ беше с пет звезди в твоя айпод.

Няма нужда повече да се преструвам, защото сега започвам отначало.

Докато пееше редовете на песента, гласът й, изгубен във времето и пространството, беше призрачно сопрано.

— Какво искаш да кажеш?

Ами ако смъртта ми е само краят на началото?

С разтуптяно сърце Джак се извърна към нея или към мрака, където сега тя живееше.

— Възможно ли е това да е истина?

Искам да кажа, че чувството за вина те изяжда отвътре. Искам да кажа, че нещото, върху което си се съсредоточил, е вече минало.

— В мига, в който те загубих, и месеци след това изглеждаше, че ужасното минало никога няма да свърши и ще се възпроизвежда отново и отново като вирус, но после ми се струваше, че то сякаш се е случило толкова бързо, че така и нямах възможност да сторя каквото и да е или дори да направя верния избор.

Не мисля за това и ти също не бива да го правиш.

— Иска ми се да можех да разбера — поклати глава той.

Знам, че е объркващо, татко, но мисли за това по следния начин — може би сега съм тук, защото дори и в смъртта пак съм непокорна. — Смехът й достигна до него като нежния плисък на морски вълни. — Не знам. И аз имам толкова опит с тези неща, колкото и ти. Знам, че искаш отговори, но аз нямам такива. Не знам къде се намирам, нито в какво съм се превърнала, макар да ми се струва твърде вероятно да съм си същата, каквато винаги съм била, нали? Знам, че няма смисъл да се опитвам да го разбера. Всичко се свежда до вярата и до това да приемеш нещата. Вярата, че наистина съм тук, и примирението, че някои въпроси просто нямат отговор.

— Не искам да изчезнеш като всичко друго, Ема… — каза той и нададе тих стон, изпълнен с болката на отчаянието и да, тя беше права, с чувство за вина.

— Джак?

Той рязко се обърна при звука от гласа на Али.

— Какво правиш?

Момичето седна до него, докато той я гледаше безизразно.

— Тя е тук, нали? — Сякаш дъхът й спря в гърлото. — Ема е тук!

Готвеше се да й отговори, когато видя, че Аника стои на вратата на тяхната спалня и ги наблюдава. От колко ли време беше там? Беше ли дочула разговора му с Ема или поне неговите реплики, които можеха да й се сторят абсурдни?

— Да поговорим за това друг път — каза Джак на Али. — Всички сме изтощени.

— Но…

— Въпросите остават за по-късно. — Той я накара да стане и сам се изправи на крака. — Сега е време за почивка.

 

 

Джак спря до вратата на голямата спалня, откъдето проследи как Али се отправи към стаята си и тихо затвори вратата след себе си. След това той се обърна към Аника, но преди да успее да каже каквото и да е, тя го изпревари.

— Влизай — рече тя и усмивката й се разшири. — Миналата нощ не те ухапах, нали?

— Мисля, че Али е права за теб — усмихна се той в отговор.

— За кое — че съм „смахната кучка“ или че искам да те вкарам в леглото си?

Той се засмя, но истината беше, че в тази обстановка и толкова близо до нея усети еротична тръпка, която моментално му взе дъха.

По пътя към леглото Аника мина достатъчно близо до него и бедрото й го докосна. Тя седна на кревата и кръстоса крака. Китките й, положени върху коленете, бяха деликатни и толкова крехки, че направо изглеждаха чупливи. Той обаче знаеше, че не е така. Погледът му неизбежно се насочи към дългите й и силни крака, които лъщяха на светлината от нощните лампи от двете страни на леглото, които тя вероятно беше включила, когато бе влязла в спалнята.

— Знам, че имаш тази натрапчива идея, че трябва да защитаваш всички — подхвана тя.

— Това толкова лошо ли е? — попита той, като дойде и седна на леглото до нея.

— Не съм казала, че е лошо.

— Защо поиска да дойда тук?

— Истината ли искаш да знаеш?

— Да.

— Миналата нощ… връзката помежду ни… — Тя извърна поглед за миг. — Не искам да бъда сама. Уморих се да бъда сама.

— А Иван?

Тя отново насочи погледа си към него.

— Да не се опитваш да ме оскърбиш? Иван беше просто задача.

Той кимна.

— Няма да спя с теб, ако това целиш.

— Не целя нищо такова, по дяволите! Ръката ме боли и имам нужда от малко почивка. Всички ние имаме нужда от това.

— Тогава всичко е наред. — Той се плесна по краката, изправи се и тръгна към вратата. — Ще бъда отвън, на дивана.

В момента, в който се готвеше да пресече прага, Аника се обади:

— Знам кое е момичето.

Беше избрала момента безупречно. Той се обърна и я погледна.

— Знам, че е дъщерята на американския президент. — Тя наклони глава. — Да не ме мислиш за глупачка?

— Ти ми каза, че не знаеш нищо за нещата извън областта, в която работиш.

— Тогава не те познавах — сви рамене тя, — не знаех дали мога да ти се доверя, затова реших, че е по-добре да излъжа. Истината е, че не мога да допусна да стана жертва на невежеството си. Освен това за теб изглеждаше важно да запазиш тайната си, като промениш косата и външността й, и от този момент нататък исках да ти помогна да запазиш тайната си. И сега бих я запазила, дори ако ни заловят, дори ако ФСБ ме измъчват.

— Не ти вярвам — рече той с равен тон.

Тя отново сви рамене.

— Защо би го направила? Защо би защитила Али, ако се стигне до това?

— Знаеш защо. Когато погледна в очите й и когато слушам гласа й, виждам самата себе си.

— Дори и когато те нарича „смахната кучка“?

— Особено тогава, защото силните й чувства я издават.

— Какво искаш да кажеш? — Джак пристъпи обратно в спалнята.

— Този поглед в очите на Али, звукът на гласа й, когато гневът изпълва гърлото й, когато изглежда така, сякаш емоцията я задушава — всичко това ми е познато. Виждах го всеки ден, когато се погледнех в огледалото. И този звук… — Тя потрепери. — Историите от новините не бяха особено ясни, дори и тези в задълбочените статии, но нещо много лошо й се е случило.

— Да — потвърди той и седна до нея, — така е.

— Ти си я спасил от онзи, който я е малтретирал. Мога да видя и това в очите й, когато те погледне.

Сега беше негов ред да извърне очи.

— Али беше отвлечена, вързана за стол и мозъкът й бе промит. Може би е имало и още нещо, не знам. Тя не говори за това с никого.

— Ще каже на теб. — Гласът на Аника беше нежен като милувка, когато сложи ръка върху неговата. — Трябва й време, това е всичко.

— Как можеш да си сигурна? — Джак се обърна, за да я погледне в лицето.

— Защото тя иска да ти каже, има нужда да го направи. Мисля, че започва да осъзнава, че не може да продължи напред, докато не го стори. Затова толкова искаше да говори с Мила Тамирова.

— Какво имаш предвид? — намръщи се Джак.

— Мила Тамирова има определено… нека кажем, оборудване, което според мен е привлякло Али.

— Какво оборудване? — разтревожи се Джак. — За какво говориш, по дяволите?

— Мила Тамирова е професионална господарка. Това означава, че в дома си има тъмница.

— За бога! Защо би искала да преживее отново… — По цялото му тяло премина студена тръпка и той потрепери.

— За да се освободи от ужаса и да го надвие. Единственият начин да го прогони, е да го развенчае, да го види на дневна светлина и да разбере, че веднъж след като го преодолее, няма повече да бъде негова жертва.

Джак седеше приведен напред, с лакти на коленете и преплетени пръсти, сякаш размишляваше или се молеше. Той вдигна поглед.

— Нямах представа. Трябва да съм с нея.

Ръката на Аника стисна неговата и той усети стоманената й сила.

— Остави я сама. Позволи й да възвърне вродената си сила. Трябва да помисли над онова, което Мила Тамирова сигурно й е показала. Ако се намесиш сега, тя ще се отдръпне от теб и от тежката работа, която й предстои.

Джак въздъхна дълбоко, покри лицето си с ръце и се излегна на леглото. Аника се обърна и го погледна със съчувствие и може би с известно съжаление.

— Тя е твоя, Джак, за добро или за лошо.

— За добро е — увери я той, — повярвай ми.

— Вярвам ти. — Тя се качи на леглото, като внимаваше за лявата си ръка, и преди той да успее да каже и една дума повече, легна върху него. — Ето, не е толкова лошо, нали?

 

 

Али лежеше в леглото облечена. Зяпаше тавана, но онова, което всъщност виждаше, беше столът с каишките в центъра на тъмницата на Мила Тамирова. В съзнанието си тя седеше на този стол, усещаше твърдите, усукани и отвратителни ремъци да се впиват във вътрешната страна на китките й. Чувстваше как през нея преминават слаби електрически удари, подобни на искри, изстреляни от близкия огън, които парваха и изгаряха светлите, почти прозрачни косъмчета по ръцете й.

Демонично красивото лице на Морган Хер, чиито псевдоними Рони Крей, Чарлс Уитман и Ян Брейди бяха имена на прочути серийни убийци, надвисна над нея и зашепна в ухото й. Той й казваше неща за самата нея — лични неща, които беше сигурна, че само тя може да знае, включително и лични разговори с Ема, — онова, което бяха обсъждали в общата спалня в колежа. Сякаш той се бе промъкнал вътре в главата й и коварно си беше присвоил подробностите от живота й.

Тя потрепери толкова силно, че тялото й се изправи в леглото, сякаш ударено от електричество. Усети познатото и ужасяващо повдигане в себе си и започна да се бори с порива да побегне към банята и да коленичи до тоалетната чиния, за да повърне.

„Не — каза си тя със забележително твърд глас, — вече не е необходимо да правиш това. Морган Хер е мъртъв. Не може да ти стори нищо. Каквото и да ти се случва, си го причиняваш сама.“

И все пак, както и в тъмницата на Мила Тамирова, тя отново се почувства парализирана и напълно безсилна, сякаш съзнателната й воля пак й беше отнета.

„Онзи, който е направил това с теб, който е злоупотребил с теб, ще е победил — беше се усмихнала Мила Тамирова. — Не можем да позволим това да се случи, нали?“

Но Мила Тамирова не знаеше другата причина Али да се чувства безсилна, защото тя не се беше осмелила да й я каже. Поривът да разреже тялото си на две, за да може тайната да излезе навън заедно с червата и, я накара да се разтрепери и да се облее в студена пот. Можеше да почувства как леглото под нея вибрира или пък собственото й тяло го караше да потрепва.

„Ти си страхливка — отекваше гласът на Морган Хер в главата й. — Ти си малка сополива кучка и кой плати за малодушието ти? Кажи ми кой плати?“

Разтърсвана от ридания, тя легна отново на леглото, обърна се настрани и придърпа кувертюрата върху себе си. По-късно, когато заспа, сънува, че крачи по покрития с листа двор на „Лангли Фийлдс“. Ема стоеше до нея и й шепнеше. Слънцето светеше в лицето й и затова очите й, обикновено прозрачни като езерна вода, сега бяха скрити от блясъка. Тогава Али мина през сянката, хвърляна от едно крушово дърво, и когато се обърна към Ема, започна да крещи отново и отново, без да може да спре.

 

 

Джак избута Аника встрани от себе си, не грубо, но категорично, така че намеренията му да са ясни.

Част от него чувстваше, че трябва да мисли за Шарън, но тя беше далеч по всички възможни начини. Беше загубена за него така, както се страхуваше, че е загубил и Ема. Сега той осъзна, че от момента, в който за пръв път беше срещнал Шарън, от мига на първото им страстно съвкупление, те бяха вървели към раздялата като тяло, което потъва под вълните и само след миг от него не остава нищо повече освен отражение — спомен за онова, което е било или навярно е могло да бъде. Но така или иначе то загубваше целостта си, ако изобщо е имало такава, докато стремително потъваше към забравата.

Ема беше единственият им шанс да останат заедно, но всъщност това беше лъжлива надежда. За момент си наложи да си представи какъв би бил животът му, ако Ема не беше умряла, и неизбежният извод за него и Шарън бе, че положението нямаше да е различно. От момента на раждането на Ема те имаха разногласия по отношение на всичко, което касаеше тяхната дъщеря. Това беше опасно хаотичен метод за отглеждането на детето им, но и двамата бяха заслепени от собствената си незрялост. Бяха избрали неправилния момент да станат родители и не се справяха добре, като изкарваха основополагащите си различия на показ.

Другата част от него беше едновременно твърда и гореща. Макар да се бореше с нея, дишаше тежко, сякаш беше стигнал до края на дълго и изтощително състезание. Знаеше, че мислите му за Шарън и за разпадането на брака им имаха за цел да го разсеят от сегашното му положение, но съзнанието му отказваше да се отправи назад във времето и се връщаше отново и отново към съблазнителната възбуда, която изпитваха петте му сетива.

Той се опиваше от уханието на Аника, усещаше топлината на тялото й, чуваше тихото свистене на дъха й като вятър, докосващ върховете на дърветата. Не успя да се въздържи да не се наслади на вкуса, който устните й бяха оставили върху неговите — като първото отхапване на свежа праскова.

Той завъртя глава и я видя да лежи на дясната си страна с гръб към него. Тялото й беше леко свито, което я правеше още по-уязвима. Изглеждаше заспала, но по дишането й разбра, че е будна.

Блузата й се беше вдигнала нагоре, разкривайки голия й гръб. Видът на белезите накара дъха му да спре. Дали бяха от времето, когато е била малтретирана от приемното си семейство, или й бяха останали от осемнайсетте месеца, прекарани в затвора? Тогава той осъзна, че това няма значение. Била е подложена на жесток тормоз, нямаше съмнение в това. На какво ли малтретиране е била подложена Али? Колко ли силни бяха ужасът и страданието й? Колко дълбок беше отпечатъкът на Морган Хер в душата й? „Ужасът се разтопява като сънищата, когато се събудим и се захванем с ежедневните неща, които правим“ — беше казала Аника и това го накара да се замисли. Сега, когато бе видял белезите й и му се прииска да ги докосне и да я попита как ги е получила, изведнъж осъзна, че в това да си вреш носа в мръсното минало на някого има нещо воайорско и дори вулгарно. В днешно време обаче хората правеха точно това и колкото по-голяма беше мръсотията, толкова по-силен бе стремежът им да любопитстват и да научат „защо“, когато логичното беше да сторят обратното. Но нямаше нищо логично и в рефлекса да зяпаш автомобилна катастрофа, да наблюдаваш как измъкват телата от останките и да се чудиш колко ли зле са наранени и дали са живи, или мъртви. „Слава богу, че съм жив и здрав и подминавам това нещастие! Но почакай, по-бавно, искам да видя още от кръвта и всичко останало!“

Без да му е ясно какво точно прави и какви биха могли да бъдат последствията, той протегна ръка. Когато положи дланта си върху бедрото й, тя издаде звук, който не беше нито въздишка, нито стон, но съдържаше в себе си и двете. Този звук му подейства като спусък, освобождаващ предпазния механизъм, който го възпираше, откакто беше прекрачил прага на спалнята.

— Забрави! — каза тя с глас, леко приглушен от възглавницата или може би от ръката й. — Не те искам вече.

Той се засмя тихо, свали ръката си и угаси втората лампа, след което ги обгърна полумрак. И все пак на него му се стори, че потъва в толкова пълен мрак, че има опасност да загуби ориентация, сякаш се намира в морето, далеч от всякаква земя. Зачуди се дали трябва да си тръгне, или да остане на своята страна от леглото и да се опита да се настани удобно. В този момент тя се обърна толкова гъвкаво, сякаш беше гимнастичка, обгърна го в прегръдките си и притисна меките си полуотворени устни към неговите. Когато устните им се допряха, той усети колко учестен е дъхът й.

Телата им се движеха едновременно напред-назад в ритъм, наподобяващ прилива, който властва над моретата. Бяха като двигатели, които увеличават оборотите си, жадуваха да бъдат освободени и копнееха за яростта, пораждана само от превозно средство, което бясно ускорява и е извън контрол. Бяха като духове или джинове, призовани от сенките, към които никой никога не поглеждаше.

Изгубен в Аника, Джак се освободи от усещането за време и пространство, като неясно осъзнаваше, че с това гмуркане в забравата иска да сложи край на разпадането на своя живот.