Ерик Лустбадер
Кървав сняг (25)

24.

— Иран — каза президентът Юкин — е тема от най-голямо стратегическо значение.

Той поклати голямата си глава с остри и груби черти. Очите му бяха като въглени, които бяха прогорили лицето му надълбоко. Носът му беше осеян с дупчици и белези — вероятно от болест в детството.

— Вече го споменах и преди, президент Карсън, но виждам, че трябва да го повторя отново, за да подчертая вниманието, което Кремъл отделя на тези въпроси.

— Не е нужно да се безпокоите за това — отвърна Едуард Карсън. — Напълно съм наясно със специалните взаимоотношения между Русия и Иран.

— Специални взаимоотношения? — Юкин стисна месестите си устни, сякаш му се искаше да стрие на прах думите на Карсън. — Не, не, погрешно сте ни разбрали. Имаме някои делови взаимоотношения, но що се касае до…

— Взаимоотношения, включващи изпращането на части за ядрени реактори и обогатен уран.

Това изявление прозвуча като взрив в залата или по-точно в ушите на Юкин. Последва неловко мълчание. Карсън, Юкин, генерал Брент и Панин — апаратчик на високо ниво, който не беше представен допълнително — седяха в една дворцова зала в Кремъл. Таванът, висок шест, а може би и повече метра, беше сводест като в катедрала — сравнение, чиято ирония не убягна на американския президент.

— След провала в Ирак сведенията на вашите шпиони, събиращи информация, са прословути с неточностите си — отбеляза накрая Юкин — и тази лъжа не е нищо друго, освен поредния пример за това.

Карсън направи жест към генерала, който извади една папка от куфарчето си и я подаде на своя главнокомандващ. Без да каже и дума, президентът отвори папката и нареди на масата шест снимки. Една по една ги обърна към Юкин.

— Това ли е всичко? — попита Юкин, без дори да си направи труда да погледне фотографиите.

— Това са разузнавателни снимки на обогатен уран в момента, в който го прехвърлят от руски транспортни средства на ирански. — Показалецът на Карсън потупа една от снимките. — Тук ясно се вижда символът, обозначаващ радиоактивен материал.

— Обработени са с „Фотошоп“ — сви рамене Юкин, но в очите му се мярна сянка — смесица от гняв и смущение, че са го хванали.

— Нямам намерение да правя тези снимки обществено достояние. — Карсън събра снимките, пъхна ги обратно в папката и след това я плъзна по масата към Юкин. — Но искам ясно да ме разберете — позицията на Съединените щати относно споразумението за сигурност няма да се промени, ще си остане същата, каквато е била преди час или вчера. Вие прекратявате сделките си с Иран и ние махаме ракетния щит около Русия — ставаме съюзници в областта на сигурността. Направихме достатъчно промени, време е да подпишем споразумението, което ще бъде безценно и за двете страни.

Известно време Юкин седя напълно неподвижно. Дишането на четиримата мъже заприлича на концертно изпълнение — вдишвания и издишвания, хванати в капана на напрежението, което само преди мигове се бе настанило в стаята. След това руският президент кимна.

— Ще имате моя отговор в рамките на един час.

 

 

— Играта стана рискована — отбеляза генерал Брент, докато двамата с Карсън крачеха по безличните коридори на Кремъл, а обичайният антураж на президента ги следваше в колона. — Ако ми бяхте споделили, че ще покажете тези снимки на Юкин, щях да ви предупредя да изберете друг път.

— Няма друг път — кратко отвърна Карсън.

— Господин президент, позволете ми да отбележа, че сте на прага на подписването на най-важното историческо споразумение в историята на Съединените щати, което ще осигури безопасността на американския…

— Изглежда, че аз съм по-загрижен за американския народ от теб — отсече Карсън. — Няма да подпиша споразумението с точките, за които настояваше Юкин — добави президентът, без да го е грижа за предупредителния тон на Брент и намека му, че той, новакът по отношение на руснаците, е действал прибързано, а е трябвало да отстъпи пред старата съветска мечка. — Имам чувството, че Юкин ни разиграва, за да види колко може да ни притисне и с колко от исканията му сме готови да се съгласим. Няма да стане. Няма да позволя да ми въздейства нито той, нито пък вие, генерале, ако трябва да бъда честен.

 

 

— Генерал Брент — намеси се Бенсън.

— Откъде да започнем за генерал Брент? — каза Томсън, сякаш не го бяха прекъсвали, и въздъхна като човек, изправен пред трудно изпълнима задача.

— Вербувахме Брент преди известно време — услужливо му помогна Бенсън.

— Преди около три години — продължи мисълта му Томсън, — по средата на втория мандат. Усетихме накъде духа вятърът. Президентът и останалите му старши съветници бяха настървени да продължат да вървят по същия път, по който бяхме тръгнали всички, когато го избраха за пръв път.

— Обаче нещата вече не вървяха — отбеляза Бенсън. — Когато бяхме насаме с командирите, те го признаваха, а и войниците бяха изтощени. Програмата за удължена военна служба, макар и все по-необходима, на практика се оказа абсолютен провал и същински кошмар от гледна точка на връзките с обществеността. Самият факт, че имахме нужда от такава програма, трябваше да е предупредителен сигнал за съветниците на президента, но те не му обърнаха внимание. Точно както не обръщаха внимание и на всяка новина или инцидент, които противоречаха на тяхното виждане.

Пол беше запознат с програмата за удължена служба. Това беше програма, въведена от военните, които поради недостига на новобранци отмениха правото на служителите си да напускат службата, на която са разпределени. Така те оставаха да се бият на фронтовите линии във Фелуджа или Кабул, или където другаде ги изпратеха силните на деня.

— Каква е връзката с генерал Брент? — попита Пол.

— В последните дни на администрацията ние се оказахме без никакво или почти никакво влияние — призна Томсън, а на лицето му отново се изписа смущение. — Истината е, че достъпът ни до президента беше блокиран.

— От кого? — попита Пол, като се чудеше дали ще му разкрият тази тайна — по това би могъл да съди за искреността и честността им.

— От Дик Ингланд — веднага отвърна Томсън.

Ингланд беше директорът на Службата за стратегически инициативи на Белия дом, създадена от предшественика на Карсън и сега за щастие вече разпусната.

— Ингланд ни мразеше до дъното на душата си — жлъчно отбеляза Бенсън. — Той беше вманиачен на тема власт и създаде съюз със секретаря по отбраната, на който президентът разчиташе за много от въпросите, свързани с външната политика.

— Войната — мрачно каза Томсън — беше идея на секретаря и той много настояваше за нея.

— Мислех, че войната е идея — учуди се Пол — на двама ви с Бенсън.

— Дотолкова, че Ингланд изфабрикува фалшиви доказателства за оръжия за масово поразяване — добави Бенсън със стоическата интонация на опитен воин.

— Не би могъл да стори това без мълчаливото одобрение на началника на ЦРУ — отбеляза Пол.

— Не би могъл и не го направи. — Усмивката на Бенсън беше мрачна и далеч не приятелска.

— Макар да положихме големи усилия, не можахме да се справим и с тримата — обясни Томсън — и след това ни отрязаха.

— Беше време да напуснем кораба — продължи Бенсън, връщайки се отново на първоначалната тема на разговора. — И така решихме да се пробваме в частния сектор. Накрая се спряхме на „Ализарин Глоубъл“.

— И тук се появява генерал Брент — въздъхна Томсън и наля още кафе на себе си и на Пол. — Не го харесвахме особено, но имахме нужда от него заради връзките му с президента Юкин. Трябваше да проследи бързо една сделка с „Газпром“, която беше от решаващо значение за „Ализарин“, преди да я грабне конкуренцията. С други думи, мислехме, че можем да му вярваме.

— Сбъркахме — призна Бенсън, след което се изправи и отиде до пианото, стоя до него известно време и го гледа, сякаш чуваше в главата си някаква често изпълнявана мелодия, може би военен марш.

Или може би си представяше как ще убие Брент. Внезапно се обърна, лицето му беше напрегнато и мрачно.

— И сега ни хвана за топките. Това е нещо, което нито президентът Карсън, нито ние самите можем да позволим или да изтърпим.

— Затова ви доведохме тук, господин министър — рече Томсън и остави чашата си. — Нямахме нито времето, нито възможностите да привлечем вниманието ви по някакъв друг начин.

Пол откри, че кафето и храната вече не му се услаждат.

— Какво мислите, че мога да направя аз?

— Почакайте — спря го Томсън. — Още не сте чули най-лошата част.

 

 

Едуард Карсън седеше сам във временно уединение, доколкото един американец може да е сам. Седеше с голяма чаша малцово уиски до ръката си в апартамента си в хотела срещу Кремъл, от другата страна на Червения площад. Той надникна през прозореца и видя, че отново е започнало да вали сняг — толкова късно през пролетта, сякаш се намираше в Уайоминг или Монтана. Наистина удивително. Наблюдаваше с някакъв безстрастен интерес как снежинките се въртят и се топят върху стъклото като нощни пеперуди, хвърлящи се към светлината.

След това извади мобилния си телефон и набра Джак.

— Джак, къде, по дяволите, се намираш? — попита Карсън. — И което е по-важното, къде, по дяволите, е дъщеря ми? Лин ми каза, че я е изпратила с теб. Можех да й се ядосам, но, честно казано, по-лесно ми е да навикам теб. Помисли ли изобщо какъв риск за сигурността представлява това?

— Мисълта за това не ме е напускала и за миг, Едуард. Бях против да я взема с мен, но едва ли трябва да ти казвам каква е госпожа Карсън, когато си науми нещо.

— Какво, за бога, си е мислела?

— Беше ужасена, че Али ще се изплъзне от хората, които я наблюдават, и ще отиде неизвестно къде в град, който почти не познава — град, който, трябва да призная, е далеч по-опасен от самолета, с който тя и аз отлетяхме за Киев.

— Предполагам, че вече не е в самолета — каза президентът.

Дългото познанство на Джак с Карсън му позволи да пропусне сарказма му покрай ушите си.

— Това е дълга история.

— Е, изплюй камъчето. Как е дъщеря ми?

— Украинският въздух върши чудесна работа — чувства се доста по-добре.

Тази хубава новина веднага уталожи гнева на Карсън.

— По дяволите, крайно време беше! Нека ти кажа, че Лин ще се успокои, като чуе това — изсумтя той. — Али не ти се пречка, нали?

— Точно обратното, оказа се много полезна.

— Е, това вече е изненадващо. Но чуй ме, Джак. Не искам тя да бъде излагана на каквато и да е опасност. Според мен трябва да я изпратиш обратно тук.

— Тя не е някакъв пакет и освен това няма абсолютно никакъв шанс да се съгласи.

— Тя те слуша. Ако настояваш…

— Едуард, чуй ме, това може и да не е най-безопасното място за нея, но нали знаеш каква е рехабилитационната клиника, в която беше тя? Вече си наясно, че няма да говори с никой там, но говори с мен. Онова, през което е преминала, трябва да излезе навън, то я изяжда отвътре.

Известно време Карсън мълчеше.

— Добре, по дяволите! Ако тя дава признаци, че се връща към нормалния живот, това е най-важното. — Като не знаеше какво да добави, той подхвана друга тема, с която можеше да се справи. — Е, откри ли дали смъртта на Лойд Бърнс е била случайна, или е преднамерено убийство?

— Имам значителен напредък, но все още ситуацията не ми се е изяснила напълно.

Гласът на Джак звучеше слабо и изтъняло, сякаш идваше от обратната страна на луната, но президентът успя да научи подробностите от пътуването му в Украйна и онова, което беше разкрил до момента.

— Осъществил си сериозен напредък, Джак — каза Карсън с въздишка. — Дръж ме в течение. И предай на Али, че я обичам.

— Ще го направя.

Президентът прекъсна връзката и остави телефона. Помисли си, че в моменти като този, когато бе притиснат под тежестта на събитията, осъзнаваше, че е сам. Това го накара да се върне към любимия си Шекспир. Кралете го бяха привличали открай време — още докато беше студент. И никой от монарсите, описани от Шекспир, не го бе запленявал толкова, колкото Хенри V — един хуманен владетел, който разбираше какво означава да се чувстваш изолиран заради кралската си кръв. Но беше и достатъчно прозорлив, за да знае, че произходът му го отличава от обикновения човек само с разкоша и общественото положение, които му осигуряваше, или както беше казал Шекспир — с церемониалността. Най-ясно това беше показано на читателя или зрителя в сцената, в която в навечерието на битката Хенри се дегизира с плащ и качулка, сяда сред своите войници и започва да разговаря с тях, да им разказва истории и да спори, сякаш е един от тях. Нищо не би могло да го подготви по-добре за предстоящото утро на смъртта от размяната на хапливи шеги с хората му, от усещането да стъпва по една и съща земя с тях, да окаля ботушите си в същия оборски тор и да слуша похотливите им и шумни гласове.

А с кого разполагаше Карсън? Чувстваше се сам и изолиран. Вече не се доверяваше на генерал Брент, но нямаше правдоподобно извинение да го освободи от длъжността му или да го изпрати обратно у дома. Дени беше в другия край на света, погълнат от тайното си проучване. Карсън егоистично съжаляваше, че е изпратил Джак на мисия.

Той се изправи, отпи от уискито, докато гледаше втренчено Кремъл с недоволен поглед. Вече започваше да съжалява, че през първите деветдесет дни на президентството си бе заложил на това споразумение с Русия. Генерал Брент беше този, който го беше уговорил да постъпи така. Той беше изтъкнал, че американският народ има нужда преди всичко от по-голяма сигурност, а тя може да бъде постигната със закриването на иранската ядрена програма. За съжаление това не можеше да бъде направено без помощта на Юкин.

Помисли си, че Брент можеше и да е прав за всичко това, но истината беше, че Карсън не вярваше на Юкин, а сега вече не вярваше и на генерала. Ето защо беше решил да вкара разузнавателните снимки в играта сега, вместо да ги пази като резервен вариант.

Не че той самият беше невинен, не хранеше илюзии по този въпрос. Затова обичаше Шекспир — защото неговите крале бяха толкова наясно със себе си. Те не бяха подвластни на заблудите на обикновените смъртни. Бяха проницателни дори и в лудостта си. Знаеха, че ръцете им са оцапани с кръв, че са извършвали убийства и че са издавали трудни заповеди, заради които едни са се издигали, а други са изпадали в нищета или животът им е увисвал на косъм, за да бъде накрая пожертван на бойното поле. Освен това не забравяха удобно за заговорите и предателствата, които бяха утъпкали пътя им към короната.

В блуждаещото му съзнание се появи един от любимите му редове от „Хенри V“: „От колко радости лишен е кралят, които всекиму достъпни са!“

Той поднесе чашата към устата си, но вече я беше изпил. Останалата част от уискито „Талискер“ беше в бутилката в другия край на стаята, но вместо да отиде да я вземе, той остави празната чаша и се насочи към преходната врата.

Един длъгнест чернокож младеж, който, изглежда, не се чувстваше особено удобно в костюма си, вдигна поглед към президента и дотолкова се стресна от вида му, че шоколадовата му кожа пребледня. Протегна ръка към портативния дефибрилатор и попита:

— Сър, да не би да се чувствате…?

— Спокойно, добре съм. — Карсън седна на стола срещу човека, когото на шега наричаха Дефибрилатора — доктора, съпровождащ го, за да му окаже помощ, в случай че получи сърдечен удар. — Седни, седни!

Президентът погледна към съвсем малкия преносим компютър, който Дефибрилатора беше сложил в скута си.

— Наваксваш с новините от реалния свят, а?

— Не, господин президент, пращам имейл на дъщеря ми Шона.

— В какво училище е тя?

— Ами, в специално училище. Луда е по конете.

— Какви коне язди, каква порода — английска или уестърн? Дъщеря ми язди…

— Нито едната от двете, господин президент. Има синдрома на Аспергер. Концентрира се много добре, особено върху нещата, които харесва, и в това отношение е нещо като гений, но не изпитва чувства.

— Не те разбрах. — Президентът смръщи вежди. — Несъмнено обича теб и съпругата ти.

— Не, господин президент, поне не и в нормалния смисъл. Не чувства нищо — радост, тъга, страх, любов.

— И въпреки това каза, че е луда по конете.

— Да, тя откри начин, по който да ги възпитава. Това е своеобразен напредък, макар че, да си призная, аз самият не го разбирам. Конете я очароват, но по начин, който нито аз, нито съпругата ми можем да проумеем. Може би те я разбират, кой знае? Общо взето, тя живее в свой собствен свят. Сякаш е в стъклен буркан, през който нищо не може да премине. Онова, което още повече влошава положението, е, че тя напълно си дава сметка за това. Затворник е на собственото си съзнание и го знае.

Президентът помисли с остра болка за собствената си дъщеря, която според закъснялата му преценка отдавна беше загубил. Беше глупаво да се преструва, че не е така. Не можеше да я разбере по начина, по който, изглежда, я разбираше Джак — дори по-лошо, започваше да губи търпение с нея. През каквото и да бе преминала, то беше приключило веднъж завинаги. Защо не можеше да го остави зад гърба си като нормално човешко същество? Той разполагаше само с ограничено време, което можеше да посвети на нея и на проблемите й. Беше свикнал да решава проблемите, а не да ги оставя да продължават да се развиват като безкрайно кълбо канап. Как, по дяволите, той и Лин бяха дали живот на създание, което не изпитваше към тях нищо друго, освен презрение? Разбира се, това го навеждаше на въпроса какво чувства той самият към нея. И, естествено, отговорът бе, че я обича — трябваше да я обича, тя беше негова дъщеря. Трябваше да я защитава с цената на живота си, но това не означаваше, че трябва да я харесва или пък да я приема каквато е. А и какво знаеше тя за истинския свят? Демонстрираше единствено презрение към компромисите, които той беше принуден да прави, за да спечели и запази политическата си власт. Напоследък той се люшкаше между силното желание тя да излезе от депресията или както там се наричаше състоянието, в което бе изпаднала, и мигове, в които му писваше от неприемливото й, детински нарцистично поведение. Лин открай време имаше навика да отстъпва пред прищевките и заплахите на дъщеря им, а сега го правеше още повече от преди, но неговото търпение вече се изчерпваше.

Дефибрилатора се размърда неспокойно и накара Карсън да си помисли: „И при него има душевна болка. И двамата сме бащи без късмет — между нас всъщност няма разлика.“ На глас каза:

— Наистина съжалявам…

Търсеше името на мъжа в паметта си, когато Дефибрилатора му се притече на помощ:

— Реджиналд Уайт, сър. Реджи.

— Да, разбира се. Реджи. Много добре. — Надяваше се широката му усмивка да замаже пропуска му. — Аз съм гладен, Реджи. Ти гладен ли си? Какво ще кажеш да хапнем нещо? — Протегна се към телефона, но един от телохранителите го изпревари.

— Какво да ви донеса, сър? — попита агентът от Сикрет Сървис.

— Какво ще кажеш за бургер, не, голям чийзбургер? Как ти се струва, Реджи?

— Господин президент, със сигурност имате по-важни неща за правене от това да ядете бургер с мен. — Уайт изглеждаше леко ужасен, сякаш целият му свят се бе обърнал с краката нагоре.

— Всъщност нямам, Реджи. А и да имах, в момента искам да направя точно това — заяви той и се обърна към агента: — Два големи чийзбургера и пържени картофки. Обичаш ли пържени картофки, Реджи? Добре, кой не обича. Тогава ще си разделим една голяма порция. И две коли — добави той, след което се обърна отново към Реджиналд Уайт: — Сега искам да чуя всичко за Шона и нейния напредък. Имаш основателна причина да се гордееш с дъщеря си.

 

 

— И по-лошо ли става? — изненада се Пол.

— Боя се, че да — кимна Томсън.

В този момент Бенсън се върна до канапето, но този път седна до Пол, а не срещу него.

— Сега следва истинската история на генерал Брент.

— Не и преди да видя дъщеря си и внука си — отсече Пол.

— Нямаме време…

— Вие въвлякохте семейството ми в тази бъркотия, Бенсън. — Пол се изправи. — Разполагам с достатъчно информация, за да отида при президента, и това ще го спаси, но не и вас двамата, за съжаление.

— Ако ни оставите да ви обясним всичко докрай — подхвана Томсън и разтревожен, също се изправи.

— На ваше разположение съм — отвърна Пол — след като се видя със семейството си и ги уверя, че не умирам.

— Имате предвид — отбеляза Бенсън, — че след това може и да не искат да ви видят.

Пол поклати глава.

— Вие сте наистина интересни хора. — Той вирна нос. — Не си мислете, че ще ви улесня. Вие ще им кажете, че не съм неизлечимо болен. Лъжата си е ваша, сега си сърбайте попарата, която сте надробили.

Бенсън хвърли мрачен поглед към Томсън, който кимна едва доловимо. След това се изправи тежко, намести сакото си, отвори плъзгащите се врати и ги поведе през коридора към един мрачен и тъмен кабинет.

Пол изведнъж се почувства ужасен. Не беше виждал дъщеря си от осем години и дори не знаеше как изглежда внукът му Арън. Засега беше само едно име, което всеки момент щеше да се сдобие с лице. Пол осъзна, че може да приеме отхвърлянето от страна на Клер — за него тя се беше превърнала в сянка, в изображение от фотография, избледняло с времето и постепенно изгубващо се от паметта. Донякъде и тя като Луиз се беше затворила в своя личен „Петуърт Менър“, сякаш и тя страдаше от Алцхаймер, и това че го беше забравила, не беше по нейна собствена воля. Беше му по-лесно или поне по-малко болезнено да мисли за нея като за болна и неспособна да контролира ума и емоциите си. По този начин я беше запазил като пеперуда в кехлибар — като малкото момиче, за което все още си спомняше как седи на коляното му, докато заедно рецитират думите на „Лека нощ, луна“.

Но ето че сега тя беше тук и се изправи от пода, на който седеше до Арън, като приглади полата си по същия начин, по който Бенсън беше пригладил панталоните си — малък, но показателен жест за добро възпитание, но и признак на нервност. Той едновременно я познаваше и не я познаваше, защото снимката в съзнанието му беше избледняла, изтъняла и крехка като оризова хартия.

Стояха, гледаха се един друг и мълчаливо оценяваха щетите, които времето беше нанесло на човешката плът и сърце. Да, Клер беше по-възрастна, но беше и по-красива, сякаш последния път, когато я беше видял, Великият скулптор все още не е бил довършил творбата си.

— Съжалявам за мама.

Тя заговори първа и гласът й изведнъж се оказа малко по-дълбок и плътен, отколкото той си го спомняше, но освен това в него имаше известна острота и неловкост, сякаш тя не беше съвсем сигурна към кого се обръща.

— Така е по-добре. Сега е спокойна и отново е себе си.

В неговия глас се долавяше същата острота и неудобство и той с изненада осъзна, че е доста възможно, дори вероятно и той да е избледнял в нейното съзнание със същата неизбежна сигурност, с която тя чезнеше от неговото.

— Моят внук — каза Пол почти пряко сили, защото онова, което не би могъл да понесе, бе да бъде отхвърлен от Арън.

Гърлото му се стегна и пресъхна.

Тя сведе поглед към момчето с отривисто движение на главата, сякаш съзнанието и тялото й не бяха съвсем в синхрон.

— Арън, изправи се, моля те. — Гласът й се промени и стана по-ясен и настоятелен, когато се обърна към сина си.

Момчето — Арън — се надигна от мястото си на пода, където се занимаваше с айфона си, обърна се и застана до майка си и с лице срещу Пол.

— Арън — обади се Клер, — това е дядо ти. Името му е Денис.

— Здравей — каза Арън.

Момчето беше по-високо, отколкото си беше представял Пол, но пък той нямаше опит с осемгодишните момчета, нямаше с какво да ги сравнява, освен с Клер на тази възраст. За негово облекчение Арън не приличаше на баща си или по-скоро на неприятния спомен, който Пол имаше за него. Донякъде приличаше на самия Пол, което накара сърцето на министъра да замре за миг. Сякаш виждаше лицето на безсмъртието — едно друго негово аз, което тъкмо поемаше по неравния път на живота.

— Здравей, Арън — мъчително изрече той със сърце, качено в гърлото, и въпреки онова, което беше заявил на Бенсън, добави нетърпеливо и почти ентусиазирано: — Майка ти може да ти е казала, че съм болен, но не съм. — Установи, че най-сетне може да се усмихне. — Чувствам се съвсем добре.

— Татко, истина ли е това? — попита го Клер.

Но Пол остана безмълвен. Беше така запленен от внука си, че не стана ясно дали изобщо я е чул.

— Истина ли е това, господин Бенсън? — обърна се тя към Бенсън с лице, поруменяло от гняв и възмущение. — Вие ми казахте, че баща ми е неизлечимо болен.

— Да, ами, това не беше съвсем вярно.

— Не беше съвсем вярно? — повтори като ехо Клер. — Господи!

Тя се наведе напред под такъв ъгъл, че беше принудена да направи една крачка към него. Крачка, която се стори агресивна и заплашителна на Пол, който излезе от подобното си на транс състояние. Дъщеря му изглеждаше така, сякаш се готвеше за нападение. Бенсън се изправи пред нея, както би го направил един бивш военен — застанал като истукан, но с очи, изпълнени с унижение от напускането на полесражението.

— Вие излъгахте мен и сина ми и увеличихте болката ни… Майка ми току-що почина, безподобна гадино!

Бенсън не отстъпи, но не каза нищо, защото просто нямаше какво да отговори. Не можеше да измисли никакво извинение, изправен пред нейната ярост. Пол си помисли, че „ярост“ е точната дума, защото в гнева й имаше нещо старомодно и традиционно, което го караше да се гордее с нея. И точно в този момент, когато бледата и крехка представа, която имаше за нея, се сблъска със силата на пълнокръвното й присъствие сега и се превърна в нещо реално, миналото и настоящето се смесиха в едно и по някакъв мистериозен и алхимичен начин го върнаха на него.

Той се обърна към Бенсън и каза:

— Искам да остана насаме със семейството си.

Бенсън отвори уста, вероятно за да повтори отново, че времето е от съществено значение, но когато срещна погледите на Пол и дъщеря му, се отказа и реши да не казва нищо.

След като Бенсън си тръгна, Пол остана сам срещу духовете и демоните, които го измъчваха дори когато храбро, но безуспешно се опитваше да ги изблъска дълбоко в подсъзнанието си.

— Значи — подзе Клер с изтънял и ужасно напрегнат глас — си добре. Чувстваш се добре.

Той кимна, внезапно загубил способността си да говори.

— Но как се оказа тук? Какво искат тези хора?

— Все още не знам. — Пол се чувстваше по-сигурен, когато разговаряха за Бенсън и Томсън.

— Това са важни хора.

— Ами, бяха такива — призна той. — Може би все още са. Малко или много, ме отвлякоха и когато ме докараха тук, ми казаха, че мога да видя теб и Арън, ако ги изслушам.

— Забелязах, че не ги слушаш.

— Вместо това обърнах ситуацията в своя полза.

— Това е толкова типично за теб, татко.

Той се прокашля, искаше му се да има чаша вода, с която да преглътне следващия си въпрос.

— Ти… — Почувства нов прилив на страх, сякаш влизаше в обитавана от духове къща или в леговището на опасно животно. — Омъжена ли си?

— Не, не съм. — Това беше просто констатация, лишена от униние или самосъжаление. — Лорънс така и не се върна, не е виждал Арън. Аз не бих искала това.

— Разбирам. — Беше се оказал прав за онова привилегировано копеле.

Този поток от информация беше последван от смутено мълчание, по време на което Арън местеше поглед от единия към другия и обратно, а веждите му бяха смръщени по маниер, които съвсем не беше детски, сякаш се опитваше да долови явните и скритите чувства и емоции, носещи се около него.

— Сигурно ти е било трудно през тези последни месеци с мама — предположи Клер. — Съжалявам, че не можех да идвам да я виждам по-често.

— Няма нищо, аз… — Той спря насред изречението.

Би било толкова лесно да съхрани и дори да украси илюзията на Клер, че е прекарвал много време с Луиз, когато всъщност не го бе правил. Чувството за вина и угризенията бяха здрава основа, на която можеха да се съберат отново и да е сигурно, че тя ще го обикне отново. В началото вътрешният му импулс беше точно такъв — същото чувство на егоизъм, което му беше попречило да е близо до Луиз. Пол си помисли, че бе напълно възможно и Клер да се е поддала на същия импулс. Но той вече не можеше да продължава така. Сега не беше време за егоизъм или лъжи. Осъзна, че колкото да беше трудно, можеше да се справи далеч по-лесно с това да бъде отхвърлен от Клер и Арън, отколкото да бъдат събрани отново от една лъжа.

— Скъпа, истината е, че и аз постъпих като теб. Прекарах далеч по-малко време с майка ти, отколкото трябваше. Истината е…

Той погледна за момент към Арън, който го наблюдаваше с пронизващите си и смущаващи детски очи. И точно този поглед му даде силата да продължи. Усмихна се с благодарност на момчето, преди да довърши:

— Истината, е че не можех да понеса да я виждам в това състояние. Тя не ме познаваше, не реагираше на песните, които обичахме да слушаме заедно.

Дори не осъзнаваше къде се намира. Беше заключена на място, за което нямаше ключ.

В очите на Клер проблеснаха сълзи.

— Прекарах толкова време да те мразя и да не те допускам до себе си… — Тя спря, за да изтрие сълзите от очите си с изящния си показалец. — Затворих те в същата ужасна стая, в която беше и мама. Не можех да понеса да виждам когото и да е от двама ви. Не исках Арън да вижда баба си в такова състояние и да я запомни само като… — Тя пристъпи колебливо към баща си. — Сега нея я няма и аз осъзнах, че нищо не може да я върне, нищо не може да върне предишните дни… Но ти си тук, татко. — Тя не се сдържа и погледна към сина си, а след това добави предизвикателно: — Арън е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало.

— Виждам това ясно, толкова ясно — каза Пол и наистина вярваше във всяка своя дума.