Ерик Лустбадер
Кървав сняг (16)

15.

— Смъртта на Лойд Бърнс почти със сигурност е работа на Бенсън и Томсън — каза Денис Пол, министър на вътрешната сигурност, като се наведе напрегнато напред, стараейки се да говори тихо.

Имаше предвид двама видни членове на предишната администрация — Майлс Бенсън, ветеран от войните и бивш директор на ЦРУ, и Морган Томсън, бившия съветник по националната сигурност и последния от неоконсерваторите, който бе успял да запази властта си главно заради връзките си с компании, произвеждащи военно оборудване.

Беше един от онези влажни дни в столицата, когато за кратко време силите на зимата и пролетта бяха еднакви и сезоните се бяха вкопчили един в друг в равностоен двубой. Петима от най-могъщите мъже в Капитолия и следователно в Америка се бяха събрали около прясно изкопания гроб на сенатор Лойд Бърнс след пищната церемония по погребението му сред падналите герои на страната в националното гробище „Арлингтън“.

Пол се съвещаваше с президента Карсън, вицепрезидента Арлън Бойер, едър, висок и загорял от слънцето бивш сенатор от Тексас, Кинкейд Маршал, новия началник на АНС, Дж. Робърт Крофт, директора на ЦРУ, Бил Роджърс и генерал Ачисън Брент, който отговаряше за деликатните приготовления на историческото руско-американско споразумение за сигурност с президента Юкин. Срещата беше свикана след службата и след като членовете на семейството на Бърнс — съпругата, дъщерята, двамата му синове, сестра му и различни други роднини и внуци — бяха стояли сковано около гроба, бяха плакали и хвърляли пръст върху ковчега. На дискретно разстояние около шестимата мъже бе разположена група агенти от Сикрет Сървис, които гледаха към морето от надгробни камъни, букети с цветя, опечалени хора, миниатюрни американски флагове и пламтящи тук-там вечни огньове.

— Не си ни дал доказателства, Дени — отбеляза Маршал, — но дори и да беше — какво биха постигнали със смъртта на Лойд?

— Вече назначих Бен Хърт за нов партиен организатор — обади се президентът Карсън — и той ще е по-твърд към опозицията, отколкото Лойд някога е бил. Не твърдя, че Бенсън и Томсън не са трудни противници, но точно този мотив е безсмислен. — Той разтвори ръце. — Какво друго имаме?

За момент обмисли дали да не им каже за мисията на Джак, но почти веднага отхвърли тази идея.

— Като оставим настрана въпроса със смъртта на сенатор Бърнс, все още мисля, че най-неотложната ни работа е свързана с промените, които стават в Кремъл сега, докато разговаряме. — Това бяха думи на директора на ЦРУ, който разбираемо беше обезпокоен от скорошното развитие на събитията в Русия.

Вицепрезидентът Бойер кимна енергично и каза:

— Засилената тенденция към спад в енергийно ориентираната икономика на Русия накара онези в Кремъл, особено президента Юкин, сериозно да се притеснят колко трайно ще е влиянието на страната им.

— Факт е — продължи Крофт, — че Русия като международна сила е в отстъпление от края на студената война. Решението на Запада официално да признае Косово за независима сръбска държава отбеляза залеза на влиянието на Русия. Оттогава насам Кремъл плете паяжини със светкавична скорост и подготвя план, който отново да издигне страната на върха.

— Простете ми, но искам да вмъкна една забележка и няколко уместни факта — намеси се генерал Брент. — Балтийските държави, Балканите, Кавказ, цялата Централна Азия и Централна Европа всъщност имат същата съдба като Русия.

Докато Карсън наблюдаваше как семейството на Лойд бавно се отправя към лимузините, които ги бяха докарали дотук, видя едно малко момче да се обръща и да вперва поглед назад към гроба на Бърнс. Карсън го позна, защото той беше единственият му внук, който не заплака нито веднъж по време на погребението. Но сега, когато беше с гръб към семейството си, детето можеше свободно да даде воля на ужаса и тъгата си и се разплака открито. Може би си беше спомнило как дядо му го е водил в зоологическата градина или на кино и му е позволявал да омазва лицето си с шоколад и сладолед. Разбира се, то нямаше и представа, че Лойд беше оставил зад гърба си любовница — загадъчна млада жена, която може би също скърбеше за него в момента, където и да се намираше. Като виждаше тъгата, която се носеше от това дете, президентът си спомни за дъщеря си, която беше толкова далеч от него във всеки възможен смисъл. Тази мисъл прониза сърцето му и му се прииска да изтича до момчето, да го вземе на ръце и да му каже, че всичко ще бъде наред.

— Обаче — продължи Брент — Русия поддържа отчетлива преднина спрямо заобикалящите я съседи и заради богатите си запаси от природен газ разполага с огромни резерви в ценни книжа и валута — по-големи от тези на всички останали страни, взети заедно. Освен това притежава и контролира природния газ, с който се снабдява на практика цяла Западна Европа.

— Напълно вярно — потвърди Крофт, като се прокашля и раздаде на всички папки с ксерокопия. — Но моето бюро в Русия подготви информационен бюлетин, чиято същина е следната: въз основа на скорошното нахлуване на Русия в Грузия ние предвиждаме предстоящо възраждане на руската мощ, базиращо се на стратегическо развитие на три фронта посредством военни, разузнавателни и енергийни средства. В действителност това означава, че времената на руското отстъпление са свършили. Юкин възнамерява да разшири сферата си на външно влияние и отново да включи в нея Грузия и Украйна — просто споменавам само първите две стратегически разширения.

— Всичко това са просто предположения, които вече са били оповестявани от други членове на разузнавателната общност — отбеляза генерал Брент, затваряйки папката, след като й бе хвърлил бегъл, но вещ поглед, и се обърна към Карсън: — Сър, както знаете, през последните осем години имах много срещи на четири очи с президента Юкин и през цялото това време и за миг не съм имал усещането за съществуването на такъв войнствен сценарий.

— Моля за вашето извинение, генерале — провлечено каза Бойер, — но не виждам каква полза би имал Юкин да ви разкрие плановете си. Точно обратното, както можете да видите от враждебната реакция на предишната администрация към войната на Русия с Грузия, той полага големи усилия да не разберете каквото и да било.

— Именно печалните грешки на предишната администрация по отношение на Русия са нещото, което се опитвам да поправя с неимоверни усилия — отвърна генерал Брент. — Нямаме нужда от връщане към старата позиция на противопоставяне, която доведе до най-острия конфликт между Белия дом и Кремъл.

— Времето на Кремъл отмина, ето защо той нанася удари срещу всеки, за който смята, че е враждебно настроен срещу него — каза началникът на ЦРУ, докато прелистваше досието. — Както можете да видите от доказателствата на страница пет, ние сме силно загрижени за Украйна, защото от стратегическа гледна точка тя е крайъгълният камък за всяка руска експанзия. Местоположението на Украйна осигурява на Русия достъп до Черно море и оттам до Средиземноморието. Ако Украйна не е интегрирана, Русия е уязвима от юг и от запад. Освен това преобладаващото рускоговорещо население и фактът, че украинският транспорт е обвързан с руския селскостопански, промишлен и енергиен бизнес, правят приобщаването й жизненоважно. — Крофт затвори папката шумно. — В допълнение към всичко това има още един аспект от плановете на Русия за Украйна, който буди безпокойство. Юкин национализира уранодобивната промишленост на Русия по същия начин, по който постъпи и с „Газпром“. Както и Китай, Русия не си представя бъдещето без замяната на въглищата, петрола и да, даже на природния газ, с атомна енергия. Проблемът е, че самата Русия има по-малко ресурси на уран, отколкото нейните геолози предсказаха само преди три години. Това означава, че Юкин трябва да рискува да излезе извън настоящите граници на страната, за да натрупа резерви.

— Да не си чул нещо, което аз не знам, Боб? — вдигна глава генерал Брент. — Защото няма никакъв признак, че Украйна е или дори би могла да бъде някакъв значим източник на уран.

За пръв път шефът на ЦРУ не изглеждаше толкова самоуверен.

— Точно това, разбира се, е главоблъсканицата, която се опитваме да решим. До момента в Украйна не е имало голямо находище на уран.

Генерал Брент изглеждаше доволен.

— Сър, не се опитвам да омаловажа сериозната работа, която ЦРУ са свършили с този бюлетин — рече той, — но истината е, че през последните осем години беше нанесена такава сериозна вреда на нашите взаимоотношения с Кремъл, че само за да накараме президента Юкин да се съгласи на такава среща на високо равнище, ни се наложи да прекараме безброй часове в усилена работа. Бих искал почтително да изкажа мнението си, че сега не е време за прибързани действия, заплахи или обвинения. Господин президент, постигнахме значителен напредък. Сложихме началото на разведряване в дипломатическите отношения с Русия. Сега ви предстои да подпишете съглашение, което ще предостави изход от безизходицата по отношение на заплахата от иранските ядрени оръжия и ще повиши сигурността на американския народ. — Той огледа стаята и всяко едно от мрачните лица в нея. — Наистина ли искаме да рискуваме онова, което може да се окаже най-голямото постижение на вашия президентски мандат, заради един доклад на разузнаването? Освен това на всички ни е болезнено ясно, че военните ни сили в чужбина са вече на границите на възможностите си.

— Едуард — намеси се вицепрезидентът с измамно мекия си, провлечен тексаски акцент, — сега не можеш да се отклониш от позицията ни. Пресата ще ти съдере кожата, собствената ти партия ще те обвини, че си сменил мнението си по въпроса, който превърна в ключов през първите си сто дни в Белия дом.

За момент настъпи мълчание и всички погледнаха към Карсън в очакване на неговия отговор. Той беше заложил репутацията си на това сближаване с Русия. Беше изразходвал доста от политическия си капитал за двата законопроекта, които Конгресът не прие. Ако не постигнеше съглашение с Юкин, той рискуваше да не успее да направи нищо друго до края на мандата си и да загуби шанса за втори мандат.

Независимо какво беше личното му отношение по въпроса, всички присъстващи знаеха, че президентът няма избор.

Карсън потърси с поглед малкото момче, но него вече го нямаше, вероятно бе напъхано на задната седалка на някоя от анонимно изглеждащите лимузини. Дали още плачеше или за пред семейството си отново беше сложило на лицето си маската на спокойствие? „Всичко ще бъде наред“, помисли си Карсън. След това вниманието му се насочи обратно към темата на разговора и той въздъхна.

— Генералът е прав. За момента ще забравим за този разузнавателен доклад и онова, за което разговаряхме тук днес, не бива да се разпространява. — Той се обърна към началника на ЦРУ. — Боб, междувременно нека твоите хора продължат да работят по този бюлетин. Искам подробности. Ако и когато момчетата ти открият решаващи доказателства, ще действаме, но нито миг по-рано. И, Денис, продължавай разследването на смъртта на Лойд с всички възможни средства. Ако в нея има нещо нередно, искам да го узная веднага. Разбрахме ли се? — Той кимна. — Добре. Благодаря ви, господа, за вашия ценен принос и мненията ви. Сега е време да се върна в Москва. Генерале, имате по-малко от два часа да се приготвите и да отлетите за „Андрюс“. Искам да сте с мен, когато отново се срещна с президента Юкин. Денис, ти ще дойдеш с мен.

 

 

Веднага щом се качиха в президентската лимузина на път за военновъздушната база „Андрюс“, Карсън се обърна към дългогодишния си довереник Денис Пол и потупвайки бюлетина на ЦРУ върху крака си, каза:

— Ако трябва да съм честен, Дени, този доклад ме разтревожи — особено плановете на Юкин за Украйна. Нахлуването в Грузия само по себе си беше достатъчно лошо, но ако той реши да действа срещу Украйна, как бихме могли да наблюдаваме, без да се намесваме?

— Докладът е на разузнаването и като всички разузнавателни сведения не бива да бъде приеман като абсолютна истина — отвърна Пол и се облегна в луксозната седалка. — Освен това след шест години на постоянни битки нашите военни трябва най-сетне да бъдат изтеглени от бойните полета. Хората имат нужда да се отпуснат малко. Но дори и сведенията от разузнаването да са верни, това не би променило нищо, нали? Намеренията ви са официално документирани и позицията ви е ясна. — Той извади пура от джоба на сакото си, захапа я и започна да търси кибрит или запалка. — Няма значение какви действия ще планира или предприеме Юкин. Няма значение и дали харесвате или мразите кучия син. Споразумението трябва да бъде подписано, и то възможно най-бързо.

— Съгласен съм, но Брент ме кара да претупам второстепенните точки от преговорите.

— Не му обръщайте внимание — твърдо предложи Пол. — Трябва да отбележа, че при подписано споразумение за сигурност ръцете на Юкин ще са вързани. Той няма да може да следва сценария, очертан от Боб — не и ако иска да сме негови съюзници. Не, най-добрият начин да предотвратим руската експанзия е да изпълним последователно обещанията ви по възможно най-бързия начин.

— На власт съм по-малко от деветдесет дни и ръцете ми вече са мръсни — заяви Карсън и захвърли папката настрани.

— Мръсните ръце са част от политиката — отбеляза проницателно Пол, докато запалваше пурата си. — Номерът е човек да управлява, без да се безпокои за тях.

— Не, номерът е да ги миеш постоянно.

— Лейди Макбет е опитала това без успех — рече Пол, като доволно пушеше пурата си.

— Лейди Макбет е била луда.

— Струва ми се, че лудостта е присъща за политиката или поне свръхестествената способност да разсъждаваш логично, която може да се сметне за своеобразна лудост.

— Способността за логично разсъждение е отличителна черта на всички човешки същества — каза Карсън.

— Може и да е така — съгласи се Пол иззад облак от ароматен дим, — но не и в такъв широк мащаб.

— Така или иначе не за пръв път си цапам ръцете — изсумтя Карсън.

— А и двамата знаем, че няма да е и последният.

Пол се протегна, натисна бутона и стъклото, отделящо ги от предната част на колата, се плъзна на мястото си и така гарантира, че разговорът им няма да бъде чут дори от шофьора или от придружителя от Сикрет Сървис, който седеше до него.

— Като стана дума за това — подхвана Пол с тих глас, — искам да проведа разследване на всички в кабинета.

Президентът се изправи на седалката си.

— Подозираш ли някого? И в какво?

— В нищо и във всичко. — Пол извади пурата измежду зъбите си. — Ето как изглежда ситуацията от моята необичайна гледна точка, Едуард. Честно казано, не вярвам на никого от вътрешния ви кръг. Мисля, че Бенсън и Томсън са взели мерки да узнават за всеки ваш ход още преди да сте го направили.

— Дени, това, което казваш…

— Моля, оставете ме да довърша, сър — първите ви две инициативи бяха осуетени от Конгреса, което е неприятно поражение за един новоизбран президент. Припомнете си, че Лойд Бърнс ви уверяваше, че ще имате гласовете, които ще ви осигурят приемането на проектозакона, но необяснимо как се оказа, че той греши. Сякаш някой беше разговарял с подходящите конгресмени преди Бърнс, което би могло да се случи само ако опозицията знае за решенията, взети от кабинета ви.

Президентът въздъхна разтревожено.

— Стига, Дени. Познавам те отдавна, но това звучи абсурдно. Онова, което намекваш, е, че член на моя кабинет снася информация на враговете ми.

— Не го намеквам, господин президент, заявявам го съвсем недвусмислено и ясно.

— Въз основа на какво? На косвени доказателства и на поредица от временни неуспехи, които са съвсем нормални…

— С цялото ми дължимо уважение, Едуард, поредицата от неуспехи, с които се сблъскахме, са всичко друго, но не и нормални.

Президентът изсумтя раздразнено.

— Но за това може да има множество обяснения, които да са съвсем невинни.

— Невинността не е част от политиката, знаете това. И ако мога да добавя — в положението, в което се намирате, не можете да си позволите лукса да не обръщате внимание на подозренията. Ако съм прав, враговете ви вече са почнали да подкопават основите на вашия мандат. Трябва да ги пресечем, и то веднага.

Карсън обмисляше думите му известно време.

— Добре, Дени — кимна накрая той, — започни веднага, щом се върнеш в Белия дом. Събери екип и…

— Не. Цялата работа ще бъде свършена само от мен, неофициално и извън Белия дом. Не искам да оставям каквато и да е следа.

— Знаеш, че Джак би трябвало да се занимава със задача като тази — посочи президентът, като разтри слепоочията си.

— Разбира се, но двамата с вас го изпратихме по следата, която смятаме за паралелна.

— Не ми беше приятно да го лъжа.

— Вие не излъгахте, просто му спестихте част от информацията, и то поради дяволски важна причина.

— Джак е мой приятел, Дени. Той върна дъщеря ми. Дължа му много, надали някога ще мога да му се отплатя.

— Тогава доверете се на способностите му. — Пол угаси пурата си. — За момента това е единственото, което можем да направим.

 

 

Преплетени един в друг и обгърнати от нежния дъх на нощта, Джак и Аника си шепнеха тихо като привидения.

— Какво мислиш се случва отвъд тези стени — попита Аника, — в коридора и в другите апартаменти на сградата, на улицата отвън или в останалите части на града? Невъзможно е да разбереш, точно както е невъзможно да знаеш кой мисли за нас, кой планира как да ни проследи и да изтръгне тайните, които крием. — Тя се завъртя в прегръдката му. — Какви са тайните ти, Джак — онези, които държиш най-близо до сърцето си?

— Жена ми ме напусна, при това два пъти — отвърна Джак толкова яростно, че думите му прозвучаха почти като заплаха. — Кой, по дяволите, знае какви тайни се крият в човешкото сърце?

Аника изчака за миг, вероятно за да утихне гневът му, преди да попита:

— Какво се случи на дивана под тибетската мандала?

Джак затвори очи за момент, усещайки силните удари на сърцето си.

— Нищо не се е случило.

— Значи разговаряше с дух, така ли?

— Разговарях с една тайна.

— Тайна, която Али знае.

— Тя и аз, да.

— Това само потвърждава думите ми. Знаем толкова малко, по-малко, отколкото изглежда очевидно, по-малко, отколкото си мислим. — Тя сложи дланта си върху вътрешната страна на ръката му и я плъзна надолу, проследявайки вените му. — И така, ти няма да ми разкриеш своята тайна, но аз мога да се обзаложа, че тя няма нищо общо с жена ти или по-точно с бившата ти жена, защото сега тя е просто една дума, а думите избледняват невероятно бързо. Свързана е с дъщеря ти, с Ема. — Пръстите й се преплетоха с неговите. — Тя ли беше на дивана? Там ли е и сега?

— Ема е мъртва. Вече ти казах това.

— Мммм. Тя едно от нещата, които не знаем, ли е?

— Какво имаш предвид? — Той знаеше какво има предвид тя, но Ема беше нещо твърде лично, твърде скъпоценно, за да го споделя.

— Както знаеш, убих човек, но въпреки това не знам нищо за смъртта. А ти?

— Как бих могъл?

— Да, как би могъл. Откакто те видях на дивана, си задавам този въпрос и успях да измисля само един отговор — струва ми се, че ти знаеш за нея повече от мен. Мисля, че под тибетската мандала разговаряше със смъртта или с нещо, подобно на нея.

— Що за безумна идея.

Той неохотно се опита да се освободи от нея, но тя се качи отгоре му и започна да обхожда с пръсти тялото му.

— От време на време на всички ни хрумват безумни идеи. — Тя го стисна леко, за да го възбуди. — Това е човешко.

 

 

Дядя Гурджиев тъкмо си приготвяше кафе, достатъчно силно, за да го държи буден през останалата част от нощта, когато по вратата се разнесе силно блъскане, от което сърцето му се разтуптя. Той остави пластмасовата чашка, пълна с прясно смляно кафе, излезе от кухнята и тихо пресече всекидневната по пантофи. Тропането се повтори и този път беше още по-настоятелно, ако това изобщо бе възможно.

— Кой е? — попита той, почти опрял буза до вратата.

— Отваряй — разнесе се глас от другата страна — или ще избия бравата!

Събирайки сили за това, което предстоеше, дядя Гурджиев отключи. Тъкмо завърташе дръжката, когато вратата направо изхвръкна навътре. Ако не беше отстъпил пъргаво встрани, ръбът й сигурно щеше да пукне челото му.

Двама мъже влетяха в апартамента и единият затръшна вратата след себе си. Явно той беше горилата. Носеше пистолет „Макаров“. Другият мъж беше Каолин Арсов, главата на Измайловската групировка в Москва. Дядя Гурджиев донякъде очакваше пристигането му, откакто Аника и новите й приятели бяха напуснали жилището му.

Арсов имаше очите на хищник и лице с цвят на мъртва риба, сякаш предпочиташе мрака пред слънчевата светлина. Може би беше алергичен или по някакъв извратен начин избягваше естествена светлина. Изглеждаше като човек, който не би искал да ядосаш — човек, за когото би предпочел да е на твоя страна в, да речем, битка с ножове или улична разправия, макар и работата да не му е чиста. Той би продал и собствения си брат на онзи, който даде най-високата цена — дядя Гурджиев знаеше, че всъщност беше направил именно това, за да спечели територия и престиж. Веднъж обаче дадеше ли думата си, той никога не отстъпваше от нея, което в неговия свят беше единственото сериозно мерило за един мъж.

— Господин Гурджиев, какво удоволствие е, че се срещаме отново — поздрави го Арсов, като устните му се усмихваха, но очите му оставаха все така хищно студени и пресметливи.

— Опасявам се, че не мога да кажа същото — призна дядя Гурджиев, което беше единственият възможен начин на поведение в тази ситуация.

Арсов можеше да усети страха и нерешителността от километри разстояние. Той надушваше всяка слабост и я използваше като тояга срещу жертвата си, защото за него светът беше сила и слабост и между тях не съществуваше нищо друго. Не че според дядя Гурджиев Арсов го смяташе за плячка, но в крайна сметка това беше без особено значение. Гурджиев беше човек, когото мафиотът трябваше да сплаши и да пораздруса малко, за да получи желаната информация. Във всеки случай това беше играта, която Арсов щеше да играе — при хора като него нямаше изненади. Те бяха като стоманени прътове — нито се огъваха, нито се чупеха. Смятаха се за непобедими.

Арсов сви рамене, докато обикаляше наперено всекидневната и взимаше по някоя статуетка или снимка и ги разглеждаше с безизразните си очи. Той ги връщаше на местата им преднамерено произволно, което беше мълчаливо предупреждение за дядя Гурджиев, че Арсов има властта да преобърне света му с краката нагоре.

— Това няма значение. Дойдох за Аника. Къде е тя?

— На някое много далечно място — отвърна дядя Гурджиев, — където не можеш да я докопаш.

— И, разбира се, ти й помогна да отиде там. — Арсов спря за момент обиколката си и се усмихна така, че да оголи зъбите си, които бяха неестествено дълги и отблъскващи като на вълк. — Където и да се намира това „там“.

— Не знам къде е тя.

Арсов му хвърли злобен поглед.

— Не ти вярвам. — Дъхът му беше кисел от вонята на водка, евтини цигари и стомах, който не понасяше нито едното от двете.

— Не мога да ти помогна.

Мафиотът направи съвсем леко движение с глава, но горилата запъна ударника на своя „Макаров“.

— Това не е добра идея — не отстъпи дядя Гурджиев, все едно защитаваше фронтовата линия срещу вражески щурм.

Арсов мълчаливо и небрежно махна с ръка на своя човек, сякаш животът или смъртта на дядя Гурджиев нямаха особено значение.

— Аз ще реша дали идеята е добра, или не, старче.

— Той е прав, Арсов, идеята не е добра.

Мъжът, който изрече тези думи, излезе от кухнята толкова тихо, сякаш беше ангел или демон. Беше с широки рамене и тесен ханш. С очилата си с телени рамки приличаше на учител или може би на счетоводител. И все пак в него имаше нещо, което би накарало страничния наблюдател да застане нащрек и да се отдръпне стъписано назад, все едно е ударен от невидим въздушен юмрук. В стаята се усети ясно доловим хлад, сякаш мъжът беше изсмукал всичкия кислород от нея.

— Нямах представа, че може да си тук — призна Арсов и веждите му се повдигнаха нагоре в изпълнена с омраза изненада.

Ориел Йовович Батчук разтвори ръце.

— И все пак съм тук. — Змийският му поглед се премести върху горилата. — Прибери това идиотско нещо, преди да си се наранил с него.

Мъжът смотолеви нещо и погледна към шефа си в очакване на нареждания.

— Какво каза? — попита Батчук.

— Казах, че не приемам заповеди от теб.

Тогава всичко се случи много бързо. Горилата насочи своя „Макаров“, Арсов понечи да се обади, а Батчук вдигна лявата си ръка, сякаш беше регулировчик, който насочва движението или маха на приятел на улицата. Нещо малко се изстреля от мястото между ръкава и китката му, профуча във въздуха и се заби в гърлото на горилата. Мъжът изпусна пистолета си и се хвана с треперещи пръсти за шията. Опита се да си поеме въздух и устните му придобиха ясно забележим синкав оттенък. От полуотворената му уста излезе бяла пяна и той се строполи на земята.

— А сега от кого приемаш заповеди? — попита Батчук по-скоро с презрение, отколкото с ирония.

След това отново насочи вниманието си към Арсов и му се усмихна, без да влага каквато и да е емоция.

— Та какво казваше, Арсов?

— Имам справедлив повод за недоволство — отвърна мафиотът, като продължаваше да гледа хипнотизиран своя човек, който вече беше просто мъртва купчина плът, отровена от стреличката, потопена в синилна киселина. — Аника Дементиева трябва да плати за убийството, което е извършила.

— Остави Аника на мен.

— Ти ме увери, че няма да се намесваш — рече Арсов и най-сетне отвърна на погледа на Батчук.

— Казах, че ще се заема с въпроса — уточни вицепремиерът, като се прокашля. — Край на намесата в делата на Измайловската.

Арсов кимна. Готвейки се да прекрачи трупа на падналия телохранител, Батчук каза:

— Ти го доведе тук, сега ти ще го изнесеш.

Мафиотският бос завлече тялото до входната врата и я отвори. В момента, в който се канеше да го издърпа през прага, Батчук добави:

— Поводът за недоволство не извинява вулгарността. Сега си част от обществото, Арсов, няма да е зле да запомниш това.

Вратата се затръшна след двамата мъже и Батчук прекоси стаята с три големи крачки, за да заключи, след което се обърна към домакина си:

— Каква паплач само се появи по улиците напоследък. — Той цъкна с език и поклати глава. — Може би трябва да изпратя човек, който да унищожи вредителите за една седмица.

— Сигурен съм, че няма да е необходимо, Ориел Йовович — увери го дядя Гурджиев, като се върна в кухнята и продължи да приготвя кафето.

— И все пак — продължи заместник-премиерът, облягайки се на вратата — може би ще е разумно.

— Наистина бих предпочел да не го правиш. — Дядя Гурджиев сложи кафеварката върху котлона и свали две чаши с размера на бирени халби. — Но така или иначе ще постъпиш както решиш.

— Това е прерогатив на вицепремиера.

— Говоря за времето много преди да се издигнеш на този пост. — Дядя Гурджиев се обърна с лице към Батчук. — Говоря за младия мъж, когото познавах, за младия мъж, който…

— Спри! Нито дума повече! — Батчук вдигна ръка в яден жест, който може би беше насочен колкото към възрастния мъж, толкова и към него самия.

Дядя Гурджиев се усмихна, както баща би се усмихнал на пакостливото си дете.

— Сърцето ми се радва, като знам, че Юкин и убийците от неговата порода не са прогонили всички чувства от теб.

Батчук изчака, докато димящата чаша с кафе се озова в ръката му, и отпи от нея.

— Знаеше, че тези хора ще дойдат, нали?

— Знаех, че това е възможно да се случи — призна дядя Гурджиев, след което взе кафето си, върна се във всекидневната и се настани удобно в любимия си стол.

Батчук си добави захар и го последва, разбърквайки кафето с малка сребърна лъжичка. Той остана прав известно време, сякаш за да напомни на дядя Гурджиев за по-високото си положение. Очевидно след това промени решението си, защото не продължи разговора, докато не заобиколи дивана и не се настани срещу възрастния мъж.

— Знаеш ли защо Арсов се интересува от внучката ти?

За миг изглеждаше, че дядя Гурджиев се стресна, дори изплаши. След това възвърна хладнокръвието си.

— Не и не ме интересува.

— Твърде много й се доверяваш.

Дядя Гурджиев не отговори. Той се зачуди дали това твърдение на Батчук е предупреждение или признание, че му завижда. Старецът реши, че може да е и едното, и другото или пък и двете. Както многократно се бе убеждавал, беше невъзможно да разбереш какво мисли Батчук. Дядя Гурджиев си спомни филмче, което беше гледал, за сафари със слонове в Раджастан, Индия. Пред хората, седящи върху слона, не се виждаше нищо друго, освен море от висока трева, докато изведнъж, за едно мигване на окото, от нищото се появи тигър. Той се втурна право към слона, скочи върху главата му и рани водача. От тигрите не се очаква да нападат слонове, но за разлика от другите големи котки те са точно толкова непредсказуеми, колкото са и смъртоносни. В съзнанието си дядя Гурджиев оприличаваше Батчук на тигър.

— Ориел Йовович, моля те. Вярата е нещо абсолютно — човек или се доверява на някого, или не го прави. Няма средно положение.

Батчук се замисли върху думите му, докато отпиваше от кафето си.

— Аз не се доверявам на никого, а и защо да го правя? Хората са ме лъгали по какви ли не начини. Понякога имам чувството, че сякаш някаква награда чака всеки, който може да ме измами.

Дядя Гурджиев знаеше, че това е абсурдно, но също така бе наясно, че е единственият начин за Батчук да изпусне парата пред някого. Беше пряко свързано с въпроса за доверието, който в днешна Русия беше най-важният в съзнанието на всеки апаратчик.

— Изглежда, че всеки ден нови кандидати се присъединяват към надпреварата кой ще получи наградата, за която стана дума — отбеляза Батчук и направи гримаса. — И знаеш ли, просто е невъзможно да избиеш всички тях или поне здравата да ги стреснеш.

— Ето ти още нещо, под което стои подписът на Кремъл.

Батчук се засмя на тези думи. Всъщност се усмихна, което за него беше равнозначно на смях.

— Времето не е притъпило остротата на меча ти. Без съмнение внучката ти е наследила голямата си уста от теб.

— Доволен съм, ако е получила каквото и да е от мен.

На пръв поглед това изглеждаше като съвсем нормално и обикновено твърдение, но при тези двама мъже нищо не беше просто. Всяко нещо притежаваше свой смисъл и многозначност, стигащи до самата сърцевина на приятелството им, ако връзката им можеше да бъде наречена така. Тя беше едновременно по-малко и много повече от това. Вероятно нямаше подходяща дума, която да изрази какво точно означават те един за друг или колко е преплетено миналото им. Преди няколко месеца Аника беше използвала дума, която може би идваше от английски или беше жаргонна, но тя беше останала в съзнанието на дядя Гурджиев. Когато говореше за свой колега, тя беше казала, че всъщност те двамата са нещо като врагоприятели. Беше обяснила, че това е съкращение от думите „врагове и приятели“, макар да бе признала, че в действителност взаимоотношенията им са далеч по-сложни и че това е нормално за врагоприятелите.

Дали той и Батчук бяха врагоприятели? Дядя Гурджиев мислено сви рамене. Какво значение имаше? Какво беше това човешко желание винаги да слагаш етикети на всичко — да подреждаш, класифицираш и картотекираш неща като човешките взаимоотношения, чиято природа беше толкова сложна, че не се поддаваше на класифициране? Те се харесваха, дори изпитваха взаимно доверие, но между тях винаги имаше търкания. Винаги имаше някаква горчивина, а от страна на дядя Гурджиев имаше и дълбоко разочарование, чийто произход не можеше да бъде заличен и простен. И все пак ето че седяха тук като двама стари приятели, доверяващи си тайни, които не биха разкрили пред никой друг. Точно споделените тайни, срамът, завистта и безпристрастността ги обвързваха по-силно от баща и син или братя. Между тях имаше взаимна неприязън, но имаше и любов — странна, озадачаваща и невъзможна при кое да е друго същество освен при човека.

— За това не можеш да бъдеш обвинен — каза Батчук с тон, който намекваше, че има други неща, за които той все още обвинява дядя Гурджиев.

Дядя Гурджиев довърши кафето си и се усмихна, сякаш му беше известно нещо, което другият мъж не знаеше. Това изражение разгневи Батчук и го сложи на мястото му.

— Сега трябва да ми кажеш защо дойде тук. Трябват ми някакви факти в противовес на множеството инсинуации, които направи — каза възрастният мъж.

Батчук остави чашата си, изправи се и тръгна към вратата. За момент остана пред нея с ръце в джобовете и се намръщи, когато погледна към петното от кръв, останало след горилата на Арсов.

— Каолин Арсов е опасен враг — отбеляза той, сякаш говореше на лъснатите върхове на скъпите си английски обувки.

— Да настроиш Измайловската групировка срещу себе си е все едно сам да си търсиш белята.

— Това са приказки на човек от „Тринадесет“. — Дядя Гурджиев поклати рошавата си глава. — Не мога да повярвам, че се стигна до това. Подобни предупреждения не биха били необходими само допреди две години.

— Това е нов свят, който се променя всеки ден — отвърна Батчук. — Ако не криеш някое асо в ръкава си, по-добре да не се забъркваш в нищо.

— „Тринадесет“ е твое дело. — Дядя Гурджиев се обърна с лице към по-младия мъж. — Предупредих те, че то ще те погуби. Да се съюзиш с групировката беше сериозна грешка…

— Беше неизбежно — прекъсна го Батчук.

— … а сега, както сам си разбрал, станалото вече не може да бъде поправено. Ще трябва да ликвидирате Измайловската, а дори и на Юкин не му стиска да го направи.

— Обстоятелствата станаха критични и е необходимо да се разправим с тях по най-жестокия начин.

— И ето че сега желанието ти се изпълнява.

Батчук въздъхна, обърна се, погледна дядя Гурджиев и стъпи с тока на обувката си върху петното от кръв.

— Истината е, че аз се сблъсквам с действителността ежеминутно. Истината е, че Измайловската разполага с власт и достъп до средства, които са от решаващо значение за успеха на „Тринадесет“. — Той вдигна пръст. — И не се заблуждавай, Юкин има нужда от „Тринадесет“, за да успее. Представата му за бъдещето на Русия се основава на нея.

Дядя Гурджиев го погледна внимателно, защото знаеше, че са стигнали до основната причина за посещението. Ориел Йовович Батчук беше далеч от Кремъл и не бе изминал целия този път просто за да намери отдушник за недоволството си или да потърси съвет. Поне не и в този случай.

Батчук пристъпи напред и сложи ръка на дръжката на вратата. Хвърли поглед назад над широкото си рамо и каза:

— Става дума за внучката ти.

— Да, разбира се, накрая винаги става въпрос за Аника, нали? И знаеш ли защо е така? Хората искат да виждат само онова, което е най-добро за тях самите, а не онова, което е действителност. Не правиш нищо друго, освен да се преструваш — пред самия себе си, както и пред мен. Опитваш се да промениш миналото, така че да стане по-удобно за теб, след като и двамата знаем много добре, че онова, което се е случило — ужасните събития, които никога не бива да споменаваме, — е неизменно и не може да бъде нито променено, нито заличено, независимо колко силно и по какъв начин се опитваш да го направиш.

Очите на Батчук проблеснаха — никой друг на света не би се осмелил да му говори по този начин. Когато се убеди, че дядя Гурджиев е свършил, той продължи своето собствено изречение, за да покаже на възрастния мъж колко малко го е грижа за онова, което той му бе казал.

— Тя е като шило в торба. Не знам какво е замислила и подозирам, че и ти не си наясно, макар това да няма особено значение — сигурен съм, че не би ми казал, дори и да знаеше. Тя просто не е толкова глупава, че да ти каже.

— Аника изобщо не е глупава — не можа да се въздържи да не отбележи дядя Гурджиев, — тъкмо обратното.

— Да, тъкмо обратното — повтори Батчук, след което отвори вратата и пред него се разкри празният коридор.

Там също имаше петно кръв, което обаче беше твърде голямо, за да го скрие с тока си или дори с цялата обувка.

— И точно в това е проблемът. Тя е твърде умна за твое добро.

— Мое добро? — попита дядя Гурджиев, реагирайки на предупреждението.

— Да — отвърна Батчук и излезе в кънтящия коридор. — И нейното също.