Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Макклюр/Али Карсън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Last Snow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Ерик Лустбадер. Кървав сняг

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2012

Редактор: Петя Петкова

Коректор: Станка Митрополийска

ISBN: 978-954-733-729-9

История

  1. — Добавяне

8.

— Ето защо съм сигурен, че Карл е човекът, когото търсите. — Дядя Гурджиев хвана бисквита с два пръста, в които нямаше и помен от изкривяването, причинявано от артрита.

Докато я съзерцаваше, той я обърна и показа горната й част, а след това и долната.

— Политици — рече той. — Вашият сенатор и Карл са двете страни на една монета, привличани неумолимо една към друга дори и от противоположните краища на света.

Възрастният мъж подаде бисквитата на Али, сетне взе още една и я пъхна в устата си цяла, схрусквайки я с удоволствие. След като погълна и последните трохи, той продължи:

— Този ваш сенатор, как му беше името?

— Лойд Бърнс.

— Да, вашият сенатор Бърнс трябва да се е срещнал с Карл, ако е искал да свърши каквато и да е работа в Украйна. — Той наклони глава. — Имате ли някаква представа защо сенаторът е бил в Киев?

— До момента всички мислят, че е бил тук, за да събира информация по поръчение на Сената, но последната му среща е била с Карл Рочев — отвърна Джак — и е била неофициална, ето защо привлече вниманието ми.

Старецът го слушаше внимателно. Може би следеше дали Джак няма да направи някоя погрешна стъпка. Например ако Джак беше казал: „ето защо привлече вниманието ни“, това щеше да осигури на възрастния мъж удобен повод да попита за кого по-точно работи американецът. Тъй като от дълго време беше фалшификатор, той нямаше навика да задава подобни въпроси направо.

— Тогава Карл е човекът, с когото трябва да говорите.

Дядя Гурджиев се изправи и отиде до полираната масичка от палисандър с двойни извити и тънки крака като на млад елен. Известно време тършува из някакви документи, докато накрая не откри тефтерче с адреси с много отбелязани страници. Не приличаше на човек, свикнал да се доверява на компютрите. Проведе два бързи телефонни разговора и след това се върна при гостите си.

— Както подозирах, няма да го откриете във Върховния съвет на Украйна — нашия парламент. Няма смисъл да го търсите и в дома му. Там ще намерите само съпругата и майка му, макар че в действителност ще ви е трудно да ги различите. — Той поклати глава. — Не, ако историята е прелюдия към настоящето, то Карл вероятно е със сегашната си любовница, тъй като днес е петък. Ще бъде с нея през целия уикенд.

— Знаете ли името й и къде може да е? — попита Джак.

— Както казах, с Карл не поддържаме връзка от години. Странно нещо са взаимоотношенията на дългогодишните колеги — когато остареят, понякога се разделят. Нашата раздяла беше доста горчива. За мен той е мъртъв. Все пак не всичко е загубено, господин Макклюр, ако успея да намеря един номер. — Той запрелиства тефтерчето, като често плюнчеше пръста си, за да му е по-лесно. — А, ето я. Мила Тамирова. — Той взе молив и надраска няколко реда в един бележник, откъсна листа, върна се и го подаде на Джак. — Мила Тамирова беше любовница на Карл по времето, когато се разделихме с него. Много се съмнявам, че тя все още е негова любовница, тъй като той сменя момичетата си, както други хора си сменят гумите на колите. Но тя може би знае коя е последната му любовница.

— Откъде? — зачуди се Джак.

— Всички любовници на Карл идват от един и същ бардак.

— Защо си прави труда да плаща? — намеси се Али. — Съдейки по това, което видях досега, изглежда, че в Москва за всеки мъж има стотици благоразположени жени, и предполагам, че и тук е така.

— Имаме си умница — отбеляза възрастният мъж и й размаха пръст. — Разбира се, има си причина за това. Собственицата на бардака обучава всички момичета на различни… ъъъъ… дисциплини.

— Вашият приятел си пада по фетишите — предположи Али, без окото й да мигне.

— Виж ти, виж ти. — За момент дядя Гурджиев не намираше думи или може би преценяваше отново младата жена, която погрешно беше сметнал за невинна девойка. — И какво ви е известно за фетишите, млада госпожице?

— Че има поне по един, който да задоволи всяко психологическо желание.

— Наистина е така. — Дядя Гурджиев се изправи с ръце, сключени зад гърба му. — На Карл му харесваше връзването — сериозно и много неприятно нещо.

— Не е за всеки — отбеляза Али толкова студено, че си навлече остър поглед от Аника.

— Очевидно не — съгласи се Джак, обезпокоен от изказванията на Али по тема, която двамата никога не бяха обсъждали. — Ако ми позволите да използвам телефона, ще й се обадя веднага.

— Не мисля, че това е добра идея — възрази Аника.

— Съгласен съм — кимна дядя Гурджиев. — Жена като нея най-вероятно ще се отнесе много подозрително към мъж като вас.

— Нека аз го направя — предложи Али.

Джак изсумтя.

— Да, бе — рече той и махна с ръка. — Забрави за това. Достатъчно лошо е, че сме тук заедно. — Той вдигна листчето, което старецът му беше дал. — Аника, ти ще се обадиш.

Али грабна хартийката, преди Аника да успее да я вземе. Тя се изправи срещу Джак, здраво стъпила върху килима.

— Чуй ме! Тази жена ще е подозрителна към всеки, който би се опитал да разбере къде е бившият й любовник. Искам да кажа, че изобщо няма да отговори или ще ни даде фалшив адрес, или пък ако все пак ни даде истинския, ще се обади на Рочев в мига, в който си тръгнем.

— Али, спри веднага с тези глупости…

Дядя Гурджиев пристъпи към нея.

— Господин Макклюр, какъв е проблемът да позволим на Али да довърши мисълта си?

— Не искам тя да се въвлича в това.

— На мен ми се струва, че вече е въвлечена — сви рамене възрастният мъж.

Али веднага се възползва от настъпилото мълчание.

— Вижте — развълнувано каза тя, — ще се обадя на Мила Тамирова…

— И какво ще й кажеш? — попита я Джак. — Дори не говориш руски.

— Това няма значение — намеси се дядя Гурджиев. — Мила говори отличен английски. — Той потри палеца си. — И защо не? Английският е езикът на парите.

— Ще й кажа, че съм негова дъщеря и че имам нужда от защита. — Али се приближи до мястото, където беше застанал дядя Гурджиев, сякаш очакваше той да я предпази от по-нататъшните възражения на Джак. — И затова трябва да открия Карл Рочев.

Тя вдигна телефонната слушалка.

 

 

— Закачих мобилния ти телефон към моя — каза Джак. — Така че просто натисни двойката, ако попаднеш в неприятна ситуация.

— Няма да попадна в неприятна ситуация — отвърна Али. — Мога да се грижа за себе си.

Той знаеше, че това не са празни думи. Беше я обучавал на техники за ръкопашен бой. Тя усвояваше бързо, което не го изненадваше, защото в колежа се бе занимавала активно със спорт. Ема го беше водила да я гледа на няколко гимнастически състезания. Джак също така я беше научил да стреля с пистолет. Прекарваха по един час-два пъти седмично на полигона на АТФ във Вирджиния.

— Ако попаднеш в неприятна ситуация — повтори той, — аз ще съм наблизо, на другия етаж.

Той потупа дръжката на пистолета „Маузер“, който дядя Гурджиев му беше дал заедно с кутия патрони.

Намираха се на втория етаж на блока на Мила Тамирова на „Андреевски спуск“ — красива улица, пълна с пазари, островърхи църкви и редици от сгради с формата на сватбена торта, които се простираха от долната част на града, известна като Подил, към горната. Бившата любовница на Рочев заемаше ъглов апартамент на третия етаж. Отказа да разговаря по телефона. Всъщност се готвеше да затвори, но когато Али избухна в сълзи с прочувствено треперещ глас, тя се съгласи да се срещне с нея. Докато Джак наблюдаваше как Али хитро обработва Тамирова, той се запита кога ли се бе научила да плаче така, щом се налага.

— И не се прави на много смела, разбра ли?

— Добре — отговори тя, като издържа на погледа му.

Тъкмо се готвеше да се затича нагоре по стълбището, когато Джак я хвана за лакътя и внимателно я завъртя към себе си.

— Али, сигурна ли си, че искаш да го направиш? Можем да намерим и друг начин…

— Съвсем сигурна съм, Джак. — В погледа й се четеше искреност. — Освен това вече започнахме — тя му се ухили, — не би искал да провалиш плановете ни.

Този отговор свари Джак неподготвен. За пръв път от смъртта на Ема искрата на живота се бе върнала в Али. Тя беше видимо развълнувана, че се възползват от уменията й, че е част от нещо различно от болката и обидата, които я изпълват. В този момент Джак разбра за нея нещо, което цялата й армия от лекари бе пропуснала — онова, от което тя се нуждаеше повече от всичко, бе да бъде извадена от затворения й свят, да бъде ангажирана със заобикалящата я действителност, да се справя с предизвикателства и отново да се почувства полезна с уменията си. Морган Хер й беше отнел усещането за контрол. Джак видя, че от момента, в който бе съставила този план, тя беше направила първата стъпка към възвръщането на онова, което й бе отнето и което сега имаше най-голямо значение за нея.

Той й кимна и се усмихна. Целуна я по бузата, пусна я и я проследи с поглед, докато тичаше нагоре по стълбите с новооткрита енергия.

— Искрено се надявам, че знаеш какво правиш — каза му Аника.

Погледът на Джак не помръдваше от мястото на стълбите, където Али беше изчезнала.

— Така ставаме двама.

 

 

Мила Тамирова отвори в момента, в който Али почука. Явно я беше очаквала на вратата. Беше поредната блондинка със славянски произход, великолепна костна структура, порцеланова кожа, сини като метличина очи и гърди, които нямаше нужда да бъдат помпани със силикон. Имаше от онези груби, хищни лица, които мъжете намират за неустоими — поне в спалнята. Това означаваше, че сексуалността й бе изцяло на показ. Веднага щом я видя, Али изпита презрение към нея.

Въпреки това й се усмихна очарователно, докато стоеше на прага. Беше наясно, че по-възрастната жена я оглежда внимателно, сякаш е жаба, закована върху дъска, с изложени на показ вътрешности за изследване.

— Пожалуйста, заходите — покани я Тамирова и рязко отстъпи назад. — О, простете, забравих, че не говорите руски. Моля, влезте.

Тя продължи да оглежда Али, докато затваряше вратата. Сетне я въведе в обзаведената с вкус стая, пълна със сатен и кретон. Тежки завеси скриваха прозорците до половина. Мебелите за сядане бяха големи и изглеждаха достатъчно дълбоки, че човек да се загуби в тях. Али си помисли, че вероятно целта е била точно такава.

— Намирам за странно, че дете на Карл не говори руски — отбеляза Тамирова, като едва помръдваше начервените си устни.

— Отгледана съм в Америка — отвърна Али с лекота, която я забавляваше почти толкова, колкото и да лъже лекарите си. — Едва наскоро разбрах какъв е произходът ми. Намерих снимка, име, дата и наименование на улица. Потърсих в „Гугъл“ и разбрах, че тази улица се намира в Киев.

Очевидно критичният оглед беше приключил и Тамирова махна с ръка.

— Заповядай, седни.

Тя говореше английски почти толкова добре, колкото и Аника — каза, че това е един от многото езици, които са били част от обучението й, за да обслужва добре клиентите си. Носеше дълъг морскозелен пеньоар от материя, която едновременно прилепваше към стройните й форми и се носеше като пяна около глезените на обутите й в обувки на високи токове крака. Али се запита каква жена би носила обувки на високи токове у дома.

Когато се настаниха удобно, Мила Тамирова каза:

— Имаш ли някаква представа коя е майка ти?

— Никаква — излъга Али без колебание и след това повдигна вежди. — Нали не си ти?

— Господи, не! — засмя се гърлено Мила Тамирова. — Била съм бременна само веднъж и тогава, нали знаеш…

— Никога ли не си представяш какво би било това бебе?

— От мен нямаше да стане добра майка, нямам… как го наричате на английски…?

— Съвест?

— Майчински инстинкт. — На пълните й устни заигра лека усмивка. — Може би един ден ще ме разбереш.

— За бога! Надявам се това никога да не се случи.

— На това ли ви учат в Америка? На религия? — Тя вдигна ръка с нокти, които бяха по-дълги от тези на Аника. — Едва ли си на повече от петнайсет или шестнайсет.

— На двайсет и две съм.

— Господи! — Мила Тамирова я гледаше неразбиращо.

— Трябва да ползвам банята.

— По коридора, втората врата вляво — упъти я по-възрастната жена, сякаш беше в транс или потънала в дълбок размисъл.

Али използва тоалетната, пусна водата, изми си ръцете и ги подсуши. След това проведе малко разузнаване. От отсрещната страна на коридора видя спалнята, която изглеждаше женствена и съблазнителна, но за Али беше отблъскваща. По-нататък, на мястото, където логично трябваше да се намира втората спалня, имаше затворена врата. Али постоя пред нея за момент и след това завъртя дръжката от полирано стъкло. Озова се в тъмница.

По лявата стена бяха подредени всякакви видове камшици и бичове, направени от различни материали. Под тях имаше асортимент от белезници с вериги. Отпред имаше седло със стремена и поводи, сложено върху направено по поръчка дървено магаре. По средата на дясната стена висеше огледало, спускащо се от тавана до пода. От двете му страни имаше три редици с глави на манекени, върху всяка от които имаше цяла маска от кожа или черен латекс. Под всяка маска бяха подредени като малки червени войници топки за запушване на устата. Единственият малък прозорец беше затъмнен и покрит с плътна метална решетка, сякаш взета направо от „Граф Монте Кристо“.

Този парад от експонати сам по себе си беше достатъчно обезпокоителен, но предметът в средата на стаята беше този, който прикова вниманието на Али — масивно дървено кресло, завинтено за пода. На подлакътниците и на предните му крака имаше кожени ремъци с метални токи. Догади й се от вида на този стол — толкова подобен на онзи, на който Морган Хер я бе държал вързана през по-голямата част от седмицата.

— Интересуват ли те инструментите на моя занаят? — Мила Тамирова се беше облегнала на отворената врата.

Беше запалила цигара, докато Али беше в банята, и сега издиша облак от светъл дим към високия таван.

Али не можеше да отдели очите си от стола, който едновременно я отблъскваше и очароваше. Атмосферата сякаш бе наситена с миризма на пот и секс.

— Искам да ми разкажеш за това.

— Принципът на връзването е изключително прост.

— Забрави за принципа. — Али обикаляше стола така, сякаш се движеше по смъртоносна спирала. — Искам да разбера каква е психологията зад него.

Мила Тамирова пушеше бавно и известно време я изучаваше.

— Знаеш ли, тук не става дума за секс.

— Става дума за власт, нали?

— Не — отвърна по-възрастната жена, — става дума за контрол, да го натрупаш в себе си и след това да го освободиш.

Али се обърна и я, погледна.

— Контрол — повтори тя, сякаш Мила Тамирова беше измислила тази дума, която беше едновременно очарователна и неразгадаема за Али.

— Точно така — кимна Тамирова.

— Дай ми пример.

Мила Тамирова сякаш по-скоро се носеше в стаята, а не вървеше.

— Вземи например този стол. Клиентът е вързан към него. Моли да бъде освободен, но аз не му обръщам внимание. Казва ми, че ще направи каквото поискам, и аз го питам: „Всичко ли? Абсолютно всичко?“ Той кимва утвърдително, нетърпелив, дори жаден за наказанието, което ще му отсъдя.

По гръбнака на Али пропълзя тръпка на отвращение. Тя имаше чувството, че присъства на нещастен случай, може би на автомобилна катастрофа, при която две превозни средства се носят право едно срещу друго с висока скорост.

— Защо? — прошепна тя. — Защо го правят?

— Защо някой прави нещо? Защото го кара да се чувства добре. — Мила Тамирова издуха дима през носа си като кон или дракон. — Но ти не питаш за това, нали?

— Не.

— Мммм. — По-възрастната жена обикаляше около стола или може би около Али, сякаш привлечена от желанието да я огледа от всички страни. — Тези мъже са много могъщи. Те прекарват дните си на върха на пирамидата на властта, издавайки заповеди на онези, които пълзят около тях. Странното е, че те намират това за изтощаващо — всички тези хора, които ги питат какво да правят и чакат да получат нареждания от тях, — то изсмуква енергията им. Те идват тук, за да се подмладят. За тях да са в положение, в което не само не им се налага да дават заповеди, но и са принудени да се подчиняват, е сладостно облекчение.

Тя спря и сви пръстите си около облегалката на стола.

— Нали разбираш, че всичко това е театър. В него няма нищо реално освен факта, че съществува в съзнанието им.

— Ти не изпитваш лоши чувства към тях.

— Точно обратното, аз… — Тя внезапно млъкна, отдръпна се от облегалката и се приближи до мястото пред стола, където продължаваше да стои Али. — Какво се е случило с теб, дете?

Али стисна устни, без да откъсва поглед от стола.

По-възрастната жена хвана ръката й в своята, но когато се опита да я поведе към стола, Али се дръпна назад. Тогава Мила Тамирова протегна своята ръка и я сложи върху подлакътника.

— Можеш ли да направиш това, Али?

Али поклати глава.

Мила Тамирова седна на стола и отпусна ръце върху подлакътниците.

— Докосни ръката ми, дете. Само ръката ми.

Али се поколеба.

— Моля те.

Али си пое дълбоко дъх и сложи ръката си върху ръката на Мила Тамирова. Стана й трудно да диша.

— Ще махна ръката си, Али — каза по-възрастната жена. — Разбираш ли ме?

Али кимна с широко отворени от ужас очи.

Мила Тамирова бавно и внимателно издърпа ръката си изпод тази на Али. За момент ръката на Али остана увиснала над лъскавото дърво и кожа. След това тя затвори очи и потръпвайки, отпусна ръка. Когато докосна хладното дърво, в съзнанието й се почви ужасяващата картина на отблъскващо красивото лице на Морган Хер, който шепнеше зли думи в ухото й.

— Али, отвори очи. Сега ме погледни. — Мила Тамирова се усмихна. — Ти си добре. Всичко е наред, нали? Ти си тук, с мен.

Али едва намери сили да кимне.

— Сега… — Мила Тамирова се изправи. — Защо не седнеш там, където седях аз?

Али изпита отвращение. Беше обхваната от паника, която туптеше зад очите й и заплашваше да погълне цялото й същество.

— Али, за теб е важно да седнеш в стола.

— Аз… Аз не мога.

Мила улови погледа й.

— От този момент насетне те управлява страхът ти. Ако не се изправиш срещу него, ако не го победиш, ще живееш в страх през целия си останал живот.

Али се чувстваше парализирана и напълно безсилна. Сякаш отново беше загубила цялата си съзнателна воля.

— И тогава — продължи по-възрастната жена — онзи, който е направил това с теб, който е злоупотребил с теб, ще е победил. — Тя се усмихна. — Не можем да позволим това да се случи, дете. Нали така?

— Това е твърде много — задъхано отвърна Али. — Не мога.

— Не можеш или не искаш? — Мила Тамирова огледа бледото й и запотено лице. — На това място, Али, ти изцяло контролираш нещата. Ти си онази, която решава дали да седне в стола, или не.

— Искам да си тръгна.

Мила Тамирова вдигна ръка.

— Тогава върви си. — Усмивката й беше мрачна. — Никой не може да те накара да направиш онова, което не искаш. — Али беше стигнала до вратата, когато тя добави: — Без да го знаеш, ти си направила от този спомен нещо свято. Трябва да разбереш това.

Али я погледна невиждащо. Очите й наблюдаваха нещо, което вече се беше случило, някой, който вече бе мъртъв.

— Този спомен е нечестив.

— И точно тук религията ни проваля. — Ръката на Мила Тамирова сякаш галеше дебелия подлакътник на противния стол. — Паметта не може да направи разлика между святото и нечестивото, защото тя унищожава усещането за време. Паметта превръща онова, което е било нечестиво в миналото, в нещо свято в настоящето. — Дългите й и силни пръсти с кървавочервени нокти сякаш живееха свой собствен живот, подобно на спомен. — Това е единственото възможно обяснение защо се вкопчваш в страха и не можеш да се освободиш от него.

— Контрол — прошепна Али, — това искам.

— Това искаме всички, дете. — Тя замълча за момент и после се приближи към момичето.

Сякаш бяха като две коли, които се движат една към друга, и в един момент Али мина толкова близо до Мила Тамирова, че усети приятната й животинска миризма.

Али се отпусна в стола и сложи ръце на същите места, където преди мигове бяха стояли ръцете на по-възрастната жена. Сърцето й биеше толкова силно, че почти изпитваше болка. Сякаш беше в пламъци и всеки момент щеше да избухне. Постепенно обаче й стана ясно, че онова, което изпитва, е прилив на енергия, който съвпада или може би е следствие от достигането на връхната точка на ужаса й. Усещаше стола под лактите, китките, бедрата и задните си части. Погледна към ремъците и видя, че бяха просто парчета кожа и метал. Вече не й изглеждаха като помощни средства за вуду или черна магия, принуждаващи я да се върне обратно към онази седмица на отчаяние и страх. Поне засега този спомен беше лесно управляем, а не непреодолим. И все пак тя не можеше да се взира дълго в него, без да изпита усещането, че ослепява или потъва в мрак отвъд всякакво разбиране.

Тя се надигна от стола, защото го искаше и защото можеше да го направи. Все още усещаше леко изтръпване на местата, където дървото я бе докоснало през дрехите й.

— Искаш ли малко чай? — попита я Мила Тамирова с изражение, наподобяващо нежност или дори утеха, която Али не можеше да осмисли напълно. — Или може би нещо по-силно, за да отпразнуваме малката ти победа.

— Къде е баща ми? — попита Али.

— Каза, че се нуждаеш от неговата защита. От какво или — може би трябва да попитам — от кого?

— От нищо — отвърна Али. — Излъгах, защото се страхувах, че иначе няма да пожелаеш да се срещнем.

— Вероятно си била права да мислиш така — намръщи се Мила Тамирова. — Не че това има някакво значение, не мисля, че за теб ще е добра идея…

— Искам да се срещна с него.

— Разбирам — поклати глава Мила Тамирова, — но баща ти е много опасен човек и не се знае как ще реагира на новината, че има незаконородена дъщеря. За теб е за предпочитане да стоиш далеч от него.

— Добре, изпълни дълга си, ще смятаме, че си ме предупредила.

Мила Тамирова затвори вратата към импровизираната тъмница зад тях и те тръгнаха по коридора.

— Току-що направи първата стъпка. Това е всичко. Не мисли, че си намерила магическо решение на проблемите си. Предстои ти дълго и зловещо пътуване.

Али извърна поглед от пронизващите й очи. Искаше й се наистина да я разбира, но по-скоро би си отхапала езика, отколкото да признае, че това не е така.

— Ще ми се да последваш съвета ми, макар и да не ме харесваш.

— Това не е вярно — възпротиви се Али. — Или поне вече не е.

— Оценявам искреността ти. — На устните на Мила Тамирова отново заигра мрачна усмивка. — И въпреки това няма да ме послушаш, нали?

Али поклати глава.

— В коя дупка се е скрил?

— Отличен избор на думи. — Мила Тамирова я поведе през всекидневната към входната врата. — В новата си дача, съвсем близо до града. Ето адреса. — Тя отвори вратата. — Върви при него. Може би ще стигнеш навреме за кръщавката.