Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Макклюр/Али Карсън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Last Snow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Ерик Лустбадер. Кървав сняг

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2012

Редактор: Петя Петкова

Коректор: Станка Митрополийска

ISBN: 978-954-733-729-9

История

  1. — Добавяне

11.

Защо чувствата — най-дълбоките и важните — са неясни и замъглени, сякаш филтрирани през рибарска мрежа или сито? Този въпрос си задаваше Джак, докато седеше върху капака на тоалетната чиния. Душът течеше, а той набираше номера на мобилния телефон на Шарън. Полунощ в Киев означаваше пет следобед у дома, във Вашингтон. Тя не вдигаше, което можеше да означава всичко, включително и това, че наблюдава как номерът му се появява на нейния дисплей и просто решава да не му отговори. Това би било типично за Шарън, за предишната Шарън, която през последните седмици беше започнала да се появява отново.

Пробва и на домашния телефон, но резултатът беше същият, и той не остави съобщение. Какво можеше да й каже? Усещането за нея беше започнало да избледнява, сякаш тя беше направена от целулоидна лента, изложена на слънчева светлина. Ема, която беше мъртва от пет месеца, беше по-ясна в мислите му, толкова ясна, че сякаш двамата се намираха от двете страни на тънко, прозрачно, но нечупливо стъкло.

Изключи телефона, сложи го отстрани на мивката и влезе под душа. Почти изстена на глас. Горещата вода върху болезнено напрегнатите му мускули беше толкова приятна, а сапунът отмиваше слоевете пот и мръсотия от тялото му. Под ноктите му имаше черна като мастило кръв. Докато ги почистваше, той сякаш преживяваше отново всичко, което му се бе случило, откакто напусна хотела в Москва и се отправи на налудничавата си донкихотовска мисия да спаси Аника. Оттогава едва не го бяха убили, беше застрелял двама мъже, за малко щеше да го залови полицията, беше намерил голо момиче, убито по странен начин, беше спасен от врана и се бе измъкнал на косъм от засада на СБУ.

Подложи лицето си под струята. Леките удари на капките бяха като докосването на ръцете на масажистка. Имаше все повече въпроси, на които трябваше да намери отговор, като например защо СБУ бяха направили засада при дачата на Карл Рочев? Дали бяха влизали вътре и бяха видели убитата жена? Вероятно не, иначе в къщата щеше да е пълно с криминолози. Тогава защо бяха там? Кого чакаха? Рочев, някой негов съучастник или Джак и Аника? Последното бе смразяваща възможност. Но ако това беше така, как СБУ бяха разбрали, че те двамата ще дойдат там? Единственият човек, който знаеше къде отиват, беше дядя Гурджиев. Изглеждаше абсурдно да го подозира, но все пак Джак си отбеляза тази вероятност. Освен това оставаше загадката със снайпериста на СБУ, който беше прострелял Аника — защо не беше продължил да стреля по тях, докато бягаха с колата?

Не го измъчваше конкретно нито един от тези въпроси, а всички заедно, и през цялото време уникалният му мозък работеше върху цялостната картина, сякаш беше кубче на Рубик. Въртеше случките една след друга, за да ги види в три измерения и така да открие правилното им място в пъзела, който трябваше да нареди.

Спря водата. Дръпна завесата, протегна се да вземе хавлиена кърпа и видя Ема да седи на същото място, където самият той бе седял преди малко, докато се опитваше да се обади на Шарън. Джак придърпа кърпата около себе си, сякаш дъщеря му бе още жива.

— Здравей, татко. — Гласът на Ема беше тих, почти като звука от капките вода от душа. — Мама не е у дома.

— Ема. — Той почувства как коленете му омекват и се отпусна на ръба на ваната. — Ема, ти ли си наистина или си само в главата ми? — Беше ли това видение на Ема само проява и по-реален израз на неговите мисли?

Ема или видението на Ема кръстоса крак върху крак.

— Ти си на тъмно място, татко — толкова тъмно, че нищо не виждам. Не знам дали ще мога да ти помогна там.

— Всичко е наред, скъпа. — В очите на Джак проблясваха сълзи. — Това не е твоя работа. Време е да си почиваш.

— Ще почивам — отвърна Ема, — когато съм мъртва.

Вниманието му бе привлечено от почукване на вратата.

— Джак, трябва да пишкам — чу се гласът на Али от другата страна.

Той се изправи.

— Сега излизам.

Но когато погледна към мястото, където само допреди миг седеше дъщеря му, тя беше изчезнала като призрачен дим.

 

 

С Аника не бяха обсъждали кой къде ще спи, но той не видя на дивана да са оставени чаршафи или възглавници, така че бутна вратата на по-голямата от двете спални, която беше полуотворена като въпрос или покана. Стаята беше почти квадратна, на две от стените имаше прозорци, покрити със старомодни щори. През процепите проблясваше светлината от улицата и рисуваше редици от успоредни ленти по единия от тапицираните столове, по избелелия стенен килим, нагоре по страната на леглото и върху приблизително една трета от него. Лампата на тавана не светеше, но една нощна лампа хвърляше петно от светлина върху незаетата част от леглото, което всъщност се състоеше от две легла, събрани заедно.

Кувертюрата и одеялото бяха избутани в долната част на кревата. Аника лежеше с гръб към него, завита с горния чаршаф. Не си беше направила труда да среши косата си, ето защо тя беше доста чорлава и минаваше по бузата й, извиваше се надолу по врата й, за да покрие рамото и плитката вдлъбнатина между плешките й. Ранената й ръка лежеше върху бедрото, над чаршафа. В полумрака не можеше да е сигурен, но му се стори, че все още е увита в ризата на Али.

Джак размота хавлията, извади някои от новите си дрехи и облече тениска и долни гащета. В момента, в който седна на леглото, го заля вълна на изтощение. Сякаш всеки мускул от тялото му крещеше за почивка. Пъхна се внимателно под завивките, за да не събуди Аника, изключи лампата и положи глава върху възглавницата. Лентите светлина откъм улицата, които се процеждаха през щорите, станаха по-отчетливи и заприличаха на стълба или мост към света на Ема, какъвто и да беше той и където и да се намираше.

Той бавно успокои дишането си, но не можеше да заспи, както често се случва, когато човек е изтощен. Макар тялото му да копнееше за почивка, мозъкът му беше под пара, зает с анализирането на ситуацията. От опит знаеше, че не трябва да се намесва в работата на дяволската машина в главата си.

Аника се размърда.

— Джак?

— Съжалявам, че те събудих — тихо каза той.

— Въздъхна.

— Така ли?

— Да — отвърна тя. — Защо въздишаш?

— Не знам.

Тя се завъртя по гръб и той видя лицето й, което беше наскоро измито и без остатъци от грим по него, осветено само от лентите светлина. Порази го колко привлекателна изглеждаше тя. Разбира се, беше красива, но той беше забелязал това още първия път, когато се срещнаха в бара на хотела. И какво е красотата? Големи очи, пълни, полуотворени и пленителни устни, дълбока цепка на бюста и кръшни бедра, от които да ти спре дъхът — всички тези фактори бяха повърхностни, достатъчно деликатни и мимолетни, за да бъдат лишени от силата си заради някоя грозна реплика, избухлив нрав или липсата на разбиране. Привлекателността обхващаше всички тези неща и още много други.

— Взе ли си антибиотика? — попита той.

— Да.

— Как е ръката ти?

— Боли.

— Време е за някое от вълшебните хапчета на доктор Сосименко.

— Не искам болкоуспокояващи — тръсна глава тя.

— Спри да се държиш като стоик. — Джак се протегна за хартиеното пликче, в което бяха хапчетата.

— Не става дума за това. Не искам съзнанието ми да е замаяно — заяви тя и се втренчи в тавана.

Известно време лежаха един до друг, потънали в мълчание, в което сякаш тихо пропукваше електричество или някакъв объркан магнетизъм. Това едновременно го привличаше и отблъскваше. Вероятно „отблъскваше“ не беше правилната дума. Как се наричаше случаят, когато искаш нещо, за което знаеш или поне подозираш, че е забранено? Не ставаше дума само за Шарън, защото дори и без вещаещата нещастие присъда на Ема корабът, който ги носеше обратно към брега, се бе натъкнал на жестока буря и всички на него бяха изгубени. В допълнение към това Аника беше член на подразделение под прикритие на руската федерална полиция — или поне доскоро се числеше към него. Можеше без уговорки да бъде наречена шпионин. Не за пръв път след смъртта на Ема, след като бракът му се бе разпаднал и особено след като Ема му се беше явила, той се зачуди дали не е започнал да се побърква, дали не е под влиянието на някаква бавно действаща душевна болест, която полека го води към лудостта. Как иначе можеше да обясни ситуацията, в която той и Али се бяха озовали? Но дълбоко в себе си той също така знаеше, че неспособността му да помогне на дъщеря си, когато тя беше имала най-голяма нужда от това, щеше да се отрази на всичко, което щеше да направи до края на живота си. Спасяването на Али от Морган Хер беше опит да изкупи смъртния си грях. Такъв беше и натрапчивият импулс да спаси Аника от Иван и Милан.

— За какво мислиш?

Докато той бе потънал в мрачните си мисли, Аника се бе приближила до него. Уханието й напомняше за плаж — леко солено, със свежия мирис на наскоро отмити от водата потайни места. От усещането за топлината й върху кожата му косъмчетата по ръцете му настръхнаха.

Той се поколеба само за миг.

— Ако трябва да съм честен, мислех за дъщеря си.

— Да, Ема, Али ми каза. Съжалявам за загубата ти.

Тези думи, повтаряни толкова често на всякакви езици от ченгетата по целия свят, включително и от него самия, прозвучаха съвсем различно, когато ги изрече Аника, защото в тях имаше искрено чувство.

— Благодаря.

— Изглежда, че на Али й липсва почти колкото и на теб.

— Бяха много близки — обясни Джак. — Всъщност в колежа бяха всичко една за друга.

— Каква трагедия!

От тона й не ставаше ясно дали говореше за двете приятелки или за самата себе си. Вероятно и за двете — спомените и сегашният й живот се смесваха в едно.

— Джак, мога ли да ти задам един въпрос? Какво би било, ако виждаш истина, която никой друг не забелязва? Ако всички останали, включително учителите, приятелите — бившите приятели, — мислят, че си смахнат лъжец?

— Мисля, че това се е случило на Ема — отвърна Джак. — Знам, че се случи на мен.

— Не си ли сигурен?

— Срамувам се да призная, че това е поредното нещо, което не знам за нея.

— Няма защо да се срамуваш. Обичал си дъщеря си, а няма нищо по-важно от това, нали?

— Да, мисля, че няма.

Той чу как чаршафите изшумоляха и след това усети как тя взе ръката му в своята. Дланта й беше хладна, слаба и суха и въпреки това от докосването й сякаш през цялото му тяло премина електричество.

— Усети ли това? — прошепна тя. — Аз го усетих.

Джак обърна глава и видя, че Аника го гледаше.

— Не мога да видя цвета на очите ти — каза той. — Той е като кехлибар, който свети със своя собствена светлина.

Тя премести главата си от своята възглавница на неговата.

— Така по-добре ли е?

— Да.

— Разкажи ми повече за Ема.

Джак се замисли за момент, чудейки се дали трябва да отговаря на толкова личен въпрос.

— Тя обичаше музиката — най-накрая отвърна той, — блус и рок. И обожаваше философите поети като Блейк.

— И? — въпросително го погледна Аника.

— Това е, което знам за нея.

— Всичко е в спомените ти — странно напрегнато отбеляза Аника. — Ти я помниш.

— Да, но по-скоро като сън, от онези сънища, които сънуваш по време на война, за да избягаш от болезнената реалност.

— Да, войната — повтори тя, сякаш напълно го разбираше. — По време на война правиш онова, което трябва да се направи.

Но в гласа й имаше нотка на неискреност или самозаблуда, сякаш си бе повтаряла отново и отново това изречение, докато за нея то не се бе превърнало в истина. После, необяснимо защо, гласът й омекна.

— Нищо никога не е такова, каквото е било някога, не си ли съгласен с това? Всеки миг веднага се разтваря в следващия. Секундите и минутите се разводняват, докато накрая миналото ти не стане такова, каквото искаш да бъде, сякаш спомените и мечтите дотолкова са се преплели, че не можеш да ги различиш едни от други.

— Ужасните моменти стават все по-малко, докато настоящето постепенно разтваря миналото и го превръща в спомени.

— Да, точно така е. — Тя се приближи още повече до него и ароматната й кожа леко докосваше неговата. — Така оцеляваме. Ужасът се разтопява като сънищата, когато се събудим и се захванем с ежедневните неща, които правим.

— Иска ми се и Али да мислеше по този начин, но знам, че не е така.

Обгърна ги ново мълчание. Като се изключеше шумът на случайно преминаващите отвън превозни средства, нямаше други улични звуци. Не се чуваше дори раздразненият лай на някое куче.

След известно време Аника въздъхна.

— Уморена съм.

— Заспивай, Аника.

— Сложи ръката си върху мен. Искам да те усещам, да се почувствам свързана…

Той се протегна и сложи ръката си върху нежната извивка на мекия й като коприна ханш. Тя се размърда сънено и дланта му се плъзна по силното й и мускулесто бедро. Усещаше бавното биене на сърцето си. Чувстваше се добре, защото бе близо до нея и топлината от двете им тела се смесваше. Горещият й дъх стигаше до него като вятър в дърветата или като далечния зов на една птица към друга.

— Сега няма време за нас — прошепна тя, но може би вече спеше.