Ерик Лустбадер
Кървав сняг (28)

27.

Дядя Гурджиев не мислеше често за Ники. Всъщност понякога минаваха цели месеци, преди да се сети за нея. Ала тя винаги беше близо до сърцето му. Мисълта за нея изпълваше съзнанието му сега, докато слизаше от самолета на летище „Симферопол север“. Той не запази в тайна пътуването си. Запази мястото си на свое име. Сметна, че така за Ориел Батчук ще е по-лесно да го проследи — той не искаше нещо да забави неговия враг.

Гурджиев се бавеше дори след като взе малкия си куфар от въртящия се конвейер, излезе навън на паркинга за дълготраен престой и се качи в колата, която винаги оставяше там, когато се връщаше в Киев или когато понякога ходеше до Москва. Колата беше стар зил, който винаги скърцаше, когато натиснеше спирачките, но въпреки това я обичаше. В нея миришеше като у дома.

Той не можеше да изхвърли Ники от съзнанието си, а може би и не искаше, защото мисълта за нея го връщаше отново към Батчук. Припомни си с поразителна яснота момента, в който Батчук за пръв път беше видял Ники, защото в този миг смъртта сякаш беше залепнала за него и оттогава насетне сянката й непрекъснато се появяваше заедно със заместник-премиера. Друг на негово място би се изплашил, но Гурджиев не се оставяше толкова лесно, защото когато погледнеше в очите на Батчук, виждаше там само нещастие и смърт.

От време на време беше споменавал за Ники на Батчук — в края на краищата имаше случаи, в които не можеше да не го направи, — но беше положил всички усилия двамата да не се срещнат. Канеше Батчук да го посещава за вечеря само когато знаеше, че Ники ще е навън с приятелките си или с Алексей Манданович Дементиев, на когото я беше представил по време на едно галапредставление в операта. Не знаеше дали ще се харесат, но беше безкрайно облекчен, когато това стана, и едва след като Алексей поиска ръката й, Гурджиев обмисли дали да не позволи на Батчук да я зърне за момент.

Всъщност той така организира срещата, че Батчук да види Ники и Алексей заедно, да види колко са влюбени един в друг и да е наясно, че този път е затворен за него завинаги, каквото и да си помислеше за Ники.

Сега, докато се отдалечаваше от летището на Крим, Гурджиев направо не можеше да повярва какви усилия беше положил, за да не позволи на Ники и Батчук да се срещнат. Той вече не можеше да си спомни дали причината за това беше в сън, в предчувствие или просто в интуицията му. Но му се струваше, че се е събудил посред нощ с картината на Ники и Батчук, които бяха заедно, и Ники плачеше горчиво и неутешимо. Сякаш му беше позволено да надникне в трагичното бъдеще, за да направи така, че то никога да не се сбъдне. Познаваше вкуса на Батчук по отношение на жените, знаеше какво харесва да вижда и усеща и не изпитваше никакво съмнение, че Ники попада точно в опасната категория. Гурджиев нямаше представа какво би изпитала тя към вицепремиера, но той многократно беше виждал Батчук да преследва упорито и неумолимо онова, което иска, докато не го получи. Можеше да изглежда преувеличено, но Гурджиев беше започнал да вярва, че едва ли има жена, пожелана от Батчук, която в крайна сметка да не отстъпи пред него. Дългият опит го беше научил, че единственият начин да гледа на Батчук бе през очите на циник, защото той беше най-опасен и най-потаен, когато изглеждаше искрен.

Машинално се качи на магистралата. Съзнанието му продължаваше да се връща към онази среща и страховитото изражение на лицето на Батчук, когато беше видял Алексей да завърта Ники около себе си пред магазина за бижута в търговския център. Гурджиев си помисли, че това беше един от най-лошите моменти в живота му. Искаше му се наистина лошото да беше приключило дотук и всичко да се бе развило по различен начин.

Докато наблюдаваше Ники, на лицето на Батчук се появи ангелско изражение, сякаш някаква неземна светлина го бе озарила отвътре. Гурджиев знаеше, че това е знак за сериозни неприятности, но отхвърли тази мисъл така, както обикновено правим с ужасяващите кошмари или с най-лошите възможни последици от нашите действия, защото мозъкът ни просто не ни позволява да постъпим другояче. Това бе като да размишляваш за собствената си смърт и за непонятния край на всички онези познати неща, които ни успокояват — страхът, който изпитваме, е просто твърде голям, за да го понесем. Някакъв добронамерен прекъсвач в мозъка ни изключваше тази възможност или пък я забутваше толкова дълбоко в царството на нереалността и измислиците, че тя просто избледняваше от съзнанието ни. Точно това се случи и с Гурджиев, когато видя как мисълта за Ники изпълни докрай очите на Батчук. Някаква част от мозъка на възрастния мъж се изключи и го подкани: „Не, не, не. Да се върнем към реалността, към настоящето, към неотложните проблеми на този момент.“ И през следващите двайсет минути двамата мъже разговаряха за плановете си, сякаш не се беше случило нищо особено.

Докато натискаше газта по посока на крайбрежието и бурното и мътно Черно море, Гурджиев си помисли, че въпреки това се беше случило нещо. Семето на злото вече бе посято, независимо от огромните усилия, които той беше положил. То веднага започна да покълва, да се разтваря и да се събужда за живот в черната пръст на мислите на Батчук.

Гурджиев приближаваше брега с високите му, тъмни и разкъсани облаци, които потрепваха от дъжда и гръмотевиците в тях. Нямаше нужда да поглежда в огледалото за обратно виждане, за да разбере, че го следят. Беше го усетил в момента, в който беше пристигнал на летището — чувството, че някой наблюдава всяко негово движение. Зад него имаше кола, в това беше сигурен. Следеше го или самият Батчук, или някой, който беше под негов контрол.

Един бегъл поглед в огледалото щеше да е достатъчен. Познаваше Батчук толкова добре, че можеше да различи силуета му дори през мокрото от дъжда предно стъкло. И въпреки това погледът му оставаше вперен в пътя пред него, който се виеше по наклона на стръмните крайбрежни скали. Истината беше, че Гурджиев предпочиташе да не поглежда назад. Предпочиташе да не е сигурен за самоличността на своя преследвач. Предпочиташе да не знае поне това, защото всичко друго се разкриваше пред очите му така, сякаш вече се е случило, сякаш той е впримчен в някаква траектория, която в крайна сметка ще го отведе до място, изпълнено с трагичност, независимо колко се опитва да се отскубне от нея или да се съпротивлява.

 

 

Денис Пол напусна с колата си двора на „Ализарин Глоубъл“. До него седеше Клер, а Арън дремеше с натежали клепачи на задната седалка. Петнайсет минути по-късно Пол намери едно място край пътя, където беше сигурен, че няма кой да го види толкова късно вечерта или рано сутринта, излезе от колата и отвори багажника. Включи лаптопа и след няколко минути разбра, че той е бил хакнат. Тъй като беше инсталирал защита, електронните отпечатъци на хакера бяха видими в цялата файлова система и Пол знаеше, че той е направил пълно копие на информацията върху твърдия диск.

Министърът нямаше нищо против това, а и не беше очаквал нещо друго. Въпреки онова, което беше казал на президента, беше използвал незащитени сървъри, за да събира информация. Имаше нужда от железни доказателства за самоличността на човека от вътрешния кръг на Карсън, който предаваше поверителна информация на Бенсън и Томсън, и ако нямаше време да си ги набави, бе решен да остави самия виновник да го направи вместо него. Когато сутринта беше излязъл от „Резидънс Ин“, Пол знаеше, че някой ще го посети по-скоро рано, отколкото късно. Затова преди няколко дни беше сложил този лаптоп като примамка в багажника си. Истинският му лаптоп — този, в който беше цялата хакната информация, беше прибран в един тайник под мястото за резервната гума, който сега той отвори на светлината на малката лампа в капака на багажника.

Той включи компютъра и вкара 3G уай-фай картата си. Личната му защитена мрежа се активира почти веднага. Имаше добър сигнал дори и тук. Той въведе информацията и настрои параметрите на различни търсения в интернет, които искаше автоматичният софтуер да направи, след това затвори багажника и се настани отново зад волана.

— Обещавам, че утре ще излезем да празнуваме. — Той гледаше към сънливия Арън, но знаеше, че Клер разбра, че има предвид и двама им. — Това ще ти хареса ли, малчо? — Наричаше Клер така, когато тя беше на възрастта на Арън.

— Разбира се, че ще ми хареса, дядо. — Внукът му се огледа наоколо и се прозя. — Къде ще празнуваме?

— Това ще е изненада — усмихна се Пол на отражението на Арън в огледалото и включи колата на скорост.

 

 

— Преди да ви видя с Арън този следобед — каза Денис Пол, — мислех, че всичко ми се изплъзва, всичко, което някога съм искал от живота. И че преди да умра, няма да ми остане нищо, за което да живея. Всички ме напуснахте преждевременно — майка ти, ти и Арън, когото не бях виждал до днес.

Тримата бяха в една просторна стая в „Мендърин Ориентъл Хотел“ на „Мериленд Авеню“, където той беше настанил Клер и Арън. Щяха да останат след погребението колкото време искат. Първият му импулс беше да ги покани да се върнат у дома, но като размисли, реши, че това би било самонадеяно. Къщата, където той и Луиз — предимно Луиз — бяха отгледали Клер, беше изпълнена с твърде много спомени, които бяха и добри, и лоши за него и дъщеря му. Пол усещаше, че е по-добре да не прибързва.

— Но ти имаше работата си — възрази без злоба Клер, докато затваряше вратата на спалнята, където беше сложила Арън да си легне — и на нас с мама ни се струваше, че това е единственото, за което те е грижа и от което се нуждаеш.

Пол усети как чувството за вина го изгаря отвътре.

— Да, сега виждам, че сигурно много пъти съм създавал това впечатление. — Той взе ръката й. — Толкова съжалявам, Клер.

— Недей да съжаляваш, дядо. — Арън, облечен в пижамата си с картинка на Бъз Светлинната година, беше застанал до вратата и изрече тези думи с абсолютната сериозност, на която е способно само едно осемгодишно момче. — Ние с мама ще се погрижим за теб.

Това накара Клер да избухне в смях.

— О, Арън. — Тя отиде при него и го целуна по бузата. — Сега се връщай обратно в леглото, скъпи.

Пол прехапа езика си, за да не изрече на глас онова, което мислеше: „Не, аз ще съм този, който ще се погрижи за теб и майка ти“, защото знаеше, че това няма да се хареса на Клер. Трябваше да свикне с мисълта, че тя е пораснала, че вече е възрастна и може да се грижи за себе си.

— Утре ще уредим погребението на майка ти и ще направим службата по-рано — каза той. — Обещах на Арън, че ще празнуваме.

— Променил си се. — Клер не можа да сдържи учудването в гласа си.

— Изненадана ли си?

— Честно казано, да, татко. Не мислех, че си способен на това или по-скоро, че би искал да го направиш — призна тя и седна на мекото плюшено кресло. — Какво се случи?

— Остарях и помъдрях — отвърна той и приседна на ъгъла на масичката за кафе, сякаш за да увери дъщеря си, че това е нейната стая и нейното пространство. — Може да звучи просто или изтъркано, но в моя случай е вярно. Предполагам, че трябваше да достигна определена възраст, за да разбера какво пропускам, да разбера какво съм направил погрешно, но до днес не знаех какво трябва да сторя по въпроса.

— Искаш да кажеш, че президентът не се нуждае от теб всеки ден, по двайсет и четири часа в денонощието?

— Не, той си има Джак Макклюр за това. — Пол хвърли бърз поглед към вратата на спалнята, която все още беше леко открехната. — А и дори да имаше нужда от мен, сега съм със семейството си.

Това донякъде беше вярно, но за голямо негово съжаление наваксването на пропуснатото време с Клер и внука му не беше единствената му грижа в момента.

— Мисля, че е време да поспиш.

— Не съм уморена.

— Добре — съгласи се той, — тогава ми разкажи какъв беше животът ти през изминалите осем години.

Тя въздъхна и се облегна отново на възглавницата.

— Живеем в Балтимор, който не харесвам особено.

— Тогава защо стоиш там? — попита Пол.

— Имам хубава работа — всъщност чудесна — и ми плащат наистина добре. Правя поздравителни картички, които се продават по интернет.

— Сигурно можеш да вършиш това навсякъде — предположи Пол. — Можеш да се преместиш отново тук.

В мига, в който думите се отрониха от устата му, той съжали за тях. Лицето на Клер се помрачи и тя хвърли поглед към дръпнатите завеси, през които всеки момент щяха да проникнат първите лъчи на зората.

— Не съм сигурна, че това е добра идея, татко.

— Разбира се, беше глупаво от моя страна. С Арън си имате свой собствен живот.

— Но пък нямаме семейство, нали?

Бащата и дъщерята едновременно погледнаха към малкото чудо на своя живот — Арън, който отново беше застанал на вратата в пижамата си с надпис „Към безкрайността и отвъд!“. Очевидно момчето беше твърде възбудено от събитията през дългия ден, за да заспи или дори да лежи в леглото. В този момент Пол се запита дали чрез изгнанието си в град, който не харесва, Клер наказваше не само него, но и самата себе си.

Помисли си, че тя се готви да каже нещо, искаше му се да го направи, но в този момент мобилният му телефон започна да вибрира. Реши да не му обръща внимание и положи всички усилия да го направи, но малко след като спря вибрацията, тя започна отново, този път по различен начин, и той разбра, че няма избор. Извини се и тръгна по килима към банята, но още преди да е стигнал дотам, вече беше извадил телефона и четеше текстовото съобщение.

Беше едно от трите съобщения, които предварително беше написал, в случай че някоя от трите програми, които беше пуснал на лаптопа си, откриеше нова информация. Сведенията идваха от патентованата търсеща програма, в разработката на която и той беше взел участие. За разлика от масово използваните търсачки тя можеше да рови в корпоративните файлове и в други данни, съхранявани за кратко време, за да отговори на въпроси като онзи, който Пол беше задал тази вечер: „Кой е собственикът на «Ализарин Груп»?“

Изглежда, програмата беше изгубила много време в обработката на планините от свързани като в лабиринт файлове с документи, данни на подставени компании, които не водеха доникъде, и други подобни. Въпреки това тя беше упорствала, както я беше проектирал да действа, и сега той знаеше, че частната компания е притежавана от седем партньори. Нямаше представа за какво можеше да му послужи тази информация и познаваше само един човек, на когото можеше да е от полза.

 

 

Ориел Йовович Батчук, който шофираше по една непозната магистрала в Крим, щеше да е крайно изненадан, ако Гурджиев не знаеше, че го следят. Явно обаче не го беше грижа и това шокира Батчук. Той нямаше представа какво е замислил старият му приятел и враг, точно както не можеше да проумее какво е накарало Гурджиев да застреля Бороньов — човек, който според уверенията на Лимонев вече беше мъртъв. Гурджиев беше казал на хората на Батчук, че Аника е в Украйна, за да открие избягалия олигарх, но Батчук и за миг не беше повярвал на тази история. Възрастният мъж със сигурност имаше някакъв план, но вицепремиерът не знаеше какъв е той и това го безпокоеше.

Гурджиев, който винаги беше толкова загадъчен и предпазлив, сега изобщо не се държеше по този начин. Истинските проблеми възникваха, когато хората започнеха да постъпват по непривичен за тях начин. Батчук знаеше това от неприятния си и труден личен опит, като всичко бе тръгнало от Ники. Тогава, по време на двайсетминутния си разговор с Гурджиев, той се бе вбесявал все повече и повече — първо, защото възрастният мъж нарочно и всячески му беше попречил да се срещне с Ники и, второ, защото когато това се беше случило, беше побързал да хвърли в лицето му новината за предстоящата й сватба. Жестокостта на постъпките на Гурджиев не му беше убягнала и обидата, която той му беше нанесъл, не беше отзвучала и до ден-днешен.

В онзи ден Гурджиев се беше държал по непривичен за него начин — с действията, а не толкова с думите си, му беше показал, че Ники е забранена територия, че превъзхожда Батчук и затова заслужава някой по-добър от него — мъж на име Алексей Дементиев.

Пред него мръсният зил, управляван от Гурджиев, отби от магистралата по второстепенен път, който, изглежда, водеше към крайбрежието. Батчук внимаваше и за миг да не изпуска колата от поглед. Той бе нащрек дали не е подготвена бърза смяна, при която край пътя да чака втора кола, така че шофьорите да си разменят автомобилите и да се измъкнат от всякакво следене. Такава кола обаче нямаше.

Мислите на Батчук се върнаха към миналото. Още по онова време той вече разполагаше с достатъчно власт, за да започне разследване на живота на Дементиев и ако е необходимо, да изфабрикува доказателства, които да го опозорят или да го хвърлят зад решетките. Но Батчук бързо осъзна, че това няма да му свърши никаква работа, защото Гурджиев щеше да разбере какво е направил и не само щеше да му отмъсти, но и щеше да отдели завинаги Ники от него. Не можеше да позволи това. В обърканото състояние, в което беше, Батчук не знаеше дали изпитва нещо повече към Ники, освен силно сексуално привличане, но му беше ясно, че всичко, което иска и за което мисли, бе да се добере до нея и да я чука, докато тя не може да ходи. Той не можеше да каже до каква степен това му желание е предизвикано от жаждата за отмъщение.

Виждаше Черно море през внезапния порой, а ниско над хоризонта бяха надвиснали заплашителни облаци. Не за пръв път се замисли за възможността Гурджиев да го води към клопка и че или убийството на Бороньов, или подвеждащите думи, които Гурджиев беше отправил към хората на Батчук, всъщност бяха примамката. Тази мисъл го накара да си припомни скорошния им сблъсък, когато беше излязъл от сенките пред дома на Гурджиев, убеден, че контролира ситуацията, и повишаващият се градус на емоциите го бе подтикнал да отправи своя ултиматум: „Дойдох да те предупредя или по-точно да ти дам възможност да предупредиш Аника. Идвам за нея — аз самият, а не някой, когото съм наел или на когото съм наредил да ми свърши работата. Това ще го направя лично, със собствените си ръце.“

И сега за пръв път на Батчук му хрумна, че капанът вече може да е щракнал и че е възможно да е бил хванат в челюстите му още от мига, в който беше отишъл да каже на Гурджиев, че неговият — как го бе нарекъл — „обгорен подарък“ няма да спаси Аника този път. Ами ако целият този разгорещен разговор е бил хореография на Гурджиев — той беше напълно способен на такава хитрост в стила на Макиавели.

И самият Батчук беше използвал подобна хитрост с Ники и Алексей Дементиев преди години, когато светът беше по-прост и беше движен само от чувства, били те чисти, или не. Беше поканен на сватбата и отиде, придружаван от една от многото си жени — вече не можеше да си спомни точно коя. Държеше се на разстояние от щастливата двойка. Не се изненада, че Гурджиев не сваляше поглед от него през цялата нощ, но дори и да не беше наблюдаван така внимателно, той беше твърдо решен да стои надалеч от тях, защото това беше първата стъпка от неговия хитър план. Когато ставаше дума за Ники, търпението беше негов съюзник — интуитивно разбираше това, макар плътта му да изгаряше всеки път, когато я видеше. А когато тя танцуваше в центъра на дансинга, сърцето му почти замря.

През следващите седмици той не правеше нищо друго, освен да продължава да бъде сянката на Юкин, и също като своя ментор придобиваше все повече власт, докато известността и влиянието му нарастваха. От сватбата бяха минали малко повече от два месеца, когато той направи така, че пътищата им с Алексей Дементиев да се пресекат съвсем естествено, за да не събуди подозренията на Гурджиев. Не беше особено трудно — Дементиев работеше като прокурор и ежедневното му местонахождение беше известно на министерствата, в които Батчук имаше добри връзки. Той уреди нещата така, че Дементиев да вземе показанията му по важно дело, което водеше в полза на Юкин. После отидоха да обядват заедно. След като бе запаметил всички подробности, събрани в правителственото досие на Дементиев, Батчук го покани да играят тенис — спорт, който младият мъж обожаваше — на закритите кортове, стопанисвани и притежавани от неговия клуб. Дементиев прие веднага и по този хитро измислен начин двамата мъже станаха приятели. И се случи така, че самият Алексей Дементиев представи Батчук на Ники, когато го доведе на вечеря в дома си. Това беше първата от многото нощи, които тримата — а понякога и четиримата, защото Батчук се грижеше от време на време да се появява с придружителка — прекараха заедно, хранейки се, разговаряйки и пиейки от превъзходната водка, която Батчук неизменно донасяше.

Веднъж в самото начало на взаимоотношенията си с Дементиев, когато бяха излезли да пийнат след тенис мач, Батчук установи, че прокурорът не може да носи толкова на алкохол, колкото той самият. Една нощ осем месеца по-късно, когато тримата бяха сами, пиха толкова много, че в полунощ Дементиев припадна и Батчук бе принуден да помогне на Ники да го пренесат до леглото. След това двамата се върнаха в трапезарията, където ги очакваше бъркотия от мръсни чинии и прибори. Батчук любезно й помогна да почисти. Мястото в кухнята беше ограничено и телата им се докоснаха повече от веднъж.

Ники не беше от типа жени, които биха се чукали с приятел, докато мъжът им лежи пиян в съседната стая, затова Батчук не направи опит да я съблазни, макар че му се наложи да призове цялата си воля, за да не я обладае насила и да облекчи демоничното желание, което го измъчваше като алергия или реакция на отравяне. Ако трябваше да опише въздействието на Ники върху него, „отрова“ не беше прекалено силна дума. В нейно присъствие — и веднага след това, дори когато нея вече я нямаше — той се чувстваше болен, дезориентиран и замаян, сякаш беше забравил кой е и къде се намира. Само когато беше насаме с нея толкова пиян, че можеше да усети как сърцето му се качва в гърлото, той се чувстваше приятно вцепенен. Но тогава идваше сивото утро и съзнанието му започваше да се измъчва от мисълта за онова, което Алексей Дементиев притежава, а той самият не може да има, и едва се сдържаше да не си оскубе косите от яд.

„Търпение! — успокояваше той беснеещата част от себе си. — Търпение!“

И тогава един ден търпението му беше възнаградено.

Батчук съсредоточи мислите си, когато видя как зилът на Гурджиев се отклони от второстепенния път към една алея с чакъл, водеща към висока стена с електронно управлявани порти, които се отвориха, за да пропуснат колата, и след това веднага се затвориха.

Зад стената, върху един скалист нос, той видя голяма и внушителна къща. Разбра, че ще трябва да проникне в нея. Спря колата, угаси фаровете и започна да съставя план.