Ерик Лустбадер
Кървав сняг (6)

5.

— Здравей, Джак, изненадан ли си да ме видиш? — попита Али, веднага щом влезе в кабината.

Джак се вторачи в Наоми Уайлд, която трепна под погледа му, след това примирено сви рамене. Беше удивително как Али успяваше да подчинява на желанията си хора като Уайлд, която иначе беше прекрасно обучена, лоялна и смела професионалистка. Това беше нейната особена дарба — в промеждутъка между встъпването на баща й в длъжност и онова, което се случи веднага след това, тя се беше научила да използва крехкото си душевно състояние, за да получава каквото иска. Ще ме заведете ли в Русия? Добре. Става ли да си прекарвам времето с Джак, вместо с теб и с мама? Добре, скъпа. Джак можеше само да си представи какъв е бил разговорът между Лин и дъщеря й този път. Дали бе заплашила, че ще избяга, бе изиграла някакво състояние на импулсивно скитничество или бе инсценирала пристъп на тежка депресия, която може да доведе до самоубийство? Всички тези възможни симптоми на онова, през което бе преминала, са й били най-подробно разяснени от докторите, психиатрите и терапевтите в медицинския център „Бетесда“, в който се лекуваха президентите и техните семейства. Очевидно тя беше попила подробностите, така че да може да ги използва като оръжия на семейното бойно поле. Лин беше казала, че дъщеря й е започнала отново да се преструва. Само един господ знаеше какво всъщност е душевното й състояние.

Джак възвърна самообладанието си и застана пред Уайлд, така че Аника да не се вижда. Последното нещо, от което имаше нужда в момента, бе да отговаря на неудобни въпроси — коя е тя, защо е тук и защо не е проучена.

— Какво, по дяволите, прави тя тук?

Уайлд трепна забележимо и отвърна:

— Ще пътува с вас.

— Какво? Не може да го направи. Там не е безопасно.

— На мен ли го казвате, господин Макклюр.

Точно в този момент мобилният телефон на Джак иззвъня.

— По-добре се обадете — посъветва го Наоми Уайлд — ФЛОТУС е.

Тя имаше предвид първата дама на Съединените щати.

Джак приближи телефона до ухото си с известно безпокойство. Фактът, че Али предпочиташе да бъде с Джак, бе станал причина за известни търкания между него и Лин Карсън. Онова, което очакваше сега, бе сериозно нахокване, чиято кулминация щеше да е строга заповед да изпрати дъщеря й обратно заедно с Уайлд.

— Здравей, Джак. — Гласът на Лин в слушалката беше хладен.

— Госпожо, ако ми позволите, Али не може да дойде с мен — каза той. — И дума не може да става за това.

— Желая ви успех — обади се Уайлд, като кимна едва забележимо към Али. — Ще чакам отвън, господин Макклюр. Няма да си тръгна, преди да я придружите до лимузината или докато не излетите.

— Опасявам се, че никой от нас няма избор, Джак — призна Лин Карсън. — Колкото и да ми е неприятно да го призная, но тя е по-добре, когато е с теб.

— Едуард никога не би позволил…

— Едуард не е тук — рязко го прекъсна гласът на първата дама. — Той лети за Щатите и не му се налага да се занимава с дъщеря си и нейните заплахи, че ще се изплъзне от охраната си и ще се изгуби из улиците на Москва. Можеш ли да си представиш какъв кошмар би било, ако това се случи? А ти знаеш по-добре от много други защо не смея да я държа заключена.

— Но, госпожо Карсън, не можете да очаквате, че ще я взема сега.

— Мога и ще го направя. Чуй ме, Джак. Знам, че имаме своите различия и може би никога не съм ти казвала колко много оценявам всичко, което си направил — и продължаваш да правиш — за дъщеря ми. Но тази нощ те моля да се погрижиш тя да е в безопасност. През следващата седмица имам важни държавни церемонии, на които трябва да присъствам. Не искам да ходя на нито една от тях, но нямам избор — в момента това ми е работата и аз трябва да я свърша. Същото се отнася и за теб. Нужно ли е да повтарям, че Али заплаши, че „ще напусне резервата“, както цветисто се изрази тя. Познаваш я, Джак, тя не отправя безпочвени заплахи. От американската преса я налитат като мухи на мед от… инцидента по време на встъпването в длъжност насам. Те ще задават твърде много въпроси и когато тя не се появи на церемониите, блоговете в интернет ще гръмнат.

Джак се обърна и видя, че Али се отправи по пътеката към мястото, където седеше Аника, и след това се завъртя, за да се обърне към нея.

— Джак е женен. Казал ти е, нали? — попита тя Аника.

— Не сме говорили по този въпрос — отвърна Аника. — Не че има някакво значение.

— Така ли? — повдигна вежди Али. — А аз си мислех, че има. Изглеждаш като жена, готова да скочи в леглото с първия срещнат мъж.

Джак, който вече се отчайваше, каза:

— Лин, това е много лоша идея.

— Ако имаш по-добра, нека да я чуя — отвърна тя.

— Да скочи в леглото? — повтори объркано Аника.

— Да се чука — натърти Али. — Думата „чукам“ я разбираш, нали?

— Добре, добре. — Джак се чувстваше като попаднал в капан заради необмислената постъпка на Али, както и заради неспособността на майка й да я контролира. — Тя остава с мен.

— Благодаря, Джак. Няма да забравя тази услуга.

— Едва ли може да бъде наречена „услуга“, когато… — Той осъзна, че от другата страна вече няма никой.

Затвори телефона и побърза да се върне в задната част на самолета.

Аника се усмихна на намръщеното лице на Али и попита:

— Джак Макклюр, коя е тази възхитителна палавница?

— Тя е моята сурогатна дъщеря — отвърна Джак, без да се поколебае.

Това изречение, казано на човек, когото Али не познаваше, оказа същия ефект като търкането на вълшебната лампа от Аладин. Истинската Али или по-скоро онази, позната на Джак от спокойните и тихи моменти, които бяха прекарали двамата, се появи като някой джин, надарен със силата да омагьосва всеки, който го погледнеше.

— Казвам се Али. Джак е мой баща — представи се Али, свали тъмносиния си анорак и се тръсна на седалката срещу Аника.

— Аз съм Аника.

Тя погледна Аника критично и изпитателно, сякаш беше Ана Уинтур^[1], която интервюира потенциална кандидатка за своя асистентка.

— Но всъщност ти наистина го смяташ за своя сексиграчка, нали?

Аника, изглежда, не се засягаше от преднамерените провокации на Али. Поне засега.

— Какво те кара да мислиш така?

— Погледни се само как изглеждаш с тези високи токчета, които сякаш казват „Ела и ме изчукай“. Виж се как си се облякла — циците ти са изхвръкнали навън, устните и ноктите ти са в кървавочервено. И, господи, миришеш на стар бардак.

— С приятелката ми мислехме да ходим по клубове — кротко отвърна Аника.

— О, това обяснява всичко. — Али се наведе и я погледна злобно.

— Знаеш ли, мисля, че това е твой проблем, не мой — заяви Аника. — Държиш се като ревнива любовница.

Али отскочи назад като ухапана, което в известен смисъл си беше вярно.

— Какво, мамка му, искаш да кажеш?

— Да, получаваш две неща едновременно. Имаш баща, който не ти е баща. — Аника се възползва от предимството си по начин, който макар и да не беше съвсем жесток, накара Джак да си помисли, че думите на Али я бяха засегнали или поне я бяха накарали да се защитава. — Няма нищо лошо да си увлечена по този мъж, нали? Да имаш сексуални или други фантазии за него.

— Ти изобщо не ме познаваш — отсече Али вдървено като войник, който се обръща към висшестоящ.

— Напротив — неумолимо отвърна Аника, — познавам те доста добре. За разлика от господин Макклюр истинският ти баща е като постоянно надвиснала над теб сянка. Предпочиташ да го смяташ за чужд човек, като същевременно копнееш за неговото одобрение и любов.

— Здравейте, дами — намеси се Джак и застана между тях и в прекия, и в преносния смисъл. — Опознахте ли се?

— Не, мамка му — заяви Али, докато се изправяше. — Тя е пълна откачалка.

Джак сложи ръка на рамото й.

— Седни, Али. Трябва да поговорим за някои неща.

— Господин Макклюр — обърна се към него Аника с нотка на неотложност в гласа, — не мислите ли, че е благоразумно да тръгваме?

— След малко — с колкото се може по-успокоителен тон каза Джак. — Тази ситуация трябва да бъде изяснена, преди да излетим.

— Каква ситуация? — попита Али. — Да тръгваме. Аз съм готова, смахнатата кучка е готова, какъв е проблемът?

— Ти — отвърна Джак. — Ти няма да идваш с нас.

— О, напротив, ще дойда — отсече Али и скръсти ръце на гърдите си.

— Али, бъди разумна…

— Това не е силната ми страна.

— Не се опитвай да ми играеш номера с момичето с увреждания. — Въпреки желанието си Джак позволи на гнева си да вземе връх.

— Аз съм увредена. Ти знаеш това по-добре от всеки друг.

— Твърде умна си, за да си увредена по начина, който безпокои докторите и родителите ти. — Джак се втренчи в нея, някой трябваше да вземе надмощие, иначе нещата щяха да излязат от контрол. — Знаеш това и аз го знам, така че да престанем с глупостите. Правилата са ти ясни. Каквито и игрички да си играеш с останалите, на мен не ми минават тези номера.

Тя не издържа втренчения му поглед и сведе очи към пода.

— Направо умирам в онази хотелска стая, Джак. — Гласът й стана съвсем тих. — Не мога да се върна. Моля те. Умолявам те.

— Там, където отивам, ще бъде твърде опасно…

— Не толкова опасно, че смахнатата кучка да дойде, не е ли така? — кисело отбеляза тя.

— Това няма нищо общо — неумолимо рече Джак. — Али, свикни с мисълта, че се връщаш обратно. Не мога да позволя да ти се случи нещо лошо.

Тя отново се изправи и се обърна към него с умоляващо лице.

— Но не разбираш ли, че ако остана още една нощ в онази хотелска стая, наистина ще ми се случи нещо лошо, Джак. Не се шегувам и не говоря глупости.

Джак се колебаеше и точно тогава Аника допусна тактическа грешка.

— Предполагам, че не й вярвате, господин Макклюр — каза тя. — Не може сериозно да обмисляте възможността да й позволите да остане на борда.

Али замълча и това беше най-умното нещо, което можеше да стори. Всъщност, когато по-късно се замисли, Джак заподозря, че тя беше изиграла майсторски и него, и Аника. Винаги знаеше как да получи онова, което иска. В момента обаче той беше зает с други неща. Познаваше Али добре — по-добре от родителите й и със сигурност по-добре от лекарите й, които тя мамеше с удоволствие. Отчаянието в очите й беше искрено. Беше го виждал преди, когато я беше спасил от къщата на Морган Хер.

Отчаянието в този поглед беше голо, необуздано и стихийно. Беше като един отделен свят и можеше да спре времето или казано с по-прости думи — да накара миналото да се прояви в настоящето. С този поглед тя и Джак бяха запратени обратно във времето до момента, когато той я беше спасил, когато опасността беше така осезаема като нечия ръка, стиснала те за гърлото или дръпнала те за ръкава на улицата през нощта. Между тях имаше негласно разбиране, че в онзи момент нищо не беше безопасно, нищо не беше сигурно, че навсякъде около тях дебнеха опасност и неизвестност. Нищо не създава по-силна интимност и неразрушима връзка от ситуация като тази.

Ето защо сега Джак се обърна към очакващия го помощник и каза:

— Затворете вратата и да тръгваме.

Али не погледна към Аника, нито се опита да злорадства, както спокойно можеше да направи. Вместо това тя невинно целуна Джак по бузата и прошепна „Благодаря ти“ в ухото му, преди да се върне на мястото си и да си сложи колана.

— Не ме карай да съжалявам за онова, което сторих — рече й той на свой ред, макар в действителност част от него вече съжаляваше.

Още докато започваха да се движат по пистата, му се прииска да повика помощника и да му каже да спре самолета. Докато сядаше, си каза, че Уайлд вече трябва да си е тръгнала с лимузината, но така и не разбра дали тази мисъл беше своеобразна утеха, за да намали бремето на вината, която вече изпитваше, или действителен факт, защото нарочно не погледна през прозореца. Така и не узна дали колата наистина е заминала, а заедно с нея и възможността му да постъпи другояче. Беше направил своя избор и трябваше да живее с последствията от него.