Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Макклюр/Али Карсън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Last Snow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Ерик Лустбадер. Кървав сняг

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2012

Редактор: Петя Петкова

Коректор: Станка Митрополийска

ISBN: 978-954-733-729-9

История

  1. — Добавяне

17.

Хари Мартин държеше телефона си насред оживена улица в Киев. Той не харесваше тази работа — всъщност я мразеше с кипяща и жлъчна отдаденост. Истината беше, че му бяха омръзнали до смърт цялото това двуличие, дезинформация и откровени лъжи, които го заливаха. И това, разбира се, беше нещото, което презираше най-много — факта, че всичките тези измами се бяха превърнали в негова втора природа, вградена в извивките на отпечатъците на пръстите му или във веригите на неговата ДНК. Той просто не познаваше никакъв друг начин на живот, ако това изобщо можеше да се нарече живот, в което той вече сериозно започваше да се съмнява. Замисли се, че точно в туй е спънката, както би казал добрият бард[1], защото единственото нещо, от което човек трябваше да се страхува, бе съмнението. От своите наставници той знаеше, че в мига, в който позволиш съмнението да пропълзи в мислите ти — съмнение в собствените ти способности, в хората около теб или в мрачната ти и гибелна професия, — ти вече си мъртъв. Беше време да се измъкне, докато можеше да го направи на крак, а не в ковчег, с вкочанено като пън тяло. Съмнението те караше да се колебаеш. Съмнението замъгляваше преценката ти и, което е по-лошо, притъпяваше инстинктите ти, защото в крайна сметка инстинктите те запазват жив. Инстинктите и до известна степен опитът.

Чувствайки се отделен от хората около него, сякаш беше сянка върху фасадата на сграда, той слушаше как електронните връзки се установяват една след друга като ключалките на сейф, които щракват по местата си. Знаеше, че обаждането му се рутира отново и отново през сложната мрежа. Това показваше колко важна е сигурността за шефа му. Затова нещата се правеха по този начин и никой от системата не задаваше въпроси, още по-малко пък самият Мартин.

Все пак малцина от хората като него ставаха жертва на съмненията. По-често, ако причината не беше куршум, ги поваляше разстроеният стомах, язва или най-лошото — синдромът на раздразнените черва. Помисли си, че нищо не е в състояние да те накара да се откажеш от полева работа по-бързо от обстоятелството да се налага да яхваш неочаквано и уморително често тоалетната чиния. Мартин нямаше нито един от тези симптоми. Не че не беше подложен на стрес — от разяждащото му действие страдаха дори най-бруталните агенти. Но той облекчаваше стреса, като се ядосваше. Колкото по-голям бе стресът, толкова повече се ядосваше. Гневът го държеше нащрек и изостряше инстинктите му. Още по-важното беше, че отдалечаваше съмнението.

— Да?

Най-сетне гласът на началника му достигна до него през мобилния телефон.

— Можете ли да разговаряте?

— Какво имаш за мен? — попита генералът от запаса Ачисън Брент.

— На терена действа още една фракция — отвърна Мартин.

— Какво по-точно имаш предвид?

При тези думи Мартин усети, че цялото внимание на генерала е насочено към онова, което щеше да каже, сякаш Брент беше пойнтер, надушил кръв.

— Някой друг беше в дачата на Рочев — някой, който не е нито човек на Кириленко, нито на СБУ.

— Надявам се, че можеш да бъдеш и по-ясен — отбеляза Брент с цялата рязкост, на която беше способен.

Мартин започна да се движи, по-скоро за да успокои нервите си, отколкото за да отиде в някаква определена посока. Удрянето на камък в търсенето на Аника Дементиева щеше да е последната точка от списъка с неща, които трябваше да обсъдят с генерала.

— В гората имаше скрит снайперист — обясни Мартин. — Стреля по един от хората, които бяха в дачата… — Той спря, защото осъзна, че е допуснал грешка.

— Позволил си им да се измъкнат? — Гласът на Брент беше като грохот на гръмотевица, носещ се с огромна скорост към Мартин. — Как се случи това?

Точно в този момент Мартин мразеше работата си със злоба, от която сърцето му се разтуптя.

— Имаше пожар, настъпи бъркотия, всичко потъна в хаос и когато ние…

— Този пожар е бил страшно удобен, не мислиш. Много хитро.

Мартин уморено се подпря на витрината на магазин за мъжко облекло и откри, че гледа един италиански пуловер от кашмир, какъвто копнееше да има, но не можеше да си го позволи. Трябваше да забави ударите на сърцето си и да се научи да не изпитва толкова силна омраза, но беше твърде късно, отровата вече се беше просмукала в кръвта, в костния му мозък.

— Да, господине. Те използваха пожара, за да се измъкнат.

— Те? Продължаваш да казваш „те“. — Гласът на Брент жужеше в ухото му като хваната в капан оса. — И кои по-точно са тези „те“? Освен Аника Дементиева, разбира се.

Мартин си помисли, че в това се крие проблемът — той нямаше никаква представа и което беше по-лошото, не можеше да си позволи да признае това пред генерала. Беше ясно, че трябва да смени темата на разговора, да поеме контрол, да се освободи от напрежението и да отбие въпросите на Брент, като на свой ред му зададе други, на които генералът трябваше да отговори.

— Много силно се надявам, че не криете нещо от мен…

— Да крия какво? — попита генералът. — За какво говориш?

— … защото ако там, в полеви условия, където за секунда трябва да бъдат вземани трудни и ужасни решения на живот и смърт, човек не знае каква точно е играта, това може да се окаже фатално.

— Слушай…

— Ако знаете нещо — каквото и да е — за тази друга фракция, която предполагам преследва същата цел, каквато и вие, то тогава трябва да разбера за това веднага, не утре или по-късно.

— Не обичам да бъда прекъсван.

Гласът на Брент беше като яростен юмрук и Мартин знаеше, че има късмет, че не е в една стая с шефа си. Имаше една история за него — в горните курсове на академията беше изхвърлил свой съперник през прозореца на втория етаж и му беше счупил крака. Всеки друг на негово място би бил безцеремонно изключен за това, но Брент бил толкова блестящ и семейството му имало толкова добри връзки, че не му наложили никакви дисциплинарни наказания, нито пък завели гражданско дело срещу него. Макар да бе твърде възможно тази история да не е вярна, тя беше послужила добре на генерала и през цялата му кариера беше създавала около него ореол от митично сияние.

— От само себе си се разбира, че ако знаех нещо за някаква съперничеща ни фракция, която да действа на терена, щях да те уведомя — заяви генералът, запълвайки ужасната бездна, която се бе разтворила между тях. — Не знам какво, по дяволите, става, но ще ти кажа едно — може да си напълно сигурен, че ще разбера.

Докато продължаваше да зяпа кашмирения пуловер с шпиц деколте, двоен шев и великолепна мека тъкан, Мартин си даде сметка, че и за миг не е повярвал на генерала. Тъкмо обратното, беше убеден до мозъка на костите си, че Брент го лъже, без да му мигне окото. Разбира се, че той знаеше за „другата фракция“ — знаел го е още от самото начало на тази противна задача. И точно в този момент Мартин заподозря, че тази мисия щеше да завърши със смъртта му. Далеч по-лошото от негова гледна точка беше, че накрая проумя с поразителна яснота каква е основната причина да мрази работата си с такава кипяща и жлъчна отдаденост. Хари Мартин до такава степен беше приемал генерала като свой баща, че сега не можеше да схване как до момента не бе забелязал това.

— Във връзка с това — продължи Брент — променям инструкциите ти относно Аника Дементиева. Откриването и залавянето й вече не са достатъчни. Искам тя да бъде ликвидирана при първа възможност.

Мартин опря чело в хладното стъкло на витрината, затвори телефона и в същия момент помисли, че причината за всичко е този проклет кашмирен пуловер. Напомняше му толкова много за онзи, който баща му носеше вкъщи. Когато се прибереше, той заменяше сакото си с пуловера, но никога не сваляше вратовръзката си — нито на вечеря, нито след това. Хари си спомни как се чудеше дали баща му не спи с вратовръзката си, само дето на следващата сутрин се появяваше от семейната спалня с нова, чиста бяла или синя риза и различна вратовръзка, вързана на съвършен възел точно под адамовата му ябълка.

Сега Мартин си помисли, че иска този кашмирен пуловер, защото беше на баща му. Той се отдалечи от витрината на магазина, отиде с олюляване до канавката, наведе се в пролуката между две паркирани коли и повърна закуската си. Не беше правил това от петнайсетгодишна възраст, когато се бе промъкнал вкъщи след вечерния час и беше срещнал баща си в неосветеното фоайе. Баща му го беше ударил толкова силно по лицето с едрите кокалчета на ръката си, че беше разкървавил носа и бузата му. След това, без да изрече нито дума, той се бе обърнал, качил се бе по стълбите и бе затворил вратата на спалнята си.

Мартин беше застанал на колене и без да се замисли, бе прекарал следващите двайсет минути в почистване на кръвта и повръщаното от дървения под. Беше търкал и лъскал дъските, докато не заблестяха дори и в мрака. С всяка следваща стъпка нагоре по стълбището ужасът от повторна среща с баща му беше нараствал, докато накрая, когато бе стигнал до площадката на втория етаж, ръцете му трепереха и коленете отказваха да го слушат. Той се беше строполил там на едната си страна като ранена гъсеница и накрая бе заспал неспокоен сън, изпълнен с картини как бяга от глутница момчета с озъбени кучешки лица, облечени във военни униформи.

Мартин рязко се изправи и с олюляване се отдалечи от гледката на своето неописуемо унижение. Потърси подслон в една чайна, където се отпусна на стол до прозореца и се загледа мрачно в забързаните тълпи от блъскащи се червендалести украинци. Онова, което виждаше в съзнанието си обаче, бе генералът или по-скоро баща му — сега те бяха непоносимо взаимозаменяеми. Когато погреба баща си, мислеше, че това ще е краят на нещастието, мъките и страданията му, но не се оказа така. Беше си избрал работа (или пък тя го беше избрала), силно наподобяваща взаимоотношенията, които смяташе за нетърпими и едновременно с това за крайно необходими. Запита се какво ли друго представлява той сега, на средна възраст, ако не същият юноша, когото презираше, задето толкова отчаяно се нуждаеше от одобрението на мъжа, когото ненавиждаше. Зачуди се как ли човешкото съзнание го постига. Как можеше да вирее в диаметрално противоположни и противодействащи си крайности?

И тогава, тъй като все още не можеше да прогони от съзнанието си онзи кашмирен пуловер, той се замисли за Шери, защото — и точно това беше странното — през зимата тя обичаше да стои в апартамента, облечена в огромен мъжки кашмирен пуловер с шпиц деколте. Носеше само пуловера, без нищо друго. От него се подаваха дългите й бледи крака и когато се завъртеше, за миг се появяваше и част от пищния й задник. Харесаше й да го дразни по този начин — поведение, което беше своеобразно отмъщение, защото когато една вечер се върна от чужбина (от Мюнхен или може би от Истанбул — не си спомняше със сигурност), тя си беше отишла. Шери, нейния куфар и кашмирения й пуловер ги нямаше, а чекмеджетата в спалнята, полицата в банята и половината от килера, която й беше отстъпил, бяха празни. Нейното ухание остана след нея като мириса на последна цигара, но само за ден и нещо. Дотогава той й се беше обаждал повече от десетина пъти, като някой престъпник беше следил дали апартаментът й ще свети през нощта и дали силуетът й ще се очертае зад щорите. Там нямаше никого, нищо не помръдваше и накрая той я забрави.

Но явно не я беше забравил, защото ето че сега тя се беше появила отново или поне споменът за нея, докато той мрачно наблюдаваше оживените улици на Киев. Преследваше го, сякаш го бе напуснала само преди мигове или вчера, а не преди три години. Искаше му се сега тя да е тук, макар да нямаше представа какво би могъл да й каже. Не че това имаше някакво значение — той беше сам. Шери я нямаше, както и нито едно от момичетата преди или след нея — лицата и имената им се сливаха. Всички те си бяха отишли и всъщност никога не ги беше имало истински, той не им го бе позволил.

Сервитьорката взе поръчката му и почти веднага се върна с малка каничка сметана и миниатюрни купички със захар и мед. Тя му се усмихна, но той не отвърна на усмивката й.

Очите му бяха зачервени и кръвожадни. Сърцето му беше като черна пепел и в него нямаше надежда за възстановяване и излекуване. Той не желаеше нито едното от двете. Искаше просто да убие някого и да потопи ръцете си в кръв — кръвта на Аника Дементиева.

 

 

— Юкин ще поиска реални отстъпки — отбеляза генерал Брент, докато той и президентът Карсън се приземяваха на летище „Шереметиево“. — Така стават нещата тук, те са руснаци и за тях приказките не означават нищо — даже по-малко от нищо. Както и самият Юкин, хората тук казват неща, които не мислят. Във въздуха трябва да се носят слухове, каквито и да е слухове вършат работа. Всъщност колкото по-малко верни са те, толкова по-добре.

— Знам всичко това — съгласи се Едуард Карсън. — Лъжите създават объркване, а що се касае до руснаците, колкото по-голямо е объркването, толкова по-добре.

Той носеше хубав костюм с цвят на въглен, с червена вратовръзка и емайлирана значка с американския флаг, закачена на ревера. Брент на свой ред беше решил да дойде в Русия облечен във военната си униформа, с медали на гърдите. Униформите впечатляваха руснаците — винаги го бяха правили. Те бяха като най-лошите побойници в квартала, които освобождаваха насъбраната си агресия, за да компенсират несигурността си. Знаеха по-добре от всеки друг, че западните сили ги смятат за, полуцивилизовани, сякаш са маймуни, които се преструват на човешки същества.

След като беше забавил скоростта си до нормалната за придвижване по земята, самолетът „Еър Форс 1“ излезе от пистата и започна бавно да рулира към ВИП терминала.

— Подредихме по важност отстъпките, които включихме в окончателния проект на споразумението — продължи Карсън. — Най-значимата от тях е преразглеждането на разгръщането на нашата ракетна отбрана около Русия.

— Консерваторите ще нададат викове, щом чуят за това — отбеляза генералът.

— Те се отказаха от правото да се оплакват, когато прецакаха нещата по всички възможни начини, докато бяха на власт — обясни президентът. — Освен това, генерале, и двамата с вас знаем, че все още не разполагаме с технологията за системата за ракетна защита. Ако трябваше да я въведем днес или следващата седмица, или дори след месец, щяхме да станем за смях.

— За президента Юкин тя е достатъчно реална.

— Защото стяга Русия като в примка.

Генералът кимна.

— Направих изявление по Ей Би Си и Си Ен Ен, че предлаганата от нас система за ракетна защита е главната причина за скорошната агресия на Юкин в Грузия.

— Едно нещо трябва да е ясно — вдигна пръст Карсън. — Юкин не може да очаква от нас едностранна поддръжка. Няма да отида при него, превил врат.

— Разбира се, че не. Това би му дало предимство, от което той никога няма да се откаже. Но нищо такова не може да се случи сега, защото той иска от нас нещо, което само ние можем да му осигурим.

— За бога, надявам се, че сте прав, генерале! Всичко зависи от подписването на това споразумение за сигурност.

Брент се облегна назад. Никога не се беше чувствал по-сигурен в плана, който беше очертал на президента само няколко дни след идването му в Белия дом. Той го беше убедил, че е от решаващо значение да включат Русия в кръстоносния поход, целящ да не позволи ядрени оръжия да попаднат в ръцете на Иран. От разузнаването и по дипломатически канали научиха точно какви ракетни части Русия продава на Иран. Нищо от нещата, които предишната администрация бе направила, не беше оказало какъвто и да е ефект върху бизнес сделките между Юкин и Иран — резултат, предсказан от Брент с безпогрешна точност. Карсън обаче беше различен. Той се вслушваше в гласа на разума и се беше съгласил, когато Брент беше предложил алтернативен метод за отбиването на Юкин от опасната иранска гръд.

Ако установяването на приятелски отношения беше основата, то съглашението за сигурност беше крайъгълният камък за постигането на успех. Ето защо генералът мислено си припомни отново обезпокоителното телефонно обаждане на Хари Мартин. Разбира се, той знаеше за другата фракция, която действа на терена. Точно в това беше смисълът на мисията на Мартин — да залови Аника Дементиева. Тя беше ключът към всичко. Това, че Мартин все още не бе успял да я открие, само по себе си беше достатъчно обезпокоително, но фактът, че бе надушил за другата фракция, означаваше, че те бяха много по-напред в изпълнението на плановете си, отколкото той подозираше или отколкото го бяха накарали да мисли. От това можеше да се извади едно от следните две заключения: или мощта на другата фракция внезапно бе нараснала, или източниците, на които той разчиташе, я бяха подценили. Нито едната възможност не му се нравеше, особено предвид предстоящото подписване на съглашението.

— Извинете ме, сър — каза той, като разкопча колана си и се изправи. — Трябва да проведа един телефонен разговор.

Той тръгна по широката пътека и набра номер, който беше твърде таен, за да фигурира в номерата за бързо набиране или в указателя на мобилния му телефон. Беше номер, който бе запомнил в мига, в който му беше даден.

Докато връзката се осъществяваше, той се замисли колко много мрази да има вземане-даване с руснаците. Те бяха коварна пасмина и дългата сянка на Йосиф Сталин се простираше чак до настоящето. Брент си каза, че всички те бяха ученици на Сталин, независимо дали го осъзнаваха, или не. Отровните му двойни и тройни игри се бяха превърнали в политически стандарт и в начин на действие на КГБ и бяха непоклатими като камък, който дори не можеше да бъде подкопан, камо ли пък унищожен.

Самият Брент беше станал таен изследовател на Сталин и на неговата история от кръв, счупени кости и неспазени обещания, за да се подготви да се изправи срещу съветската мечка. Разпадането на Съветския съюз не го беше заблудило, както останалите. Могъществото на Русия може и да беше пречупено, но той знаеше, че това е само временно. Твърдият й като кремък гръбнак, укрепен от вампирската сянка на Чичо Джо[2], беше до голяма степен все още невредим.

— Имам три минути.

Гласът в ухото на Брент го накара да настръхне вътрешно, но той преглътна обидата, защото знаеше, че човекът отсреща наистина разполага само с три минути.

— Моят човек на терена ме информира, че опозицията напредва.

— Дори и да е така — отвърна Ориел Йовович Батчук, — тези хора не могат да се мерят с „Тринадесет“. Нито разполагат с необходимия човешки ресурс, нито пък с възможности да се възползват от ситуацията.

Батчук не го отрече! Брент разтри чело с върховете на пръстите си и така прикри очи с дланта си, предотвратявайки възможността някой на борда на „Еър Форс 1“ случайно да забележи смайването, изписано на лицето му.

— Струва ми се, че трябва да приемем, че ситуацията на терена се променя дори докато ние двамата седим и си говорим.

— Дребен проблем, това е всичко — заяви вицепремиерът. — Онова, което е от значение, е, че ние все още държим козовете.

Нямаше спор, че до голяма степен силата беше на страната на Батчук, но онова, което искаха да постигнат, беше толкова сложно, че един човек не можеше да гарантира успеха му. В крайна сметка фактът, че двамата признаваха това, бе основната причина той и Батчук да създадат този рискован съюз и дори още по-рискован план и двамата да заложат на карта силата и влиянието си — тоест всичко, което притежаваха. За Брент обаче имаше и още нещо — парите. Никога не беше разполагал с такива. Покрай експертния си опит в политическото маневриране той се въртеше около хората с пари и вътрешно изгаряше от завист към тях. Той искаше своя дял от печалбата и Господ трябваше да е на помощ на онези, които се изпречеха на пътя му.

— За да гарантирам нашия успех — каза той, натъртвайки на всяка дума, — издадох заповед за незабавното ликвидиране на Аника Дементиева. — Очакваше гневен отговор от Батчук, но думите му бяха посрещнати с мълчание. — Убеден съм, че тя е причината за тази временна пречка, както я нарече. Трябва да бъде осигурено лекарство дори и за такива дребни проблеми.

— Трудно ми е да не се съглася с теб — призна Батчук. — На кого беше възложена тази задача?

— На Хари Мартин. Той е нашият убиец на разположение.

— Къде се намира в момента? Предполагам, че на „Жуляни“.

— Ако беше на летището в Киев — отвърна генералът, леко раздразнен от снизхождението в гласа на Батчук, — със сигурност щеше да ми каже.

— Хъммм, интересно.

— Какво искаш да кажеш? — Сега вече генералът беше наистина раздразнен.

— Рон Фьодорович Кириленко, офицерът от ФСБ, когото твоят човек Мартин трябваше да следи…

— По дяволите! Знам кой е Кириленко — отсече генералът, който вече започваше да губи самообладание, въпреки че се стараеше да не го допусне.

— Името на Кириленко току-що се появи в списъка на пътниците на полет, заминаващ след четирийсет и пет минути от „Жуляни“ за летище „Симферопол север“ в Крим. — Батчук се прокашля, за да подчертае следващите си думи.

— Или Мартин е некомпетентен, или се опитва да изиграе и двете страни.

— Познавам Хари — отвърна генералът — и нито едното от двете не е вярно.

— Тогава измисли свое собствено обяснение — завърши Батчук.

Генералът незабавно се обади на Мартин и го информира за местонахождението на Кириленко. В момента, в който усети изненадата в гласа на Хари, той твърдо реши при първа възможност да осигури на терена още един човек. Направи го веднага щом приключи разговора с Мартин.

Той пристъпваше от крак на крак, а тялото му скърцаше и изглеждаше твърде малко в идеално изгладената униформа, блестяща от наредените по нея медали и отличия.

— Генерале, време е.

Гласът на президента, силен и твърд както винаги, го накара да се върне по пътеката с обичайната си отривиста походка до мястото, където сега стоеше Карсън в очакване вратата да се отвори, докато контингентът от Сикрет Сървис се въртеше наоколо му като рояк конски мухи.

— Арчи, виждаш ми се мрачен — тихо му прошепна президентът. — Има ли нещо, което да не е наред, нещо, което трябва да знам?

— Не, сър — отвърна Брент, докато се опитваше да възвърне хладнокръвието си, — разбира се, че не.

— Защото сега сме на огневата линия, готвим се да влезем в битка и ако перифразирам Сони Корлеоне, не искам да изляза от този самолет само с оная си работа в ръка.

— Разбрано, сър — кимна генералът. — Пазя гърба ви, оръжията ви са заредени, всички ваши амуниции са сухи и аз очаквам заповедите ви.

— Това е духът, който ми е нужен — заяви Карсън с напрегната усмивка.

Стюардът завъртя колелото на вратата и тя се отвори навътре. Първият от агентите на президента пое управлението на спускащите се стълби, а след това останалите провериха района в непосредствена близост до самолета. Известно време те разговаряха със съответните агенти от руските тайни служби. След това единият от тях се обърна и кимна кратко и успокоително на своя главнокомандващ.

— Добре, генерале — каза президентът, — да тръгваме.

 

 

Напоследък Денис Пол не можеше да спи. Освен това не се задържаше много дълго на едно място, сякаш го преследваше зъл дух. Този зъл дух или демон си имаше име — Нина, жената, с която имаше любовна връзка и която почти беше убила Едуард Карсън по време на официалното му встъпване в длъжност. Единствено навременната намеса на Джак Макклюр беше спасила президента. Пол щеше да му е вечно признателен за това. Само ако Джак можеше да прогони демона или злия дух, който преследваше Пол в изпълнения му с безсъние живот, но Джак беше обикновен човек, а не магьосник.

Пол, който си беше устроил временен кабинет в „Резидънс Ин“ в покрайнините на Вашингтон, планираше да прекара нощите си в откриване на всичко, което можеше да изрови, за членовете на кръга от приближени на Едуард Карсън. Той седеше на безличното бюро пред модифицирания лаптоп и преглеждаше екрана, изпълнен с информация от поредната правителствена база данни, която беше хакнал. Несъществени факти от обществения и личния живот на вицепрезидента Бойер, Кинкейд Маршал, Дж. Робърт Крофт и Уилям Роджърс, съветника по националната сигурност, преминаваха по екрана му като съобщения от някаква фосфоресцираща вселена. Пол особено се интересуваше от Арлън Бойер. Подобно на Джон Кенеди и Линдън Джонсън преди него, Карсън беше принуден да сключи политически брак с консервативния и закостенял Бойер, за да спечели Тексас и останалите колебаещи се щати от стария Юг. Двамата мъже така и не се сприятелиха. Макар че публично се усмихваха, зад затворени врати те имаха търкания и понякога дори бяха враждебни един към друг. Въпреки че Бойер далеч не беше толкова лош, колкото някои от непримиримите членове на партията, Пол не го харесваше. Той определено не се доверяваше на стила му на прикрит опортюнист. Кой знаеше с кои коварни политици се е съюзил и какви ги върши Бойер.

Това беше работата, с която се занимаваше Пол, откакто беше пристигнал малко след шест вечерта. Сега беше единайсет и половина. От едната му страна имаше отворена картонена кутия с две останали парчета пица „Пеперончини“ от „Папа Джон“. Той се изправи, отиде до банята и изми зехтина от ръцете си. След това прекоси стаята и надникна през транспарантите към размазаните фарове по магистралата. Постоянното бръмчене на трафика му създаваше усещането, че е в пчелен кошер — подходящо звуково оформление за работната му среда.

Той внезапно потрепери и когато съсредоточи погледа си над отражението на стаята върху стъклото, му се стори, че вижда Нина или по-точно сянката й да преминава отдясно наляво. Пол бързо се завъртя и се изправи пред полутъмната стая, осветена само от настолната лампа, която хвърляше кръг светлина върху бюрото и единия край на кутията за пица, покрита с кървави петна от доматен сос.

Искаше му се да се изсмее на празното пространство, на собствените си глупави страхове, но нещо го възпря — може би някакво лошо предчувствие, от което не можеше да се отърси. Имаше усещането, че нещата приключват, а не започват, както всъщност би трябвало да бъде с идването на новата администрация. Светът му се изплъзваше, сякаш се бе търколил от ръба на маса в заобикалящия я мрак.

Разбира се, беше бесен на себе си, задето бе позволил на Нина да го заблуди, но това беше в миналото и трябваше да си остане там. Въпреки това все още беше бесен, може би най-вече защото не можеше да я забрави и защото тя му липсваше. Тя не беше просто поредното чукане, нито поредната секси жена. Когато го предаде, откъсна част от него, която той знаеше, че вече никога няма да си върне. Последицата от предателството й беше, че той се чувстваше унижен, а не просто глупав или засрамен. Нина беше откраднала нещо жизненоважно за него.

Той се обърна отново към прозореца и се загледа към света навън, който нервно се суетеше, безразличен към болката му. Чувстваше се сам, както щеше да бъде миг преди смъртта да го отведе със себе си, и това му напомни за баща му, който умря самотен, защото Пол беше зает с подготовката за изпитите си за дипломиране в университета. Искаше му се сега баща му да е тук, защото той беше единственият човек, на когото Пол някога се бе доверявал. Дори и Едуард Карсън, който можеше да бъде наречен най-добрият му приятел, не знаеше всичко, известно на баща му. Баща му беше достатъчно състрадателен, за да прости на Пол неговите грехове и грешки, независимо колко сериозни бяха те. „Защо да не ти простя — беше казал той веднъж, — ти си мой син.“ И след това беше продължил: „Майка ти си отиде и е забравена. Ти си всичко, което имам. Трябва да ти простя.“

Пол си помисли, че все пак баща му бе умрял сам като всички нас, независимо дали прощаваме, или не, дали хората са ни близки, или ги отблъскваме, както беше сторил Пол със собствената си жена, която страдаше в последния ужасяващ стадий на болестта на Алцхаймер, затворена в клиника. Напоследък той ходеше да я вижда все по-рядко. Тя не го разпознаваше, но това нямаше значение — той имаше задължение към нея. Беше положил клетва да са заедно в болест и в здраве. Но се бе отдалечил от нея и физически, и емоционално. Жена му беше като картина или като човек, който е заспал завинаги и сънува живот, който той никога не би могъл да разбере. Сънуваха ли репичките и зелето? Тя не реагираше ни най-малко на музиката, която й пускаше по време на посещенията си — например „След като светлините изгаснат“ на Ал Хиблър или „Мечта“ на „Евърли Брадърс“, — песни, които обичаха и на които бяха танцували в младостта си. Той беше мислил за това, когато преди шест месеца беше взел една възглавница и се беше подготвил да затисне с нея лицето й, което от болестта беше станало кръгло и лъскаво като метален глобус. Тя нямаше да разбере какво й се случва и какво й причинява той, а дори да го осъзнаеше, той беше сигурен, че ще му бъде благодарна. Що за живот водеше тя? Дори и кравите живееха по-добре, но може би не и репичките. Вече се готвеше да го направи, пръстите му бяха стиснали ръбовете на възглавницата, бе взел непоколебимо решение, когато се чу музика — песента „Не ме отпращай“ на Рой Хамилтън. Изглеждаше като светотатство да извърши убийство — дори и убийство от състрадание, докато звучи тази песен („Толкова съм щастлив, че те имам,/ не ме отпращай, не ме отпращай./ Продължавам широко да се усмихвам,/ не ме отпращай, не ме отпращай“). Нещо в него се намести. Всичко се промени и той се обърна и остави възглавницата там, откъдето я беше взел. След това, без да погледне жена си, излезе от стаята и оттогава не се беше връщал там.

Отдалечи се от прозореца и от яркия блясък на фаровете, седна отново зад неприветливото бюро и се загледа в безкрайните редове информация, които се изреждаха по екрана.

Защо не прости на Нина — тя беше всичко, което имаше.

Но Нина беше отвъд прошката. Джак я беше застрелял право в сърцето, преди тя да има възможност да изтрови всички на церемонията по встъпването в длъжност на президента с ампулата с антракс, дадена й от Морган Хер. Точно това беше дилемата на Денис Пол, докато седеше и преглеждаше планината от безобидни засега данни. Той беше длъжник на Джак Макклюр, защото бе спасил Едуард Карсън, но го мразеше, защото бе убил Нина.

 

 

Рон Фьодорович Кириленко имаше точно толкова време, колкото да се отбие в кабинета си и да вземе снимките, свалени от камерите за наблюдение на летище „Жуляни“ от неговия помощник, преди да се качи в очакващата го кола на ФСБ, която потегли с безумна скорост, за да може да го откара навреме за полета до Симферопол.

Докато шофьорът му се провираше през задръстените артерии на Киев, Кириленко изучаваше трите снимки. На първата имаше трима души — Аника Дементиева се виждаше достатъчно ясно. Зад нея, макар и с частично затъмнено лице, вървеше мъж, който му се стори смътно познат. Кириленко прекара няколко минути в безплодни опити да се сети на кого му прилича той, преди да продължи нататък. На втората снимка имаше младо момиче, което не напомняше на никой, запечатан в паметта на Кириленко. Той разглеждаше тази снимка без определена цел, защото по никакъв начин не можеше да си представи какво прави девойката с двамата възрастни. Съгласно информацията, с която разполагаше — а тя беше обширна, да не кажем енциклопедична — Аника Дементиева нямаше сестри, а момичето беше твърде възрастно, за да й бъде дъщеря. Тогава коя беше тя? Той въздъхна разочаровано и се насочи към третата и последна фотография, която беше снимка в анфас на мъжа. Почти веднага по гръбнака му сякаш премина ток. Кириленко познаваше този мъж — той работеше за президента на Съединените щати. Какво, по дяволите, правеше той с Аника Дементиева?

Кириленко се загледа през прозореца, без да вижда нищо друго, освен собствените си объркани мисли. Той знаеше, че е негово задължение да уведоми началника си за този шокиращ развой на събитията, но нещо — инатът му, негодуванието и усещането, че е бил изигран и предаден — го възпря. Беше му омръзнало да го манипулират. Достатъчно лошо бе, че американците го прецакваха, това можеше да го преглътне. Но да го прецакат и собствените му хора, които не можеше да не знаят, че го хвърлят на международно полесражение, осеяно с противопехотни мини — е, това беше повече, отколкото можеше да понесе. В съзнанието му обаче се таеше и нещо друго, нещо по-дълбоко. Най-накрая притежаваше информация, с която началниците му не разполагаха. Сега съдбата беше дала в ръцете му някаква власт и той не искаше толкова бързо да се раздели с нея. Прибра снимките и твърдо реши да си мълчи, докато не успее да определи какво точно се случва.

 

 

За нещастие на Кириленко той не беше единственият, който разполагаше с копия от снимките, взети от помощника му от камерите за наблюдение на летището. Двайсет минути преди пристигането му помощникът му трябваше да застане лице в лице с Ориел Йовович Батчук. Той получи информация за последните развития от младия мъж и без никакви затруднения го накара да излъже Кириленко, докато част от съзнанието му все още беше заета с осмислянето на обезпокоителния разговор, който беше провел с Гурджиев.

Когато се стигнеше до въпроса за Аника, за никой от двамата не можеше да има извъртания, изход или край. Колкото и силно да се опитваха да се противопоставят на това, техните роли не можеха да се променят, позициите им не можеха да бъдат разменени — нямаше връщане назад. Но знанието за онова, което се бе случило и никога нямаше да бъде променено, беше нещо омразно като паяк, плетящ злокобната си мрежа в мислите му. И причината за това се криеше в един прост, несподелен с никого, но вероятно известен на Гурджиев факт — дори и да притежаваше невъзможната власт да промени миналото, Батчук нямаше да го направи. Беше сторил каквото трябва, нещо, което човек като Гурджиев никога нямаше да разбере, още по-малко да прости. Батчук не можеше да си позволи да се колебае при вземането на решения. Той живееше на гърба на онези, които не искаха да знаят, не искаха да видят истината за самите себе си или за хората, които са политически или финансово важни за техните кариери, онези, които се страхуваха да не бъдат обвинени, че са сбъркали, които биха предпочели да затворят очи и да слушат напътствията му. Гурджиев беше сторил това веднъж, само веднъж, и горчиво съжаляваше за това. Батчук можеше да го прочете на лицето му всеки път, когато се срещнеха.

От настъпилата тишина стана ясно, че помощникът на Кириленко е приключил с доклада си. Батчук кимна и му нареди да направи копия на снимките. Взе ги без никакъв коментар, обърна се и излезе.

Още докато слизаше с асансьора, започна да говори по мобилния си телефон. Излезе от огромното, внушаващо страхопочитание фоайе на сградата на ФСБ и закрачи през лапавицата, покрила площада.

 

 

Генерал Брент, който седеше край лъскавата мраморна маса, до президента Карсън и срещу президента Юкин, получи обаждането от Батчук в най-неподходящия момент. Въпреки това, като видя кой го търси, той се извини, излезе от стаята и се отдалечи малко по коридора, далеч от ушите на служителите на тайните служби и на двете страни, които бяха застанали край вратата като сфинксове.

— Има ново развитие — без предисловие съобщи Батчук. — Аника Дементиева не е сама. В момента гледам нейна снимка от една от наблюдателните камери на летище „Жуляни“. Тя е с двама други души, единият от които е американецът Джак Макклюр.

— Джак Макклюр, който работи за президента Карсън? — попита Брент и почти веднага съжали за глупавия въпрос — разбира се, че беше този Джак Макклюр. — Не разбирам.

— Карсън те е изиграл — кратко му обясни Батчук. — Има планове, които крие от теб, а това означава, че вече не ти вярва.

Генералът неволно погледна през рамо към мълчаливите телохранители и затворената врата, която водеше към залата за преговори, където точно в този момент Карсън спореше с Юкин.

— Но това е невъзможно.

— Няма нищо невъзможно — рече Батчук с нескрит гняв. — Несъмнено вината за това е твоя, генерале. Макклюр е каша, която ти си забъркал. Предлагам да я оправиш възможно най-бързо.

— Не мога да си представя каква игра играе Карсън, като вкарва на терена Макклюр, и то на всичкото отгоре с Аника Дементиева.

— Няма значение каква е целта на когото и да било от тях. Макклюр трябва да бъде отстранен, премахнат и пожертван. Ясно ли се изразих?

— Напълно. — Генералът беше твърде слисан, за да се подразни, че Батчук е поел властта над ситуацията.

Бяха се изправили пред голяма бъркотия. Той се бе доверил на Карсън и с това беше позволил нещата да излязат извън контрол. С всички тях беше свършено, ако Макклюр останеше жив — в това генералът беше абсолютно сигурен.

— Не се безпокой — каза той, възвръщайки самообладанието си. — Обещавам ти, че Макклюр няма да доживее да види следващия изгрев.

Бележки

[1] Има се предвид текст на Шекспир от „Хамлет“. — Бел.прев.

[2] Прякор, даден на Йосиф Сталин от американската пропаганда в годините на Втората световна война. — Бел.прев.