Ерик Лустбадер
Кървав сняг (5)

4.

Можеш да загубиш всичко. На това го беше научила смъртта на Ема, както и бракът му. Дори в самото начало, в онези първи възторжени мигове, семената на загубата са били вече посети и предопределени — един безпристрастен поглед назад разкриваше това.

Тези мисли минаваха отново през съзнанието на Джак, докато двамата с Аника се друсаха в бомбилата. След като подминаха околовръстното и се отправиха към „Шереметиево“, Аника извади мобилния си телефон и проведе разговор с някого, за когото Джак предположи, че е началникът й във ФСБ. Но доста бързо стана ясно, че тя не получава отговора, който беше очаквала. След като подробно описа какво се бе случило в уличката зад „Горски пожар“, тя млъкна и заслуша внимателно събеседника си. В началото лицето й беше намръщено и съсредоточено, а после на него се изписа разочарование. Накрая тя повиши глас и започна да изстрелва бързо като картечница фрази на руски и още в началото Джак изгуби нишката на разговора. Внезапно тя прекъсна и захвърли телефона на пода на таксито.

— Какво става? — попита Джак.

След като го попита къде отиват, Аника не му бе казала нищо повече, не му бе благодарила, че е спасил живота й, нищо, нито дума. До телефонния разговор тя изглеждаше потънала в размишления, сякаш беше съвсем сама в бомбилата. Джак предположи, че отдръпването й е реакция на насилието, което се бе наложило да изтърпи, на заплахата, надвиснала над живота й, и на борбата за оцеляване, изискваща всяка частица от енергията и. Беше съвсем нормално да е в състояние на шок. И ако наистина беше така, Джак би предпочел тя да се успокои, преди да започне да я разпитва. Сега към цялата бъркотия се добави нов злокобен елемент.

— Ще ти кажа какво става — отвърна тя. — Прецакани сме — напълно и необратимо прецакани!

— Не виждам защо. Иван беше гангстер от ниско ниво, а ти работиш за ФСБ. Тя извъртя глава толкова рязко, че той чу изщракването на шийните й прешлени.

— Това откъде го чу?

— От същото място, откъдето научих за клопката, която ти бяха устроили. Иван и Милан бяха в стаята ти и търсеха как да си отмъстят. Намериха камеята, която беше скрила в сифона.

— Мамка му!

— Да скриеш личната си карта в камеята беше грешка. Това бижу изобщо не подхожда на твоя стил.

— Беше на майка ми.

Известно време тя гледаше през прозореца с непроницаемо изражение. После се обърна към него и каза:

— Не Иван е проблемът, а Милан. Иван не знаеше нищо, затова скъсах с него, но той не се отказваше.

— Очевидно си много умела в леглото.

Аника го гледа известно време с блестящите си очи. От толкова близо, дори и на слабата светлина, той можеше да види сребристи точици да проблясват в очите й с цвят на халцедон, докато таксито минаваше покрай уличните лампи.

Очевидно тя реши да не коментира думите му и продължи:

— Исках да стигна до Милан, а щом като е разбрал коя съм в действителност, той е решил да ми постави капан. Разбира се, аз се хванах на въдицата, защото той ми се обади и аз знаех, че ще е там. А след като Иван вече не беше пречка, можех да започна с Милан.

— Май добре са ти скроили шапката.

Тя наклони глава.

— Не ми е познат този любопитен израз, но мисля, че схващам какво искаш да кажеш.

Вече приближаваха летището и тя се наведе да си вземе мобилния телефон.

— Дори Милан не е истинският проблем, макар да е достатъчно зъл. Той беше свързан с мъж на име Батчук. Ориел Йовович Батчук е вицепремиер, близък довереник на президента Юкин. Познават се още от Санкт Петербург, където заедно са работили в общинското управление. Дори и в онези дни Батчук вършел цялата мръсна работа на Юкин. Двамата разработили забележително ефективен начин на действие. Юкин подбирал успешни фирми в Санкт Петербург и изпращал Батчук, снабден с документи, които обвиняват съответната компания — собственика или борда — в злоупотреби, неспазване на някакви неясни закони или каквото и да е друго. Като цяло това нямало значение, защото всички обвинения били фалшиви, но впоследствие фирмата се оказвала затънала в лайната или пък собствениците й се озовавали в съда, където държаните от Юкин съдии произнасяли благоприятни за него присъди. За разлика от Америка тук не можеш да обжалваш или по-точно можеш, но никой съдия няма да ти обърне и най-малко внимание.

Вътрешността на таксито се освети от студения блясък на луминесцентното осветление на „Шереметиево“. Джак се наведе напред и каза на шофьора къде да ги остави.

— Юкин и Батчук забогатели още докато били много млади — продължи Аника. — Сега и двамата се издигнаха до най-високи постове и повтарят същия начин на действие, само че на национално ниво. Юкин използва Батчук и възможностите на федералните съдилища, за да си възвърне най-рентабилните приватизирани компании чрез изнамиране на неясни счетоводни несъответствия или фабрикуване на множество обвинения в злоупотреба с общественото доверие срещу служителите или олигарсите, които стоят зад тях. Много от тях заделиха от печалбите си, за да платят на него и на хората му. Всичко започна с поемането на контрола над „Газпром“ и оттогава нещата само се влошават.

— Но какво прави един вицепремиер с високопоставен член на Измайловската групировка? Нали всички правителствени агенции работят за него?

— Батчук е много повече от вицепремиер — обясни Аника. — Той е в ръководството на призрачна агенция на тайните служби, която е толкова скрита от погледите на всички, че дори няма име, поне досега никой не е могъл да установи нищо друго, освен названието, под което е известна — „Тринадесет“.

— Номер тринайсет, може би тринайсето управление?

— „Тринадесет“ не е част от ФСБ, тя е извън и над ФСБ и всяка друга агенция на тайните служби, контролирана от Кремъл. — Тя направи физиономия. — Затова моето управление не може да ми помогне в тази ситуация и не може да направи нищо за теб. Всички началници са парализирани от страх сега, след като Милан Спиаков е мъртъв. Както казват те, аз съм радиоактивна. Не мога да се върна към работата си или към нормалния си живот, от които бях безцеремонно лишена.

— Съжалявам, Аника, но и аз самият съм в подобно положение.

— Не, не — поклати глава тя, — ти си американец. Вие винаги имате по-голям избор.

„Точно затова сме в тази част на «Шереметиево» — помисли си Джак. — На Едуард ще му е далеч по-лесно да ме измъкне от Украйна, отколкото от тук. Освен това имам да изпълнявам задача.“

Вече виждаше частния самолет, който Карсън беше запазил за него. Светлините в кабината му бяха запалени. Както беше обещал президентът, екипажът го очакваше.

— Искам да изясним нещо — подхвана Джак. — „Тринадесет“ е подчинена единствено на Юкин, така ли?

— На Юкин и на Батчук, да — кимна Аника. — Но може би името й изобщо не е „Тринадесет“. Онова, което е известно, са само предположения, които често си противоречат, но едно нещо изглежда ясно — Батчук е немислимата преди връзка между неизвестен клон на Федералната служба за безопасност и групировката.

— Изглежда Юкин в подсигурил всичките си бази.

— Отново не разбирам израза — поклати глава тя.

— Искам да кажа, че ръководи всички сили, дори и онези, които досега са били традиционни врагове.

— Да, точно така е. Стои начело на един нечестив съюз.

— Но защо? Каква е целта на „Тринадесет“?

Стигнаха до мястото. Джак, който беше направил грешката да не договори предварително цената, получи безобразно надута сметка. Това обаче беше преди Аника да прекара няколко минути в разправия с шофьора и размяна на поредица от ругатни, чийто смисъл беше твърде неясен, за да го схване Джак. Но явно шофьорът ги разбра достатъчно добре, защото Аника договори цена, която беше десет пъти по-малка от първоначално поисканата. Джак плати и те слязоха от пухтящата бомбила.

— Кой знае какво планират Юкин и Батчук — каза тя. — Със сигурност е нещо зловещо.

Нощта се оказа мека. Каквото беше останало от снега, или се топеше, или беше отнасяно от влажния южен вятър. Диадемата от светлини създаваше едно друго небе — ниско, метално и изкуствено, в което липсваха точките на звездите от мекото, истинско и високо небе.

— Сега — рече тя, като се огледа наоколо, — моля те, кажи ми защо сме тук.

— Виждаш ли този самолет пред нас? — посочи с ръка той. — Той ще ни измъкне от тук.

Тя внезапно спря.

— Кой сте вие, господин Макклюр?

— Мислех, че обръщението „господин Макклюр“ остана в бара на хотела.

— Ти имаш собствен самолет. — Очите й бяха изпълнени със съмнение. — Може би си американски олигарх.

— Не, не съм бизнесмен — отвърна Джак, като я подканяше да върви към самолета и очакващата ги подвижна стълба.

Стори му се любопитно, че един агент на ФСБ не знае кой е той и че работи за президента на Съединените щати.

— И самолетът не е мой. На един приятел е.

— Много богат и могъщ приятел. А ти какъв си — да не си неговият вицепрезидент?

На Джак това му се видя забавно, макар че в действителност тяхното положение не беше много за смях.

— Нека просто да кажем, че и аз съм вицепремиер като Ориел Йовович Батчук.

— Америка няма премиер. — Тя го изгледа още по-подозрително.

— Е, поне засега все още няма.

 

 

— Наистина ли нямаш представа кой съм и за кого работя? — попита Джак.

— А трябва ли? Ако си някой, който присъства в международните новини на вестниците, си извън моята компетенция и дори извън моя интерес.

След като един подир друг се бяха почистили в малката тоалетна доколкото могат, Джак и Аника седяха в частния реактивен самолет, докато екипажът правеше последни проверки в пилотската кабина. Капитанът беше казал на Джак, че е получил инструкции, предоставил е плана на полета на летищния персонал и, иначе казано, е готов за излитане.

— Чудех се защо беше в онзи хотел по същото време, в което и аз бях там.

— Може би ни е било писано да имаме страстна любовна афера. — Тя го каза с толкова язвителен тон, че Джак не знаеше какво да й отговори.

— Да, точно така — продължи тя със същия режещ тон. — Проследих те чак от — откъде от Америка си по-точно, господин Макклюр?

— Вашингтон — града, не щата.

След като беше показала какво мисли по въпроса и очевидно незаинтересувана от отговора му, Аника се обърна и се загледа в летището през малкия прозорец от перспекс^[1]. Сега между тях се беше появило особено напрежение, сякаш в последните няколко минути се бяха превърнали в противници. Джак умееше необикновено проницателно да преценява характера на хората, но тази жена беше неразгадаема за него, все едно в съзнанието й имаше различни личности, всяка от които настояваше да й обърнат внимание. В това отношение му напомняше за Али.

Най-сетне тя каза с променен глас:

— Целта ми е, или по-точно беше, да проникна в Измайловската групировка и да събера доказателства срещу Арсов. Сега започвам да мисля, че някой се е почувствал заплашен от разследването ми и че са решили да се отърват от мен.

— Могли са да те изпратят в Сибир.

Тя се обърна отново към него. Петънцата в очите й станаха стоманеносиви.

— Един внезапен натиск отвън би предизвикал раздвижване във ФСБ и по този начин би привлякъл нежелано внимание към „Тринадесет“. Не, това е бил по-добрият начин да се справят с мен — да ме превърнат в изгнаник. — Лицето й стана мрачна маска. — Сега собствените ми хора ще ме преследват и най-вероятно ще ме убият.

— Заради смъртта на Милан.

— Почти съм сигурна, че вече има някой, готов да заеме мястото му — сви рамене тя. — Така стоят нещата. Сигурно си наясно, че хората като Милан — и като мен — могат да бъдат пожертвани във всеки момент.

Джак кимна.

— Случва се и в моята страна — призна той и след това, без да се замисля, добави: — Не каза нищо за случилото се в онази уличка.

В момента, в който изрече тези думи, разбра, че е сбъркал.

Аника се обърна към него. Пълните й устни бяха толкова плътно стиснати, че образуваха линия, права като хоризонта.

— Какво толкова има за казване? Двама мъже умряха, а ние сме живи. Какво очакваш да сторя, Джак Макклюр, да рухна и да се разплача на рамото ти? Имаш ли нужда да ме утешиш? Изглеждам ли като някой, който има нужда от утеха?

— Изглеждаш като човек, който не е бил утешаван често.

В хотелския бар двете с приятелката й Йелена изглеждаха толкова настроени да флиртуват — „Мислехме да пообиколим нощните клубове. Защо не се присъедините към нас?“. Но сега изглеждаше твърда като сплав от стомана и титан.

— Всъщност, когато се срещнахме за пръв път, беше по-приятелски настроена.

Той усети как след този коментар тя се успокои, прибра ноктите си и потъна в дълбок размисъл.

— Просто… — Гласът започна да й изневерява и тя се прокашля, не знаейки как да продължи. — Съжалявам, но когато съм уплашена, ставам нападателна.

Докато произнасяше последните думи, тя извърна лице, сякаш засрамена, че е показала достатъчно силни чувства, които да оставят, макар и за кратко, пукнатини в защитната й обвивка.

— Знам, че това е грозна черта на характера, но всъщност не се плаша много често… — Тя отново се обърна и леко се засмя, макар и за кратко.

След това махна с ръка, сякаш с това изтриваше думите от някаква въображаема черна дъска.

— Все още се питам защо дойде да ме спасиш. Защо би направил нещо такова? В края на краищата ние сме двама непознати, между нас няма никакво обвързване или по-скоро досега нямаше. Така или иначе, всеки път, когато си задавам този въпрос, стигам до един и същи отговор. За теб аз не съм непозната, защото вероятно работиш за агенция на американските тайни служби. — Тя се огледа наоколо. — Този самолет на ЦРУ ли е?

— Не, не е — отвърна той. — И аз не съм агент на тайните служби.

Аника го погледна внимателно, сякаш се опитваше да прецени колко истина съдържат думите му.

— Би ли ми казал, ако беше?

— Да, сега бих го направил.

Тя протегна ръка и той видя колко бледи, тънки и остри са пръстите й. Дали не му даваше благословия или пък искаше да му направи загадъчно предсказание на бъдещето?

— Вярвам ти — каза тя, сякаш бе успяла да прочете в него нещо, което не можеше да бъде видяно, но което тя въпреки това бе призовала с бялата си ръка.

След това Аника въздъхна.

— Има нещо друго, нещо под повърхността, ако разбираш какво искам да кажа. — Сложи ръце една върху друга в скута си, сякаш изтощена от онова, което току-що бе сторила. — Предполагам, че моята раздразнителност се дължи на факта, че прекарвам твърде дълго време сама. Йелена е права. Проклета да е! Почти винаги е права и не са срамува да се хвали с това при всяка възможност. Както и да е, не ме бива много в общуването с хора, поне не в личния ми живот.

— Разкажи ми за Йелена.

— Йелена не ми е приятелка, тя ми е като сестра или като свещеник, при когото се изповядваш, и въпреки острия си език изслушва изповедта ми, без да ме съди. — Тя му се усмихна с лека, хладна усмивка. — И точно тази е главната причина човек да не създава приятели. Не е важно какво правиш с живота си, важно е какво другите мислят, че си направил или не си направил с него — какъвто и да е конкретният случай. По този начин истината се превръща в лъжа и накрая тази лъжа заживява свой живот, независимо от теб. Виждаш как губиш контрол над собствения си живот, защото без да знаеш как точно се е случило, си се превърнал в онова, което другите мислят, че си.

Светлината от фаровете на някакво превозно средство, което се движеше отвън по асфалта, за кратко освети лицето на Аника. Тя беше наистина поразителна жена дори когато беше безкомпромисна и твърда, но още повече сега, когато устните й се бяха отпуснали в обичайната за тях форма и върху страните й се бе появил малко цвят.

— Не мислиш ли, че работата ти в тайните служби играе известна роля за това? — предположи Джак. — Тя разрушава усещането ти за теб самия. Превръщаш се в онова, което дресьорите ти искат да бъдеш. Лъжите, които казваш, за да изпълниш мисията си, се превръщат в истина и доста бързо губиш способността си да различаваш едното от другото и вече не знаеш никакъв друг начин, по който да действаш и да реагираш.

— Знаеш за тези трудности. — Лицето й беше помрачено от ново подозрение. — Стори ми се, че каза, че не си агент.

— Не съм, но познавам доста хора, които са, и всички те казват едно и също нещо. Е, дори и да не си го признават, мога да го видя в постъпките им.

— Но в моя случай вредата беше нанесена дълго преди да се присъединя към ФСБ — призна тя, като за пръв път, откакто се бяха срещнали в бара, прояви искрица неподправен интерес.

— Баща ти ли? — предположи той.

— Вариация на онова, което се случва толкова често на жените. — Тя извади цигара от дамската си чанта, която беше успяла да измъкне от калта на уличката, но сетне, като си спомни къде се намира, я пусна обратно и се намръщи. — С брат ми споделяхме една и съща стая, което е доста често срещано в тази страна. След като станах на дванайсет, той ме изнасилваше нощ след нощ с опрян в гърлото ми ловен нож. Когато свършваше и все още беше върху мен и в мен, той не спираше да ми повтаря: „Ако кажеш на някого, ще ти прережа гърлото.“ След това, за да бъде заплахата му реална, правеше резка върху тялото ми и ме караше да вкуся от собствената си кръв. „За да не забравиш никога да си държиш езика зад зъбите“, казваше ми той. Всяка нощ ме порязваше, сякаш бях слабоумна и никога нямаше да го запомня.

Звукът на турбините стана по-силен, а дрънченето и вибрациите в кабината — по-осезаеми, но Джак виждаше, че подвижната стълба е още на мястото си. Вниманието му се насочи отново към Аника. В гласа й нямаше и помен от самосъжаление.

— Къде е той сега? — попита Джак.

— Брат ми ли? Надявам се, че в ада. Не че имам и най-малкото желание да разбера. Аз не съм жертва.

Изрече последната дума с такава сила, сякаш в нея имаше отрова. Джак не можеше да я вини, но той подозираше, че тя греши заради думите на брат й: „Ако кажеш на някого, ще ти прережа гърлото.“ Когато ги беше прошепвал в ухото й, те бяха действали като зловещ опиат, тровещ съзнанието й и принуждаващ я да отхвърля всеки, който е искал да се доближи до нея и да я защити — всеки, който би могъл да навреди на брат й или да попречи на отвратителните му постъпки. Затова тя е продължавала да мълчи и се е затворила за всеки, който би могъл да й помогне — „Ще ти прережа гърлото“. От тази гледна точка тя беше отстъпила пред брат си и все пак беше негова жертва. Силата й, която беше удивителна и с много измерения, беше съсредоточена изцяло в защитната обвивка, която бе изградила, за да запази все още уязвимата си сърцевина.

Както често се случва в живота, общите неща събират хората. Той и Али се бяха сближили, защото и двамата бяха аутсайдери. Джак се зачуди дали би могъл да пробие бронята на Аника и реши, че си струва да опита.

— При мен пък беше баща ми — каза той бавно, като преднамерено поставяше еднаква тежест върху всяка дума, така че тя да обърне внимание, да разбере важността им. — Казваше, че ме бие, защото съм глупав, защото се прибираше пиян всяка вечер и предполагам, защото мразеше самия себе си и живота си. Една нощ ми дойде до гуша и си тръгнах.

— Да, разбира се, защото си мъж. — В тона на Аника имаше по-скоро примирение, отколкото горчивина, сякаш бе размишлявала над тази несправедливост толкова често, че тя се беше превърнала в нещо банално. — Мъжете могат да си тръгнат когато пожелаят, нали? Докато жените — къде могат да отидат те? Дори положението да е отвратително и непоносимо, те имат само този дом и семейство, даже животът в тях да е отровен. Защото на улиците ги очакват робство и смърт.

Тя потрепери сякаш от някакъв личен спомен. След това обърна глава и внезапно отново стана неспокойна.

— Не трябваше ли вече да сме излетели?

В този момент по пътеката към тях се приближи един от помощниците.

— Съжалявам за закъснението, господин Макклюр — извини се той, — но един човек иска да разговаря с вас.

Джак си помисли, че тези помощници на Карсън винаги бяха твърде възпитани и твърде официални или пък просто такива бяха всички служители на президента, за които уважението и протоколът се бяха превърнали в начин на живот.

— Кой…? — Аника изглеждаше разтревожена.

— Успокой се — каза й Джак, докато се изправяше. — За каквото и да става въпрос, аз ще се погрижа.

Той тъкмо се насочваше към вратата, когато Наоми Уайлд, началникът на групата на Сикрет Сървис, отговаряща за Лин Карсън, влезе с енергична стъпка в кабината.

„По дяволите! — помисли си Джак. — Какво прави тя тук? Да не би да се е случило нещо с първата дама?“

Уайлд се усмихваше, макар и доста смутено, сякаш се бе издънила по някакъв непоправим начин. Това беше странно, защото тя беше уверена в себе си и превъзходно обучен агент. Имаше достатъчно вяра в целия си екип, но сега изглеждаше като риба на сухо, като жена, която се е оказала в ситуация, за която няма отговор или, по-скоро, отговорът не й допада. Налагаше й се да диша въздух, вместо да е във водата, където й е мястото.

— Съжалявам, че ви задържах, господин Макклюр — извини се тя, — но както ще разберете, нямах друг избор.

Тя пристъпи навътре в кабината, сякаш някой я побутна и този някой мина покрай нея, все едно тя не съществуваше или пък от нея вече нямаше нужда.

Причината за изключително притеснения вид на Уайлд веднага се изясни на Джак. Помисли си: „О, не, господи!“, защото в момента гледаше ухиленото лице на Али Карсън, дъщерята на президента.