Ерик Лустбадер
Кървав сняг (2)

1.

Москва, 5 април

Допрял мобилен телефон до ухото си, Джак Макклюр стоеше в хотелския си апартамент и гледаше навън към осветените с дъгови лампи, подобни на луковици куполи на Червения площад. Валеше сняг. Според прогнозите това трябваше да е последният сняг през тази продължителна и мразовита дори и за Русия зима. Червеният площад беше почти пуст. Вятърът вдигаше вихрушки и връхлиташе последните туристи, които вървяха прегърбени и бяха напъхали цифровите си фотоапарати в дългите си палта, за да ги предпазят. Лошото време ги принуждаваше да се върнат в хотелите си, където ги очакваха чаши с горещо кафе, примесено с водка или сливовица. Джак беше пристигнал тук преди една седмица заедно с президентския антураж на пътуване, което беше необходимо от политическа гледна точка, но и културно значимо. По тази причина първата дама и дъщерята на президента също бяха поканени. Пътуването беше уредено — или може би по-точната дума беше „договорено“ — от генерал Ачисън Брент, който беше командвал фланг по време на Войната в Залива. Той беше ветеран с множество награди, а сега, след като се бе пенсионирал, работеше като уважаван военен анализатор за Си Ен Ен и Ей Би Си. Беше на „ти“ с всеки във Вашингтон, който имаше някакво значение. Когато имаше да казва нещо, високопоставените политици и от двете партии го слушаха. Макар че малката студена война с Русия на предишната администрация беше бушувала осем години, генерал Брент беше този, който се бе погрижил да поддържа лична връзка с президента Юкин. Публичната му критика по отношение на твърдата линия на предишната администрация към Русия беше довела до среща на високо ниво между Юкин и бившия президент. Макар от това да не бе произлязло нищо съществено, генерал Брент бе похвален от двете крила в Сената за усилията, които бе положил.

В момента обаче мислите на Джак не бяха посветени на генерал Брент.

През последните минути той не беше произнесъл нито дума по телефона. Шарън също мълчеше. Всеки слушаше дишането на другия, както често правеха, когато лежаха заедно в леглото в къщата на Джак във Вашингтон. Докато Джак продължаваше да слуша на телефона, той си представи как тя се прибира у дома след работа, сваля дрехите си една по една, докато не остане по сутиен и бикини, каквито винаги носеше. Мислено я видя как се мушва в леглото и се дръпва встрани, усещайки със задните си части плитката вдлъбнатина, която отсъстващото му тяло бе оставило върху матрака сякаш за спомен. След това очите й се затварят и тя се унася в сън. Сетне се отпуска още повече. Какво ли сънуваше, когато притворството и слоевете от фалш, изисквани от цивилизацията, се разтопяха в небитието и тя се превръщаше отново в детето, което е била; когато беше сигурна, че никой не я наблюдава или поне че не би могъл да се промъкне зад воала на съня й? Обичаше да си представя, че тя сънува него, но нямаше как да знае дали е така, точно както нямаше как да разбере и коя точно беше тя, макар да познаваше тялото й почти толкова добре, колкото и своето собствено. Въпреки че бе наблюдавал и денем, и нощем дори и най-малките й движения отново и отново.

Знаеше, че всички тези въпроси се появяват в главата му, защото е толкова далеч от дома — пътуваше с новоизбрания президент на Съединените щати и отдавнашен негов приятел, Едуард Харисън Карсън, като негов съветник по стратегическите въпроси.

— Какво точно означава тази титла? — беше попитал той Карсън, когато двамата се бяха срещнали седмица след като президентът беше встъпил в длъжност.

— Не си се променил, Джак — бе се засмял президентът, — пристъпваш направо по същество. Изтеглих те от АТФ^[2], за да откриеш дъщеря ми. Ти ми върна Али, когато никой друг не успя да го направи. Аз и семейството ми се чувстваме в най-голяма безопасност, когато ти си наблизо.

— С цялото ми дължимо уважение, Едуард, имаш цял взвод от напълно компетентни оперативни работници от Сикрет Сървис, които са по-подходящи да пазят теб и семейството ти.

— Не ме разбра правилно, Джак. Твърде много те уважавам, за да ти предложа работа на бавачка, макар че едва ли има нещо, което би зарадвало Али повече от това. А и от практическа гледна точка такава длъжност е чисто похабяване на специалните ти умения. Не си правя никакви илюзии за това колко трудни и опасни ще бъдат следващите четири години. Както можеш да си представиш, вече има цяла опашка от хора, които настояват да ми дават съвети. Част от работата ми се състои в това да им позволя да го правят, но ти си човекът, когото съм склонен да послушам, защото ти си този, на когото вярвам безрезервно. Това означава „съветник по стратегическите въпроси“.

Шарън зашепна. Според традицията, която бяха възприели в разговорите си по време на седмицата от престоя на Джак в Москва, бе настъпил моментът, когато трябваше да започнат да говорят. Джак се обърна и зашляпа с боси крака покрай масата със снимките на Шарън и Ема, които носеше със себе си където и да отидеше. Мина по килима и се отправи към банята. Готвеше се да пусне водата, за да заглуши разговора за подслушвателните устройства, поставени във всяка стая. Поне четирима представители на руското правителство се заклеха, че в апартамента няма такива устройства. Но още първата нощ тайните служби бяха открили един „бръмбар“ и Джак и всички останали от службата на президента бяха предупредени да вземат предпазни мерки, когато разговарят от стаите си с когото и да е, дори разговорът да изглежда безобиден.

Откъм тръбите за топлата вода зад тоалетната чиния се чуха гласове. През изминалата седмица той от време на време дочуваше гласове от стаята под него, но никога досега не бе успявал да различи и една дума. Този път се чуваха гласове на мъж и жена, които се караха.

— Мразя те! — крещеше жената и от емоцията в гласа й тръбата завибрира. — Винаги съм те мразила!

— Каза ми, че ме обичаш — настоя мъжът с глас, в който нямаше недоволство, а по-скоро гърленото ръмжене на човек с уязвена гордост.

— Дори и тогава те мразех! Винаги съм те мразила!

— А когато те бях натиснал върху матрака?

— Особено тогава.

— Когато те накарах да свършиш?

— И какво мислиш, че крещях на своя език? „Мразя те! Ще се видим в ада! Ще те убия!“

— Джак?

Гласът на Шарън в ухото му го накара да завърти кранчето на водата докрай. Не обичаше да подслушва, но в гласовете и на двамата имаше толкова отмъстителност и режеща като нож острота, че това не само го караше да се заслушва в тях, но и да искаше, не можеше да спре да го прави.

— Джак, да не си на купон?

— В стаята си съм — отвърна той. — Хората от стаята под мен се карат ожесточено. Ти как си?

Въпросът беше достатъчно безобиден, но не и когато бяха разделени от повече от седем хиляди километра. Когато двама души ги разделя такова разстояние, в съзнанието ти винаги възниква въпросът „Какво прави тя в момента?“, последван от „Какво е правила през останалото време?“. Можеше да си каже, че денят й е протекъл по същия начин, както когато и той беше там. Станала е сутринта. Взела си е душ. Закусила е набързо на крак на кухненския плот. Натрупала е чиниите в мивката, защото е имала време или да ги измие, или да се гримира, но не и за двете. Отишла е на работа. Пазарувала е храна. Прибрала се е у дома. Пуснала си е Мъди Уотърс или Стив Ърли, докато е приготвяла вечерята, и след това се е нахранила. Почела е роман на Ан Тайлър или Ричард Прайс или е гледала комедийния сериал „Рокфелер плаза 30“, ако са го давали. След това си е легнала.

Но не можеше да спре да се пита дали денят й не е бил различен по някакъв значим начин, дали нещо не е било добавено в него, дали някой не се е вмъкнал в него или, още по-лошо, в нощта й. Някой красив мъж, който я разбираше и беше там, до нея. В момента не беше сигурен дали тази фантазия е предизвикана от ревност или от подсъзнателно желание. Когато преди три месеца Шарън се бе преместила отново в къщата му, той беше сигурен, че са изгладили различията, които бяха причината да се разделят. Силното физическо желание беше първото нещо, което го бе привлякло към нея, и досега то никога не бе угасвало напълно. Но истината беше, че са си все същите хора. Джак беше посветен на работата си, което възмущаваше Шарън, защото тя самата не бе така отдадена на своята. Беше опитала да гради кариера на няколко различни места, без да изпитва и най-малката привързаност към онова, което правеше. В началото се бе захванала с рисуване, но макар да имаше необходимата техника, й липсваше страст, а без нея не можеше да се получи нищо добро или поне нищо забележително. Типично в свой стил след това тя се бе заела да продава изкуство, като смяташе, че така ще изкарва лесни пари, но отново липсата й на убеденост или дори на интерес бе предопределила нейния провал. Накрая един неин приятел я нае да работи в галерията „Коуркъран“, но след по-малко от година я освободиха. И така сега тя се трудеше безрадостно във фирма за недвижими имоти — работа, която беше обвързана с капризите на икономиката. Той предполагаше, че това на свой ред само увеличава надигащия й се гняв — към него, към света и към живота без дъщеря й. Започваше да си мисли, че Шарън иска всяка вечер той да си е вкъщи за вечеря като някакъв вид отмъщение, задето той харесваше работата си, докато тя очевидно не понасяше своята. Това нейно желание го задушаваше. Винаги се беше чувствал като аутсайдер — като се започне от дислексията му^[3] и се свърши с нетрадиционното му възпитание, той имаше усещането, че никога няма да успее да се приспособи. Докато накрая не бе признал пред самия себе си, но не и пред другиго освен пред Али Карсън, че всъщност просто не иска да го прави. Едно от нещата, които го свързваха с Али, бе, че и двамата са аутсайдери. В повечето неща Шарън беше като всички останали, в други поведението й силно се различаваше. В началото той я обичаше въпреки различията им. Обичаше миризмата й, гледката на тях двамата голи или облечени, страстния начин, по който се любеше. Сега Ема, или по-точно споменът за Ема, стоеше между тях като необятна, неподвижна сянка, която подчертаваше различията им с болезнена острота.

— Кого чувам да си подсвирква? — Звукът от слушалката го върна към действителността.

— Майка ми. Пристигна вчера.

Майката на Шарън никога не го беше харесвала. Не одобряваше брака им и беше казала на дъщеря си, че той ще свърши със сълзи и, разбира се, така и стана. Този неин триумф по никакъв начин не намаля, когато дъщеря й се върна при него. Тяхната дъщеря и нейната внучка Ема беше мъртва, убита при автомобилна катастрофа на двайсетгодишна възраст. Що се касае до майката на Шарън, всичко беше приключило със сълзи, независимо какво щеше да се случи от този момент нататък.

— Джак, кога ще се прибереш у дома?

— Пита ме същото и вчера, и онзи ден.

— И вчера, и онзи ден ти каза, че ще се опиташ да разбереш. — Тя издаде онзи характерен звук, когато езикът се удряше в небцето й. — Джак, какво става с теб? Не искаш ли да се прибереш у дома?

Той заподозря, че нямаше да е толкова настоятелна, ако майка й не беше пристигнала с целия си досаден багаж.

— Когато започнах да работя при Едуард, ти казах…

— Според майка ми не е трябвало да поемаш тази работа и трябва да призная, че съм съгласна с нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако те беше грижа за мен, ако наистина искаше да поправиш щетите, нанесени на нашия брак, щеше да си намериш работа по-близо до дома.

— Шарън, започвам да имам усещането за дежа вю. Не мога…

— Това е отговорът ти на всеки сериозен въпрос — да се шегуваш, нали? Е, аз не мога повече да продължавам така, Джак.

По линията настъпи мълчание. Той не знаеше какво да каже или по-скоро не искаше да каже нещо, за което после да съжалява. Беше странно как затихват личните разговори — как емоциите остават недоизказани и почти изчезват, когато са предавани на дълги разстояния, сякаш самите телефони водят разговора. Може би причината бе в това, че в момента се намираше в чужда за него обстановка и приоритетите му бяха толкова различни от познатите на Шарън неща.

— Не отговори на въпроса ми. — Гласът й прозвуча дрезгаво, сякаш междувременно бе плакала.

— Не знам. Нещо възникна.

— Нещо винаги възниква. — Гласът й се изостри като нож, който току-що е бил наточен. — Но ти точно това искаш, нали? Ти…

Останалата част от саркастичния й отговор беше заглушена от настойчивото почукване по вратата, което бе свикнал да свързва със служителите от Сикрет Сървис.

Той махна телефона от ухото си и се върна обратно в спалнята, която беше едновременно анонимна и потискаща — толкова характерно за онова, което минаваше за съвременен руски стил в обзавеждането. Апартаментът се намираше на последния етаж на голям хотел във формата на буквата Н, чиито леко избелели коридори напомняха на Джак за хотела във филма „Сиянието“. Целият етаж беше заделен за президента Карсън, семейството и антуража му.

Дик Бриджис, началникът на групата от Сикрет Сървис на Карсън, стоеше на прага. Той не направи никакъв опит да влезе вътре, а само безмълвно прошепна думата „ПОТУС“ — съкратеното наименование за президента на Съединените щати, използвано от тайните служби. Джак кимна и в отговор вдигна показалеца си, за да покаже, че му трябва минута. „Веднага“, настоя Бриджис, без отново да издаде звук, и Джак се върна в банята, където водата продължаваше да тече.

— Шарън, Едуард има нужда от мен.

— Чу ли поне една дума от онова, което казах?

— Трябва да тръгвам. — Не беше в настроение да се занимава с глупостите, на които я подучваше майка й.

— Джак…

Той прекъсна връзката. Върна се в стаята, нахлузи обувките си и без да завързва връзките им, излезе в коридора. Президентът Карсън, охраняван от двама агенти, стоеше пред металната врата на пожарния изход, водещ към стълбището, блокирано на долния етаж. Изглеждаха като хора, които току-що са разговаряли помежду си, главите им бяха наклонени една към друга, устните им — полуотворени, и разменяха помежду си свойски погледи. Всички тези дребни детайли подсказаха на Джак, че нещо важно се е случило в този късен час.

Затова той вече беше нащрек, когато Бриджис отвори пожарния изход и всички се събраха на небоядисаната бетонна площадка. Усещаше се някаква непозната миризма на минерали, която беше колкото остра, толкова и неприятна, но поне нямаше подслушвателни устройства.

— Джак, Лойд Бърнс е умрял в Капри преди четири дни — съобщи президентът без предисловие.

Лойд Бърнс беше партийният организатор на Карсън в Сената и в качеството му на такъв смъртта му беше сериозен удар върху президента — щеше да му е трудно да прокарва законите, които бяха от решаващо значение за новата администрация.

Сега Джак разбираше защо Карсън и телохранителите му са се събрали на съвещание.

— Какво се е случило?

— Злополука. Някой го е блъснал с кола и е избягал.

— Какво е правил Бърнс в Капри и защо са били нужни четири дни, за да научим, че е умрял?

— Не сме сигурни и точно в това е проблемът — въздъхна Карсън. — Той трябваше да е на обиколка за събиране на информация в Украйна — става дума за преди десет дни. След това е изчезнал. Нашите момчетата от разузнаването предполагат, че е искал да си почине от брака си, който е бил на път да се провали или пък — и това най-вероятно е във връзка с предишното предположение — е бил в Капри с жена. Не е носел лични документи, а в Капри всичко става твърде бавно. Минали са три дни, преди на някой с необходимите пълномощия да му хрумне, че може и да е американец, накрая се свързали с консулството, поискали да изпратят представител и така нататък… — Той енергично потърка ръце. — Каквото и да се е случило, трябва да се върна обратно във Вашингтон, за да оправя бъркотията.

— Веднага ще си опаковам багажа — кимна Джак.

Президентът поклати глава.

— Чудех се дали няма да можеш да останеш със съпругата ми и Али. Знаеш колко важно е това споразумение с Юкин. Веднъж, след като бъде подписано, Русия вече няма да подпомага ядрената програма на Иран и това ще укрепи сигурността на Америка. Това е особено наложително сега, защото нашите въоръжени сили са опасно претоварени и изтощени до предела на възможностите си. Откриването на още един фронт, докато се водят военни действия в Афганистан, Ирак и Сомалия, би било пагубно за тях. Ако семейството ми си тръгне с мен, това може да навреди на и бездруго крехкото разведряване, което успях да постигна с президента Юкин. Не мога да си позволя това да се случи — остават броени дни, докато двамата уточним и подпишем съглашението, а цялата ми първа година като президент зависи от тези подписи.

Изведнъж Карсън му се стори остарял — сякаш беше пет години по-възрастен, откакто Джак го бе видял за последно преди петдесет минути.

— И, Джак, нещо лично и много неприятно. Али отново започна да се държи странно — проявява такова неестествено упорство и желание да противоречи, че понякога ми изглежда направо безразсъдно. — Очите му сякаш сами говореха. — Ти си единственият, който може да я вразуми.

Али беше травматизирана. Фактът, че бе отвлечена, беше достатъчно неприятен, но на всичкото отгоре мъжът, който го бе сторил, бе промил и мозъка й. Откакто Джак я беше върнал у дома, с нея работеше екип от психолози. Но въпреки това тя искаше Джак да е колкото се може по-близо до нея. Между двамата се беше създала близка връзка и подобно на баща си, Али също вярваше на Джак повече, отколкото на всеки друг, включително и на родителите си, с които винаги беше имала трудни и като цяло не особено дружески взаимоотношения.

Естествено, Джак разбираше това. И макар да искаше да се върне във Вашингтон, за да съветва стария си приятел, или ако не, да бъде изпратен в Капри да открие повече подробности за смъртта на Лойд Бърнс, той не възрази срещу предложението на Карсън.

— Добре — съгласи се той.

Президентът кимна и контингентът на Сикрет Сървис ги остави сами на вмирисаната площадка. В този момент Джак осъзна, че тази тайна среща бе старателно планирана.

Когато двамата мъже останаха сами, Карсън пристъпи към Джак и му подаде лист хартия.

— Това е копие от маршрута на Бърнс в Украйна. Градовете, които съм отбелязал, не са част от официалния му маршрут, но Киев е бил последната му спирка. Също така запомни едно име — К. Рочев. Това е последният човек, с когото се е срещнал, преди внезапно да напусне Украйна и да се отправи към Капри.

Джак го погледна.

— С други думи, нямаш никаква представа какво, по дяволите, е правил в Киев.

Карсън кимна утвърдително. Загрижеността в очите му беше очевидна, но той не каза нищо повече.

Внезапно Джак осъзна, че работата му на бавачка бе по-скоро за пред служителите от Сикрет Сървис. Това всъщност беше истинската задача. Той се усмихна. Част от дарбата на Карсън беше да получава онова, което иска, или чрез внушение, или като накара другите да стигнат до заключението, което той желае.

Джак не погледна написаното, тъй като заради дислексията щеше да му се наложи да се съсредоточи сериозно, за да успее да го прочете.

— Предполагам, че ще трябва да замина за Украйна, за да разбера какво е правил там Бърнс и защо си е тръгнал.

— Мисля, че това е най-добрата идея. На „Шереметиево“ те очаква частен самолет с дипломатически привилегии, но можеш да отложиш заминаването за утре сутринта, ако желаеш. — Карсън стисна Джак за рамото. — Оценявам това, което правиш.

— То е част от работата ми. — Джак се намръщи. — Едуард, подозираш ли нещо?

Карсън поклати глава.

— Наречи го предпазливост или параноя — изборът е твой. Във всеки случай, както подробно обясни Денис Пол в последния си брифинг за сигурността, враговете ми от предишната администрация са все още силни и всички те имат много дълга памет особено когато става дума за отмъщение. Бориха се като побеснели кучета срещу моето номиниране и когато спечелих, опитаха всичко, което им дойде наум, за да подкопаят кандидатурата ми. Помирителните им изявления в пресата не ме заблудиха дори и за миг. Искат главата ми и изглежда, че извадиха дяволски голям късмет със смъртта на Бърнс, защото по-добре от всеки друг знаят, че ще ми е адски трудно в Конгреса, в който доминират демократите.

Джак не каза, че убийството на дясната ръка на Карсън е твърде краен начин за отслабване на позициите на президента, защото имаше личен опит с хора от предишната администрация. Той знаеше на какво са способни те, както и че не изключваха убийството като метод. Те бяха уредили отвличането на Али и почти бяха успели с нападението над Карсън по време на тържественото му встъпване в длъжност. И макар извършителите да бяха или мъртви, или зад решетките, хората, които пресметливо бяха планирали атаката в онзи ден, и до днес оставаха в удобна безопасност зад завесата на правдоподобни опровержения, които дори и Карсън, с цялата му власт и могъщество, не успя да обори.

— Джак, няма да те лъжа, това може да се окаже безнадеждна задача — ръката на президента стисна по-силно рамото на Джак, — но ако не е така, ако Бърнс е бил убит или е участвал в нещо, което може да се превърне в скандал, тогава ти си единственият, на когото мога да се доверя. Ти си мой приятел и си аполитичен. Искам да работиш по това, докато не успееш да ми отговориш дали съм прав, или греша. — Очите му потъмняха, което показваше, че е силно разстроен. — И още нещо — никой не бива да знае с какво се занимаваш, дори и Дик.

— Не вярваш ли на Бриджис?

— Вярвам на теб, Джак — отвърна Карсън. — Това е всичко.