Ерик Лустбадер
Кървав сняг (21)

20.

— Надявам се да гниеш в ада! — изсъска Кириленко и се изплю върху тялото на Хари Мартин.

Без да губи време, Джак пребърка костюма на американеца. Намери мобилния му телефон, пачка пари, две кредитни карти, международна шофьорска книжка и почти нищо друго.

Нищо от това тук не сочи, че този мъж е някой друг, а не Хари Мартин — отбеляза той.

— Не съм изненадана — каза Аника, която бе заета да пребърква униформата на пазача от охраната. — Я виж обаче какво намерих аз — добави тя и му показа връзка ключове за кола.

В този момент се чу тропане по вратата, придружено от раздразнени и уплашени викове. Джак грабна стола, на който беше седял Кириленко, и подпря с облегалката му дръжката на вратата под такъв ъгъл, че задните му крака се запънаха в пода. Същевременно Аника вдигна транспарантите на прозореца, но откри, че стъклото е подсилено с телена мрежа. Тропането по вратата стана по-настоятелно и те чуха как някой вика за помощ или за подкрепления — не можаха да разберат кое от двете. Аника взе втори стол и разби с него стъклото на прозореца. След това продължи да удря стола в стената, докато единият от краката не се отчупи. Тя го взе и започна да блъска с него мрежата, за да направи в нея достатъчно голям отвор, през който да минат.

Иззад вратата се чу изстрел и ключалката изхвърча навътре. Сега единственото нещо между тях и служителите в коридора беше столът, който вече се тресеше под натиска, упражняван върху другата страна на вратата.

— Да вървим! — извика Аника и помогна на Али да мине през пролуката, която беше направила.

Джак я последва, а след него и Кириленко. Накрая и Аника се прекачи през прозореца. Тъй като нямаха никакъв друг избор, те се затичаха далеч от сградата по пътя, който ги изведе директно на една от пистите. Един реактивен самолет завиваше от пътеката за рулиране към началото на пистата. Можеха да чуят как двигателите му увеличават оборотите си, за да го ускорят по пистата за излитане.

Зад тях кабинетът, който бяха напуснали, гъмжеше от хора, които викаха и крещяха. Някой стреля и те започнаха да бягат в неравномерен зигзаг, докато излязоха на самата писта. По това време самолетът вече се движеше по бетонната настилка, като набираше скорост с четирите си големи двигателя.

На фона на нарастващия грохот те едва успяха да различат воя на сирената на полицейска кола и когато Джак се обърна да погледне назад, видя и самата патрулка, която се носеше към тях. Бяха толкова близо до приближаващия се самолет, че изгорелите му газове започнаха да ги задушават, и Джак дръпна Али към себе си и по-далеч от най-близкия двигател от външната страна на лявото крило на машината. Наведоха се още по-ниско, докато тичаха тромаво по вибриращия бетон под краката им. От мястото, където се намираха, приближаващият самолет изглеждаше голям колкото жилищен блок.

Полицейската кола увеличи скоростта си и се насочи право към тях. Джак осъзна, че единствената им надежда бе да се движат така, че самолетът да е между тях и преследвачите им, и затова накара останалите да го последват. Векторите на движението им създаваха триизмерни модели в съзнанието му, които се променяха едновременно със смяната на положението им спрямо самолета. Той можеше да види единствения безопасен за тях път. Продължи да тича по бетона, хванал за ръка Али, дори и когато самолетът заплашваше да пресече пътя им. Сега той беше толкова близо, че закриваше почти цялото небе като приближаващ се ураган или торнадо. Беше черен, блестящ и толкова близо над главите им, че вятърът, образуван под долната му страна, режеше като нож.

С наведени глави и торсове, притиснати към коленете, те се сгушиха един в друг, докато бурята ги връхлиташе. Грамадният търбух на самолета премина бързо над главите им. Огромните гуми на двата колесника се въртяха отстрани с такава скорост, че зъбите им затракаха. След това четиримата бяха свободни и отново се затичаха към далечния край на пистата, давейки се от изгорелите газове, изхвърляни от двигателите. Очите им се напълниха със сълзи, а гърлата им бяха болезнено сухи.

Самолетът вече беше излетял от западната писта. Зад една широка затревена ивица имаше стръмен склон, водещ към поле, в далечния край на което се намираше паркингът заедно с обособената част за колите на служителите. Пресякоха ивицата трева и се затичаха надолу по склона, докато самолетът вече се издигаше над летището. Полицейската кола, която беше спряла, за да пропусне огромната машина, беше стигнала до пистата.

Наклонът беше твърде стръмен за автомобила и той спря до затревената ивица, за да могат тримата униформени полицаи да слязат и да се затичат към склона. Те ту се хлъзгаха, ту се пързаляха надолу. Единият от тях падна, изпусна пистолета си и трябваше да се върне, за да го вдигне. След това се изправи и се затича, но тъй като се почувства засрамен, че е изостанал от колегите си, спря, стъпи здраво на краката си, хвана дръжката на своя „Макаров“ с едната си ръка, прицели се в бягащите фигури и стреля, докато пистолетът не се изпразни.

 

 

Дядя Гурджиев беше в „кутия“. Само пет минути преди обаждането на Аника той откри, че го следят двама мъже — единият вървеше след него, а другият беше отпред. Това се наричаше „кутия“ — метод за наблюдение, който се използва, когато си убеден, че мишената ти притежава високи умения да се изплъзва от следене.

Беше може би на пет или шест пресечки от улицата пред апартамента си, където застреля двамата наемни убийци на Измайловската. Арсов нямаше да е доволен, но недоволството му беше последното нещо, което безпокоеше Гурджиев. Не можеше да се справи по същия начин с двамата мъже, които му бяха направили „кутията“, защото те не бяха гангстери от групировката, а хора на правителството, на Кремъл и на „Тринадесет“ — следователно бяха под прякото командване на Батчук. Възрастният мъж знаеше, че са от „Тринадесет“, защото носеха типичните за агенцията кожени палта. В момента, в който Батчук попита за Аника, след като беше изминал целия път от Москва дотук, дядя Гурджиев знаеше, че тя се е забъркала в ужасни неприятности. Батчук не го питаше често за нея — знаеше, че не трябва да го прави. Всъщност бяха минали няколко години от последния им разговор на тази тема. Може би причината за интереса му бяха двамата й спътници, но Гурджиев се съмняваше в това. Батчук се интересуваше от нея и от никой друг.

Докато се разхождаше по брулените от вятъра улици на Киев и влачеше със себе си своята „кутия“ от преследвачи, му се прииска да разбере какво е замислила Аника. Но Батчук беше прав за едно — тя беше твърде предпазлива, за да му разкрие плановете си. Никога не би го изложила на рисковете, които самата тя поемаше. Искаше му се да можеше да я накара да не поема такива рискове, но знаеше, че това е безполезно. Аника беше привърженичка на крайностите — беше го видял в нея още от раждането й. Такава беше същността й и никой, никакви обстоятелства и никакви преживявания не биха могли да променят това. Но имаше и още една причина никога да не се опитва да я разубеди да не живее живота, който си беше избрала — той тайно се гордееше с нея. Гордееше се, че тя е безстрашна, твърда и умна. Вярно, че той я беше учил, но тя самата притежаваше много качества. Човек не може да научи някого да бъде умен, а само как да бъде още по-умен, а що се касае до безстрашието, дядя Гурджиев беше убеден, че то е генетично заложено в нея.

Той вървеше с нормална походка и продължаваше да следи „кутията“, в която беше затворен, като използваше всяка отразяваща повърхност по пътя си — прозорците на магазините и на колите, страничните огледала на паркираните превозни средства. Двамата преследвачи променяха разстоянието, от което го следяха, като понякога позволяваха между тях и мишената им да се вмъкнат хора, за да бъдат възможно най-незабележими.

На този етап нямаше как да им се изплъзне, нямаше време за това. Освен това нямаше проблем те да научат къде отива, дори можеше да се засмеят, когато разберат.

Бордеят се намираше на западния бряг, в Печорски район, в една красиво реставрирана следвоенна сграда с прекрасен изглед към реката, разделяща града почти на две. Гурджиев можеше да се качи с малкия асансьор, но предпочете стълбището, което беше широко и извито, с полиран, ръчно стругован парапет, който беше приятен и солиден на пипане. Когато стигна до третия етаж, беше съвсем леко задъхан, но краката му бяха в чудесна форма. От години не се бе чувствал толкова бодър.

Младото момиче взе палтото и шала му в кабината си в началото на вестибюла. Екатерина се появи и го целуна по двете страни. Беше облечена в един от по-предизвикателните си тоалети, който разкриваше дългите й крака и пищните й гърди. Тя го хвана под ръка и го попита дали е в настроение за обичайното или за нещо по-различно. Говореше на френски, защото това придаваше на заведението й известна аристократична романтичност.

— L’abitude — каза той. — Обичайното.

— Toujours la même fille — отвърна тя с искрена въздишка. — Винаги едно и също момиче.

— Mais une tellement belle jeune fille — отбеляза той. — Но толкова красиво момиче.

Тя го преведе през врата, която отключи с осемцифрена комбинация и с ключа, висящ на врата й.

— Красотата е в очите на гледащия — рече тя, преминавайки на английски, защото това беше израз, който нямаше аналог нито на френски, нито на руски.

Спряха пред една от многото затворени врати, разположени от двете страни на широкия и осветен с въображение коридор.

— Просто не забравяй — прошепна му тя и отърка едната си впечатляваща гърда в ръката му, — че ако някога промениш решението си, трябва само да попиташ.

Той й поблагодари по очарователния си, доста старомоден официален маниер. Почака, докато тя изчезна зад заключената врата в края на коридора, и почука два пъти на вратата пред него. Изчака пет секунди и след това почука още три пъти.

Без да дочака отговор, той отвори, влезе, затвори и заключи след себе си. Намираше се в квадратна, слабо осветена стая с мебели, покрити с жълт и розов кретон. Единственият прозорец гледаше над стръмния, потънал в зеленина бряг към лениво движещите се води на Днепър. Малки деца, — наблюдавани от майките си, тичаха по крайбрежната улица, смееха се и пищяха, а двама влюбени, за които на света не съществуваше никой друг, освен тях самите, стояха, хванати за ръка, и гледаха тъмносивата река.

— Опита ли се да те вкара в леглото си? — попита Риет Бороньов.

— Отново — кимна Гурджиев.

— Да знаеш, че няма да ти вземе пари. — Бороньов изправи като пружина дребното си, но много добре сложено тяло от леглото, на което се бе излегнал с почти замечтан вид. — Много ти е навита.

Дядя Гурджиев си помисли за вдовицата Танова, за нейния чай и прясно изпечен сладкиш и се засмя.

— Тя го прави просто заради предизвикателството.

— Не ми казвай, че се мислиш за твърде стар — цъкна с език Бороньов, — защото няма да ти повярвам.

— Не съм тук, за да говорим за Екатерина или за сексуалния ми живот.

— Не, разбира се, че не. — Бороньов сграбчи ръката на възрастния мъж в приятелско ръкостискане. — Но това би я направило щастлива, а щастливият служител е по-продуктивен.

— Не виждам как Екатерина би могла да бъде по-продуктивна, отколкото е. Ти прибираш голяма част от парите от този бизнес.

— Така е.

Бороньов приличаше по-скоро на някой магьосник с изпъкнали очи, отколкото на олигарх. Гурджиев си помисли, че когато си милиардер, можеш да си позволиш да изглеждаш странно, без да се притесняваш, че някой ще коментира това. Всеки иска да ти е приятел, освен ако не е твърде ужасен да се приближи до теб, а от такива хора човек и без това няма полза.

— Но заради оная торба с лайна Юкин това е и единственият ми бизнес, който в момента прави пари — продължи Бороньов. — Той и оня духач Батчук си присвоиха всички мои придобивки от деветдесетте години. Всичко това е незаконно, разбира се, но главите на съдиите са наврени толкова навътре в задника на Юкин, че не могат да чуят жалбите.

Гурджиев беше слушал тази тирада вече много пъти, но както и Батчук, Бороньов имаше нужда от временен отдушник, където да излее възмущението и обидата си. В края на краищата той беше капиталист и всеки, който се намесваше в свободния пазар, беше като анатема. Освен това компаниите му и голяма част от състоянието му бяха откраднати от подправена система, изпълнена с юридически нихилизъм. Ако не беше избягал от Москва непосредствено преди командосите, изпратени от Батчук, да го арестуват, в момента щеше да е в някой затвор в Сибир, лишен от свободата и парите си.

Гурджиев беше този, който го бе предупредил за предстоящия му арест не защото обичаше особено олигарха, а защото неговият бизнес модел беше за предпочитане пред този на Юкин и Батчук, при които нивото на корупция беше невероятно и като обхват, и като злоупотреби. Възрастният мъж имаше нужда от интелигентността и контактите на Бороньов.

За разлика от Юкин и Батчук, Гурджиев смяташе властта на олигарсите за необходимо зло, за мост между съветския комунизъм, който се бе оказал жалък провал, и свободната пазарна икономика. Но високомерието на олигарсите беше станало причина за собствената им гибел. Стъпили върху огромното богатство, което бяха натрупали само за няколко години, те започнаха да си пробиват път към политическата арена. Юкин, чийто инстинкт за самосъхранение беше силно изострен, започна да действа срещу тях веднага щом усети заплаха за абсолютната си власт. Той свали монарха на олигарсите Михаил Ходорковски, след това началника на „Юкос“, най-голямата петролна компания в Русия. След падането на Ходорковски останалите олигарси се превърнаха в подлизурковци, които се умилкваха на Юкин. Всички, с изключение на неколцина. Според Гурджиев стъпките на Юкин за повторно национализиране на най-големите компании в Русия намирисваха не толкова на социализъм, колкото на фашизъм от двайсет и първи век, който беше далеч по-гибелен.

— Трябва да разбера кой е дал на ФСБ заповед да подпомага американски шпионин, използващ името Хари Мартин — каза дядя Гурджиев. — И трябва да науча името на шефа му.

Бороньов седна на един от тапицираните с кретон столове и кръстоса крака. Заобиколен от жълто и розово, той изглеждаше енергичен и в цветущо здраве. Може би наистина беше така. Може би животът извън Русия му се отразяваше добре или причината беше в новия му нелегален живот на дисидент, на който се наслаждаваше.

Той сплете пръсти и отвърна със загадъчна усмивка, наподобяваща тази на Мона Лиза:

— Живеем в наистина странни времена. Понякога се чувствам така, сякаш съм се превърнал в Делфийския оракул. — Усмивката му се разшири. — Звучи странно, но изгнанието може да ти причини това. Изваден от средата си, се превръщаш в аутсайдер и ако искаш не просто да продължиш да оцеляваш, а да възкръснеш, си принуден да промениш гледната си точка и да започнеш да възприемаш нещата обективно вместо субективно. Това е все едно да сложиш контактни лещи или да се възстановиш от операция на перде на очите — всичко се избистря и очертанията се изострят. Най-сетне мотивите излизат на повърхността и нещата се проясняват.

— Значи знаеш каква е целта на „Тринадесет“?

— Знам я, както знам и целта на АУРА. — Той се изправи и руменината сякаш изчезна от лицето му. — Но което е далеч по-важно, знам каква е твоята роля и в двете.

 

 

След първия изстрел Джак застана между Али и стрелеца, но те вече бяха минали значителна част от полето и бяха далеч за куршумите, които падаха безобидно зад тях. Въпреки това двете ченгета тичаха с всичка сила към тях, сграбчили стоманени палки в ръце, сякаш бяха щафети в някакво състезание. За разлика от своя колега, не си бяха направили труда да извадят оръжията си, а вместо това се бяха съсредоточили в стремежа да намалят разстоянието между себе си и плячката си.

— Никога няма да успеем — извика Аника. — Всеки момент ще бъдем в обсега на пистолетите им.

— Какво предлагаш? — попита Джак.

Преди да успее да реагира, тя забави ход, обърна се и извади оръжието си.

— Продължавайте да тичате! — нареди тя. — Не забавяйте!

Когато Али започна да изостава, на Джак му се наложи да я влачи със себе си.

— Хайде! — подкани я припряно той. — Тя е права.

— Не можем просто да я оставим — изкрещя Али.

— Ако спрем, ще убият всички ни. — Той кимна към фигурата, която спринтираше пред тях. — Този път идеята на Кириленко е правилна.

Зад тях Аника коленичи, подложи ръка под дръжката на пистолета, за да го стабилизира, и се прицели в най-близкото ченге. Лявата й ръка сякаш гореше. Тя пое бавно и дълбоко въздух, за да потисне болката. Ченгетата я видяха да спира и започнаха да я обстрелват, за да отвлекат вниманието й. Пренебрегвайки куршумите, свистящи край нея, тя стреля един път и не улучи. Вторият куршум уцели близкия полицай в гърдите и го накара да се завърти, преди да се строполи. Другият полицай започна да бяга на зигзаг, за да е по-трудна мишена. Той продължаваше да стреля, докато се приближаваше, и принуди Аника да се претърколи, да се изправи пак, за да стреля, и отново да се претърколи.

Али, която гледаше назад, се отскубна от ръката на Джак и се затича към Аника. Тя не обърна внимание на виковете на Джак и на шума от стъпките му след нея. Нито Аника, нито ченгето я бяха забелязали и Али сведе поглед към земята, по която тичаше. След като най-после откри онова, което търсеше, тя забави крачка и вдигна от тревата един камък. Застана здраво на земята с изнесен напред ляв крак и го хвърли с безпогрешна точност. Камъкът уцели полицая в челото. Ударът беше кос, но достатъчен, за да го закове на място. Това даде време на Аника да се изправи на едно коляно, да се прицели и да стреля два пъти в гърдите му.

 

 

— Добри ми Риет Меданович — каза дядя Гурджиев, — трябва да знаеш, че докато разговаряме, долу ме чакат двама членове на „Тринадесет“.

— Значи през цялото време си ни разигравал. — Бороньов извади от джоба на сакото си един малокалибрен пистолет. — Предал си ни, както и всичко, за което се борим.

— Не се дръж като идиот, нищо подобно не съм направил — без да му обръща внимание, отвърна Гурджиев. — Наистина ли мислиш, че знаеш причината за съществуването на „Тринадесет“?

— Знам, че се стремят към същото, от което и ние отчаяно се нуждаем, ако искаме да се присъединим към АУРА и отново да се надигнем като дисидентска сила, която Юкин да не може да стъпче или малтретира.

— Тогава не знаеш нищо. Направи услуга и на двама ни и се съсредоточи върху онова, което трябва да сториш. АУРА има нужда от твоя експертен опит и контакти. — Гурджиев застана с гръб срещу прозореца и се облегна на широкия му перваз. — Сега те моля да ми кажеш онова, което искам да разбера — кой е дал нареждания на ФСБ да подпомага Хари Мартин и кой е неговият шеф.

— Да слезем долу и да говорим с посланиците на болката на Батчук — предложи Бороньов.

Гурджиев истински се разтревожи.

— И да дадем да разберат, че си още жив, след всички усилия, които положихме да те „убием“? Това е последното нещо, което ще направим. — Той се отдели от перваза на прозореца. — Откъде идва тази внезапна агресия?

— От връзката ти с Ориел Йовович Батчук. Двамата се познавате отдавна, израснали сте заедно и взаимно сте си прикривали гърба.

Гурджиев беше осенен от внезапно прозрение.

— Тези подозрения не са в твоя стил, Риет Меданович.

— Така ли? А в чий стил са?

— На Каркишвили.

Бороньов го гледаше втренчено, безмълвен като сфинкс.

— Предполагам, че разбираш какво прави той.

— Поставя под съмнение специалните взаимоотношения, които имаш с Батчук.

— Вече обясних това — отсече Гурджиев и в израз на безсилие пъхна ръце в джобовете на сакото си.

— Не, ти нищо не обясни или поне обяснението ти не беше достатъчно задоволително за всички.

— Бъди честен, Риет Меданович…

— А ти беше ли честен с нас?

— Помогнах ви да се устроите — каза Гурджиев, — на теб, на Каркишвили, Маленко и останалите. А сега ти мислиш…

— Каркишвили казва, че това е номер, който си подготвил с добрия си приятел Батчук.

— Това е лудост — възрази Гурджиев. — Не ми казвай, че го вярваш, защото ще ти се изсмея в лицето.

— На този деликатен етап, когато всичко е заложено на карта, всъщност няма значение какво мисля или вярвам аз.

— Разбирам. Има значение единствено онова, в което вярва Каркишвили.

— Мисли каквото искаш.

— О, аз знам какво е сторил той, Риет Меданович, знам го от известно време насам — рече Гурджиев. — Още откакто го взех на борда, той пося семената на недоверието, за да спечели власт да ме измести. Тази тактика е стара като света, но онова, което тя ще постигне, е, че ще ни разедини, а тогава всички ние ще се провалим.

— Той има по-добър план.

— Така казват всички тирани и узурпатори.

Бороньов не се развълнува от думите му или поне не изглеждаше убеден от тях.

— Можем да приключим веднага с всички тези предположения, недоверие и подозрения. Трябва само да слезем долу и да говорим с посланиците на болката.

— Кой е Хари Мартин и за кого работи?

Бороньов го гледа известно време, без да мигне.

— Знаеш на кого трябва да се обадя, за да получа тези отговори.

Гурджиев махна с ръка. Бороньов набра един номер на мобилния си телефон и разговаря за кратко с Каркишвили.

— Добре — завърши той накрая и се обърна към Гурджиев: — Пет минути.

Възрастният мъж се завъртя и се загледа през прозореца.

Хлапетата и техните майки си бяха отишли, но влюбените бяха още там. Може би обсъждаха плановете си за сватба. Гурджиев си помисли, че целият живот е пред тях. Краката започнаха да го наболяват.

Той не се обърна дори когато мобилният телефон на Бороньов избръмча. Миг по-късно по-младият мъж каза:

— Хари Мартин е убиец под прикритие на американската Агенция за сигурност. Работи за генерал Ачисън Брент.

„Господи! — помисли си Гурджиев с нарастваща тревога. — Сега вече знам защо преследва Аника.“ Но когато се обърна отново към Бороньов, лицето му беше ведро и спокойно.

— Нека сега да забравим за слизането ти долу. Юкин и Батчук мислят, че си мъртъв. Трябва да останеш в сянка.

— Това предполага, че ще оставим тези мъже да си тръгнат. — Бороньов вдигна пистолета.

— Искаш да убием хората на заместник-премиера? — попита Гурджиев, а мислите му препускаха.

— Не — отвърна Бороньов и отключи вратата, — искам да наблюдавам, докато ти ги убиваш.

 

 

Джак грабна Али през кръста, завъртя я във въздуха и се затича с нея към далечния край на полето, където върху едно възвишение се намираше оградата от мрежа, заобикаляща паркингите. Никой не ги преследваше. Аника тичаше след тях. Когато се изравниха, тя се усмихна напрегнато на Али. От оградата все още ги деляха петдесет метра. Кириленко бързаше нагоре по склона. Когато се изкачи до горе, той се вкопчи в мрежата и започна да се катери. Върху оградата нямаше бодлива тел и той не се затрудни особено да се добере до върха й.

Тримата стигнаха до склона и вече бяха близо до руснака. Изкачваха се нагоре по хълма, когато чуха остър пукот. Тялото на Кириленко се изви назад и той се отдели от оградата. Вторият куршум отнесе част от черепа му и той падна заднешком към тях. Панталоните му се закачиха за мрежата и руснакът увисна на нея с главата надолу. Изпълнените му с ярост очи бяха неподвижно втренчени в тях, а косата му стана черна и лъскава от кръвта, сякаш по нея се стичаше петрол.

 

 

Мондан Лимонев сгъна приклада на снайпера СВД-С „Драгунов“. В продължение на двайсет секунди той се любуваше на онова, което беше сторил на Рон Фьодорович Кириленко, чието тяло висеше на оградата като найлонова торба с боклук. Лимонев машинално разглоби лекия „Драгунов“ на направените му от полимери съставни части. Имаше газов затвор, беше по-тих и по-смъртоносен от другите снайпери и се събираше в куфарче, което беше достатъчно малко, за да бъде носено с една ръка — като бейзболна бухалка или щека за билярд. Патроните 7,62х54Р със стоманена сърцевина, с които беше стрелял по Кириленко, бяха нанесли тежки поражения.

В продължение на още десет секунди той усещаше туптенето на кръвта в главата си и чуваше бесните удари на сърцето под ребрата, докато в тялото му се разливаше познатото усещане на въодушевление. Нищо не можеше да го накара да се чувства по-жив, изпълнен с енергия и могъщ от близостта на смъртта. Какво друго беше животът, ако не властта над останалите хора? Той обитаваше света на боговете, които могат да отнемат живота на смъртните с бавно дръпване на спусъка или удар с блестящо острие. Сега със сигурност и родната майка на Кириленко нямаше да го разпознае.

Той се надигна от позицията си върху покрива на паркираната кола, слезе от нея и тръгна с отмерени крачки през паркинга.

 

 

— Господи! Мъртъв ли е? — попита Аника.

— Съвсем — отговори Джак, от чиято позиция се виждаше по-добре.

— Не можем да мръднем от тук — каза Аника.

Джак беше този, който видя как една фигура се надигна от покрива на паркирана кола, скочи на земята с малко куфарче под мишницата и се отдалечи.

Той заведе Али и Аника до едно място край оградата, което беше достатъчно далеч от Кириленко, така че Али да не може да види подробностите от убийството.

— Не мисля, че убиецът се интересува от нас — рече той.

Джак надзърна през оградата и изчака, докато изгуби от поглед фигурата. След това се обърна към Аника:

— Добре, сега е безопасно. Качвай се!

Тя се покачи нагоре по мрежата, без да задава въпроси, и веднага щом мина от другата страна, Джак повдигна Али. Момичето се изкатери по оградата, прехвърли се отгоре й и се спусна надолу, където Аника я подхвана. Джак я последва и се прехвърли от другата страна възможно най-бързо.

Щом се озоваха на паркинга, Аника ги отведе до зоната, заградена за персонала на летището. За щастие там нямаше толкова много коли, тъй като по-голямата част от служителите използваха обществен транспорт, за да пътуват до и от летището. Провериха двайсетина коли и след около пет–шест минути намериха онази, която им трябваше — един очукан ЗИЛ. Дотогава обаче следобедното спокойствие беше разкъсано от звука на още няколко сирени, които се чуваха все по-силно, докато приближаваха откъм Симферопол.

Аника се мушна зад волана, а Али седна до нея. Джак зае задната седалка, въоръжен с пистолета, който бяха взели от Кириленко. Рускинята запали колата без затруднение, излезе от служебния паркинг и се насочи към изхода, докато конвоят от полицейски коли профучаваше край тях. Джак забеляза, че ръцете й върху волана са напълно спокойни — не трепнаха дори и за миг.

След като полицейските коли отминаха, тя спря и зачака, като дишаше бавно и дълбоко. Напрежението стана почти непоносимо. Али взе да се върти неспокойно на седалката си, но беше наложително да избегнат опасността да привлекат вниманието към себе си, опитвайки се да избягат от мястото на събитията. Изминаха три минути, които се точеха сякаш безкрайно, докато сърцата им бясно туптяха и пулсът отекваше в слепоочията им.

Най-сетне Аника включи зила на скорост, зави наляво, за да излезе от паркинга, и подкара към Симферопол и по-нататък, към крайбрежието около Алуща. Джак беше с гръб към тях и наблюдаваше пътя отзад за полицейски коли. Той преброи шест автомобила зад тях, но нито един не беше полицейски. Въздъхна облекчено, завъртя се напред и също като Аника и Али се загледа в не особено красивия пейзаж наоколо, който в крайна сметка щеше да ги отведе до вилата на Магнусен на черноморското крайбрежие. Надяваше се там много от въпросите им да получат своя отговор.

 

 

През три коли и на около стотина метра разстояние зад тях мъж, известен просто като господин Лавджой, барабанеше по волана на взетата под наем кола с късите си и дебели пръсти на стоманолеяр. Макар да беше малко пресилено да се възприема като стоманолеяр, все пак миналото му на работник от Детройт определяше начина му на мислене. Чувстваше се неудобно в костюмите, които му се налагаше да носи, след като отиде във Вашингтон. Още много млад, с припряност, която изглеждаше неуместна за хората около него, побърза да замени кабинета с полева работа. Но сега се чувстваше щастлив и така и не погледна назад.

Специално поиска и, слава богу, успя да получи автомобил с касетофон — една стара, но здрава тойота. Първото нещо, което направи, след като запали колата, беше да сложи касета и да увеличи звука до максимум. Когато началните акорди на „Ангел на злото“ на „Брейкинг Бенджаминс“ прогърмяха оглушително във вътрешността на автомобила, устните му се разтеглиха в доволна усмивка.

Погледът му се съсредоточи върху зила и той видя себе си като някакво крилато създание, което е съзряло плячката си и я преследва, носено от потоците издигащ се нагоре топъл въздух. Следваше я, докато завиваше и лъкатушеше, докато се издигаше и спускаше, и очакваше идеалния момент, в който да й нанесе удар.

 

 

Риет Бороньов придружи дядя Гурджиев на излизане от публичния дом. В асансьора възрастният мъж извади пистолета си и подмени трите патрона, които беше изстрелял по-рано. Бороньов го наблюдаваше със смесица от чувство за превъзходство и мълчаливо одобрение. Фоайето долу изглеждаше студено като хладилник за месо — със сигурност беше по-студено, отколкото навън, където градусите бяха станали по-умерени с напредването на следобеда.

Двамата яки и заплашително изглеждащи агенти на „Тринадесет“ чакаха на ъгъла, пушеха лениво, почти не разговаряха помежду си и, общо взето, се държаха така, сякаш притежават целия квартал. Те едновременно видяха Гурджиев да се приближава и ръцете и на двамата се стрелнаха към джобовете на зловещите им черни палта. Гурджиев вече беше насочил пистолета си към тях и поклати глава. Това ги накара да замръзнат за момент и след това да извадят ръцете си, показвайки ги по начин, който при други хора би могъл да бъде разтълкуван като знак, че се предават, или като умиротворителен жест. Дядя Гурджиев беше сигурен, че при тези двамата не е така.

Бороньов, който вървеше зад възрастния мъж, избра точно този момент, за да се покаже. Колкото и добре да бяха обучени агентите на „Тринадесет“, те не успяха да скрият смайването си. Смущението им беше много забавно за олигарха и той се разсмя, наслаждавайки се на крайно обърканото положение, в което бяха попаднали.

В този миг Гурджиев обърна оръжието си срещу него и го застреля от упор в слепоочието. Смехът на Бороньов се превърна в гъргорещо клокочене и после в шокирана тишина, когато той тежко се строполи върху паважа.

Агентите на „Тринадесет“ едва имаха време да осъзнаят случилото се, когато Гурджиев се обърна към тях:

— Занесете този предател на Ориел Йовович Батчук. Кажете му, че Бороньов е подарък от мен. Кажете му и че може да спре да търси Аника Дементиева. Сега разполага с отговора на въпроса какво прави тя тук, в Украйна.