Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Макклюр/Али Карсън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Last Snow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Ерик Лустбадер. Кървав сняг

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2012

Редактор: Петя Петкова

Коректор: Станка Митрополийска

ISBN: 978-954-733-729-9

История

  1. — Добавяне

12.

— Нарича се сулица или по-рядко джерид — каза Богдан Бойер.

Той беше търговецът на антики, препоръчан от доктор Сосименко. Магазинът му се намираше на „Городецки“, близо до спирка „Майдан“ на метрото. Въпреки това след като боядисаха косата на Али руса и набързо изгълтаха закуската си, им се наложи да отидат до там с кола, защото апартаментът не беше достатъчно близо до станцията на метрото.

Бойер беше дребен мъж с изпито и алчно лице и ръце на закоравял колекционер, които непрекъснато се движеха. Той въртеше отново и отново оръжието на убийството под голяма лупа със светещ флуоресцентен пръстен. Седеше свит на високия си стол и приличаше на Боб Кратчит, прегърбен над изцапаното си с мастило бюро в мрачната си малка килия, както Чарлс Дикенс беше описал подобното му на затвор работно място.

— Сулицата е едно от оръжията, които общо се наричат разцепващи, защото — виждате ли тук колко красив и функционален е върхът с форма на ромб — те са били изковавани, за да пробиват бронята — обясни Бойер, въодушевен от задачата, която му бе поставила Аника. — Това е метателно копие, макар да е служело и за промушване в близък бой, от там идва и прякорът му „промушвачът“. Оръжия като това и доста по-голямото копие за глигани, чийто връх е бил оформен като пика, са били употребявани от руските войници още през хиляда триста седемдесет и осма година в ожесточената битка в Рязанск. Кавалерийските полкове на руските казаци използвали тези оръжия, за да разбият нашественическата армия на татарите. — Той вдигна поглед към Аника. — Интересно е, но не мога да ви дам много за него. Като изключим някои отделни колекционери и вероятно някой музей, няма пазар за тези неща. Освен това не е пълен комплект.

— Пълен комплект ли? — попита Джак, докато държеше под око Али, която тършуваше из претъпкания и твърде топъл магазин. — Какво имате предвид?

— Обикновено сулиците са били по три, прибрани в елаегнус — малък калъф от обработена кожа, който се носел върху левия хълбок. — Той поклати глава. — Без своите братя — или сестри — това копие не струва почти нищо.

— Не искам да го продавам — заяви Аника. — Искам да разбера кой е собственикът му.

— Това може да се окаже трудно — намръщи се Бойер.

Той вдигна телефона и проведе няколко разговора. През това време Джак отиде да намери Али, която беше изчезнала зад една стъклена витрина, пълна с медни чайници и самовари. Откри я да разглежда лист хартия, който не беше компютърна разпечатка. На него имаше списък с доставките, които или бяха заминали през последните няколко дни, или предстоеше да бъдат опаковани и изпратени. До всеки артикул имаше и име. Тя посочи безмълвно към едно име, М. Магнусен, придружено от адрес, написани над артикул със следното наименование: „Три сулици (комплект) в оригинален елаегнус от около 1885 г., осигурени от Дж. Лач. — за незабавна доставка.“ Последното беше отбелязано в червено.

Като видя, че той се затруднява да прочете списъка, Али го накара да се наведе, за да прошепне в ухото му бележката заедно с името и адреса на получателя.

Джак я накара да върне бележката там, откъдето я беше взела, след това я хвана за ръка и я поведе обратно към предната част на магазина.

Бойер тъкмо поставяше обратно слушалката.

— Боя се, че нямах късмет — неискрено се усмихна той.

— Няма значение — намеси се Джак. — Благодаря за времето, което ни отделихте. — Той взе оръжието на убийството и се обърна към Аника. — Закъсняваме за среща. Доктор Сосименко трябва да смени превръзката ти.

Аника спокойно се включи в играта, макар вероятно да беше изненадана не по-малко от Бойер.

— О, да. Така се унесох тук, че напълно забравих за нея. Хайде, скъпа — каза тя на Али, хвана я за ръката и се отправи към вратата, следвана от Джак.

— За какво беше всичко това? — попита Аника, когато вече бяха навън.

— В колата! — отсече Джак. — Бързо!

Подхвърли ключовете на Аника и тя се мушна зад волана, той седна до нея, а Али се настани на задната седалка.

Аника запали, вмъкна се в уличното движение и попита:

— Имаме ли някаква посока или известно време да се въртя в кръг?

— Върти се в кръг — отвърна Джак, докато се взираше напрегнато в страничното огледало.

— Това беше шега, Джак.

— Знам, но искам да се уверя, че не ни следят.

— Добре — рече тя и зави надясно на първия светофар, — предавам се.

— В задната част на магазина Али намери товарителница за сулици с калъф, които трябва да бъдат доставени на клиент на име М. Магнусен.

— Което означава, че Бойер ни излъга — кимна Аника.

— Тогава на кого, по дяволите, се обади той? — попита Джак.

— На СБУ или на ченгетата? — предположи Аника.

— Или може би на този Магнусен, който е поискал от него да следи за всеки, който се появи с копие за пробиване на белия дроб.

— Мислиш, че той е убиецът ли? — каза Али, привеждайки се напред с лице между тях.

— Точно така, ти нали чу Бойер да казва, че само една сулица е безполезна. Магнусен е поръчал нов комплект от копията, защото е използвал едно от своя, за да убие любовницата на Рочев.

— Но защо някой би използвал такова нещо, за да извърши убийство? — попита Али.

— Мислиш ли, че полицията знае какво да търси? — обади се Аника, като отново зави надясно. — Това само ще ги обърка.

— Освен ако — предположи Джак — някой друг, а не полицията, е намерил тялото. Някой достатъчно умен…

— … или достатъчно заинтересован — прекъсна го Аника.

— Да — продължи Джак, — заинтересован да проведе разследването.

— Ето защо — добави Али — той е дал на Бойер инструкции да му се обади, ако някой дойде да разпитва за това.

— Между другото — прекъсна я Джак, — виждаш ли онзи тъмен седан две коли зад нас? Наистина ни следят.

Аника се оказа също толкова умела в отърваването от „опашки“, колкото и Джак. Помисли си, че това е едно от предимствата на обучението й във ФСБ. Ала той така и не можеше да се сети за друго.

Тя прекара следващите десет минути в усилия да приспи бдителността на преследвачите, за да се убедят, че не са били забелязани, преди да мине на червено и така да предизвика цял хор от клаксони и свирещи спирачки. Зави надясно и почти веднага след това наляво в една толкова тясна уличка, че едва не откърти страничните огледала на колата. След като измина една трета от уличката, тя загаси двигателя и тримата зачакаха. Четирийсет секунди по-късно черният седан профуча покрай тях и Аника веднага включи двигателя, пусна съединителя и се отправи към далечния край на уличката, където зави наляво.

— Къде отиваме? — попита тя.

— При колекционера М. Магнусен — заяви Джак и й каза адреса.

— Не звучи като украинско име — отбеляза Али.

— Нито пък като руско, като стана въпрос за това — добави Аника, докато шофираше по оживените улици на Киев.

— Каквато и да е националността му — каза Джак, — изглежда, че той има ясна връзка с отправната ми точка. Сенатор Бърнс е блъснат от кола в Капри, след като е отлетял от тук. Последният човек, с когото се е срещнал, е бил Карл Рочев, чиято любовница беше убита по странен начин със старинно казашко оръжие, а самият Рочев не може да бъде открит никъде. И сега, изглежда, че оръжието е принадлежало на този М. Магнусен.

— Който и да е той — довърши Али.

 

 

Който и да беше Магнусен, той беше богат. Живееше извън града, в един толкова скъп район, че никъде не се забелязваха многоетажни сгради, нито циментови блокове. Вместо това имаше хълмиста обработваема земя, която доста напомняше за селските райони на Вирджиния, запазени от опустошението на съвременните градове. Алеята към имението му беше дълга близо километър и се виеше през горички от борове, които биха скрили напълно къщата откъм пътя дори да беше само на стотина метра разстояние от него. Постройката, която се издигаше на нисък хълм, беше оформена по подобие на английските феодални имения — с две крила, прилепени към голяма централна част, която се изправяше срещу посетителя с широките рамене на войник и с презрението, характерно за магистрат от върховния съд.

— Това място изглежда така, сякаш Кийра Найтли[1] ще се появи всеки момент в теглена от коне позлатена каляска — отбеляза Али.

Джак помисли, че тя не е много далеч от истината. Мястото беше достойно за мъртъв барон или виконт от деветнайсети век. Сградата не светеше и както скоро разбраха, беше здраво заключена.

— В това няма смисъл — каза Али.

Джак помисли, че и това също беше вярно, освен ако Магнусен, след като беше получил предупредителното обаждане от Бойер, не си беше стегнал багажа и не бе излетял от кафеза за този един час, който им бе нужен, за да стигнат дотук. Щеше да им отнеме много по-малко време, ако не ги беше забавил черният седан, който ги следеше. И тогава той, естествено, разбра всичко.

— Магнусен не е тук — заяви Джак. — Целта на опашката след нас не е била да видят къде отиваме, а да ни забавят. Бойер сигурно е отишъл отзад в магазина си в момента, в който ние си тръгнахме, и е видял, че товарителницата не е на мястото си.

— Въпреки това — отбеляза Аника — няма да навреди, ако поогледаме наоколо.

Тръгнаха горе-долу в североизточна посока и направиха пълна обиколка на имота. Сивото, студено и мрачно утро беше пометено от освежаващ вятър от запад, но високо в небето сутрешните облаци все още се носеха под слънцето. Първо стигнаха до една ябълкова овощна градина. Стройните редици от чепати дървета изглеждаха изоставени и запуснати. След това имаше оградена част, която през лятото вероятно изобилстваше от боб, зеле, краставици и марули, но сега беше пуста.

Дотогава вече бяха стигнали зад къщата, приблизително под ъгъл от четирийсет и пет градуса спрямо дясното й крило, в посока обратна на часовниковата стрелка. След като превалиха едно възвишение, те забелязаха вода, която беше малко езерце или голям вир — от мястото, където се намираха, беше трудно да се прецени. Но онова, което ги изненада, беше малкото семейно гробище в съседната низина, засадено с големи плачещи върби, които толкова жадуваха за вода. Тук бяха надгробните камъни на може би четири или пет членове на семейството — всички те предци на Магнусен, както се досети Джак, след като ги огледа. По някаква причина мозъкът му разпознаваше най-бързо буквите „М“ и „С“.

— Баща, майка и брат, струва ми се — каза Али, когато се доближи до него. — На всеки камък е написано мястото, където са умрели, заедно с датата. — Тя присви очи под разсеяната слънчева светлина. — Мисля, че бащата е бил по-стар с десет години, но любопитното е, че макар и двамата с майката да са умрели в една и съща седмица, мястото е било различно. Кой ли е бил умникът? — зачуди се тя. — Може би бащата е направил парите.

В този момент чуха, че Аника ги вика. Обърнаха се и я видяха да стои на отсрещния хълм и да им маха. Джак се зачуди какво ли е открила и закрачи нагоре по лекия наклон, а Али забърза след него.

— Погледнете. — Аника посочи вляво от тях, веднага щом се изкачиха на билото на хълма.

Сега вече Джак знаеше със сигурност онова, което беше подозирал — че Магнусен, пилеейки пари като пиян моряк, беше наредил да построят изкуственото езерце или басейн, защото върху една вдадена навътре във водата ивица земя, която разделяше бистрата вода на две идеално равни половини, имаше каменна пергола — скъпа и безполезна сграда в класически римски стил. Но не постройката бе привлякла вниманието на Аника. По-скоро това беше седящата фигура, потънала в сянката под купола на сградата. От тяхната гледна точка можеха да видят, че фигурата е леко наклонена напред, с ръце на коленете, и изглежда като човек, потънал в дълбок размисъл.

Те се спуснаха по другата страна на хълма и минаха по влажната, покрита с мъх земя около подобните на скелети плачещи върби, чиито клони се извиваха над главите им като плетеница от ревматични пръсти. Заобиколиха края на езерото и тръгнаха по малкия полуостров. От този ъгъл не можеше да се различи нищо от фигурата, освен че принадлежеше на мъж.

— Магнусен? — извика Джак.

Но ако Магнусен беше излетял от кафеза, както беше предположил Джак, то мъжът нямаше да отговори на това име. И той не го направи, а остана в същото положение, потънал в дълбок размисъл.

Приближиха се още по-предпазливо, а Джак, който усещаше неприятно изтръпване по гръбнака, заобиколи фигурата, за да застане пред нея. Той изгледа изпитателно мъжа за момент и след това каза много тихо:

— Али, моля те, остани там, където си!

Любопитството й надделя и тя не можа да се сдържи да не пристъпи още една крачка напред, но все пак нещо в тона на Джак я накара да спре.

— Защо? Какво става?

През това време Аника вече се беше присъединила към Джак пред фигурата, чиито очи бяха вперени в хоризонта. Мъжът седеше върху люлеещ се дървен стол, боядисан в ярки цветове. Заради многото кръв и зеещата дупка в гърдите му в началото беше трудно да се забележи, но горната част на всяко от бедрата му, на мястото, където те се свързваха с таза, беше пробита с по една сулица, която изглеждаше идентична с онази, използвана при убийството на младата жена. Някаква ужасяваща в яростта си сила бе прокарала оръжията през целия мускул и тлъстините, така че краищата им се бяха забили дълбоко в дървото отдолу и бяха приковали жертвата към стола.

— Това е мъжът от снимката в дачата — рече Аника. — Това е Карл Рочев.

Джак коленичи пред поредния пример за варварството на човека.

— Което означава, че главният ни заподозрян в убийството на любовницата сам се е превърнал в жертва на убийство.

— Не че това има някакво особено значение. Стигнахме до задънена улица — въздъхна Аника. — Това убийство не ни обяснява почти нищо.

— Напротив — възрази Джак и се изправи. — Това е доказателство, че смъртта на сенатор Бърнс не е била случайна. Той е бил убит заради нещо, което Рочев му е казал, нещо, което сенаторът е щял да разкаже на някой друг. — Той протегна ръка да докосне едната от дръжките, после размисли и вместо това напъха ръце в джобовете си. — Запушват дупките, от които е изтекла информацията, една по една.

Бележки

[1] Британска актриса, популярна с ролята си в „Карибски пирати: Проклятието на черната перла“. — Бел.прев.