Ерик Лустбадер
Кървав сняг (11)

10.

— СБУ — изкрещя Аника под градушката от изстрели, докато отстъпваха към дачата. — Украинската служба за сигурност — първо стрелят, после задават въпроси. Това е техният метод на действие.

— Очаквали са някой да се покаже — рече Джак — и ние им направихме тази услуга.

Аника затръшна вратата и я заключи. Джак продължаваше да държи Али и я предпазваше с тялото си като с щит от куршумите, които можеха да преминат през дървената врата. Той предаде Али, която неохотно се подчини, на Аника и се затича към камината. Грабна машата, взе една горяща цепеница от огъня и я занесе обратно до антрето, където преобърна с един ритник масата. Керамичната ваза се разби на пода, разсипвайки съдържанието си. Дъждът от куршуми беше спрял, но гласовете на агентите на СБУ ставаха все по-силни, докато те се приближаваха към верандата. Джак ритна сушените цветя към предната врата, като се увери, че шишарките се виждат добре.

Сетне пусна горящата цепеница върху леснозапалимата купчина. Смолата в шишарките пламна със свистене и те избухнаха в пламъци. Почти веднага боята по вратата започна да се бели, да пуши и да тлее. Скоро след това дървото се запали. Джак откъсна завесите от най-близкия прозорец и хвърли и тях върху кладата.

— Аника, запалката ти! — извика той. — Трябва ми течността.

Тя кимна, порови в чантата си и извади запалката. Отви винта на дъното й и изсипа газта върху завесите, след което отстъпи, когато пламъците изригнаха нагоре с такава сила, че започнаха да облизват тавана. Горещината беше много силна. Боята навсякъде се белеше и топеше. Масата също гореше.

— Да тръгваме! — извика той, сграбчи ръката на Али и с Аника, която ги следваше по петите, се затича през къщата. В затъмнената кухня нареди на Аника: — Отведи Али в килера и отвори прозорчето. Пред него има висок жив плет.

Аника кимна разбиращо.

— А ти?

— Ще ви последвам — отвърна той и се усмихна окуражаващо на Али. — Тръгвайте! Сега!

Изчака, наблюдавайки през отворената врата на килера как Аника отвори прозореца и се прехвърли през него. След това се обърна и помогна на Али да се качи на перваза. Джак започна да рови из чекмеджетата, докато намери фенерче и ролка черен изолирбанд. Фенерчето беше военен модел — голямо и тежко, с дебело водоустойчиво покритие. Той го закрепи към края на дръжка на метла с помощта на изолирбанда. След това постави два стола срещу вратата и сложи това импровизирано устройство на най-горните летви на облегалките на столовете, на височината, на която според него човек би държал фенерчето, ако влезеше през вратата. Извади щепсела на тостера, след което предпазливо допълзя до вратата и върза края на шнура на тостера за дръжката й. После отключи и внимателно вдигна резето на бравата. Допълзя обратно до фенерчето, като по пътя развиваше кабела.

От предната част на дачата се чуваха трясъци. Или хората от СБУ се опитваха да си пробият път през пламтящата входна врата, или се мъчеха да влязат през същия отворен прозорец, през който се беше прехвърлил и Джак. И в двата случая времето му беше изтекло.

Дръпна шнура, завързан към вратата, която се отвори навътре. Той включи фенерчето и лъчът светлина се изстреля в нощта. Веднага се раздадоха изстрели откъм хората, за които той предполагаше, че са се разположили от задната страна на дачата.

Той пусна кабела и се измъкна през кухнята в килерчето, прекачи се през отворения прозорец към мястото зад плета, където приклекнали го очакваха Аника и Али. Дори иззад прикритието си те усещаха мириса на огъня и ако протегнеха врат, можеха да видят пламъците, които се изстрелваха към притъмнялото небе.

Джак ги поведе през страничната част на плета, която беше най-отдалечена от дачата и от мъжете, които вероятно вече връхлитаха през задната врата с проблясващи оръжия. От тази страна на къщата имаше съвсем малко празно пространство, преди дърветата да се изправят като черна стена, която изглеждаше толкова непроницаема, сякаш беше от камък. Джак метна Али на рамото си и се затича приведен през откритото пространство към вечнозелените храсти. Зад него Аника не изоставаше.

Почти беше стигнала до първите борове, когато някаква черна фигура профуча през откритото пространство и я събори върху земята. На зловещата непостоянна светлина на разрастващия се пожар Джак видя как мъжът се опитва да се качи отгоре й. Той имаше пистолет, но Аника го изби с ръка. Мъжът се беше надвесил ниско над нея, задъхан като ловджийско куче. Светлината от огъня осветяваше издълженото му вълче лице. Джак видя оголените му зъби, здраво стиснати от усилието да я усмири.

Аника ритна нагоре и успя за момент да наруши равновесието му, но не можеше да преодолее тежестта му и той й нанесе силен удар по челюстта. Джак видя да се появяват капчици кръв, които на слабата светлина изглеждаха черни като катран.

— Не мърдай от тук — прошепна той на Али.

— Джак! — извика тя с широко отворени очи.

Той стисна за миг рамото й.

— Каквото и да се случи, стой при дърветата.

Главорезът от СБУ се готвеше да замахне с юмрук, за да нанесе още един силен удар, а Джак тъкмо излизаше измежду дърветата и се отправяше към него, когато Аника заби дълбоко в гърдите на мъжа стрелата или копието, или каквото там оръжие Карл Рочев бе използвал, за да убие любовницата си. Очите на агента се отвориха широко от изненада и болка и вдигнатият му юмрук се отпусна. В следващия миг Джак стигна до него, избута го встрани от Аника и й подаде ръка да се изправи.

— Хайде да вървим — подкани я той, докато тя се навеждаше над тялото.

Видя как пистолетът на мъжа изчезна в джоба й и в следващия миг ръцете й вече бяха заети с друго.

— Какво правиш, по дяволите?

Беше стъпила с единия си крак върху гърдите на мъжа, а ръката й стискаше дръжката на оръжието, забито в него.

— За бога! Остави го!

— Не — отвърна тя. — Трябва да вземем това с нас.

С голямо усилие тя успя да измъкне острието с форма на ромб от плътта и дрехите на убития.

След това те се скриха в гъстите сенки на гората и затичаха далеч от горящата дача и заобикалящия я отряд от агенти на тайните служби.

 

 

Благодарение на дислексията си Джак успя да ги преведе безпогрешно през горския лабиринт. На отиване, докато вървяха по алеята, в съзнанието си той беше създал триизмерна карта на пространството, заобикалящо дачата. Колата им беше точно там, където я бяха оставили, скрита под преплетените клони на канадската ела. Джак направи знак на двете жени да се снишат и те приклекнаха, докато той се ослушваше и оглеждаше за нещо необичайно. Именно отсъствието на враната го бе предупредило, че наоколо има хора. Птицата никога не би изоставила гнездото си, освен ако не е била подплашена от потайното придвижване на едри същества по земята.

Въпреки всичко накара Али и Аника да останат по-назад, докато той предпазливо вървеше напред с приведено и напрегнато тяло и пистолет в ръка. Приближи се до колата, отвори задната врата и вкара дулото на оръжието вътре, но там нямаше никой. Той се качи в автомобила и пъхна оръжието зад облегалката на шофьорската седалка. Колата беше празна. Провери скоростния лост и намери клечката за зъби точно както я беше оставил. Въздъхна облекчено. Никой не беше влизал в колата. Все пак провери и багажника, преди да даде сигнал на Али и Аника, че е безопасно да се приближат.

Той прегърна Али и я вкара в колата. Обърна се и отново внимателно огледа гората, докато Аника се надигна и се затича към тях. Той видя слаб отблясък сред дърветата и в същия момент се разнесе изстрел, който накара тялото на Аника да се завърти. Тя падна. Джак стреля в движение три пъти, сграбчи я, изправи я на крака, обгърна с ръка тънката й талия и я довлече до колата. Докато я настаняваше на задната седалка, успя да види раната, която, съдейки по размера, бе причинена от куршум на пушка. Настани се зад волана и в този момент в тесните пролуки между канадските ели и боровете започнаха да проблясват лъчите на прожектори.

Завъртя стартера, включи на скорост и подкара бързо по пътя, без да пуска фаровете. В огледалото за задно виждане видя как фигурите бързо изостават, когато натисна до дупка педала на газта. Проехтяха няколко изстрела, но те или бяха неточни, или колата беше вече извън обсега им. За момент се зачуди защо снайперистът, който беше прострелял Аника, не бе стрелял отново. Със сигурност бяха в обсега му.

— Али — каза той, докато шофираше нагоре по хълма, — виж раната на Аника.

Без да пророни нито дума, Али се премести на задната седалка и се наведе над лежащата там Аника.

— Ранена е в ръката — докладва Али.

Джак хвърли поглед към огледалото. Лицето на Али не трепваше и тя не извърна очи. Когато се изкачиха на възвишението, той включи фаровете и започна да търси отбивка или кръстопът. Пътят се простираше напред без никакво движение. Джак знаеше, че това няма да продължи дълго. Вероятно в този момент СБУ съобщаваха техните координати по радиостанция. Затова беше наложително да се махнат от този път и да сменят посоката веднага щом е възможно.

— Аника — повика я Джак, — как се чувстваш?

— Мисля, че нямам нищо счупено. — Гласът й беше слаб и изтънял, сякаш идваше отдалече. — Раната е само повърхностна.

— Въпреки това трябва да спрем кървенето.

— Познавам един лекар в Киев — отвърна тя и му каза какъв е адресът и в коя част на града се намира.

Джак даде знак на Али и тя се върна на предната седалка.

— Картата, която взех от офиса за коли под наем, се намира в жабката — обясни той.

Нужни й бяха няколко минути, докато открие улицата, която беше посочила Аника. След това проследи пътя им обратно до мястото, на което се намираха в момента. Тъй като Али беше играла ролята на навигатор на излизане от града, сега не й беше трудно да планира откъде да минат.

— Има отклонение някъде през следващите петстотин метра — обяви тя. — Трябва да направиш ляв завой и след това да караш около пет километра. На светофара отново завиваш наляво и тогава ще се насочим обратно към града.

 

 

Киевският квартал „Харковски“ се намираше в южния край на левия бряг на река Днепър. Беше сравнително нов квартал, построен едва през осемдесетте години на двайсети век. Имаше много езера и плажове. Заради превъзходната почва от двете страни на улиците имаше по някое и друго дърво. Редиците от сгради бяха съвременни и многоетажни. Доктор Сосименко живееше в един от тези комплекси с апартаменти, построени в западен стил, които на практика не се отличаваха помежду си.

Жилището на Сосименко се намираше на партера, което беше голям късмет, защото Аника бе окървавена като заклано прасе. Али беше откъснала ръкава на ризата си, за да стегне ръката точно над раната, и сега тя кървеше едва-едва, но цялата лява половина на дрехите на Аника вече беше подгизнала от кръв.

При звука от звънеца лекарят отвори вратата. Очите му се разшириха, когато видя облегнатата върху ръката на Джак Аника. Сигурно и преди я беше виждал в подобно състояние, защото след първоначалната му реакция на изненада той им кимна да влязат вътре, без да губи време да се представят един на друг или да задава въпроси какво се е случило. Беше ясно, че онова, което вижда, е огнестрелна рана.

— Нека да я вкарам в кабинета — каза той на руски.

Беше дребен, закръглен мъж, облечен в костюм с вратовръзка въпреки късния час. Имаше топчест нос, румени бузи и малка червена уста. Беше плешив, като се изключи ивицата червеникаво кафява коса над ушите. Той преведе Аника през покритата с килим всекидневна към коридор, водещ към задната част на апартамента.

— Настанете се удобно — извика им той през рамо. — Разбирате ли какво ви казвам?

— Говоря руски — отвърна Джак.

— Добре. В кухнята има храна и напитки. Моля, чувствайте се свободни да се самообслужите.

След тези думи той влезе заедно с Аника в кабинета и затвори вратата след себе си.

— Добре ли си? — обърна се Джак към Али.

— Бих пийнала нещо.

— Какво по-точно? — попита Джак и се отправи към кухнята, която се намираше зад сводеста врата във всекидневната.

— Няма значение — водка, каквото и да е — отвърна Али.

Тя отиде в банята да се почисти и когато се върна, Джак беше сложил две чаши водка с лед върху масичката за кафе до износения кафяв диван във всекидневната. Рафтовете върху две от стените бяха запълнени с дебели учебници, разделени от богато разнообразие от старинни часовници, порцеланови вази и медни чайници. На третата стена бяха окачени картини — портрети на властно изглеждаща жена, може би покойната съпруга на лекаря, и на един юноша, който или беше негов син, или вероятно бе самият той на младини. Тежките завеси бяха дръпнати за през нощта и вътре беше горещо като в сауна. Джак свали палтото си, защото вече се потеше, а Али се тръшна върху дивана.

— Не си ли гладна? — попита той, докато я гледаше как отпива от алкохола.

— Всяко нещо по реда си — отговори тя с възможно най-твърдия тон, на който беше способна.

Той мина по килима, наведе се над нея, взе чашата й и я остави върху масата.

— Как се чувстваш?

Очите й се взряха в лицето му.

— Всъщност има ли някакво значение?

— Защо казваш това?

Тя сви рамене, отпи голяма глътка от водката си и направи гримаса.

— Господи! Това е ужасно, защо изобщо го пият?

— За да премахнат болката.

Тя обърна глава за момент, сякаш си беше спомнила нещо важно.

— „Трябва да създам система или да бъда роб на нечия чужда“ — цитира тя редове от стихотворение на Уилям Блейк, което Ема много обичаше. — „Работата ми не е да разсъждавам и да сравнявам; работата ми е да създавам.“ Когато кажа това, знам, че тя е все още тук, с нас, и че по някаква причина не ни е изоставила. Защо това е така, Джак? Дали защото имаме още какво да научим от нея, или защото тя има какво да научи от нас?

— Може би и двете — отвърна той.

— Виждал ли си я, чувал ли си я? Обеща да ми кажеш, ако се случи.

Джак прехапа устни, припомняйки си звученето на гласа на Ема в главата си, докато изпадаше в безсъзнание.

Обезпокоена от колебанието му, Али настоя:

— Случило се е, нали? Защо не искаш да ми кажеш?

Джак отпи голяма глътка от водката и почувства как тя се стече като течен огън до стомаха му, който започна да гори, сякаш е нажежена фурна.

— Донякъде това е причината Аника да е тук, с нас. Двама души се опитваха да я убият. Намесих се и ме удариха така, че почти загубих съзнание. — Нямаше намерение да й казва, че е застрелял Иван. — Тогава чух Ема, тя ме викаше. Чувствах се толкова близо до нея — по-близо, отколкото някога съм бил. — Джак мъчително си пое въздух. — Мисля, че бях близо до смъртта. Гласът й ми показа обратния път. — До онази опръскана с кръв уличка зад „Горски пожар“, помисли си той, но не го изрече на глас.

— О, Джак! Значи тя наистина е тук с нас.

— Да, но по начин, който не мога да се престоря, че разбирам.

— Тя се грижи за нас и ни защитава — каза Али и от гърдите й се отрони дълга въздишка.

Изпаренията от водката се надигнаха в хранопровода му.

— Не мисля, че е разумно да се осланяме на това.

Али поклати глава, сякаш за да се отърси от думите му.

— Веднъж ти казах, че докато растях, се чувствах като в клетка — имаше толкова много правила и предписания, толкова много неща, които като дъщеря на бързо издигащ се политик ми беше забранено да правя. Единственото, което можех да сторя, бе да гледам с копнеж през решетките и да се опитвам да си представя какъв е истинският свят. И тогава се появи ти и аз започнах да разбирам какъв е той. Започнах да разбирам този цитат от Блейк и защо Ема толкова го обичаше.

Вратата в края на коридора се отвори и се появиха Аника и доктор Сосименко.

— Джак — продължи Али с известна настойчивост в гласа, защото времето им насаме вече изтичаше, — тук, вън от клетката, ми харесва.

— Дори и когато изповръща червата си?

Тя кимна.

— Както и когато се криех в гората или пък когато връзвах ръката на онази. Особено тогава, защото можех да дишам, без да усещам болка в гърдите. Така знам, че съм жива.

Джак, който забеляза, че за пръв път тя не беше нарекла рускинята „смахната кучка“, се изправи да посрещне Аника и да благодари на доктор Сосименко. „Стъпка по стъпка“, помисли си той.

— Раната беше чиста — обяви лекарят веднага щом двамата с пациентката му влязоха във всекидневната. — И благодарение на превръзката количеството загубена кръв беше приемливо. Почистих всичко, превързах раната и бих на Аника инжекция с антибиотици. Освен това й дадох малко болкоуспокояващи и антибиотици, които трябва да взема два пъти дневно през следващите десет дни и нито ден по-малко. — Той се обърна към Аника, чиято лява ръка беше стегната в превръзка през рамото. — Нали разбра какво казах?

Тя кимна, усмихна се и го целуна по бузата.

— Благодаря ти!

Той цъкна с език и се обърна към Джак:

— Моля, грижете се за нея, защото тя самата не се справя особено добре.

— Ще се постарая — отвърна Джак.

— Добре тогава — каза доктор Сосименко и енергично потри ръце.

— Има и още нещо — обади се Аника, като нагласи ръката си в превръзката.

Доктор Сосименко се усмихна тъжно и рече на Джак:

— При милата ми Аника винаги има и още нещо. Тя е като онзи американски детектив, как му беше името — Коломбо. Той ме разсмива и е толкова умен!

— Чудя се дали би имал нещо против да ни дадеш името и адреса на твоя търговец на антики — невъзмутимо продължи Аника.

— Няма проблем — отговори лекарят и отиде в кухнята, където порови в няколко чекмеджета, след което се върна с един малък бележник. — Да не си решила да започнеш да колекционираш чайници?

— Намерих нещо, което може да е старинно руско оръжие. Бих искал някой да го идентифицира.

— Разбира се, че ще е оръжие — кимна той. — Какво друго би могло да те привлече, скъпа моя? — Той се ухили. — В този случай ще ти трябва Богдан Бойер. Той е турчин, но английският е първият му език, което ще улесни нещата. Специалист е по много работи, включително и оръжия.

Той написа с химикалка няколко реда в бележника със стегнат почерк. След това откъсна най-горния лист и го подаде на Аника.

Тя му благодари, сгъна и прибра листчето хартия.

— Отваря в десет сутринта и нито миг по-рано. Кажи му, че сте мои приятели, и тогава няма да се опита да ви вземе повече пари.

— Имаш вземане-даване с търговец, който е непочтен? — Аника изглеждаше потресена.

— Богдан не е непочтен — педантично я поправи доктор Сосименко. — Той взема повече пари, когато мисли, че може да му се размине. Това означава просто да си бизнесмен.

 

 

Апартаментът, за който Игор им беше осигурил ключ, се намираше във „Винохрадер“. Този квартал беше по-стар, но заради красивия му парк атмосферата в него беше по-приятна и гостоприемна от тази в повечето нови квартали както например „Обелон“. Самият апартамент имаше предимството, че беше на висок етаж, и така прозорците на всекидневната му гледаха към парка. Стаите не бяха големи, но бяха достатъчни за нуждите на тримата, които в момента се свеждаха до това да си вземат душ и да поспят.

Паркетът проскърцваше под краката на Джак, но не по онзи зловещ начин, сякаш се намира в обитавана от духове къща, а успокояващо като звука от огъня зад решетката на камина, който приятно пропуква в горящите цепеници. Този удобно обзаведен апартамент, боядисан в топлите нюанси на бисквитено жълто и кафяво, създаваше усещането за благо присъствие, сякаш принадлежеше на дядя Гурджиев. На стените имаше рисунки на гъвкави голи тела и млади лица, изпълнени с неуместна мъдрост. Над единия край на дивана, който се намираше до стената срещу прозорците, имаше изображение на тибетска мандала. Дебели завеси висяха от двете страни на прозорците, които бяха покрити с транспаранти, насочващи светлината от улицата нагоре към гипсовия таван с орнаменти на листа. Жилището беше безукорно чисто, нямаше и прашинка.

По взаимно съгласие първа в банята отиде Али. Тя тъкмо беше излязла изпод душа, бе увила кърпа около дребното си тяло и унило се чудеше дали някога изобщо ще изглежда по-възрастна, отколкото е в момента, когато вътре влезе Аника.

— Надявам се, че не ти преча — каза й тя.

Али се обърна настрани, за да избърше запотеното огледало.

— Вече е твърде късно за това.

— Имам чувството, че съм покрита със слоеве пот, мръсотия и кръв. Умирам да си взема душ, но доктор Сосименко каза, че не трябва да мокря превръзката.

— Защо не попиташ Джак? Сигурна съм, че много искаш да го вкараш под душа със себе си.

— Чудех се дали ти не би ми помогнала. — Аника затвори вратата зад себе си.

— Аз?

— Да, Али, ти. — Аника изрита обувките си и започна да опипва непохватно гърба си, опитвайки се да намери ципа на съсипаната си рокля. — Но първо трябва да се съблека, което, както се оказва, е ужасно трудно с една ръка.

Тя се обърна.

След като се увери, че кърпата й е здраво стегната, Али смъкна ципа на роклята и помогна на Аника да я свали. Наложи се да дръпнат превръзката встрани и Али видя в очите на Аника да напират сълзи.

— Добре ли си?

Аника кимна, но внезапната болка я принуди да стисне устни.

Али се протегна, пусна водата и след това откопча сутиена на Аника.

Рускинята събу прашките си и пристъпи встрани, а след като се облегна на мивката, свали скъсаните си и мръсни дълги чорапи.

Тя несръчно прекрачи през ръба на ваната, като протегна лявата си ръка покрай завесата на душа. Али откъсна и другия ръкав на вече съсипаната си риза и го уви около превръзката, за да я запази напълно суха.

После наклони огледалото, докато отражението на Аника се появи в него — гладката и блестяща страна на врата й, кичурите коса, залепнали върху порцелановата й кожа. Имаше нещо дълбоко интимно в това да наблюдаваш как някой сапунисва голото си тяло, сякаш не подозира за присъствието ти, и изражението на лицето му е едновременно отпуснато и съсредоточено, все едно медитира. Дори когато индивидуалността е скрита зад броня, тя се разкрива под внимателния поглед. Върхът на езика на Аника мърдаше леко между устните й, докато тя се бе съсредоточила да се насапуниса с една ръка, без да се подхлъзне.

— И така, каква е историята ти? — попита толкова внезапно Аника, че Али се стресна, сякаш някой я е хванал да пуши в леглото.

— Нямам история.

Това беше автоматична защита и Аника веднага го разбра.

— Глупости! Всеки има история. Защо изглеждаш седем години по-млада, отколкото си?

— Базедова болест — отвърна Али, като мислеше, че се е отървала лесно. — Тя обърква растежа и развитието.

— Значи цял живот ще изглеждаш като на петнайсет?

Али отново се стресна, защото въпросът повтаряше като ехо нейните собствени мисли.

— По дяволите, не! Поне се надявам, че не.

— Защо не? Мисля, че това донякъде е готино. Всички около теб ще стареят. — Аника се засмя. — Само си помисли, когато дъщеря ти стане на петнайсет, хората ще ви мислят за близначки.

По някаква причина Али не намери това за забавно и го заяви доста категорично.

— И така, връщаме се отново на първоначалния ми въпрос — каква е историята ти? — Аника се извърна леко и така опъна още ръката, която Али пазеше да не се намокри. — Съвсем сигурна съм, че не е базедовата болест, от която страдаш — преодоляла си я преди години.

— Как би могла да знаеш това?

— Говориш за нея без колебание. Но има и нещо друго, нали? Над теб сякаш е надвиснала някаква сянка.

— Не зная за какво говориш.

Али видя как отражението на Аника сви рамене.

— Възможно е и да е така, но се съмнявам. — Тя се опита да извърти ръката си. — Хей, няма да успея да си измия гърба, защото не мога да се завъртя.

Али изруга, разви кърпата си и след като дръпна завесата, стъпи с единия крак под душа. Взе сапуна, който й подаде Аника, и с бързи кръгови движения насапуниса гърба й. Аника премести малко душа и наведе глава, така че водните пръски да стигат и до гърба й. По него имаше поредица от вертикални белези.

— Какви са тези неща? — попита Али.

— Точно такива, на каквито ти приличат — гласеше лаконичният отговор на Аника.

— Готова си. — Али върна сапуна в сапунерката и като продължаваше да поддържа лявата ръка на Аника изправена, излезе обратно на плочките.

Малко след това Аника спря душа. Тишината в малкото помещение изглеждаше оглушителна. „Ау, много е красива“, помисли си Али миг преди да подаде хавлиена кърпа на рускинята.

Докато Али повторно се увиваше в кърпата си, Аника каза:

— Имаш красиво тяло.

— Не е вярно.

— Кой ти го каза?

— Достатъчно е да се погледна в огледалото.

— Кажи ми, някога била ли си с момче?

— Да съм била? Имаш предвид в библейския смисъл? Искаш да кажеш дали са ме чукали? — Али поклати глава. — Господи, не!

— Защо „господи“? Какво общо има Господ с това?

— Това е просто израз.

Аника поклати глава.

— Вие, американците, с вашата религия. — Тя започна да си суши косата. — Знаеш ли, с тази късо подстригана коса ми напомняш на Натали Портман.

— Стига бе, това са глупости. — Али се огледа критично в огледалото.

— Защо бих те излъгала?

— Мога да се сетя за няколко причини.

— Предполагам, че всички те са свързани с Джак.

Али не можа да се сдържи да не се засмее и тогава Аника също се засмя. Али видя, че другата жена се затруднява да избърше гърба си. Без да се налага да я молят, тя хвана края на кърпата й и започна да попива капките вода.

— Не се безпокой, вече не ме боли.

Въпреки това Али продължи внимателно да суши гърба й. Белезите я накараха да се замисли за жестокостта, болката, разпадането, загубата и, неизбежно — смъртта.

— Имах приятелка. — Думите излязоха сами от устата й, преди да е осъзнала, че ги изрича. — Ема. Тя беше дъщеря на Джак. Беше най-добрата ми приятелка в колежа. Загина в края на миналата година. Удари колата си в едно дърво.

— Това е ужасно. Беше ли с нея?

Али поклати глава.

— Тогава и аз щях да съм мъртва — каза тя и си пое дъх — или може би, ако бях с нея, щях да я спася.

— Значи за това става дума. — Аника се обърна с лице към нея. — Изпитваш чувство на вина, че си оцеляла.

— Не знам какво, по дяволите, изпитвам — отчаяно възкликна Али.

— Два дни преди седемнайсетия ми рожден ден се забавлявахме с гаджето ми и най-добрия ми приятел — започна да разказва Аника. — Водех ги от купон на купон и все повече се напивахме. И изведнъж, когато се качвахме в колата, за да отидем на поредния купон, реших, че ми е омръзнало. И до днес не знам какво се случи. Сякаш беше щракнал някакъв ключ и видях трима ни от друга гледна точка. Сякаш се носех над тялото си и просто безстрастно наблюдавах случващото се. Внезапно осъзнах колко глупаво е всичко това — ходенето по купони, пиянството, повръщането, за да пиеш отново. Какъв беше смисълът? Затова реших, че за тази нощ ми стига. Гаджето ми се съгласи, без съмнение защото не искаше да пропусне възможността да се качи отгоре ми, но приятелят ми Юрий, който беше „царят на купона“, нали такъв е изразът, беше готов за още.

Али усети страшно предчувствие в стомаха си, ужасяващо надигане на мрачни и опасни мисли, които носеха в себе си отровните семена на самоубийството.

— Да.

— Само аз имах кола, така че Юрий каза, че ще върви пеша до следващия купон. Молих го да не го прави, но той настояваше — мястото не беше далеч. Той каза, че така ще изтрезнее достатъчно от нощния въздух, за да се наслади на удоволствието да се напие отново.

Аника се изправи пред огледалото, както преди малко беше направила Али.

— Това беше последният път, в който видях Юрий жив. Блъснал го камион, който се движел с висока скорост. Казват, че изхвръкнал на шест метра височина във въздуха. Можеш да си представиш какво е останало от него, когато се е приземил. — Тя поклати глава. — Питах се отново и отново какво би се случило, ако не се бях прибрала у дома, ако бях закарала трима ни на следващия купон? Нямаше ли Юрий да е още жив?

— Или колата ви можеше да бъде ударена от камиона и всички да загинете.

Аника се втренчи сурово в отражението си в огледалото. След това кимна. Когато се обърна, видя, че Али плаче открито и неконтролируемо. След известно време се успокои. Когато понечи да развие ръкава на ризата си от превръзката, Аника я спря.

— Недей — каза тя. — Искам да остане.