Ерик Лустбадер
Кървав сняг (4)

3.

Снегът беше спрял и луната се опитваше колебливо да се покаже, но вятърът се бе усилил и сега въртеше и вдигаше снежинките, които се бяха натрупали по улиците или в основите на каменните стени, и ги запращаше право в лицето на Джак с такава сила, сякаш бяха зрънца пясък. С ръце, заврени дълбоко в джобовете на палтото му, и с приведени рамене срещу почти арктическия студ, той пресече по диагонал Червения площад и се отправи към „Горски пожар“, чийто адрес беше получил от злобния портиер на излизане от хотела.

— Пазете си портфейла, господине — бе казал портиерът, докато пишеше върху лист хартия.

— Просто ми кажи адреса — беше настоял Джак, без да обръща внимание на безполезния лист.

Докато вървеше към асансьора на най-горния етаж, беше срещнал погледа на Али, която се бе облегнала на вратата на стаята си и пушеше цигара с карамфил — едно от новите й увлечения.

— Отивай да си лягаш — беше й рекъл той.

В отговор тя бе издишала облак ароматен дим.

— Ще го направя, когато и ти го направиш.

Когато бе проследил погледа й, бе разбрал, че тя гледа към пистолета „Зиг Зауер П250“, затъкнат в колана му, и бе напъхал оръжието по-надолу.

Вратата на асансьора се бе отворила.

— Няма да се бавя — бе я уверил той.

— Ще те изчакам — беше му казала тя, докато той влизаше в асансьора. — Така ще можеш да ми разкажеш къде си ходил.

Вратите се бяха затворили, скривайки от погледа му загадъчната й усмивка. Джак поклати глава и се зачуди какво ли ще е нужно, за да изкара от душата й мрака, оставен от времето, прекарано в затворничество. Може би никога нямаше да преодолее онова, което й бяха сторили. Кой знае какви психически поражения й бе нанесъл умният, но побъркан Морган Хер? Кой можеше да каже колко дълбоко стигаха те? Не и армията от психиатри, които накрая я бяха пуснали под попечителството на родителите й, защото тя или иронизираше терапевтите, които се бяха опитали да я накарат да сподели кошмарното си преживяване в ръцете на Хер, или просто не им обръщаше внимание. Единственото сигурно нещо беше, че за щастие той не я бе изнасилил. Но какво точно й беше сторил? Това беше големият въпрос.

Сградите, осветени отдолу с прожектори, изглеждаха още по-монументални на фона на небето с цвят на мастило, опръскано с мляко. Мракът придаваше на подобните на лукови глави куполи приказен вид, който не съответстваше с мрачната история на постройките. Но пък тази история, както съвсем правилно бе посочила Али, е била пренаписвана отново и отново, едва ли не всеки ден. Той вървеше бързо, но не с наведена надолу глава, както правят повечето хора в такова неприятно време. Вместо това се оглеждаше за Иван и Милан, макар да беше сигурен, че те бяха излезли от хотела още преди той да успее да се облече. По-важното обаче беше да открие Аника, защото тогава можеше да я спре, да й каже за онова, което беше дочул, и да й попречи да влезе в капана, който й бяха приготвили. Но с изключение на една слаба старица с извит гръб като на улична котка той не видя никого.

За момент си зададе въпроса какво, по дяволите, прави. Беше тук по работа. Очакваше го чартърен полет, който да го отведе до Украйна по искане на Карсън. Изглеждаше пълна лудост да върви посред нощ през Червения площад към клопка, поставена от двама убийци на мафията, за агент на ФСБ. Част от него казваше, че Аника може и сама да се грижи за себе си, но една друга, по-дълбока част — онази, която живееше в постоянен страх след смъртта на дъщеря му — настояваше, че ако не се намеси, на сутринта щяха да я намерят мъртва, с куршум в тила. Ако се намираше в Америка, можеше да се обади на полицията, но самата Аника беше подчертала, че това е Русия, а правилата на играта тук често нямат нищо общо със закона. Трябваше да свикне с тази нова реалност за времето, което щеше да прекара тук.

Но в момента имаше по-голям проблем. За Джак настоящето винаги се смесваше с миналото. Какво би станало, ако той не беше твърде зает с обиск за наркотици и бе изслушал Ема, когато тя му се бе обадила за помощ? Дали тогава дъщеря му пак щеше да изгуби контрол над колата си? Щеше ли да излезе от пътя и да се удари в дървото? Естествено, той никога нямаше да разбере това, но можеше да се постарае нищо такова да не се случва отново. Знаеше, че не му влиза в работата да спасява Аника — той едва я познаваше. Знаеше, че онова, което се опитва да направи, най-вероятно е глупаво, и въпреки това не можеше да не го стори. Знаеше, че тя щеше да умре — никога нямаше да може да си прости, ако позволеше това да се случи.

В отсрещния край на Червения площад Джак откри улицата, която се казваше „Тверская“, и веднага забеляза входа на нощния клуб заради тълпата от млади хора и опашката от бомбили — циганските таксита, които обикаляха Москва и задръстваха трафика. Те или едва пълзяха, залепени едно за друго, в очакване някой пътник да се хване на въдицата, или когато вече бяха намерили такъв, профучаваха на път за дестинацията си със скорост, от която можеше да ти се завие свят. В такива моменти бяха като тиктакащи бомби — от там идваше името им.

Той подмина навалицата пред входа, заобиколи сградата и се приближи предпазливо към уличката, където Иван и Милан дебнеха в очакване на Аника. Предположи, че бяха успели да я примамят тук, защото тя вероятно мислеше, че ще може да научи повече от Иван за начина на действие на Измайловската групировка, докато той лежи умиращ. Очевидно това беше причината, иначе тя вече се бе откачала да го използва. Може би беше твърде ниско в йерархията, за да й върши работа. Беше извлякла от него каквото можеше, след като бяха правили секс, и сега беше готова да продължи нататък или, по-точно, нагоре.

В началото на уличката той извади своя зиг зауер и спря за миг, да привикнат очите му към мрака и същевременно да остане скрит за Иван и Милан. Трябваше да ги накара да излязат от тъмнината или ако това не станеше — да разбере къде са се скрили. Докато очите му свикваха с тъмното, мозъкът му започна да си изгражда триизмерна представа за уличката заедно с вратите, прозорците, двата очукани контейнера за боклук, подпрени на стената на сградата, купчините отпадъци, събрани в завързани найлонови торби, покрития с много петна асфалт, осеян с употребявани презервативи и хартиени кърпички измежду малки преспи пожълтял сняг там, където все още не бе покрит с черна кора от сажди.

Настрои слуха си не само за всякакви звуци, издавани от двамата престъпници, но и за тракането на високите токчета на Аника. Внезапно осъзна, че те едва ли щяха да й помогнат много в хлъзгавата уличка. Всъщност щяха само да й пречат. Вече беше запаметил цялата сцена и бе преценил, че най-вероятното място, откъдето Иван и Милан щяха да нападнат, бе пространството между двата контейнера за боклук. Макар да беше тясно — особено за човек с размерите на Иван, — то имаше двойното предимство, че беше изцяло в сянка и не се виждаше и от двата края на уличката.

И точно в това беше проблемът, защото в далечния край на улицата се появи колеблива сянка, която почти веднага изчезна. Джак знаеше, че това най-вероятно е Аника. За момент се зачуди дали да не изтича около сградата и да стигне до нея, преди да е влязла в уличката, но след това я видя да се движи на променливата светлина. За момент благодарение на ярката светлина от улицата зад нея дори различи силуета й, който премина за миг и изчезна, сякаш принадлежеше на дух.

Сега Джак нямаше друг избор, освен да влезе от другия край на уличката и да се надява да привлече вниманието на Аника, преди Иван и Милан да са я нападнали, и така да не му се налага да използва пистолета си. Докато вървеше към контейнерите и Аника, той забеляза парче тръба. Беше пластмасова, а не метална, но щеше да свърши работа. Вдигна и размаха бялата тръба във въздуха, за да привлече вниманието на Аника. Успя да го направи, но тази стратегия се оказа погрешна, защото хем я уплаши, хем отклони вниманието й от Иван и Милан, които изскочиха от мястото си между контейнерите, щом чуха тракането на токчетата й по асфалта.

Джак видя матовия проблясък на деветмилиметровия пистолет на Иван и хвърли по него парчето тръба. То го удари в рамото и той обърна гръб на Аника, като същевременно успя да стреля по нападателя си. Джак бързо се наведе и също стреля. От позицията си той видя, че Аника държи в ръка една от обувките си. Тя стовари върха на токчето върху главата на Милан, малко над мястото, където започваше косата му, и той полетя със сумтене назад към тухлената стена.

Когато чу вика на другаря си, Иван изстреля още един куршум, най-вероятно за да държи Джак на разстояние, и след това се обърна отново към Аника. Тъкмо насочваше пистолета си към нея, когато Джак му се нахвърли. Когато двамата мъже тежко се сгромолясаха върху тротоара, пистолетите им изтракаха на земята. Аника сграбчи оръжието на Джак, но с огромно усилие Иван успя да го избие от ръката й. Деветмилиметровият му пистолет лежеше скрит някъде в сенките.

Джак заби юмрук в диафрагмата на Иван, но едрият мъж сякаш едва усети удара. На свой ред той хвана брадичката на Джак, вдигна я нагоре и така откри врата му. Джак се изви и юмрукът на Иван го халоса отстрани по врата. Ако беше закъснял само със секунда, руснакът щеше да строши гръкляна му. Отблизо мъжът изглеждаше дори още по-едър от него и яростта му беше осезаема. Джак се навеждаше и се извиваше, нанасяше някой и друг удар, но гангстерът го биеше бавно и методично. С крайчеца на окото си той видя как Аника се затича към Иван. Тя го удари, но не последва никакъв ефект. Той замахна към нея с масивната си ръка и тя се дръпна назад и падна на земята. Джак разбра, че не може да очаква повече помощ от нея.

В следващия момент, когато вниманието на Джак се отклони за миг, Иван го обърна към себе си и го стегна в задушаваща хватка. Сега се опитваше да го накара да се извие назад. Джак вложи цялата си енергия в усилието да се придвижи напред, пълзейки агонизиращо бавно по ширината на улицата към мястото в сянката, където предполагаше, че е паднал неговият зиг зауер. В ръкопашен двубой той не можеше да се мери с огромния руснак. Сега пистолетът беше единствената му надежда.

Поемаше си дъх на пресекулки. Имаше чувството, че очите му ще изхвръкнат от орбитите си, докато Иван усилваше натиска си върху трахеята му. Виеше му се свят, в съзнанието му се появяваха ослепителни проблясъци светлина, следвани от обширни бездни от мрак, които заплашваха да го погълнат в невъобразимите си дълбини. Уличката се накланяше пред очите му, сякаш всеки момент щеше да се изсипе в ухото му. Вече не можеше да различава горе от долу и ляво от дясно. Силите му да се бори се изчерпваха. Започваше да се отнася, сякаш напускаше един свят на път за друг и тогава чу нейния глас, гласа на Ема, така както го беше чувал няколко пъти след смъртта й. Веднъж дори я беше видял да се мъжделее между дърветата зад къщата му в края на „Уестморленд Авеню“. Това беше неговото убежище, където някога бе живял с Гъс — едрия чернокож собственик на заложен магазин, — след като бе избягал от баща си, който го тормозеше.

— Татко — повика го дъщеря му. — Татко, къде си?

— Ема…?

— Татко, търся те и не мога да те видя. Къде си?

— Тук съм, Ема… Следвай гласа ми. Усещам, че съм много близо до теб.

— Сега те виждам, татко.

Той чу ужасеното й ахване.

— Трябва да се върнеш обратно…

— Къде да се върна?

— Трябва да се върнеш, татко… Съвсем близо си до пистолета…

Тогава той усети как нещо метално се удари в коляното му. Задраска с дясната си ръка и напипа не своя зиг зауер, а деветмилиметровия пистолет на Иван. Сграбчи го и сложи пръст на спусъка. Беше стигнал до стената на уличката и се наведе колкото се може по-рязко. Челото на Иван се удари в стената и хватката му върху трахеята на Джак се охлаби достатъчно, за да му позволи да завърти пистолета.

Стреля два пъти в корема на руснака.

Следващото нещо, за което си даде сметка, бе, че Аника го дърпа изпод неподвижното тежко тяло на Иван.

— Хайде! — подкани го тя задъхано. — Трябва да се махаме от тук!

— Какво?

— Ти застреля член на Измайловската групировка.

— Нали каза, че е дребна риба.

Той дишаше тежко, опитвайки се да изпълни с въздух изгарящите си дробове. Беше полумъртъв, част от него все още се намираше в онова ефирно и несъществуващо място, където се бе отнесъл преди малко. Все още не можеше да осъзнае напълно какво се бе случило.

— Мислиш ли, че това ще има някакво значение за Каолин Арсов? — Изражението на Аника беше мрачно. — Не може да позволи един от неговите хора — независимо кой — да бъде застрелян, без да отмъсти незабавно. Както е с главите на всички фамилии, репутацията му зависи от две неща — дисциплина и отмъщение.

Той пое протегнатата й ръка и препъвайки се, започна да се отдалечава от трупа.

— Хвърли пистолета! — нареди му тя. — За бога! Хвърли го и да се махаме от тук колкото се може по-бързо!

Джак, който ту се опитваше да тича тромаво, ту едва влачеше краката си, пусна оръжието, както толкова много пъти бе виждал да го прави Майкъл Корлеоне в „Кръстникът“. Спъна се в нечий крак и забеляза проснатия по лице Милан. Той не помръдваше също както Иван. За миг се зачуди дали и двамата са мъртви. След това излязоха отново на ярко осветената улица и Аника махна на бомбила, отвори задната врата, бутна Джак вътре и се качи след него.

— Ще се укриваме в апартамента на Йелена, докато успея да проведа няколко телефонни разговора — обясня тя, докато даваше адреса на шофьора.

— Ема?

— Ема? — повтори като ехо Аника. — Коя е Ема?

Джак извърна лице. В очите му имаше сълзи. Почти беше готов да отговори „дъщеря ми“, но вместо това каза:

— Никоя.

Свали прозореца и подаде лице навън, в тъмнината на нощта. „Ема, Ема, как ми се иска да бях успял да те спася.“

— Хей, измръзна ми задникът — запротестира шофьорът.

Но освежително студеният вятър беше точно онова, от което Джак имаше нужда, за да прочисти главата си. Адреналинът все още пулсираше в него и той знаеше, че ще мине известно време, преди да усети болката от ударите, които му беше нанесъл Иван. Междувременно трябваше да се справи с настоящото положение. Мозъкът му се съвземаше и започваше да работи с обичайната си светкавична скорост.

Той се наведе напред.

— Забрави този адрес — нареди той на шофьора, надвиквайки острото свирене на вятъра. — Закарай ни на „Шереметиево“.

— На летището ли? — учуди се Аника. — Защо ще ходим там?

Джак се облегна назад, докато бомбилата смени посоката и се насочи към околовръстното.

— Както вече спомена, трябва да се отдалечим възможно най-много и най-бързо от онази уличка и точно това и ще направим.