Серия
Джак Макклюр/Али Карсън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Last Snow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Ерик Лустбадер. Кървав сняг

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2012

Редактор: Петя Петкова

Коректор: Станка Митрополийска

ISBN: 978-954-733-729-9


Пролог

Капри, 1 април

Някой ден всичко свършва. Любов, омраза, предателство. Стремежът към богатство, жаждата за власт, утехата на религията. Накрая всеки се проваля — дори кралете на империи и принцовете на мрака. В тъмнината на своя гроб всеки от нас получава каквото е заслужил.

Успокоен от мисълта, че до този момент има още много време, той се качва в тесния и претъпкан автобус на „Пиацета Витория“ в очакване на шеметното спускане по планинския склон до селцето Капри. Квадратната метална кутия за билети на шофьора е заключена и той не му иска пари за пътуването. В Капри това е местният вариант на стачка срещу ръководството за увеличаване на заплатите. Няма походи и размахване на юмруци, нито разпалени речи. Така тихо, добре обмислено и бавно, какъвто е и самият ритъм на живота на острова, стачката продължава вече три години.

Шосето с две платна, по което автобусът се спуска с пухтене и клатене, е стръмно и с мъчително остри завои. Насрещният трафик профучава толкова наблизо, че камионите сякаш се готвят да целунат автобуса. От едната страна пътят е украсен с ярките разцъфнали клонки на бугенвилиите, а от другата — с гледки от Неаполския залив, който проблясва на слънцето. Понякога в загадъчни ниши в скалата могат да се видят миниатюрни, боядисани гипсови статуи на Дева Мария, окичени с повехнали цветя. Той е виждал откритата фабрика близо до красивото гробище в Анакапри, където се правят тези статуи — бели, неглазирани порцеланови фигури със слепи очи, излизащи от гумените матрици и осеяни с остри ръбове, които трябва да бъдат махнати с нож. Много от пътниците, предимно по-възрастните жени, докосват раменете, челото и гърдите си с кръстния знак, когато автобусът подминава тези свети места, където са били блъснати пешеходци.

Всички оранжеви пластмасови седалки са заети. Между голите колене се подмятат чанти. Горещият полъх на вятъра разрошва дълги коси. Чуват се кратки арии от разговори на италиански и гръмогласната, режеща бруталност на немския език. Дланите се отпечатват върху стъклата, хромираните стълбове за правостоящите са покрити с потна влага. Мълчаливите тела мърдат насам-натам, подвластни на силите на гравитацията. Той стои, загледан през прозореца към безоблачното небе, кобалтовосинята вода, яхтите и туристическите лодки. Вижда претъпкан кораб с подводни криле, който като ятаган прорязва залива откъм Неапол. Чуди се дали не е онзи, който очаква.

Докато наблюдава кораба, му идва наум, че всъщност пристанището Мерджелина е последното истинско нещо, което си спомня. Онзи момент, в който той самият стои изправен на кораба в единайсет часа, докато морският съд плава през залива. Мигът, когато шумният Неапол постепенно се губи в потрепващата мараня на топлия въздух и стръмните склонове на Капри се появяват, сякаш излезли от дълбините на собствената му памет — в този миг той беше навлязъл в земята на изгубеното време. Беше се почувствал като Цезар, когато е гледал същия този скалист бряг преди повече от две хиляди години. И точно тогава високо горе, върху скалите, бе забелязал развалините на вила „Йовис“ и почти несъзнателно се бе пренесъл назад или напред във времето в този дворец от камък и трева с великолепни разрушени бани.

Млад мъж в червено-син бански се възползва от необичайно топлата пролет и скача в тъмната вода от носа на лъскава платноходка от тиково дърво и фибростъкло. За миг се вдигат пръски, след това русата му глава се появява отново и той издухва водата от дългия си римски нос. Маха ентусиазирано към жена с големи слънчеви очила и сламена шапка с широка периферия, която се появява на палубата. Тя стои с широко разтворени крака. Едната й ръка притиска шапката към главата й, за да не я издуха вятърът. Банският й се състои от три съвсем малки жълти триъгълника.

Още е десет и четирийсет и пет сутринта, а вратът му вече лепне. По гръбнака му пълзи струйка пот. Лицето го сърби. Автобусът се накланя на остър завой и едно тяло се блъсва в неговото. Той долавя леко цитрусово ухание и се обръща, усетил топлината, излъчвана от нечия гола кожа. До него стои момиче от Капри на осемнайсет или деветнайсет години в къса, изнервящо тясна тюркоазнозелена пола и лимоново горнище от ликра без ръкави, което прилича по-скоро на бельо. Проследява идеалната извивка на мургавата й ръка и под нея вдлъбнатината на мишницата й, която води неотклонно погледа към младата й гръд. Толкова уязвима и в същото време толкова далечна, сякаш е част от друго време и друга вселена. Което, разбира се, е точно така. Това не го спира да се загледа в интимната, подобна на роса лъскавина, която се процежда от тъмната долчинка на мишницата й, откъдето към него се носи ясно доловимият аромат на току-що обелени лимони. Лицето й е частично скрито от дебелата завеса на дългата й черна коса, но той зърва за миг очи с цвят на кафе и пищни устни като на София Лорен. А дупето й! Господи! Жените от Капри имат великолепни задници! Дори и майките. Сигурно причината е в цялото това изкачване и слизане по стръмнините денем и нощем. По-добре от уред за фитнес. Днешните римляни грешат, презирайки „неаполитанос“[1] като селяни. Но когато човек си вири носа твърде нависоко, му е трудно да забележи съкровищата, които се намират по-ниско над земята.

Пронизва го внезапен копнеж и той е привлечен към момичето, сякаш тя е магнит — самият център на истинския север, към който той отдавна е привикнал. Той изучава с напрежението на биолог, откриващ нов вид, малките, копринени косъмчета върху стегнатата плът на ръката и врата й, докато тя отмята встрани водопада на косите си, които напомнят за някакво дълго морско създание с множество пипала.

Това момиче от Капри е свежо като спремута[2]. Иска му се да можеше да държи ръката й, да докосва леко полюляващите й се бедра, да слуша музиката от стъпките на гъвкавите й крака, докато вървят един до друг по пътеките на гробището на върха на планината. После спират и мълчаливо наблюдават застаналите на колене жени, които потапят четките си във ведрата със сапунена вода, чистят дяланите мраморни плочи на семейните си гробове и подреждат свежи цветя в зелените стъклени вази, закрепени с пръстени от черно желязо към хладната повърхност на надгробните плочи. Колко много би му харесало това и колко отегчително би било то за нея. Съдейки по безизразната й физиономия, тя по-скоро би харесала ободрително кафе макиато и кратко отбиване в „Тодс“.

Той е близо до нея и мислите му я галят толкова интимно, колкото би го направила ръката на любовник. И все пак тя изобщо не осъзнава това. С влажни полуотворени устни пука балона на дъвката си. Той тихо се присмива на нея и на самия себе си. Колко глупави и същевременно колко завладяващи са фантазиите. Не може да си представи нищо, което да е по-силно от тях.

Вдъхва дълбоко нейния мирис и усеща в себе си някаква алхимична промяна. Реакцията му към момичето отприщва в него силно чувство. То е едновременно ободряващо и плашещо — нещо неуловимо от мрака на неговата младост, когато се скиташе по осеяните с боклуци улици на Манхатън в три сутринта, изпълнен с презрението на аутсайдера към монотонността на околния свят. Колко му харесваше да бъде различен — самотен вълк, наблюдаващ всички онези овце, които се движеха в една и съща посока. И колко се страхуваше от самотата, която водеше със себе си това усещане. Той си казва, че може би е търсил точно нея — това съвършено създание, — но в същия миг разбира, че това е твърде самонадеяно. Никой не прави всичко за теб и затова ти продължаваш да търсиш отвъд любовта, отвъд общуването, защото на човека е присъщо никога да не е доволен. Защото след това не остава нищо друго, освен смъртта. Той си казва, че недоволството е двигателят, който движи света.

Това момиче, тази фантазия трябва да бъде уловена здраво. Тя е тук, за да го накара да забрави, да му помогне да уталожи болката в себе си, която се е превърнала в болест. Този момент във времето, това настояще за него е нещо подобно на сън. Той все още живее в онзи миг, който бе настъпил преди три часа, но така и не свършва като безкрайна поредица от удари с камшик, унищожителни в своето постоянство.

Скърцащият автобус завива зад един ъгъл и за миг той вижда лентата на пътя зад тях, която се извива нагоре по стръмния зелен планински склон чак до хотел „Чезаре“. Сърцето му сякаш се преобръща в гърдите като изпуснат камък. Последното брутално и ужасяващо изречение на Миа беше изяснило всичко, обвивайки изминалите две седмици в мръсната, кафява опаковъчна хартия, която заслужаваха.

След злокобно стържене при смяната на скоростите автобусът с олюляване изминава последния половин километър до откритата гара в селището Капри. От там той взема автобуса до Марина Гранде. Петнайсет минути по-късно пристига. Автобусът изсипва товара си на улицата, задръстена от хора и превозни средства, които сякаш са се отправили в една и съща посока по едно и също време. Тези няколко думи на омраза, невъзмутимото изражение на лицето й, на което нямаше и помен от горчивина или угризения, предизвикаха у него желание да размаже с юмрук физиономията й. Докато слиза от автобуса, е изпълнен с ярост, подобна на блато, от което се опитва да се измъкне. Краката му докосват паважа, а сърцето му е свито от болка и нервите му са оголени.

Протяга врат и се оглежда да я открие. Обидата гъргори в гърлото му като рязкото и страхливо ръмжене на изгладняло куче. В главата му отекват унищожително подбраните последни думи на Миа: „Не се безпокой за мен, чукат ме добре.“

Тази жена се движи като морска сирена и го обикаля като гладна луна.

Иска му се Клои да беше дошла, защото това би означавало, че му е простила и ще го приеме отново. Представя си как я забелязва в тълпата, наблюдава я как върви към него. За него би било шок да я види тук — като отворени ръце, които реалният свят протяга към него в знак на прошка. Да, прошка.

Мисли си какво ще каже на Клои, когато й се обади тази вечер — за новото начало, което сега може да постави, за предателството, което ще бъде забравено. Защото е почти сигурен, че Клои никога не би го наранила толкова жестоко колкото Миа. Представя си всичко това като филм, който майсторски монтира, за да пресъздаде мизансцена на предателството. И тъй като всички добри филми са жонглиране с противодействащи си сили, започва да се чуди какво е противоположното на предателството. Отдалечава се от автобуса и тръгва между тълпата от хора. Стъпките му се забързват. Сърцето му бие силно, когато изважда мобилния си телефон. Сега ще се обади на Клои и ще й признае всичко. Ще й каже, че е приключил с това завинаги — като лош сън, останал в миналото. Тя ще разбере. Естествено, че ще разбере.

Вижда онова, което ще се случи, отразено в очите на едно дребно момиче, крачещо срещу него. Вижда го, когато е твърде късно. Все още поглъща ужаса в погледа й, когато тесният местен микробус го удря челно и го убива на място.

Бележки

[1] Неаполитанци (ит.). — Бел.прев.

[2] Прясно изстискан плодов сок (ит.). — Бел.прев.