Ерик Лустбадер
Кървав сняг (10)

9.

Джак се запита защо споменът остава дълго след като подробностите от едно събитие или личност станат смътни и неясни. Сърцевината на спомена се превръща в нещо като сън или като петно върху фотография, която бързо избледнява.

Дачата на Карл Рочев се намираше навътре в гъста гора след най-крайните източни предградия на Киев, запълнени с грозни жилищни комплекси от съветската ера, които бяха като живи мъртъвци, маршируващи към далечината. По размери и външност къщата приличаше на стара ферма. Дървената структура беше подсилена и на някои места заменена от масивни камъни, които й придаваха по-безжизнен и военен вид.

Джак седеше заедно с Аника и Али в колата, която бяха взели под наем. Той лесно можеше да си представи каква е била структурата на дачата някога, защото тя зловещо наподобяваше неговата собствена къща. Усети как по тялото му премина тръпка, когато споменът за нея се насложи върху картината, която виждаше в момента.

Дачата се намираше в края на лъкатушеща алея, край която наскоро бяха засадени вечнозелени храсти, но те още не бяха достатъчно високи, за да скрият къщата откъм пътя. Тя беше силно осветена и от всички прозорци струеше ведро масленожълто сияние, което разпръскваше мрака на късния следобед. Хладният вятър разрошваше клоните по върховете на боровете, предизвиквайки успокоителен звук, който доста наподобяваше разбиването на вълни в морски бряг. Като се изключеше този шум, цареше пълна тишина. Заедно с вечерния сумрак бяха придошли облаци, които бяха заличили сенките и бяха накарали птиците да замлъкнат.

Джак изкара колата от пътя към ниско надвисналите клони на канадска ела. След като порови малко, намери в жабката клечка за зъби, която подпря върху лоста на скоростите. Щом като излязоха от автомобила, той провери дали колата може да бъде забелязана от някой, който минава по пътя. Вече беше взел предпазни мерки и бе сменил регистрационния номер с друг, който беше свалил от автомобил, паркиран в съседна странична уличка на предградията. Реши, че е направил всичко, което може, за да защити малката им група. След това се огледа наоколо. Не се виждаше нищо друго, освен преплетените клони на вечнозелените храсти. Наблизо нямаше друга къща и единственото превозно средство беше тяхното.

Когато се готвеха да тръгнат по алеята, Аника каза:

— Този човек е опасен. Може би трябва да оставим момичето в колата.

— Спри да ме наричаш „момиче“ — сряза я Али с остър тон.

— Спри да ме наричаш „смахната кучка“ — отвърна Аника.

Известно време двете жени се гледаха гневно една друга, после Али се обърна и изсумтя отвратено.

— Няма да оставя Али сама тук — рече Джак. — Тя идва с нас.

Аника сви рамене, сякаш искаше да каже: „Това си е нейното погребение“, и двете продължиха по алеята, следвайки Джак, който се стремеше, доколкото е възможно, да се придържат към най-неосветените части покрай високите около метър и осемдесет вечнозелени храсти.

Джак им направи знак да спрат, когато бяха изминали горе-долу три четвърти от пътя до дачата. Той отново се огледа. Като се изключеше една голяма черна врана високо над тях, която пазеше едва забележимото си гнездо, гледката почти не се различаваше от тази в началото на алеята. Усещането за изолираност и запуснатост беше остро и атмосферата бе много по-различна от блъсканицата в Киев. Джак предположи, че целта е била точно такава, особено щом като дачата е била планирана като място за любовни срещи.

Едва когато се качиха на широката веранда, Джак забеляза, че прозорецът в далечния ляв край е широко отворен. Натисна дръжката на вратата, но тя беше заключена. Той махна на двете жени да не мърдат от местата си и тръгна по дължината на верандата, докато не стигна до отворения прозорец. Дебелите червени завеси бяха надиплени като платна и отвътре се чуваше стереоуредба или радио, от което долитаха звуците на великолепната „Рапсодия по тема на Паганини“ на Сергей Рахманинов, която го наведе на мисълта за Карл Рочев и новата му любовница в огромно легло, застлано със сатенени чаршафи.

Известно време Джак се ослушваше за други звуци — гласове, стъпки, звънтене на кристал и прибори за хранене, — но освен копринената мелодия на музиката не се чуваше нищо друго. Той наведе глава и се прехвърли през перваза. Щом влезе вътре, все още скрит зад дебелите завеси от погледите на хората, които може би бяха в стаята, Джак извади пистолета. До него достигна мирисът на дим от горящо дърво и острото и сладникаво ухание на парфюм. Той разтвори завесата с леко повдигане на дулото на оръжието и като някой магьосник, появяващ се на сцената, се озова във всекидневна, в която се открояваше масивна каменна камина от онези, които често се срещат в старите ловни хижи. Огънят пропукваше весело и разпръскваше топлината си наоколо. Имаше два дивана, разположени един срещу друг, и ниска маса между тях. Стаята беше празна, както и съседната трапезария. Той провери и доста голямата кухня със семпла дървена маса и четири стола с кожени облегалки, наредени около нея. Вляво се намираше задната врата. Отдясно, в малкото килерче с прозорец, също нямаше никой. В антрето огромен клон с изсъхнали цветя, украсен с гирлянда от борови шишарки, бе поставен в кълбовидна керамична ваза върху тясна маса от дърво. Джак се приближи до входната врата, отключи я и отвори на двете жени. След това се отправи към стълбището, водещо към втория етаж.

Опрял гръб в стената, той се изкачи, без да издаде никакъв звук. На горния етаж имаше три стаи и баня. Първата стая беше устроена като кабинет, втората — като библиотека, с дървена ламперия по стените. Вътре все още миришеше на коняка, сипан в двете тумбести чаши, и на недопушената кубинска пура „Коиба“ в тежкия кристален пепелник. Джак пристъпи в стаята, взе пурата и помириса върха й. Беше изгаснала съвсем скоро. Върна се в коридора и видя Аника и Али, които предпазливо се качваха нагоре по стълбите. Те го погледнаха въпросително и той поклати глава, като им показа, че отива към последната стая, която без съмнение бе спалнята.

Вратата беше открехната. Рапсодията на Рахманинов доближаваше своя край. Като се възползва от звуковото прикритие, което музиката все още му осигуряваше, той приклекна и отвори вратата с дулото на пистолета си. Зад нея се разкри стая, почти толкова голяма колкото всекидневната, но застлана с килим и доста уютна. От едната страна имаше изящно писалище, върху което бе поставена снимка на мъж, надхвърлил средна възраст, все още привлекателен, макар и по недодялания руски маниер, бе облечен в ловно яке и стоеше пред дачата — Карл Рочев. В единия ъгъл на стаята имаше канапе за двама, обърнато към прозорците, които гледаха към гъстата гора и падащата нощ навън. От двете страни на леглото бяха запалени порцеланови лампи във формата на грациозни жени. Леглото беше дори по-голямо, отколкото Джак си го бе представял. Не че това имаше някакво значение.

Завивките бяха разтворени като пенести морски вълни, за да разкрият смачкания и покрит с петна долен чаршаф, върху който лежеше голото тяло на жена. Тя изглеждаше толкова спокойна и отпусната, че ако не беше стрелата или копието, което стърчеше от средата на лявата й гърда, човек можеше да реши, че просто е заспала.

Джак чу зад гърба си, че жените влизат в стаята. Голото момиче беше много красиво, притежаваше някаква ангелска хубост. Със златистата си коса и сините очи тя можеше да мине за сестра на Аника.

— Изведи Али от тук — нареди той на Аника.

— Твърде късно — отвърна Аника.

Тя влезе в банята на спалнята и когато се върна, каза:

— Няма никой. Къде, по дяволите, е Рочев?

— Може би е избягал, след като я е убил — предположи Али и когато Джак и Аника се обърнаха да я погледнат, добави: — Убийците не правят ли така?

— Ако предположим, че убийството е било предумишлено — отбеляза Аника.

Али се извърна встрани с пребледняло лице и изтича в банята, където я чуха да повръща.

— Тя е права за едно — Рочев го няма — каза Джак. — Колкото по-бързо се махнем от тук, толкова по-добре.

— След малко — рече Аника и коленичи до леглото.

— Какво правиш, по дяволите?

Тя оглеждаше оръжието на убийството, което имаше тънка дръжка, дълга може би около метър или може би малко повече.

— Това нещо изглежда странно.

Джак чу звука от течаща вода, след което Али се появи с побеляло лице и зачервени очи. Тя се доближи до него, протегна треперещи ръце и го прегърна силно. Лицето й беше извърнато встрани от трупа на леглото и тялото й трепереше силно.

— Може ли да си тръгваме? — попита тя с тих и безпомощен глас.

— Разбира се — отговори Джак. — Аника, какво му е странното на това нещо? Не е ли стрела?

— Не — каза тя и докосна края му. — Виждаш ли тук? Няма оперение.

След това тя доста изненадващо сграбчи дръжката с двете си ръце и сумтейки, я издърпа от гърдите на жертвата с такава сила, че за момент тялото се повдигна и белият му гръб се изви като дъга, докато Аника успее да извади смъртоносния връх от плътта.

Аника отстъпи от леглото, занесе оръжието при Джак и вдигна заострения му, изцапан с кръв и вътрешности край, за да му го покаже.

— Виждаш ли, това острие е с формата на ромб. Много необичайно и много отличително.

Али хвърли бърз поглед на оръжието и започна да скимти.

— Да тръгваме — отсече Джак и се отправи към вратата на спалнята.

Той чу как Аника го последва надолу по стълбите. Те прекосиха антрето в пълно мълчание. Рахманинов не свиреше вече и в дачата проникна лепкава и задушаваща тишина. Али бе започнала да диша учестено и Джак настойчиво я подканяше да се успокои. Той отвори вратата и те излязоха на верандата. Засилващият се вятър беше разгонил следобедните облаци и сега, след залеза, небето беше чисто и тъмносиньо. Той вдигна поглед над вечнозелените храсти, търсейки бдителната врана, но тя беше изчезнала от своя клон и бе оставила гнездото незащитено.

— Обратно! — извика той. — Връщайте се обратно в къщата!

Откъм дърветата от двете страни на алеята внезапно блеснаха прожектори, които ги заслепиха. След това се разнесоха гневни викове, последвани от изстрели.