Ерик Лустбадер
Кървав сняг (29)

28.

Джак беше приведен над тоалетната чиния и все още му се гадеше, очите му се пълнеха със сълзи, а стомахът му продължаваше да се свива от спазми.

— Всичко е наред — чу да казва един глас зад него, — организмът му вече се е изчистил.

Две силни ръце го изправиха и го отведоха до мивката, където той изми устата си и подложи главата си под струята вода. След това го подсушиха с кърпа. Чу някой да пуска вода в тоалетната и осъзна, че този звук се чува от известно време. Имаше ужасен вкус в устата си, извънредно сладък и едновременно с това толкова солен, че го накара да потрепери. Някой спусна капака на тоалетната чиния и след това той седна на него с влажен парцал на лицето и още един, увит около врата му и успокояващ с хладината си.

— Кажи им, че е добре — нареди гласът. — Ще го доведа след малко, просто бъдете търпеливи.

Джак се чувстваше зле, беше изтощен, сякаш току-що е приключил боксов мач в петнайсет рунда, при който Ленъкс Луис го е налагал систематично в корема. Дръпна кърпата от лицето си, вдигна поглед и видя Каркишвили, който му се ухили. Руснакът му подаде чаша вода.

— Пийнете си, приятелю. След като си изповръщахте червата в продължение на двайсет минути, сте сериозно обезводнен.

Джак изпи водата и с всяка глътка се чувстваше все по-добре, но главата го цепеше и гърлото го болеше. Той подаде чашата обратно на Каркишвили, който повторно сипа в нея вода от почти пълната кана.

— Какво се случи? — Гласът на Джак беше слаб и неприятно стържещ, сякаш гърлото и гласните му струни бяха изгорени.

— Отрова — отвърна Каркишвили. — Бяхте отровен. — Той му подаде чашата. — Добре, че бях в кухнята, когато това се случи. Имам известен опит с отровите. — Той мрачно се засмя. — Знаете ли, в моята област — за която ви уверявам, че колкото по-малко знаете, толкова по-добре и за двама ни — човек трябва да може да свърши една работа по много различни начини. — Той размаха месестата си ръка. — Важното е, че успях да ви накарам да глътнете вода със захар и сол, благодарение на която изхвърлите всичко от тялото си.

— Не си го спомням.

— И не бихте могли. Вие не бяхте на себе си, но за щастие не бяхте изпаднали в безсъзнание. — Каркишвили кимна. — Сега изпийте водата, за да се върнете напълно в света на живите.

Внезапен страх разкъса бавно разсейващата се мъгла в съзнанието му.

— Али яде от същата храна, от която ядох и аз, тя добре ли е?

— Напълно. Тя е отвън. Всички бяха евакуирани, докато разпитвахме кухненския персонал. Моля, продължавайте да пиете. — Каркишвили пак напълни чашата му. — Не храната беше отровена, а вилицата ви.

— Как?

— Арсеник — стар, но надежден метод.

— Кой, помощник-готвачът ли?

Каркишвили поклати глава.

— Един от помощниците, задържахме го.

Джак пресуши чашата си. С всеки изминал миг се чувстваше по-добре.

— Преди колко време е бил нает?

— Разпитах Магнусен, наели са го преди шест дни.

Каркишвили се оказа добър човек. Мозъкът на Джак, който допреди малко беше като желиран, започваше да функционира отново поне дотолкова, че да си спомни разговора с президента, който го беше уверил, че ликвидацията му е била отменена и на терена няма повече правителствени агенти.

— Искам да говоря с него — заяви той, след което стана, направи две крачки и седна отново.

— Не мисля, че това е добра идея във вашето състояние — намръщи се Каркишвили и заприлича на великана човекоядец от „Джак и бобеното зърно“.

— Моля, извикайте Иван Гуров тук и след това доведете отровителя — настоя Джак с глас, в който се беше върнала част от предишната му енергичност. — Нямаме време да се безпокоим за моето състояние.

Каркишвили кимна и излезе.

Когато малко по-късно Гуров надникна през вратата и се поинтересува как се чувства Джак, той го попита:

— Иван, знаеш ли нещо за убиеца, който ни проследи до тук и който ти избута от пътя?

— Проверих в паспортния контрол на летището „Симферопол север“. Името му е Фери Лавджой.

— Легенда, измислена от правителството.

— А, да — кимна Гуров, — фалшивите имена, придружени с фалшиви документи, осигурявани от американското правителство на техните агенти в чужбина. Но не, проверих във ФСБ в Москва. В базата им данни няма никакъв господин Лавджой, нито пък някой, който да отговаря на снимката от наблюдателните камери, която извадих.

Умът на Джак заработи с такава скорост, че за момент главата му се замая.

— Сега повече от всякога е наложително да говоря с човека, опитал се да ме убие.

— Господин Каркишвили накара да го доведат.

— Добре. Но първо, моля те, кажи на Али да влезе.

Докато Гуров отиде да доведе Али, Джак опря ръка на порцелановата мивка и се изправи. За момент остана така, като леко се олюляваше. Сърцето му сякаш се беше качило в гърлото и той се постара да забави дишането си, за да нормализира пулса си. През цялото време умът му работеше на пълни обороти. Вече беше събрал почти всички парчета от пъзела, макар да имаше още някои важни празнини за запълване. Надяваше се да успее да направи това преди крайния срок — осем часът вечерта на следващия ден. Или може би следващият ден вече беше настъпил? Хвърли поглед към часовника си, но при падането си беше разбил стъклото му и той беше спрял.

Извади мобилния си телефон и видя, че има едно съобщение на гласовата поща. Беше отбелязано като спешно.

 

 

Али го прегърна.

— Добре ли си? — попита тя.

Беше пристигнала, преди той да успее да прочете съобщението.

— Нищо ми няма.

— Тогава какво правиш още в банята?

Джак се усмихна.

— От нея става чудесна стая за разпити. — Той я придърпа по-близо до себе си. — Чуй ме сега, след малко Каркишвили ще доведе мъжа, който се опита да ме убие, и аз ще говоря с него. Ти ще го наблюдаваш, ще го слушаш, ако въобще каже нещо, което е съмнително. За теб това не би трябвало да има значение — ти ще оценяваш изражението на лицето му и движенията на тялото, които ще ни разкрият доста неща. Съгласна ли си? Мислиш ли, че ще се справиш?

— Разбира се, че ще се справя. — Очите й бяха големи и влажни. — Аз просто… Не мога да повярвам, че ще ми се довериш за това.

— Не можеш да повярваш не на моето доверие в теб, Али — той отмахна назад бретона от челото й, — а на своето в себе си.

Миг по-късно Каркишвили се появи с един слаб, тъмнокос младеж, в когото Джак разпозна един от кухненските помощници.

— Това е кучият син — обяви Каркишвили и бутна мъжа през вратата. — Името му е Влад или поне така казва. — Той хвърли гневен поглед към младежа. — Украинец е, това поне е сигурно, акцентът няма как да се сбърка.

— Седни!

Когато Влад не помръдна, Каркишвили го натисна грубо надолу, за да седне върху затворения капак на тоалетната чиния.

— Можете да правите с мен каквото си поискате, няма да проговоря — отсече младият мъж.

Джак не му обърна внимание.

— Влад, ще ти разкажа една история. Тя се е случила отдавна, през седемнайсети век в Италия. Една неаполитанка на име Тофана продавала козметично средство, наречено „Акуа Тофана“. Това била боя за лице, която по тогавашния обичай правела лицата на жените да изглеждат много бледи, почти бели. Тази „Акуа Тофана“ се оказала поразително успешна сред омъжените жени в района, които били съветвани от самата Тофана да направят така, че докато са намазани с боята, често да бъдат целувани по двете бузи от техните съпрузи. След като шестстотин от тези нещастни мъже умрели и превърнали жените си в богати вдовици, властите най-накрая открили, че основната съставка на „Акуа Тофана“ е арсеникът. Именно той й придавал белия цвят. — Джак сви рамене. — Но предполагам, че като на опитен отровител историята на арсеника ти е добре известна. Явно обаче не си достатъчно опитен, защото аз съм още жив.

Влад го погледна, отпуснат на неудобния пластмасов капак, и се опита да изглежда отегчен. Както подобаваше на неговата професия, той имаше с нищо незабележимо лице, като се изключат очите, които — когато Джак се загледа в тях по-внимателно — се оказаха жълтеникави и изплъзващи се като олио. Те гледаха на света с нещо, наподобяващо фалшив стоицизъм, сякаш дебнеха в очакване врагът да се появи всеки момент.

— За кого работиш? — попита Джак.

Почака за отговор, но Влад не каза нищо. Лицето му беше невъзмутимо и празно като повърхността на полиран мрамор, изглеждаше спокоен и странно равнодушен към факта, че е заловен.

— Знам, че не работиш за правителството на Съединените щати, Влад, така че да не би да си човек на ФСБ? — Джак отново направи пауза, за да позволи на Али да направи своята преценка. — Или може би работодателят ти е украинската служба за сигурност?

Последва нова пауза и отново пълно мълчание от страна на Влад.

Джак внезапно се наведе, като внимаваше да не пречи на Али.

— Знам, че ти и Фери Лавджой работите за една и съща организация. — Не знаеше нищо подобно, но искаше двамата с Али да видят реакцията на Влад.

— Фери…? — Влад убедително присви вежди. — Това име не ми е познато.

Джак се усмихна, оголвайки зъби.

— Работиш за „Ализарин Глоубъл“, както и Лавджой, но той е мъртъв. Иван Гуров го избута от пътя, който води към това имение, нали така?

— Точно така — потвърди Каркишвили и се усмихна с вълча усмивка.

— Това трябва ли да ме уплаши, защото…

— Добре, ще пропуснем формалностите — каза Джак и се изправи. — Нямам нито време, нито желание да те разпитвам повече, така че ще те оставя на руснаците, Влад. Нека те да се разправят с теб. Повярвай ми, каквато и информация да имаш, те ще я изкопчат.

Джак даде знак с глава на Каркишвили и той изправи Влад на крака.

— Няма да ме предадеш на руснаците, няма да ти позволят да го направиш. — На лицето на Влад се появи изражение на презрение.

— Да ми позволят? — повтори Джак, хващайки се за думата. — Кой няма да ми позволи? За кого в АУРА работиш?

— Андреев е, нали? — Али пристъпи напред и застана до Джак. — Получаваш заповедите си от Василий Андреев.

— Василий Андреев е стар глупак — заяви Влад и се изплю на пода.

Каркишвили го удари силно по тила.

— Какви обноски — поклати глава Джак, но Влад вече нямаше да разкрие нищо повече. — Отведете го — обърна се той към Каркишвили.

Когато двамата с Али останаха сами, той я попита:

— Кажи ми какви са наблюденията ти?

Али се замисли. В този миг Джак видя, че от глезената, нарцистична млада жена, която беше отвлечена в края на миналата година, не бе останала и следа.

— Бих казала, че той определено работи за частна компания.

— Имаше ли нещо, което го уплаши? — попита Джак.

Али напрегна лице, за да се съсредоточи.

— Само едно нещо — това да бъде предаден на руснаците.

— И моето впечатление е такова — кимна Джак, — което ме навежда на мисълта, че компанията, за която работи, не е американска или поне не и основно американска. — Той й се усмихна окуражаващо. — Добре, какво друго?

— Имам чувството, че той не познава Фери Лавджой, който и да е той.

— Убиецът, когото Иван Гуров бутна от пътя — обясни той, сам беше стигнал до същото заключение.

Освен това кой или какво би попречило на Джак да предаде Влад на руснаците?

— И каква е тази загадъчна компания, която го е изпратила? — зачуди се Али.

— Не съм сигурен, но имам намерение да разбера — отвърна Джак.

 

 

Дядя Гурджиев паркира очукания си зил пред входната врата на къщата, когато първите бледи отблясъци на зората пропукваха тъмносиния купол на нощта. Той излезе от колата, потрепери от влажния и мразовит въздух и се подготви за онова, което предстоеше да се случи.

Магнусен, Глазков и Маленко бяха излезли да го посрещнат, но както и очакваше, Каркишвили го нямаше. Макар да бяха видимо обезпокоени от непредвиденото му посещение, те го поздравиха сърдечно.

Докато влизаше през вратата, той почувства как се връща назад в миналото, когато разбра, че Ориел Батчук прекарва прекалено много време в дома на Ники. Всъщност това беше причината да отиде там в онази нощ, без да се обади предварително. Беше се надявал да изненада там Батчук и пред Ники да му каже ясно и категорично да стои далеч от нея и от Алексей. Батчук лесно беше съблазнил Алексей с властта, привилегиите си и със способността си да му осигурява най-добрите дела, които му бяха помогнали да напредне в кариерата си и щяха да продължават да го правят. Благодарение на великодушната помощ на Батчук двойката се беше преместила от тесния апартамент на Алексей с една спалня, в просторно, светло жилище с три спални, намиращо се в луксозна сграда на няколко минути пеша от Червения площад. Гурджиев също така беше забелязал, не без известно безпокойство, че Алексей е започнал да носи шити по поръчка, скъпи костюми, а Ники се обличаше по най-новата западна мода.

Но в онази нощ Батчук го нямаше и вместо това той бе попаднал на разправия със силни викове между Алексей и Ники. В началото никой не отговаряше на звъненето му и едва когато стана по-настоятелен, Ники леко открехна вратата.

Изненада се да я види разчорлена, с пребледняло лице, а очите й с цвят на халцедон трескаво блестяха. Устата й беше изкривена в гримаса и тя явно беше твърде разстроена, защото не се опита да го скрие, когато се обърна към него. Тя не пожела да го пусне вътре и се опита да затвори вратата, но той сложи крака си на прага. След това натисна вратата, отвори я и пристъпи вътре.

Внезапно Алексей излезе от спалнята, където, изглежда, преди малко спорът им се бе изострил до престрелка с жлъчни думи, хули, обиди и взаимни обвинения.

— Той е, нали? — изкрещя Алексей. — Как смееш да го пускаш да влезе? — Когато видя, че Гурджиев беше този, който стои на вратата, той се извърна встрани, но не се успокои особено. — Сега си извикала и баща си, за да застане на твоя страна.

— Никого не съм викала, Алексей.

— Лъжкиня! Непрекъснато се обаждаш на Ориел! — извика той, докато вървеше напред-назад.

— Той ми се обажда — възрази тя, — това не е същото.

— Същото е, щом приемаш обажданията му — оголи зъби Алексей.

— Правиш от нищо нещо — настояваше Ники.

— Отричаш ли, че през деня се виждаш с него? — изръмжа той. — Хайде, отречи го — това е толкова типично за теб. Отречи го и тогава ще имам доказателство що за жена си, защото ви видях двамата.

— Ти си ме шпионирал?

— Видях ви да обядвате заедно, надвесени един към друг над масата. Челата ви почти се докосваха. Видях го с очите си и с мен имаше и други прокурори.

— Алексей, помисли малко, ако имах любовна афера с Ориел, щяхме ли да сме толкова глупави да се срещаме на обществено място, да не говорим пък в ресторант, посещаван от колегите ти?

— Познавам го, иска да демонстрира връзката ви пред очите ми. Целта му е да ме унижи, иска всички да знаят, че те е отнел от мен.

— Говориш за мен, сякаш съм кон или чувал с жито.

В този момент Гурджиев се обърна и си тръгна. Нищо добро нямаше да излезе, ако застанеше между тях особено когато страстите бяха толкова разгорещени. Едва след като излезе от сградата и видя осветените куполи на Кремъл, той разбра, че може да отиде само на едно място.

— Всичко наред ли е? — попита Магнусен и внезапно върна Гурджиев обратно в настоящето. — Не те очаквахме.

— Да, знам — съгласи се Гурджиев, — но нямаше къде другаде да отида.

 

 

Батчук навлезе в околността на имението, преди да види някого от охраната. Тухлената стена, заобикаляща имота, беше висока, но не беше особено трудна за изкачване и преодоляване. Истинската трудност беше да не позволи силуетът му да бъде забелязан на светлината на зазоряването. На върха на скалите нямаше дървета и листа, които да скрият движението му, но късметът беше на негова страна — откъм водата на призрачни вълни се носеше лека мъгла.

Щом скочи от другата страна на оградата, той дочу далечен лай и веднага се приведе надолу, неподвижен като скала. Ако в имението имаше кучета, особено ловджийски кучета, те щяха да представляват проблем. С този духащ към брега вятър те вече сигурно бяха надушили миризмата му или щяха да го направят всеки момент. Той видя зила близо до предната част на къщата. Докато наблюдаваше, един пазач излезе от сградата и закара зила до мястото, където бяха паркирани другите коли.

Веднага щом пазачът се прибра, Батчук се затича с всичка сила на зигзаг към лявата страна на къщата. Стигна до нея без инциденти, но сега вече чу цял хор от лаещи кучета, които бяха достатъчно наблизо, за да познае, че са руски ловджийски хрътки. Сами по себе си хрътките не бяха опасни — харесваха хората твърде много, но със сигурност щяха да накарат охраната вътре в сградата да застане нащрек. Очакваше пазачите да се появят навън всеки миг и да последват кучетата, които — вече беше сигурен в това — бяха надушили миризмата му.

Чувството му беше познато. Беше усетил какво е да си преследван в нощта, когато Ники му каза, че повече не може да се вижда с него, защото Алексей е разбрал за тях двамата и е вдигнал ужасен скандал. Тя недвусмислено настоя Батчук да не се меси, когато той й каза, че идва, за да се убеди, че е в безопасност.

— Нямам нужда от теб, за да се чувствам в безопасност — каза му тя. — Изобщо нямам нужда от теб.

— Имаш нужда от мен — като идиот отвърна той, сякаш беше седемнайсетгодишен. — Знам, че е така, Ники. Каквото и да говориш, не можеш да скриеш това от мен.

— Толкова си заблуден — изстреля тя в отговор. — Бях глупава, слаба и тъжна и ти ме хвана в този момент, възползва се от мен и се качи отгоре ми.

— Не ми пробутвай тия — ядоса се той. — Наслаждаваше се на всяка минута и ако не ме лъже паметта, ти беше тази, която се качи върху мен и беше ненаситна.

— Млъкни, млъкни, млъкни! — изпищя ужасено тя.

— Направих онова, което ти искаше от мен, нищо повече.

— Лъжец! Беше както ти искаше!

— Не можеш да се бориш с това, Ники. Дори не разбирам защо се опитваш да го правиш.

— Идиот, защото съм омъжена!

— Ще се разведеш с него, аз ще се погрижа да стане лесно.

— Обрекох сърцето си на него, нима не разбираш? — Внезапно гласът й прозвуча почти отчаяно. — Но не предполагам, че разбираш. И как ли би могъл? Ти нямаш душа, в теб няма нищо човешко, нямаш сърце, безмилостен си и винаги получаваш това, което искаш — за теб само това е важно.

— Тогава защо ми се отдаде? Защо крещеше в екстаз отново и отново? — Той едва успя да изрече последната дума, когато тя затвори телефона.

Един час по-късно Гурджиев се появи на вратата му и той нямаше никакъв друг избор, освен да го пусне да влезе, защото възрастния мъж знаеше, че си е у дома и ако се престореше, че не чува тропането по вратата трябваше да се превърне в затворник в собствения си апартамент. Вярно беше, че Батчук разполагаше с достатъчно власт, но и тази на Гурджиев също не беше малка и вицепремиерът не искаше да започва война, която би довела до края на политическата кариера и на двамата. Залогът беше твърде голям, за да си позволи да поеме такъв риск. И така, той отвори вратата и си понесе наказанието. Изслуша справедливото възмущение, изтърпя оскърбителния му гняв, наподобяваш воя на диво животно, което усеща, че потомството му е застрашено.

Батчук изглеждаше външно смирен, не спореше и приемаше думите на възрастния мъж с мълчаливо съгласие. Направи всичко, което Гурджиев искаше от него, без да се съпротивлява или да възразява. Позволи му да спечели битката и остави изхода на войната нерешен, докато не настъпеше моментът, в които той самият щеше да диктува началото на следващото действие.

 

 

Но кучетата не чакаха. Те се втурнаха между внимателно подрязаните храсти — чемшир и котонеастер, подредени грижливо като косата на генерал — към мястото под стрехата в задната част, където беше клекнал Батчук. Той обаче вече не беше там и хрътките започнаха да се въртят в шеметни кръгове, лаеха и джафкаха и ноздрите им се издуваха от миризмата, но нямаше накъде да поемат.

— Пак тоя язовец — каза един от пазачите, след като той и другарят му внимателно огледаха наоколо — или може би този път е пор.

 

 

Джак тъкмо привършваше телефонния си разговор с Денис Пол, след като най-сетне бе намерил време да отговори на спешното му съобщение в гласовата си поща, когато забеляза Аника. Тя стоеше до вратата и разговаряше не с друг, а с дядя Гурджиев, който беше пристигнал очевидно току-що, защото все още не беше свалил мокрото си палто. В този час, когато смътната светлина на утрото бавно пълзеше нагоре по къщата, всички би трябвало да спят. Трябваше да са в леглата си от часове, потънали в сън, докато цялата страна е тиха и застинала и сънува вчерашния ден или пък утрешния, когато болката от тъгата най-сетне ще е утихнала, победена от надеждата. Но опитът на Влад да убие Джак беше обърнал живота в имението с краката нагоре. По нареждане на Каркишвили няколко души от охраната бяха изкарали обитателите на къщата навън, докато Иван Гуров и хората му разпитваха кухненските работници. Щом като предателството на Влад беше разкрито, всички бавно се върнаха вътре, разтърсени от случилото се, премръзнали и мрачни, събраха се в библиотеката, изгълтаха набързо по няколко чаши сливовица и започнаха да се гледат подозрително един друг.

Джак обясни на Пол къде се намира и преди да прекъсне връзката, му каза:

— Сега накарайте хората от АНС, на които им бе наредено да ме убият, да използват уменията си за добра кауза.

Дядя Гурджиев забеляза Джак и Аника се обърна и се затича към него, прегърна го и се притисна силно към гърдите му.

— Толкова се уплаших за теб — прошепна тя в ухото на Джак. — Бях ужасена, че може би са успели.

— Те? — попита я той и се отдръпна от нея, за да погледне лицето й. — Кого имаш предвид?

— Американците, разбира се. — Очите й с цвят на халцедон бяха напълно искрени. — Влиянието на Измайловската не се простира чак до Крим. Поне те не заплашват живота ти, но същото не може да се каже за твоите противни хора.

Тя го беше поставила в опасност в момента, в който го беше подмамила в задната уличка зад онзи нощен клуб в Москва. Но се оказа, че всъщност не е имало истинска опасност за отмъщение от страна на Измайловската, докато тя беше с него и уж мъртвият, смел и далеч по-умен, отколкото изглеждаше, Иван Гуров бдеше и над двама им. След това играта внезапно се беше променила, когато генерал Брент беше изпратил агентите на АНС след тях, а сега, след като тези агенти бяха отзовани, „Ализарин Глоубъл“ беше задействала Влад Отровителя. По каква причина? Защо „Ализарин“ искаха да го убият? Време беше да разбере това.

— Аника, чуй ме, трябва да говоря с Василий Андреев, но искам двамата с дядя Гурджиев да дойдете с мен като свидетели. Знам, че Гурджиев пристигна току-що и сигурно е уморен, но можеш ли да се опиташ да го убедиш да дойде веднага?

— Добре — кимна тя и се върна при входната врата, където Гурджиев се беше задълбочил в разгорещен разговор или спор с Каркишвили, който се беше запътил навън.

Тя докосна ръката на възрастния мъж и макар и с неохота той прекъсна разговора си и се обърна към нея. Тя каза няколко думи в ухото му и Гурджиев хвърли бърз поглед към Джак, който стоеше в очакване. След това той кимна и каза нещо рязко на Каркишвили. Джак предположи, че е нещо от сорта на: „Не забравяй какво ти казах, ще продължим разговора си по-късно!“ Каркишвили излезе навън, а Аника и дядя Гурджиев се приближиха към него.

Докато се бяха разхождали с Али на този етаж от сградата, мозъкът му автоматично беше запаметил разпределението във вид на триизмерно пространство. Затова знаеше, че най-уединеното място е старомодният салон. Стаята имаше прозорци с няколко крила и оловни стъкла, които гледаха към западната страна на сградата, и само един вход с двойна врата, отваряща се към къс коридор, който водеше до кухнята и задната врата.

Когато Джак откри Андреев, той беше с разрошена коса и използваше всяка възможност да хвърли скрит поглед към Али с черните си като копчета очи. В едната си ръка държеше чаша сливовица, а в другата пура и се беше подпрял на полицата над камината. Останалите олигарси ги нямаше. Андреев обясни, че Магнусен им е предложил да се разходят, за да си прочистят главите преди закуска, но на него не му се ходело. Ето защо бе излязъл Каркишвили. Разбира се, те бяха придружавани от двама души от охраната и три от руските ловджийски хрътки. Джак пресметна, че това означаваше, че в къщата са останали само двама от пазачите. Гуров беше заминал с Влад Отровителя за летище „Симферопол север“, за да го предаде на ФСБ. Опразването на къщата идеално отговаряше на целите на Джак.

Той, Али и Андреев излязоха заедно от библиотеката, минаха по задния коридор и отидоха в по-уединения салон, където ги посрещнаха Аника и дядя Гурджиев. Джак видя, че лицето на Аника е изпълнено с развълнувано очакване, сякаш някаква загадка предстоеше да бъде решена. Що се касаеше до Гурджиев, въпреки че моментът беше напрегнат, той беше с обичайното си спокойно и невъзмутимо като на сфинкс изражение.

— Трябваше да ми кажете, че сте част от АУРА — рече Джак, докато стискаше ръката на възрастния мъж, чиято десница все още бе силна и уверена.

— Нямаше нужда да ви обременявам с нещо, което по онова време не беше необходимо да знаете — усмихна се добродушно той на Джак. — Аника ми каза, че ще решите дилемата с урановото находище, предстоящото заграбване на земята от страна на Юкин и заплахата от разрастваща се криза.

— Аника се доверява твърде много на моите възможности. — Очите на Джак се преместиха върху Аника и след това се върнаха обратно на Гурджиев.

— Така е — съгласи се Гурджиев. — Направи го още от самото начало. Тя има безпогрешен усет за хората и което е не по-малко важно, за потенциала, който те притежават. — Той замълча очаквателно.

— Мога ли да попитам — намеси се Андреев по типичния за него потаен начин — защо ми доведохте тук, господин Макклюр?

— Разбира се. — Джак го прикова с поглед. — Крайно недоволен съм от нежеланото внимание и неподходящите намеци, които сте отправили към дъщеря ми.

— Сигурно греши…

Началото на прозрачния опит на Андреев да отрече обвиненията беше прекъснато от няколко последователни изстрела на полуавтоматично оръжие. Джак се хвърли към вратата и се готвеше да я блъсне, когато тя се отвори навътре. На прага стоеше Ориел Батчук с автоматичен пистолет ОЦ-33 „Пернач“ в ръка. Джак реагира мигновено и изби пистолета към пода, но Батчук го блъсна встрани и вдигна лявата си ръка към Андреев, сякаш го обвиняваше, че е жив. Смъртоносната стреличка се заби в шията на олигарха. Той посегна към нея, после падна на колене и от гърлото му се разнесе ужасен звук, сякаш идващ от цъкането на хиляди насекоми, след което се строполи мъртъв на земята.

— Назад — нареди Батчук, като завъртя ръката си. — Назад или Аника ще е следващата, която ще умре.

Джак направи каквото му наредиха. Батчук се наведе и вдигна пистолета от пода.

— Добре — каза той, изправи се и насочи автоматичния пистолет към тях, — време е да ми дадете оръжията си.

 

 

— Време е да ми дадеш оръжието — каза Батчук.

— Време е да те убия. — Силуетът на Алексей Дементиев с пистолет „Макаров“ в ръка се очертаваше на фона на вратата на апартамента му до застаналия там Батчук.

По време на една от първите му вечери тук, преди началото на връзката му с Ники, Батчук беше направил восъчна отливка на нейния ключ и си бе извадил свой собствен, за да може да влиза вътре когато пожелае. Макар да не беше склонен да си прави самоанализ, той бе наясно, че пълната власт над личния й живот е от съществено значение, за да почувства, че тя му принадлежи. Когато беше на работа, в съда, в Кремъл или другаде в Москва, му доставяше удоволствие да знае, че винаги по един или друг начин е свързан с нея.

— Не се шегувам, нито пък блъфирам — заяви Алексей.

Лицето му беше измъчено и носеше дълбоките белези на напрежението и страданието. Батчук си помисли, че Дементиев изглежда десет години по-стар от мига, когато се бяха срещнали за пръв път само преди осемнайсет месеца.

— Убеден съм, че е така, и те уверявам, че приемам заплахата ти доста сериозно.

Но по начина, по който Алексей държеше пистолета, на Батчук му стана ясно, че той няма опит с огнестрелните оръжия. Всъщност той се запита дали Алексей изобщо някога е стрелял с „Макаров“ или с какъвто и да е пистолет.

— Заслужаваш да умреш. — Алексей ставаше все по-напрегнат и неспокоен. — Имам право да те очистя като някой боклук за онова, което стори на жена ми.

— Кажи ми, Алексей, ти някога убивал ли си човешко същество? — попита Батчук и вирна глава. — Не? Като човек, който е убил много хора, позволи ми да те уверя, че не е лесно, никак даже. Никога не забравяш лицето на първия човек, когото си убил, и погледа в очите му, докато светлината ги напуска.

— Ще се радвам да видя този поглед в твоите очи.

— Това изражение те преследва, Алексей, явява се в сънищата ти и остава запечатано в дълбините на съзнанието ти като рана или тумор, който не може да бъде излекуван или отстранен, каквото и да правиш.

Нещо проблесна в очите на Алексей — някакво смущение или съмнение, предизвикано от думите на Батчук. В този миг на колебание Батчук се хвърли към него и го зашлеви толкова силно през лицето, че напълно неподготвеният Алексей политна назад към касата на вратата.

Батчук изтръгна пистолета от ръката му.

— Ти си палячо и наивник, Алексей. Използвах те, за да се добера до Ники. Наистина ли мислиш, че мога да бъда приятел с някой като теб, някой, който позволява да му отнемат жената?

Алексей, бесен на своя съперник и на самия себе си, се хвърли към Батчук, ревейки като мечка. Лениво и почти безгрижно Ориел го удари с пистолета по лицето.

— Точно така, тя се готвеше да те напусне, да напусне нещастния ти и жалък живот, за да бъде с мен.

Алексей продължаваше да се бори с Батчук, докато не му остави друг избор, освен да го хване за главата с едната ръка, а с другата за врата и да го счупи с едно-единствено рязко завъртане.

 

 

Дядя Гурджиев хвърли поглед надолу към оръжията, които той, Аника и Джак бяха оставили върху килима на салона, и чу Батчук да казва:

— Сега седнете и аз ще ви обясня какво е положението. — Те го послушаха и вицепремиерът продължи: — Двамата пазачи са мъртви, останалите са навън с кучетата и оставаме само ние. Не че разполагам с много време, но убиването не изисква много време.

— Каквото и да правиш, не забърквай момичето в това — отсече Джак и посочи Али. — Тя няма нищо общо с него.

— Тя е тук, нали? Видя лицето ми — поклати глава Батчук. — Никой не прави изключение.

— Ориел, тази битка е между мен и теб, пусни другите да си вървят — рязко се намеси Гурджиев.

— Казах ти, че идвам за Аника. Казах ти, че тя престъпи границата на твоята защита. Да не би да смяташе, че не говоря сериозно?

 

 

— Той ще ме преследва, знам го — каза Ники, докато лежеше в болничната стая.

— Що се отнася до това, не трябва да се страхуваш — успокои я Гурджиев, — аз ще те защитя, каквото и да стане.

— И детето.

— Разбира се, че и детето — тя е плодът на вашата любов с Алексей. — Гурджиев хвана ръката й.

Ники затвори очи.

— Той ще дойде скоро, татко, тогава, когато съм слаба и безпомощна. — Очите й се отвориха. — Ориел инстинктивно усеща кога хората са най-уязвими. Обещай ми, че ще се погрижиш тя да е в безопасност.

— Кълна ти се, Ники, само се успокой.

— Името й е Аника, искам да я нарека Аника.

Тя беше съвършеното бебе. Гурджиев си спомни как я държеше в ръце — толкова мъничка, толкова розова, толкова Аника и светът отново изглеждаше хубав. Но пет години по-късно всичко беше свършило — Ники се беше самоубила, Аника я нямаше и Гурджиев знаеше, че се беше провалил едновременно пред дъщеря си и внучката си.

 

 

— Инстинктивно познавам кога хората са най-уязвими — каза Батчук — и сега, когато хванах и двама ви, е време да приключим играта на гатанки, която сме започнали преди десетилетия.

— Предпочитам да я нарека игра на котка и мишка — отбеляза Гурджиев.

— Наричай я както искаш — Батчук насочи автоматичния пистолет, — тя приключи.

В този момент Али се раздвижи.

— Не мърдай, момиче! — изкрещя Батчук толкова силно, че Али подскочи и той за малко не я разстреля.

Джак направи една крачка напред, Батчук завъртя пистолета и Аника го нападна. Тя заби юмрука си в корема на Батчук, а през това време Джак изтръгна оръжието от него.

— Лявата му ръка! — изкрещя Гурджиев и скочи на крака. — Има стреломет в нея!

И наистина Батчук, от чиито очи се стичаха сълзи, с мъка успя да насочи лявата си ръка към Гурджиев. Джак я изби настрани, миг преди стреличката да бъде изстреляна и тя се заби безобидно в корниза, който съединяваше стената с тавана.

— Пусни ме — извика Батчук.

Макар че Джак беше този, който го държеше, той се обърна към Аника, сякаш двамата бяха сами в стаята.

— Защо да го правя? — попита тя. — Ти си чудовище.

— Дядо ти е този, който е чудовище. Заклех се никога да не говоря за това, никога да не ти казвам, но какво значение има тази клетва сега. Накрая нарушаваме всички обещания, които даваме, и още от началото е ясно, че те няма да бъдат спазени.

— Колко зло има в теб! — възкликна Аника. — Ти си разяждан от злоба, никой не знае това по-добре от мен.

В очите на Батчук премина особен отблясък.

— Мислиш, че познаваш злото, но не е така, Аника, защото дядо ти е този, който е истински зъл.

— Не вярвай на нито една дума от онова, което казва, Аника — намеси се Гурджиев, като пристъпи към тях.

— Да, не вярвай на думите ми, но ето каква е истината — двамата с Ники бяхме влюбени. Тя беше единствената жена, за която някога ме е било грижа, и до ден-днешен това си остава истината.

— Ти не би разпознал истината дори да дойде и да те захапе — възрази Гурджиев.

— Дядо ти беше този, който плетеше интриги, за да ни раздели. — Батчук не откъсваше поглед от Аника. — Той дори не ми позволяваше да се срещна с майка ти, докато вече не беше твърде късно и тя бе сгодена с Алексей.

— Не — извика Аника, — майка ми и баща ми се обичаха.

— Алексей я обичаше, в това не може да има никакво съмнение — поклати глава Батчук, — но що се отнася до Ники — не, тя мислеше, че обича Алексей, докато не се срещнахме. Тогава разбра истината. Макар да беше омъжена, ние се влюбихме безумно и нищо, никой не съществуваше вече.

— Онова, което ти казва, са глупости — обади се Гурджиев. — Той просто се опитва да оправдае постъпките си.

— Аника — продължи Батчук, — нашата любов беше тази, която накара Алексей да се почувства толкова застрашен. Ако това беше просто едно залитане, ако връзката ни е била чисто физическа, мислиш ли, че той щеше да се държи толкова безумно с нея? Не, също като нея и той знаеше, че любовта й към мен означава, че с техния брак е свършено.

— Ти го уби — извика Гурджиев. — Ти счупи врата на Алексей.

— Той не ми остави друг избор. Беше неконтролируем и нищо друго нямаше да го спре да не ме разкъса на парчета.

— Значи сега твърдиш, че си го убил при самозащита? — попита Аника.

— Да — кимна Батчук, — в това няма никакво съмнение.

Гурджиев направи още една крачка към него и вече изобщо не криеше враждебността си.

— И в същата тази нощ при самозащита ли изнасили дъщеря ми в мига, в който тя се прибра у дома, докато тялото на бедния й съпруг беше наблъскано в гардероба?

— Не съм извършил нищо такова! — Лицето на Батчук се напълни с кръв.

— Истина ли е? — Очите на Аника бяха пълни с ужас и ярост. — Изнасили ли майка ми в нощта, в която уби баща ми?

— Никога не съм я изнасилвал — отвърна Батчук, — никога не съм я докосвал, без тя да го иска, без тя да ме моли за освобождението, което мога да й донеса.

Аника го зашлеви през лицето с всичка сила. Енергията се надигна от долната част на корема й и през ръката достигна до върховете на пръстите й, оставяйки на лицето му отпечатъци, които в началото бяха бели върху червенината на кожата му, а миг след това станаха яркочервени.

Гурджиев продължаваше да се приближава, сякаш се готвеше да довърши Батчук.

— А как наричаш това, че открадна Аника от майка й — отново самозащита?

— Искаш да кажеш от теб. Аника никога не е била дете на Ники, тя беше твое дете и ти използва цялата си власт, за да стане така — озъби се Батчук. — Но въпреки това със сигурност беше самозащита. Взех я от теб, изтръгнах я от ноктите ти, защото тя е моя. — Той се обърна към Аника. — Ти беше зачената в нощта, в която убих Алексей Дементиев при самозащита. Беше зачената, след като той умря, в безумието на страстта, която майка ти и аз споделихме.