Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Макклюр/Али Карсън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Last Snow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Ерик Лустбадер. Кървав сняг

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2012

Редактор: Петя Петкова

Коректор: Станка Митрополийска

ISBN: 978-954-733-729-9

История

  1. — Добавяне

21.

След часовете с висок прилив на адреналин Джак го налегна невероятна умора. Той се облегна на седалката, затвори очи и позволи на вибрациите на колата да го унесат в лека дрямка.

Татко. Татко, разкажи ми онази история отново.

Той отвори очи, завъртя леко глава и видя, че Ема седи до него. Значи не беше сънувал или пък може би продължаваше да спи.

— Каква история? — Гласът му беше толкова тих, че едва се чуваше на фона на шума от движението на колата. Освен това Али и Аника разговаряха тихо помежду си.

Ема се беше извърнала леко към него, бе подвила десния си крак, а другият висеше надолу и петата на обувката й удряше седалката.

За скорпиона и костенурката.

— Разказвал съм ти я толкова много пъти.

Татко, моля те, разкажи ми я отново.

В гласа й имаше напрежение — някаква настойчивост, която той намери за обезпокоителна, затова й разказа за скорпиона и костенурката, които се срещнали на брега на реката.

— Скорпионът помолил костенурката да го пренесе до другия бряг на реката. „Защо да правя това? — попитала костенурката. — Ще ме ужилиш и аз ще умра.“ „Не мога да плувам — отвърнал скорпионът. — Ако те ужиля, и аз ще умра.“ Отговорът на скорпиона убедил костенурката, която разсъждавала логично, и тя му позволила да се качи на гърба й. Двамата тръгнали да пресичат реката. Когато стигнали до средата, скорпионът ужилил костенурката. „Защо? — изплакала костенурката. — Защо ме излъга?“ „Такава е природата ми“ — отвърнал скорпионът, преди и двамата да се удавят.

— Джак погледна в тъмните очи на Ема, сякаш се опитваше да надникне отвъд булото на живота. — Защо искаше да ти разкажа отново тази история?

Исках да съм сигурна, че си я спомняш — отвърна тя.

— Как бих могъл да я забравя?

И аз така си мислех, но предполагам, че имаше нужда да ти я припомня.

— Не те разбирам, скъпа.

Татко, всички те лъжат.

Той внезапно се напрегна. Стомахът му се стегна на възел.

— Какво искаш да кажеш с това, че всички ме лъжат?

Знаеш какво искам да кажа, татко.

— Не, не знам. Всички — искаш да кажеш и Едуард?

Президентът — потвърди тя.

— И кой друг? Али ли?

Али също.

— Защо Али би ме лъгала? Хайде стига, Ема. Какви са тия приказки?

Татко, не ти казвам нищо, което вече да не знаеш.

— Винаги ми казваш неща, които не знам — не се съгласи той.

За нас, да. За нас двамата. Затова съм още тук. Но за всичко останало не мога да ти кажа нищо.

— Начинът, по който го казваш… сякаш е някакъв закон.

Предполагам, че можеш да гледаш и така на нещата.

— Общовалиден закон като във физиката или в квантовата механика?

Той разтри очи с кокалчетата на пръстите си, за да се увери, че не спи. Но когато ги отвори, беше сам на задната седалка, независимо дали спеше, или беше буден. Нямаше кой да отговори на въпроса му.

 

 

— Нищо не е поначало добро или зло — обясняваше Аника на Али, докато Джак се оглеждаше за дъщеря си, — това е такова разочарование.

— Дай ми пример — поиска Али.

Аника се замисли, без да сваля очи от пътя пред себе си.

— Добре. В древния Рим живял мъж на име Марк Манлий, който измислил план за спасяването на храма на Юпитер на Капитолийския хълм от разрушение по време на нашествието на галите. Това станало през ъъъ… триста и деветдесета година преди новата ера. Както се случва в подобни ситуации, след войната, прогонила нашествениците, войниците, които храбро защитавали родината си, останали без работа и скоро задлъжнели толкова много, че били хвърлени в затвора. Това било несправедливост, която Марк Манлий не можел да понесе. Той използвал голяма част от огромното си състояние, за да откупи свободата на тези герои — алтруистичен акт, който вбесил градските патриции толкова много, че те го обвинили, че създава своя собствена армия, за да вземе със сила властта. Подтикнати от обвиненията на патрициите, плебеите осъдили Марк Манлий на смърт и го хвърлили от Тарпейската скала.

Али си спомни, че Тарпейската скала бе омагьосала Ема, защото това беше мястото, където престъпниците намирали смъртта си, хвърлени от височината. Била е кръстена на предателката, която отворила портите на Рим, за да влязат сабините, защото те й били обещали златни гривни. Вместо това, когато ги пуснала, те я смазали с щитовете си. Носели ги на ръцете си, окичени с гривните, за които толкова ламтяла Тарпея, която била не каква да е, а весталка. Каква ирония! Погребали я в основата на скалата, наречена по-късно на нейно име. Тя била на върха на стръмна урва от южната страна на Капитолийския хълм, който се издигал над Форума.

Рим бил създаден от крадци, разбойници, убийци и роби, които били достатъчно умни да избягат от господарите си. Единственият проблем бил, че нямало жени. Ето защо тези ранни римляни, както те се били нарекли, решили да откраднат жени от съседното племе на сабините. Именно това позорно отвличане на жените им довело до отмъщението на сабините, които използвали Тарпея за своя маша.

Тази тъмна страна от природата на римляните — и на самия Рим — беше привлякла и задържала вниманието на Али, защото освен че бяха създали пътища, акведукти и многобройни други нововъведения, те бяха измислили жестока система за подбор. Онези водачи, които не харесвали в самото начало или пък впоследствие не одобрявали, от които се страхували, в които откривали недостатъци или на които от завист или алчност измисляли прегрешения, били незабавно убивани. Али беше родена и възпитана в политически инкубатор и долавяше напрежението и неизказания страх от убийство, който заобикаляше баща й на все по-гъсти слоеве, колкото по-нависоко се изкачваше той по политическата стълбица. И когато беше пристигнала в Москва, тя почти веднага интуитивно бе усетила колко много наподобява всичко това на древния Рим, колко силно е повлияна съвременната политическа система от тази на римляните, превръщайки убийството в обичайно средство за постигане на определена цел.

— И така — обади се Али след известен размисъл, — онова, което искаш да кажеш, е, че дори и най-добрите намерения накрая се превръщат в купчина лайна?

— Искам да кажа, че всички ние сме обречени на разочарование. И също така искам да кажа, че аз приветствам това разочарование, защото накрая то изравнява нещата и не го е грижа нито за социалната класа, нито за парите или властта. То е мрачният косач.

— Искаш да кажеш „мрачният жътвар“ — поправи я Али, — така наричат смъртта.

— Наричай го както искаш — сви рамене Аника.

 

 

Мобилният телефон на Денис Пол иззвъня в три и половина сутринта. Беше стигнал до средата на лабиринта от данни, които бе успял да изтегли от записите на телефонните обаждания на генерал Брент, както и от окончателния доклад за дейността и движението му през изминалата година. Всъщност Пол беше зает с четенето на онова, което го интересуваше най-много — сведенията за два неофициални полета до Москва. И двете пътувания бяха направени през последните шест месеца. И двете бяха през уикенда и не бяха регистрирани или заплатени от нито една правителствена агенция. Това не беше непременно повод за задействането на червената лампичка в мозъка на Пол, но имаше някои странни неща. Първото беше, че генерал Брент беше платил в брой за билети от първа класа. Второто — и двата полета бяха на „Аерофлот“, а не на „Делта“, американската авиолиния, която по правило би трябвало да използва. Откъде генералът беше взел десетте хиляди долара в брой за двете пътувания до Москва? Пол хакна банковата сметка на Брент в „Дистрикт Нешънъл“. Един ден преди изтеглянето им десетте хиляди долара са били преведени по сметката от „Ализарин Глоубъл“ — организация, за която Пол никога не беше чувал и за която не можеше да си представи по какъв начин би могла да е свързана с генерала.

Мобилният му телефон избръмча. Беше потънал толкова дълбоко в мислите си, че за малко да пропусне да отговори на обаждането.

Беше местен номер и името на абоната не беше изписано.

— Моля?

— Господин Пол?

— Да?

— Обажда се Нанси Летиер. Срещали сме се няколко пъти. Ръководя крилото на болните от Алцхаймер в „Петуърт Менър“. С прискърбие трябва да ви съобщя, че госпожа Пол издъхна в три часа и единайсет минути тази сутрин.

Дълго време след това Пол седя напълно неподвижен. Очите му продължаваха да пробягват по редовете с информация на лаптопа му, както го бяха правили часове наред преди обаждането, но сега мозъкът му не регистрираше нищо от онова, което виждаше. Съзнанието му внезапно се изпълни с един ужасяващ рефрен, който се повтаряше отново и отново — „Ти не беше там, не беше там, когато тя умря“, — сякаш беше някоя смешна детска песничка, която се носеше от призрачно радио в нейната стая. Внезапно той започна да се задушава от нейната сладникава миризма, от която му се гадеше — миризмата на… Господи, дори не можеше да произнесе името й, тя вегетираше от толкова дълго. И въпреки това сега той се давеше от онова, което беше останало от нея — от Луиз, — сякаш бе погълнал пепелта от погребалната й клада.

Бутна стола си назад, изправи се и излезе от стаята, без да си вземе палтото. Забързаните му стъпки отекнаха по противопожарното стълбище. Запали цигара отвън, но почти веднага зад стъклената врата се появи управителят на нощната смяна, посочи цигарата и енергично поклати глава. Пол дръпна дълбоко и издуха дима към стъклото.

Управителят се намръщи, плъзна картата си по четеца на вратата и я отвори.

— Съжалявам, господине, но федералните разпоредби забраняват пушенето на шест метра от сградата.

Пол не отвърна нищо. Стоеше и гледаше мъжа, като продължаваше да пуши.

— Господине, не ме ли чухте? Ако упорствате, ще се наложи да уведомя органите на властта…

Той уплашено изскимтя, когато Пол го сграбчи за реверите, блъсна го в стената и след това го удари в корема. Когато управителят се преви на две, той го удари по главата и после разби носа му, от който тутакси бликна кръв.

Пол за момент задържа дима в дробовете си и след това го изпусна навън в мощна струя. Чувстваше се замаян от притока на адреналин. Накрая коленичи и показа документите си на управителя.

— Аз съм шибаната власт, приятелче. — Той изправи мъжа на крака и грубо го блъсна през вратата. — Така че се разкарай от тук или ще накарам да те приберат по подозрение, че си терорист.

Останал отново сам, Пол стъпка съсипаната си цигара и запали нова. Излезе на асфалта. Помисли си, че щеше да е по-добре, ако валеше — тогава времето щеше да съответства на мрачното му настроение. Вместо това по небето се носеше блестящата жълтеникава луна и това внезапно го върна двайсет и осем години назад, когато четеше на Клер „Лека нощ, луна“. Правеше го толкова често, че тя скоро я запомни наизуст и я рецитираше на глас, докато той четеше.

Отново дръпна силно от цигарата и изпусна дима. Преди седем години Клер беше дошла за дълъг уикенд с тогавашния си приятел — един от онези млади мъже, изпълнени с усещането, че всичко им се полага по право, въз основа на прекалено раздутата оценка на собствената им значимост. Тя се смееше през цялото време, дори когато отидоха да посетят Луиз, която по онова време все още понякога разпознаваше дъщеря си.

След вечерята в събота вечер приятелят й беше поканил Пол на верандата в неловък опит да се сближат. Беше извадил две пури, за които се бе похвалил, че са кубински — не особено добър начин да спечели благоразположението на Пол. Въпреки това попушиха известно време заедно в дружески разговор, когато младият мъж започна да обяснява за важната си работа на „Уолстрийт“, за консервативните си възгледи по отношение на политиката, религията и морала и за плановете си за бъдещето, които, изглежда, включваха и дъщерята на Пол.

Едва по-късно, в неделя през деня, Клер му каза, че е бременна и че иска да се омъжи за приятеля си възможно най-бързо, което, досети се Пол, беше основната причина за нейното посещение. Той не оспори решението й и не каза почти нищо. Без съмнение тя реши, че баща й е приел новината доста добре, но и Пол я беше накарал да мисли, че харесва приятеля й, който, както изясни дъщеря му, все още не знаеше нищо за бременността й. Всъщност Клер очакваше с вълнение да сподели това с избраника си, като беше подбрала времето и мястото, които й се бяха сторили най-романтични.

„Ще бъде като сцена от филм“ — радваше се тя с блеснал поглед.

От своя страна Пол също подбра подходящото време и място, за да обясни на приятеля на дъщеря си каква е ситуацията. Наблюдаваше със задоволство как младият мъж се задави с дима на хаванската си пура, когато му съобщи новината.

„Очаквам от теб да постъпиш както е редно и да се ожениш за Клер“ — заяви Пол, което беше добре премерен риск.

Вместо това, както и подозираше, приятелят си тръгна бързо, тъй като не искаше да има нищо общо с дете, заченато извън брака. Пол си помисли, че младият мъж се бе оказал абсолютен лицемер. Не беше имал никакъв проблем да вкара дъщеря му в леглото си преди сватбената нощ, но моралът му изведнъж се беше пробудил, когато последствията от необмисления му предбрачен разврат се бяха стоварили върху грозната му глава. Това беше вбесило Пол, както и случилото се по време на пушенето на пури предишната вечер, когато приятелят на дъщеря му глупаво беше разкрил истинската си същност, като бе разяснил собствената си значимост и постиженията си и бе разказал за къщата в Кънектикът, на която беше хвърлил око. Младият мъж искаше да го убеди в добрите си намерения да купи Клер на всяка цена, сякаш тя беше скъпо парче месо или състезателен кон, който той добре е пояздил.

Единственият проблем беше Клер. Вместо да е благодарна на баща си, че я е спасил от такъв повърхностен лицемер, тя не спираше да го обвинява, като ту крещеше, ту избухваше в сълзи, преди да затръшне вратата и да напусне къщата. Сигурен, че истерията й ще отмине, Пол беше изчакал няколко дни, преди да й позвъни. Тя обаче нито веднъж не отговори на обажданията му и до ден-днешен не му беше продумала. Пол знаеше само, че има внук, но нямаше представа дали тя се е омъжила за лицемера, или отглежда детето като самотна майка. Веднъж нае частен детектив, но ден по-късно му плати и отказа поръчката. Беше му омръзнало цялото това съжаление. Единственото нещо, за което беше благодарен, бе, че Луиз не можа да разбере в каква неприятна бъркотия неочаквано се е забъркал той.

Що се касаеше до Клер, той вече рядко мислеше за нея, освен в особени моменти като този. Дори и тогава той не се сещаше за нея с носталгия и болка, а с усещане за разочарование. Но му беше мъчно, че не познава внука си, макар той да бе плод на една лицемерна връзка. Единствената причина за това усещане бе, че някой трябваше да отучи момчето от лицемерието и самомнението, преди те да отровят ума му. Пол намираше за тъжен и дори трагичен факта, че този някой няма да е той самият.

Мисълта, че внукът му живее непознат живот, изгаряше кожата му, сякаш беше сложил ръката си в пещта, която скоро щеше да погълне останките от печално погубеното тяло на Луиз. Той погледна надолу към ръката си, усети кръвта да пулсира в нея и за пръв път се изправи лице в лице с усещането да бъдеш жив, да погледнеш назад и да не виждаш нищо друго, освен загуба и смаляване на собственото ти аз и на душата ти. Той се облегна на студената стена, все още оцапана с кръвта на нощния управител, и бавно се плъзна надолу по нея. Сега вече не виждаше луната. Лека нощ, Клер, лека нощ, безименно седемгодишно момченце, лека нощ, луна.

 

 

Горе в затъмнената стая, която Пол беше напуснал, прогонен от внезапните и нежелани чувства, бушуващи в него, една бърза и мощна сондираща хакерска програма сканира личните данни на генерал Брент, които министърът на вътрешната сигурност беше изучавал съсредоточено, след това откри Ай Ес Пи адреса на компютъра му. Петнайсет минути след като сондиращата програма беше изтеглена, една анонимна кола потегли, шофирана от мъж, който изглеждаше като счетоводител или учител, но беше получил съответните заповеди, бе добре въоръжен и готов да отнема живот.

 

 

Господин Лавджой познаваше този път като дланта си. Вече пет години Крим беше неговото поле на действие. Не че някога щеше да свикне напълно с това място. Все още усещаше храната като оловна топка в стомаха си, кожата постоянно го сърбеше от някакви гъбички или нещо подобно и не беше спал повече от три поредни нощи в едно и също легло. Единственото хубаво нещо бяха жените, които бяха млади, високи, руси и в изобилие. Те обичаха чужденците, особено американците, защото се надяваха да впримчат някой от тях в брак, за да ги измъкне от ада, в който се бяха родили. Веднъж, след като разбереше това, човек можеше да ги придума на всичко. Господин Лавджой с нетърпение очакваше купона, който бе организирал за тази вечер. Той се готвеше да приключи набързо с възложената му поръчка.

Пътят се издигаше с приближаването на стръмните скали, спускащи се към водата. Вече можеше да зърне синьо-зеления блясък на Черно море, докато шосето започваше дългите си извивки по крайбрежната линия. Видя, че има по-малко от километър до завоя, където трябваше да изпълни задачата. Моментът беше настъпил. Той натисна газта и премести тойотата в подходяща позиция.

Голямата извивка на морето, която сега беше нащърбена от облаците, надвиснали ниско над хоризонта, бързо се разкриваше с приближаването му до върха. Зилът вече беше в началото на височината. Лавджой навлезе в лентата на отсрещното движение и внезапно ускори. Още миг и щеше да блъсне предната си броня в лявата задна част на зила и да го завърти в смъртоносна спирала, която по неговите изчисления трябваше да изхвърли колата в пропастта на второто й обръщане.

 

 

— По-бързо! — изкрещя Джак от задната седалка.

— Дръж се! — извика му в отговор Аника.

Когато видя тойотата да навлиза в лявото платно, той добави:

— Господи! Иска да ни избута в пропастта.

— Проклета кола! — Ръцете на Аника държаха волана възможно най-здраво, но той беше започнал да вибрира обезпокоително, докато зилът играеше насам-натам. — Ако карам по-бързо, ще паднем от шибаните скали и без чужда помощ.

— Ето го, идва! — извика Джак. — Али, свий се на топка и не мърдай.

Той свали прозореца и започна да стреля по приближаващата тойота, но тяхната собствена кола не беше стабилна и се тресеше така, сякаш всеки момент ще се разпадне заради прекаленото напрежение, на което беше подложена. Джак се мяташе насам–натам и не успяваше да се прицели достатъчно добре.

— За бога, Аника, дай газ!

Тя го послуша и за момент изглеждаше, че това ще свърши работа. Започнаха да се отдалечават от тойотата, но после колата се наклони и принуди Аника да натисне спирачките, за да не излетят от пътя и да паднат в пропастта.

В този момент тойотата ги удари и зилът поднесе лошо и започна да се върти. Джак, който беше захвърлен към отворения прозорец, зърна за миг тойотата, преди колата им да се завърти в кръг.

Аника намали скоростта и изключи двигателя. Зилът продължи да се върти и се доближи опасно близо до ръба, преди младата жена да успее поне донякъде да възвърне контрола си над него. Джак си помисли, че това едва ли има особено значение, защото тойотата щеше да ги удари отново и шофьорът й щеше да довърши започнатото. Но когато пак хвърли поглед назад, видя как нещо удари тойотата с такава сила, че тя подскочи във въздуха. Миг по-късно експлодира и полетя надолу в пропастта, а въздухът около тях се изпълни със задушаващата миризма на горящ бензин.

В този момента Аника успя да накара зила да спре със скърцане на банкета от дясната страна на пътя.

— Али — подаде се Джак от задната седалка, — добре ли си?

Тя бавно се надигна от защитната поза, която беше заела, и кимна леко замаяно. В този миг с крайчеца на окото си Джак забеляза движение, обърна се и видя една фигура, която вървеше по високия насип край пътя откъм брега. В едната си ръка държеше леко противотанково оръжие М72 LAW — наследник на базуката от Втората световна война. Мъжът обаче бе насочил цевта небрежно към земята. Беше толкова едър, че в ръцете му оръжието изглеждаше като детска играчка. Той продължаваше да върви с тежки стъпки към зила. При вида на този мъж умът на Джак започна да работи по същия начин, по който бе изчислявал векторите, докато бягаха към приближаващия към тях самолет. Съзнанието му се опитваше да открие някакво необичайно обяснение на онова, което, виждаше, връщайки се от момента на експлозията на тойотата към мръсната задна уличка в Москва. Идваха му наум различни възможности, противоречиви преценки и фантастични теории, но за съжаление така и не успя да стигне до някакво окончателно заключение. Беше един от онези моменти, в които предположенията са безсилни пред реалност, каквато човек не би могъл да си представи — все едно, докато редиш кубчето на Рубик, да откриеш, че то има и четвърто измерение, което не си взел под внимание. Всъщност в момента търсенето на каквото и да е рационално обяснение беше безсмислено, а от логиката нямаше никаква полза. Животът и смъртта се бяха смесили в едно или пък бяха разменили местата си, а всичко останало беше застинало.

— Остани в колата — нареди той на Али.

Тя се обърна, надникна през прозореца от страната на шофьора и видя мъжа, който идваше от другата страна на пътя.

— Кой е той? Джак, какво става?

— Моля те, Али, просто прави каквото ти казвам.

Сякаш изпаднал в транс, той отвори вратата и излезе навън. Огромният, подобен на мечка мъж се приближаваше, пригладената му назад коса блестеше на слънцето и Джак усети как през тялото му преминава ледена тръпка. Четвъртото измерение на кубчето на Рубик беше пред очите му. В опит да осмисли настоящето съзнанието на Джак се върна към онзи хотелски бар в Москва, където мъжът срещу него се скара с Аника и приятелката й. След това си припомни задната уличка, където едрият като мечка мъж и приятелят му дебнеха, за да убият Аника. Мислите му се върнаха към последвалата жестока битка, в края на която човекът пред него беше останал да лежи в локва от собствената си кръв.

Инстинктът за самосъхранение на Джак го накара да насочи пистолета към едрия руснак, но излязлата от повредения автомобил Аника бързо се приближи до него и сведе дулото на оръжието.

— Това не е възможно — не повярва Джак, когато огромната фигура спря пред него. — Аз те застрелях в уличката зад клуб „Горски пожар“.

— Няма ли да ми благодариш? Не? — Иван Гуров леко поклати цевта на М72. — Не бъди невъзпитан. Без мен ти щеше да си на дъното на пропастта, на мястото на онзи американски агент, изпратен да те убие.