Ерик Лустбадер
Кървав сняг (20)

19.

След като проследи Кириленко, Мондан Лимонев пристигна в Крим. Беше прекарал тук четири години — време, в което се беше чувствал щастлив, почти безгрижен или поне толкова щастлив, колкото може да бъде човек с неговата мрачна професия. Шест поръчки, всичките убийства на руски олигарси, които бяха избягали от страната си, след като властта се бе обърнала срещу тях. Лимонев беше уникален сред убийците на ФСБ, тъй като му плащаха на поръчка. Тарифата му беше изключително висока, но Юкин и Батчук бяха повече от доволни да плащат с държавни пари за специалната привилегия да се ползват от услугите му. Те знаеха, че в момента, в който той получеше поръчката, мишената можеше да бъде смятана за мъртва.

Кириленко не беше изключение. Използвайки удостоверението си за самоличност на агент на ФСБ от високо ниво, Лимонев бързо препита служителите на летището от залата за пристигащи, един от които беше видял Кириленко да влиза в стаята за управление на камерите за наблюдение. Докато Лимонев стигне дотам, Кириленко вече си беше тръгнал, но верен на обичайната си педантичност, наемният убиец внимателно обходи целия коридор. Малко по-навътре той забеляза, че нещо лежи на пода до стената. Той се протегна и взе малката дървена кибритена кутийка. Много пъти беше виждал Кириленко да пали клечки от този кибрит. Той извади пистолета си и тихо пристъпи напред. Спираше на всяка врата, за да долепи ухо до нея. Усърдието му беше възнаградено, когато зад петата врата чу гласа на Кириленко. Беше сложил ръка на дръжката на вратата и се готвеше да я завърти, когато чу други гласове, които не успя да разпознае. Той се заслуша внимателно и разбра, че тези хора, които и да бяха те, бяха успели да хванат Кириленко, което само по себе си беше истинско постижение. Лимонев обаче се интересуваше само от Кириленко.

 

 

В момента, в който мозъкът на Кириленко осъзна какво пише в съобщението, той се обля в студена пот.

— Не вярвам на това — поклати глава той. — Няма начин, няма никакъв начин. — Той вдигна поглед към Джак. — Това е номер.

— Как може да е номер? — почти приятелски попита Джак.

— Момичето — Кириленко посочи с брадичката си към Али, — тя трябва да е направила нещо, докато държеше телефона. Изфабрикувала е това съобщение.

— Не се дръж като идиот — поклати глава Джак. — Как би могла тя или който и да е от нас да знае за Мондан Лимонев — за това кой е или че е бил част от екипа ви при дачата?

Кириленко се взря в Али, сякаш я виждаше за пръв път. След това очите му се замъглиха, когато безизходността на ситуацията, в която се намираше, започна да достига до съзнанието му. След известно време той кимна.

— Да вървят да се шибат! — каза той на Джак. — Какво искаш да знаеш?

— Какво знаеш за „Тринадесет“?

— Какво?

— Добре ме чу. Ти член ли си на „Тринадесет“?

— Не знам нищо за тях. — Кириленко се надигна, доколкото му позволяваше кабелът, който го стягаше. — Гледам да не привличам внимание и да не се забърквам в неприятности. Аз съм детектив, не апаратчик. Аз съм полеви агент, дребна риба.

Джак не беше сигурен дали руснакът казва истината и затова опита друг подход.

— Разбирам защо Измайловската преследва Аника, но защо ти и твоите хора ни причаквахте при дачата на Рочев?

— Моите хора? Искаш да кажеш вашите хора. — Кириленко кимна. — Точно така, американци. Те преследват Аника Дементиева.

— Говориш пълни глупости — не повярва Джак. — Какви американци?

— Умирам за цигара — рече Кириленко. — Има един пакет…

— Знам къде е — прекъсна го Али и извади цигарите от джоба му.

Джак пъхна цигарата между устните на Кириленко и Аника я запали с нейната запалка.

Кириленко дръпна силно и бавно изпусна дима.

— Хари Мартин — познаваш ли го?

— Хари Мартин звучи като измислено име.

— И аз така предположих — кимна Кириленко. — Във всеки случай този човек — каквото и да е името му — е достатъчно реален. Той е шпионин, в това може да сте сигурни. Възложиха ми задачата да му осигурявам поддръжка.

— Защо? За какво е тук той?

— Всъщност не знам, защото не ми казва. Отведох го до дачата на Рочев, тъй като той искаше да отиде там. Останалото го знаеш.

— Да се престорим, че не знам нищо — настоя Джак. — Какво друго знаеш за Хари Мартин?

— Само откъслечна информация, която научих, докато подочувах части от разговорите, които водеше по мобилния си телефон, вероятно с шефа си. — Кириленко отново дръпна от цигарата и пое никотина дълбоко в дробовете си. Когато заговори отново, от ноздрите му излезе дим, сякаш беше дракон.

— Чух една дума — „Аура“. Нямам представа какво означава, но съм почти сигурен, че каквато и друга цел да има, една от задачите му е да говори с нея. — Той посочи към Аника с брадичка.

Джак хвърли бърз поглед към Аника, но тя поклати глава.

— Никога не съм чувала за АУРА.

Джак отново насочи вниманието си към Кириленко.

— Ако си бил прикрепен към Хари Мартин, къде е той?

— Зарязах го, след като видях тази снимка и разпознах на нея Аника Дементиева — отвърна Кириленко, а лютивият дим, който се вдигаше нагоре, го накара да притвори лявото си око. — Уморих се някой да се разпорежда с мен, включително и моите началници.

— Затова ли те искат мъртъв?

— Нямам никаква представа защо е издадена заповед за ликвидирането ми, нито кой е решил това. — Кириленко издуха дима и потрепери. — Както казах, гледам да не привличам вниманието към себе си и да не се забърквам в неприятности.

— Очевидно не си се постарал достатъчно. Явно си нагазил в лайната — сухо отбеляза Аника.

— Може би защото си зарязал Хари Мартин — предположи Джак.

— Лайната започнаха да валят, когато ме прикрепиха към него — мрачно се съгласи Кириленко.

— Кой ти възложи тази задача? — попита Джак. — На кого трябва да докладваш?

— Макар че шефът ми е началник на отдела, не беше той или поне не от него са тръгнали нещата. Когато ме повика в кабинета си, ми каза, че е получил такова нареждане. Не изглеждаше много доволен от това.

— От кого? — запита Аника. — От кого получава заповедите си той?

— Познаваш ФСБ — сви рамене Кириленко и потръпна при болката, която този жест му причини, — над ниво отдел там е шибана бъркотия от бюрокрация. Има толкова много апаратчици, които се конкурират помежду си и се борят за власт, че е трудно човек да разбере какво е мястото на всеки от тях.

— Как се казва шефът ти? — Аника извади мобилния си телефон.

Когато Кириленко й каза, тя избра един от номерата си за бързо набиране и започна да говори по телефона.

— Мисля, че трябва да го отвържем — предложи Али.

 

 

Лимонев се върна по коридора, пресече залата за пристигащи и излезе навън през стъклените врати. Не обърна внимание на опашката от чакащи таксита и бързо заобиколи сградата от другата страна. От разположението на залата за пристигащи той определи кой е прозорецът на стаята, където държаха Кириленко. Огледа се за най-подходящия път за бягство и погледът му обходи най-западната писта, склона след нея и полето, което стигаше до паркинга. Той отиде на паркинга и се качи върху покрива на една кола, от която се виждаше пътят. След това, като използва телефона, който от СБУ му бяха дали вместо неговия, той се обади на охраната на летището и съобщи за проблем в едно от служебните помещения. Веднага след това отвори куфарчето, което носеше, сглоби снайпера „Драгунов“ и постави на мястото му пълнителя с десет патрона. Сетне се настани на малката си, но удобна позиция за стрелба, допря дясното си око до окуляра на оптическия мерник и зачака развитието на събитията.

 

 

Джак слушаше какво говори Аника, макар да пропусна коментара й в началото. Хората разговаряха по различни начини. Мозъкът му беше като хранилище за тези различни интонации. Така той разбра, че Аника говори с дядя Гурджиев и го разпитва за началника на Кириленко.

Докато отново насочи вниманието си към Али, тя вече беше застанала зад стола, за който беше вързан руснакът.

— Какво правиш?

— Развързвам го — отвърна тя. — Мисля, че това трябва да направим.

— Ти си тази, която се изплю в лицето му.

— Не ми хареса онова, което той ми каза, но това не означава, че го мразя чак толкова.

Аника прибра мобилния си телефон.

— Ще знам кой те е прикрепил към американеца след няколко часа — обеща тя. След това, като видя, че Али сваля кабела от кръстосаните китки на Кириленко, добави: — Това е грешка, за която всички ще съжаляваме.

— Не мисля така — не се съгласи Кириленко.

— Виж ти, каква изненада! — възкликна Аника, като продължаваше да държи пистолета му в ръката си, макар вече да не беше насочен към него.

— Чуйте ме, с оглед на всичко, което се случи тук, искам да ви направя едно предложение.

— И това са думи на следовател от отдел „Убийства“ на ФСБ, за когото се смята, че е неподкупен? — изсумтя Аника.

— Нека чуем какво има да ни каже — обади се Али и захвърли в ъгъла кабела.

Джак се готвеше да й отговори, но през съзнанието му премина образът на вързаната за стол Али, който веднага бе заменен от спомена за обяснението на Аника защо Али искаше да отиде в апартамента на Мила Тамирова или както го беше нарекла Аника — в нейната тъмница. Кириленко продължаваше да седи на стола, към който само допреди миг беше вързан. Джак разбра, че Али не можеше да не освободи руснака, за да е той в равностойно положение с нея, и кой беше Джак, та да твърди, че тя не е в правото си да стори това.

Кириленко не направи никакво агресивно движение и дори не стана от стола. Само започна да масажира китките си, за да възвърне нормалното кръвообращение в ужасно напуканите си ръце.

Той вдигна глава и каза на Аника с прям тон:

— Предложението ми е следното — ти ще убиеш Мондан Лимонев, а аз ще се погрижа за американеца Хари Мартин, който е изпратен да те открие.

— Чакай малко — намеси се Джак, — мисля, че този филм съм го гледал.

— Да, „Непознати във влака“, знам го. — Кириленко приключи с масажа, за да сложи с наслада поредната цигара в устата си, и след това се наведе напред, за да може Аника да я запали. — Но не се шегувам.

— Ти не беше ли онзи велик детектив, който неумолимо преследва убийците? — попита Аника с разбираем скептицизъм.

— Да, да, естествено, че ще кажеш това. И аз бих го направил на твое място. — Кириленко издуха дима с дълбока въздишка. — През последния половин час ми дойде наум, че и двамата сме били хитро изиграни. Може и да не знам какво става, но съм убеден, че ти не си убила Пленя Макова.

— Опитвахме се да разберем кой го е направил — обясни Джак. — Следата ни доведе до тук.

— И аз така мисля.

— Какво те накара да си промениш мнението толкова бързо? — Очевидно Аника все още бе скептично настроена. — Известен си като непримирим враг на убийците и изнасилвачите — убежденията и чувството ти за добро и зло би трябвало да са непоклатими.

— Вярно е, че мразя престъпниците и че отнемането на човешки живот истински ме вбесява, но още повече мразя грешките. Точно затова за двайсет и двете ми години като ловец на престъпници никога не съм залавял този, когото не трябва. Когато става дума за моите началници, може да съм глух и глупав, но не съм сляп. Наясно съм, че една част от тяхната дейност е престъпна. Налагаше се да не привличам вниманието към себе си и да не се забърквам в неприятности, за да оцелея в тяхната система. — Той махна парченце тютюн от устната си, погледна го за момент и след това го захвърли. — Но предполагам, че това се отнася за всяка система и колкото по-голяма е тя, толкова по-наложително е да не обръщаш внимание на незаконните действия, които се извършват около теб, и толкова по-жизненоважно е да си държиш устата затворена.

— Нелегални действия! — Явно беше уцелил болно място и Аника бе възмутена.

— Виж, аз не съм от хората в дирекцията, които прекарват дните и нощите си във фабрикуване на фалшиви обвинения срещу служителите на легитимни компании и олигарсите по заповед на Юкин и Батчук. Не аз хвърлям невинни хора в затвора, за да гният там до края на живота си. Нито тероризирам жените и любовниците им. Не съм аз този, който опира пистолет в тила им и след това дърпа спусъка.

— Но не правиш нищо, за да спреш това.

— Моля те, нека бъдем реалисти — какво бих могъл да сторя?

— Тогава обясни ми защо го правят.

— Като всеки друг и ти искаш отговори, искаш да знаеш защо хората вършат злини. Но злото не може да бъде обяснено, защото то всъщност е твърде просто и глупаво. Освен това защо би искала да го обясниш, защо е това желание да го изследваш? Не разбираш ли, че енергията, която посвещаваш на тази тема, й дава сила, обосновава я и й придава легитимност, която тя не заслужава? — Известно време той пуши, потънал в мисли и след това вдигна поглед. — Що се касае до мен, егоизмът е най-рационалното нещо, не е ли така? А трябва да признаем, че в днешно време човек не може да живее живота си без някаква форма на рационалност. — Той огледа останалите един по един. — Така че, за да обобщим — аз съм различен от колегите си, защото съм се научил да се приспособявам, когато открия, че греша. Като се има предвид в каква клоака работя, иначе не бих могъл да живея със самия себе си. — След това дълго обяснение той погледна Аника. — Какво ще кажеш за предложението ми?

— Нали не мислиш сериозно да… — обърна се Джак към Аника.

— В идеята му има логика — призна тя. — Има симетрия, която намирам за необикновено привлекателна.

— Аника, наистина…

— Можеш ли да измислиш друг начин, по който да останем живи достатъчно дълго, за да открием кой е убил Рочев?

— Почакай — този път Кириленко се изправи, но в поведението му нямаше нищо заплашително. — Карл Рочев е мъртъв?

Джак му разказа как странното оръжие на убийството ги беше отвело до имението на Магнусен, как бяха открили Рочев, който очевидно е бил измъчван, преди да бъде убит с двете сулици.

Кириленко се готвеше да отговори, когато откъм коридора долетя тропот. След това вратата се отвори навътре.

 

 

Хари Мартин пристигна вбесен на летище „Симферопол север“. По време на полета от Киев той кипеше вътрешно и подхранваше яростта си, която вече беше станала непреодолима по времето, когато се появи в залата за пристигащи. Единственото, за което можеше да мисли, бе да вкара куршум в главата на Кириленко. Руснакът го бе подвел, бе го изоставил и го бе унижил пред генерал Брент. Сега разбираше защо Кириленко толкова лесно се беше съгласил да се разделят, когато той самият го беше предложил, като си мислеше да се върне обратно в Киев и да намери Аника Дементиева, докато руснакът гони вятъра.

Той внимателно огледа пътниците, които се движеха насам-натам в залата за пристигащи, сякаш разглеждаше собственото си минало. Търсеше единствения човек, върху който в момента беше съсредоточено изостреното му като лазерен лъч внимание, за да може да заличи спомена за онова, което се беше случило.

Толкова много неща в миналото на Мартин трябваше да бъдат изкоренени или прогонени, в зависимост от това дали гледаше на тях от практична или от метафизична гледна точка (а той отдавна беше стигнал до заключението, че двете не се различават). Миналото беше като необятно блато, което вонеше на грешки, предателства, лъжи и заблуди. Ако имаше възможност, би заличил миналото си и всички в него. Той си помисли колко хубаво би било това, докато очите му оглеждаха тълпата в търсене на Кириленко.

Може би и двамата — Кириленко и Аника Дементиева — бяха изчезнали и той никога нямаше да ги намери. Тогава можеше да си тръгне и да не се връща. Но се съмняваше, че това ще се случи, защото му беше известно всичко за изчезването. Според шпионската терминология Хари Мартин беше легенда, нещо като измислена история — разказ или повест. И какво изтощително усилие му костваше да поддържа тази легенда! Хари Мартин беше създаден с едно щракане на пръстите като в някой фокуснически номер. Историята му беше подплатена с документите, изработени от отдела за създаване на легенди. Те приличаха на въздуха в самолет или хладилник — консервиран, изкуствен, рециклиран и херметично затворен. Беше като дух, създаден по подобие на чудовището Франкенщайн, от части от миналото на отдавна мъртви хора. Оттам получаваха своите идеи експертите на отдела за създаване на легенди — те просто нямаха свои собствени. Но с всяка изречена от него лъжа Хари Мартин ставаше все по-труден за поддържане. Разказът се превърна в повест, изтъкана от измислици, за които много трябваше да внимава да не си противоречат една на друга.

Вече беше направил пълна обиколка на залата за пристигащи. Беше каталогизирал всяко лице, но без да види никъде Кириленко. Отново претърси залата с поглед. Когато погледна към коридора, водещ към сервизните помещения на летището, той забеляза един пазач от охраната, който тъкмо пристъпваше през прага на врата, разположена вляво, горе-долу на две трети от дължината на коридора. Нещо в изражението на мъжа — изненада, може би дори шок — предупреди Мартин още преди мъжът да се строполи. Докато издърпваха тялото на пазача в стаята, Мартин вече спринтираше по коридора. Той извади пистолета си от твърдия кожен кобур на кръста си и махна предпазителя. Стигна до вратата точно когато тя се затваряше. Хвърли се с рамо между касата и нея и същевременно заднишком я ритна, така че тя се отвори широко.

Имаше време само колкото да регистрира присъствието на Кириленко и на други хора с периферното си зрение и в същия момент стреля напосоки. Съсредоточи погледа си върху Кириленко, който се хвърли зад масата. Прицели се и се готвеше да дръпне спусъка, когато чу оглушителен звук.

Куршумът, който се заби в черепа му, го отхвърли със сила назад. Хари Мартин беше мъртъв още преди да се удари в пода.