Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
You’re the One That I Don’t Want [= You're (Not) the One], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране
midnight_sun17 (2014)
Редакция
maket (2014)
Форматирате
maskara (2015)

Издание:

Александра Потър. Ти, който не си за мен

Английска. Първо издание

ИК КРЪГОЗОР, София, 2011

Коректор: Мария Тодорова

Технически редактор: Ангел Йорданов

Предпечатна подготовка: Георги Иванов

Дизайн на корицата: Иван Тодоров Домузчиев

Печат: Авис–24 ООД

ISBN: 978–954–771–247–8

История

  1. — Добавяне

Осма глава

— Луси?

За момент губя ума и дума. Светът пред очите ми се завърта вихрено. И първото, което си казвам, е, че съм допуснала грешка. Това не може да бъде той. Това е сигурно някаква игра на светлината. Така де, на света има милиони хора с бледосини очи с тъмносиви точици около ирисите, нали така?!

Нали така, де?

Но пък този глас не мога да го сбъркам. Това е същият глас, който чух през онзи далечен ден в галерията във Венеция. Това е същият глас, който ме накара да се обърна и да се влюбя от пръв поглед.

— Луси, това наистина ли си ти?

Да, това също е и гласът, който скъса с мен по телефона.

— Здравей, Натаниел.

Исках да звуча спокойно и овладяно, обаче гласът ми излиза малко дървеняшки, като на даскалица. Е, поне казах нещо. При това високо. Което е за предпочитане пред тоталното онемяване, каквото всъщност изпитвам.

Не, вземам си думите назад. Не съм особено убедена, че въобще чувствам нещо. Като че ли цялото ми тяло внезапно се е вцепенило и имам чувството, че просто се рея в пространството — както когато ми вадиха сливиците и анестезиологът ми каза да броя на обратно.

— Ама това наистина си ти! А аз си помислих, че ми се привижда! — Върху лицето му светва усмивка, която набръчква ъгълчетата на очите му.

Това вече е нещо ново. Преди нямаше бръчки. И косата му — сега е доста по-къса и по слепоочията като че ли оплешивява.

— Казах си: „Не, напълно невъзможно!“

Чувам го как говори, виждам го как жестикулира, но сякаш между нас изведнъж се е издигнала невидима бариера, нещо като непробиваем щит. И аз съзерцавам фигурата в сив костюм пред себе си, неспособна да повярвам на очите си.

Изглежда по-различно. По-стар. Няма го коженото яке втора употреба. Няма я и дългата, неуправляема руса коса. Тийнейджърската пухкавина на лицето му е заменена от остри като бръснач скули и доста по-ярко очертана брадичка. Но все пак си е Натаниел. Все така си е Нейт.

И когато тази мисъл пронизва съзнанието ми, сърцето ми претупва. Побързвам да го поставя на мястото му. „Не, няма да туптиш като лудо! Само да си си въобразила нещо!“

— Извинявай, но аз май не те оставям да кажеш нищо! — разсмива се той, оставя пощата си и плъзва пръсти през косата си. — Е, казвай! Как си? Какво става? И какво изобщо правиш тук?

И внезапно осъзнавам, че въпреки скъпия дизайнерски костюм и въпреки излъчването на преуспяващ бизнесмен той е нервен. Е, за него сигурно също е шокиращо да се върне от работа и да ме завари насред апартамента си. Особено след десет години. Същински призрак от миналото.

— Донесох ти картините — смотолевям.

— Какво си донесла? — озърта се озадачено той и плъзва поглед към сандъците в ъгъла, но очевидно не ги свързва с нищо.

— Колекцията „Густав“ — продължавам, като се старая да овладея гласа си.

Обаче всичко е толкова странно. Имам чувството, че тялото ми е обладано от някакъв робот, който стои сковано насред коридора и говори с автоматизиран глас за изкуство, когато истинската Луси вътре в него размахва отчаяно ръце и крещи: „О, боже! О, господи! О, ужас!“

Първоначално той се вторачва неразбиращо в сандъците, а после, постепенно, челото му се отпуска и той се обръща към мен. Виждам, че му е просветнало.

— Ти работиш в галерията — изрича тихо и изведнъж всичко започва да си идва на мястото.

— Да. Съвсем наскоро бях прехвърлена тук от една лондонска галерия — кимвам, като все още усещам в себе си образа на роботчето R2-D2. — Аз съм старши координатор.

Е, първия път, когато използвах тази титла, звучеше достатъчно впечатляващо, нали така?

— Така ли? — поглежда ме замаяно Натаниел.

— Да. Работата е много хубава — побързвам да добавя, незнайно защо изпитвайки необходимост да се оправдая. — Организирам изложби, работя с нови художници, уреждам сделки с клиенти…

— Но какво стана с твоето рисуване? Аз си мислех…

— О, това беше много отдавна! — махвам небрежно с ръка и свеждам очи към краката си, които неизвестно как внезапно са ми станали много интересни. — Както и да е. Ами ти? — сменям бързо темата. — Какво става с теб?

„Какво става с теб“ ли? Браво бе, Луси, страхотен въпрос, няма що! Звучиш така, сякаш си увиснала на оградата и си бъбриш неангажиращо със съседа от другия двор. А не разговаряш с първата си и най-голяма любов, с мъжа, когото не си виждала десет години, но за когото нито за момент не си преставала да мислиш.

Добре де, не мисля само за него.

— Ами, нали знаеш… това-онова… — отвръща той в същия неангажиращ стил. Очите му проблясват, когато се взира в моите, и аз усещам как дълбоко у мен се надига познатата тръпка. Подобно на ледени кубчета, когато започват да се топят. Плуват, разцепват се, намаляват.

— Е, тези твои „това“ и „онова“ очевидно са доста успешни — отбелязвам и посочвам апартамента.

— А, това ли? — свива скромно рамене той. — Просто квартира.

— Аха, ясно — кимвам безгрижно, като че ли наемането на скъпарски апартаменти на последния етаж в Манхатън е нещо, което непрекъснато правя. Когато не съм заета с наемането на сбутана в другия край на града кутийка, разбира се.

Но някъде дълбоко в себе си усещам някаква неувереност. Господи, ама той вече е важен играч, а аз съм си все така разорена в края на месеца!

— Доскоро живеех в Лос Анджелис, но сега вече се местя тук, за да работя — пояснява той.

— Само не ми казвай, че си във филмовия бизнес! — възкликвам, без да се замисля аз, и усещам как бузите ми пламват. — Видях списанията. — И посочвам с пръст към дневната.

— Не, в телевизията — отговаря той с почти извинителен тон. — Аз съм продуцент.

— Брей, ама това е жестоко! — провиквам се аз колкото ми е възможно по-убедително, въпреки че нямам абсолютно никаква представа дали е жестоко или не. Но поне на звучене го бива. Всички искат да работят за телевизията, нали така? Е, с изключение на мен, разбира се. Изобразителното изкуство е моят живот и нищо не е в състояние да го измести.

— Така си е, доста е готино… — кимва, но не довършва той.

Настъпва неловка пауза и за момент ние просто си стоим в коридора и се гледаме. Усещам как пространството между нас се изпълва с напрежение, въпроси и емоции.

— Боже, извинявай! Не съм ти предложил дори питие! — започва да се извинява той, разтривайки слепоочията си.

— О, не се притеснявай — побързвам да го успокоя.

— Опасявам се обаче, че освен газираната минерална вода не мога да ти предложа нищо друго.

„И киноа“ — допълвам наум аз, спомняйки си за пакета зърна в хладилника.

— Хей, какво ще кажеш да излезем да пийнем по едно питие, а? — предлага внезапно той. — Да си наваксаме както подобава!

Втрещявам се. Да излезем на питие ли? Аз и Нейт?

— О, ами… — изфъфлям и свеждам очи. — Не съм много сигурна…

— На ъгъла има едно страхотно местенце! — продължава ентусиазирано той. — Хайде, ела!

И ме гледа с надежда и огромна усмивка на лицето си и незнайно защо аз се изпълвам с възмущение. Направо не мога да повярвам! Да не би да си въобразява, че веднага ще хукна по заведенията с него за сладък приятелски разговор? След всичко, което ми причини? Трябва да му кажа да се разкара!

Или поне така би трябвало да реагирам. Но не реагирам така.

— Само да си взема чантата! — възкликвам.

* * *

Представяла съм си този момент не милион — милиард пъти! Как се сблъсквам изневиделица с него. Как изглеждам, какво му казвам, как протича всичко. Аз, разбира се, изглеждам приказно! Ще нося тесните си дънки. Ще имам добър ден за косата си (защото по принцип нямам такива — най-добрите ми дни са в стил „днес поне косата ми не се е надигнала като перушина и бретонът ми не е увиснал“). А, да — и ще държа под ръка някой зашеметяващ тип!

Не че смятам, че една жена се нуждае от мъж, за да се чувства добре със себе си, обаче стига вече с този феминизъм, а?! А ако случайно се сблъскате с любовта на живота си, който се е оженил за друга, можете да ми вярвате, че надали ще ви се иска да сте все още неомъжена, да сте облечена в изпомачкани работни дрехи и да имате на краката си очукани чехли, в които изглеждате нелепо!

Седнала съм на едно високо столче и разтривам притеснено крака. Но защо ми боцкат, за бога? Божичко! Забравила съм да се обръсна!

— Какви са шансовете да се срещнем така внезапно, а?

Дръпвам надолу полата си и вдигам очи към Натаниел. Той седи на високата маса срещу мен, запретнал ръкави, и клати изумено глава.

Намираме се в малко френско бистро на ъгъла на неговата улица и пием червено вино. Аз обикновено не пия червено вино. Истината е, че не го обичам. От него езикът ми изтръпва и се напивам много лесно. Обаче допуснах една учебникарска грешка, която човек прави, когато е много нервен — казах, че ще пия това, което пие и той. И Натаниел поръча цяла бутилка.

Което отне близо двайсетина минути, тъй като той държеше първо да опита всичко, което предлагат в менюто, и разклати не знам колко чаши, душейки и вкусвайки, докато накрая избра. За разлика от мен той очевидно знае доста неща за виното. Аз не знам нищичко.

— Да, съвпадението действително е странно — кимвам и отпивам огромна глътка вино.

Чувствам се адски нервна. Като че ли съм на първа среща.

Побързвам да изтрия тази мисъл от съзнанието си.

— Може и така да се нарече — кимва и той. — Но все пак е невероятно. Често съм се питал дали някога ще те видя отново.

— Често ли? — изписквам аз, преди да съм успяла да се спра.

— Ами да — смотолевя той и свежда засрамено очи.

Сърцето ми претупва, а стомахът ми извършва онова странно въртящо се нещо. Той си е мислил за мен! През всичките тези години все пак се е сещал за мен! Обзема ме неземно щастие. А аз толкова се питах, толкова се чудех, толкова се надявах…

— А ти мислила ли си понякога за мен? — пита внезапно той и ме поглежда с надежда.

Стомахът ми пак се преобръща.

— Да, понякога — свивам рамене, стараейки се да звуча безгрижно.

Е, поизлъгах мъничко, но да не съм луда да си признавам истината, а?! Че никога не съм спирала да мисля за него!

— Наистина ли? — Изглежда доволен. — А аз си мислех, че напълно си ме забравила.

— О, не че не съм опитвала! — усмихвам се накриво аз, а той се изчервява.

— Знам, че накрая не се държах много добре, нали?

— Ами… не знам. — Отпивам нова голяма глътка от виното си, наслаждавайки се на топлината, която то разлива из тялото ми и на начина, по който успокоява разбитите ми нерви. — Бяхме наистина много млади, а и телефонната любов никога не е продължавала дълго, нали така? Просто беше едно от онези неща, които обикновено се случват. Беше неизбежно. А скъсването с някого никога не е било лесно.

Хей, ама откога съм се сдобила с това суперзряло отношение към живота, а?

— Но не можеш да не признаеш, че се държах като кретен — промърморва той и се усмихва тъжно.

— Така си е. Държа се като кретен — кимвам аз.

Той се разсмива и цялото му лице се сбръчква от смях. Не мога и аз да не се разсмея, като го гледам. Странно е, но след всичкото това време, след всичките тези години, след цялото това чудене някогашната болка като че ли изведнъж се стопява и тук, в бистрото, оставаме само аз и Натаниел — като двама стари приятели, които си пийват. Може би са прави хората, като казват, че времето лекува всичко.

Или може би е от червеното вино.

— Е… — обажда се по едно време той.

Виждам го как започва да върти столчето на чашата, като че ли обмисля нещо. А после забелязвам. Той не носи халка! Прозрението ме озарява изведнъж и се забива в мен като стрела. От дълбините на съзнанието ми изплува спомен, че Магда като че ли ми спомена за това, обаче тогава не обърнах никакво внимание — нали тогава тя говореше за някакъв непознат. Или поне го мислех за непознат.

Вторачвам се в голия му безименен пръст. Може пък да е свалил халката, а после да е забравил да си я сложи. Или да я е изгубил. Или пък е от онези мъже, които не обичат да носят пръстени — като татко, който още след сватбата заявил на мама, че никога не бил носил бижута и не възнамерявал сега да започва. Мисля, че дори бил изрекъл думата „простотии“, но по този въпрос толкова.

И докато размишлявам върху всички тези възможности, незнайно защо в гърдите ми се надига надежда. Избухва у мен като фойерверк и ме озарява.

— Кажи ми…

Вдигам очи и виждам, че той ме наблюдава.

— … откога си в Ню Йорк? — довършва.

Очевидно разговорът е напуснал опасните територии и се е върнал в сферата на приятелските любезности. Което си е истинско облекчение.

— Съвсем от скоро. Само от няколко седмици — отговарям и пак отпивам от виното си.

„Не му позволявай да те вижда как гледаш безименния му пръст!“ — напомня ми тънкото гласче в главата ми. И аз побързвам да извърна очи.

— Значи и ти не познаваш много добре града. Точно като мен. — Усмихва се. — Е как е, харесва ли ти?

— Много — усмихвам се и аз и вдигам чашата си, за да ми долее.

„Много е важно за нищо на света да не го питам дали е женен!“

Трябва да се престоря на незаинтересована! Сякаш въобще не ми пука. Сякаш никога не съм си помисляла за това, нито веднъж през последните десет години!

— И на мен ми харесва. Градът наистина е възхитителен. Преди идвах често тук, по работа, но никога не съм живял в него.

— Така ли?

„И сякаш нито веднъж не съм набирала името на жена му в «Гугъл», за да я видя как изглежда.“

— О, да. Така че сега ми е много интересно. Съвсем различно е да гледаш Ню Йорк от позицията на човек, който живее тук, а не на гост или турист.

„И как не открих нищо. Нито една снимчица, дори и размазана. Така де, човек би си помислил, че поне във «Фейсбук» ще я има!“

— Е, как върви семейният живот?

Въпросът се изстрелва от устата ми като неуправляема ракета. Минава право през него и се разбива върху бара. За миг имам усещането, че това няма нищо общо с мен, че наблюдавам разговора отстрани като невинен непознат.

А после осъзнавам какво сторих.

О, не! Не съм казвала подобно нещо! Не може да съм го изрекла аз!

Мамка му, мамка му и пак мамка му!

Настъпва тишина. Натаниел отпива от виното си. Това е онзи момент преди тътена и избухването, онзи застинал във времето миг, когато се подготвяш за неизбежния край.

Той оставя чашата на масата между нас и впива очи в моите.

„Само не казвай, че върви идеално! Моля те, само не казвай това!“ — нареждам мислено. Така де, можеш да кажеш, че върви добре, че си щастлив и всичко останало и аз ще се зарадвам — наистина. Само, моля те, не повтаряй каква прекрасна жена е тя!

— В момента сме в развод.

Сега очевидно е негов ред да изстреля една ракета. Бум! Просто ей така, без никакво предупреждение.

Гледам го и не вярвам на ушите си. Бях подготвена за стотици други отговори, само не и за този. Определено не за този.

— Боже, съжалявам! — побързвам да изрека и се опитвам да се сетя за други подходящи за случая думи. Шокът определено си го биваше. Но едновременно с него усещам и нещо друго — някакъв таен радостен трепет, който следва като ударна вълна на земетресение.

— Няма защо — усмихва се тъжно той. — Така е най-добре. Двамата с Бет изобщо не трябваше да се женим.

Запазвам невъзмутимо спокойствие. По лицето ми не помръдва и мускулче. Обаче всяка клетка в тялото ми се превръща във фино настроен приемател.

— Запознах се с Бет, когато тя беше първокурсничка в колежа. Беше моя абсолютна противоположност — шумна, самоуверена, душата на всяка компания… Карахме се като луди.

Опитвам се да си го представя. Нейт? Да се кара с някого като луд? Обаче не мога. Той винаги е толкова внимателен, толкова съобразителен, толкова уравновесен. Не мисля, че някога съм го виждала да губи самообладание.

— Тя се изнесе още след първата година на брака ни. Може би още тогава трябваше да сложим точка.

— И защо не го направихте? — изтърсвам, без да се замисля аз, но после се усещам и допълвам: — Така де, щом не сте се разбирали.

— Нямам представа. Може би просто не исках да обиждам никого. Направиха ни такава голяма сватба… — Не довършва и свежда неловко очи.

— Да, знам. Писаха за вас в „Ню Йорк таймс“.

— Ти си видяла статията? — поглежда ме той със смесица от изненада и неудобство.

Неудобно се чувствам и аз, задето си признах, че съм чела за тях.

— Всъщност открила я е сестра ми Кейт. Тя живее тук. И ми я показа.

Истината е, че тя просто бе откъснала страницата от вестника и ми я бе изпратила, ръководейки се от принципа, че за мен най-добре ще бъде да узная истината. Обаче аз си знаех, че тайничко се е надявала, когато видя сватбената му снимка, да престана да въздишам по него, да продължа напред и напълно да го забравя. И планът й сработи. Донякъде.

— Стори ми се хубава сватба — усмихвам се ведро аз и пресушавам чашата си.

Очевидно най-сетне съм се превърнала в зрял човек. Така де, вижте ме само! Хладнокръвна, спокойна, никакви признаци на ревност, никакви въздишки. Направо не мога да се позная! Чувствам се благородна и великодушна. Чувствам се направо възвишена!

И може би леко пияна, както съвсем неочаквано осъзнавам.

— Да, сватбата наистина беше голяма — кимва той. — Проведе се в хотел „Риц-Карлтън“ в Сан Франциско и присъстваха триста гости.

— Ехааа! — възкликвам аз, но не заради броя на гостите, а защото не мога да повярвам, че седя тук и разговарям за сватбата на Нейт. С Нейт. Толкова е сюрреалистично.

— Но поне половината от тях не познавах — продължава той. — И до днес не ги познавам. — Вдига чашата си с вино, поглежда ме замислено, а после отсича: — Както и да е. Стига за мен. Какво става с теб? Кой е късметлията?

Усещам как бузите ми поруменяват и за момент си казвам, че може би няма да е зле да си измисля някого. Обаче после се отказвам. Знам, че трябва да му кажа истината. С него никога не сме играли игрички, така че не смятам, че точно сега трябва да започваме.

— Няма такъв — отговарям и извръщам поглед.

— Какво?! — Сега е негов ред да бъде шокиран. — И защо?

„Защото така и не успях да те забравя. Защото не допуснах никого толкова близо до себе си. Защото ти за мен си Единственият!“ — шепне гласчето в мен.

Вместо това обаче свивам рамене и казвам:

— Може би просто все още чакам подходящия човек.

От всичкото това вино на гладен стомах главата ми започва да олеква и барът започва да се върти. Вдигам бавно очи и срещам неговите.

— Умен ход — кимва замислено той. — И аз трябваше да сторя същото.

Настъпва пауза. Погледите ни се срещат. Никой от нас не казва нищичко. Аз ли си въобразявам или тук наистина става нещо? И дали се гласи да стане?

Някъде дълбоко в тялото ми нещо започва да тупти.

— Ходила ли си пак във Венеция?

Сърцето ми се свива и в гърлото ми се събира буца.

— Не, не съм — промърморвам, едва успявайки да овладея гласа си. — Ами ти?

Без да сваля очи от моите, той отговаря тихо:

— Милион пъти.

Сърцето ми пак претупва. Значи не съм си го въобразила. В гърдите ми се надига нова надежда и за момент усещам, че се намирам на ръба на нещо голямо. Питам се какво ли ще каже той сега, какво следва.

— Луси, не се ожених за тази, която трябваше!

Говори тихо, но с ясен и овладян глас. Завива ми се свят. О, боже! Не мога да повярвам! Направо не мога да повярвам! Тази негова изненадваща изповед ме шокира, вцепенява, изумява и въпреки това…

И въпреки това има още нещо… нещо много дълбоко… едно всепоглъщащо чувство на покой, неизбежност, съдба.

— Допуснах най-голямата грешка в живота си, когато си позволих да те изгубя и оттогава насам нито за миг не съм престанал да съжалявам! Никога не престанах да мисля за теб! Питах се къде си, какво правиш, дали някога ще те видя отново… Понякога дори си позволявах да помечтая как неочаквано те виждам, как се сблъсквам на улицата с теб…

Слушам го как говори, но все едно говоря аз. Защото моят глас би изрекъл абсолютно същото. Защото тъкмо това правех и аз през всичките тези години. Все едно чете от моя дневник, разказва за моя живот, но ето че такъв е бил и неговият. През всичкото това време ние сме живели по абсолютно еднакъв начин, но не сме го знаели.

— Беше направо невероятно. Дори веднъж ходих на психоаналитик заради това.

— Психоаналитик ли? — обаждам се най-сетне аз.

— Е, все пак живеех в Лос Анджелис. Там всички си имат психоаналитици — пояснява стеснително той. — Чувствах се депресиран от работата си, но най-неочаквано се оказа, че през цялото време съм говорел само за теб.

По кожата ми плъзват буйни вълни на радост. Дори и не си позволявах да си представя, че той мисли за мен. Още от самото начало на края приех, че той никога повече не се е сетил за мен, че отдавна ме е забравил. Ала ето че докато аз съм била в Лондон и съм мислела за него, той е бил в Лос Анджелис и също си е мислел за мен.

— Виж какво, знам, че това звучи глупаво, но… — Не довършва. Поколебава се, но после вдига очи към мен и изрича: — Вярваш ли, че всеки си има своя душа близнак?

Очите ни се срещат. Сърцето ми забива като лудо. Замайването ми се засилва. Пих твърде много вино. Всъщност всичко ми дойде малко в повече. И въпреки това се изпълвам с такава яснота и категоричност, че без никакво колебание изричам:

— Да, вярвам, Нейт. Убедена съм, че всеки си има своя душа близнак!

И после то се случва.

Той се привежда към мен, хваща ръката ми, пръстите му се сплитат в моите и ме придърпва бавно към себе си. Бавно и нежно. Аз затварям очи и се отпускам. Сякаш нищо не се е променило. Той си е съвсем същият, ухае по същия начин, а когато устните му докосват моите, всичките тези десет години просто се изпаряват и ние сме отново на онази гондола във Венеция…

И целувката му е съвсем същата.