Александра Потър
Ти, който не си за мен (24)

Двайсет и трета глава

Добре де, не се паникьосвай!

Едно пътуване в полицейска кола и с белезници на ръце по-късно аз седя на адски твърд и неудобен пластмасов стол в Девето полицейско управление на Ню Йорк и имам удоволствието да бъда разпитвана от полицай с много сериозна физиономия на име Маккрори.

Сега, като се замисля, май му е времето да се паникьосам.

— Да си изясним нещата… — прочиства гърло той и свежда очи към бележките си. — Влезли сте незаконно в общинска собственост и сте подпалили огън.

— Свещ — поправям го аз. — Бяла свещ!

„Много е важно всичко да бъде съвсем точно и да се придържам към фактите — казвам си спокойно аз. — Иначе ще бъда погрешно подведена под отговорност за престъпление, което не съм извършила. Примерно грабеж. Или отвличане. Или дори убийство!“

Сърцето ми се стяга от ужас.

Фактите, Луси! Не забравяй — придържай се към фактите!

— И защо, ако смея да попитам?

— Налагаше се да изгоря едно листче и да кажа един напев.

— Напев ли? — Веждите на полицая се стрелкат нагоре като две гъсеници, шмугващи се с бясна скорост в косата му.

— Ами, по-скоро стихче — обяснявам. — Боже, как беше… — опитвам се да го изтръгна аз от мозъка си, обаче съм толкова нервна, че мозъкът ми се оказва изтрит като компютърен диск, на който вече няма абсолютно нищо. — Мммм… беше нещо за ветрове…

— Според тези бележки тук вие също така сте се опитвали да погребете починало животно.

— Не, беше просто свински кокал — побързвам да поясня. — Съквартирантката ми си ги купува и ги държи в камерата на хладилника за Саймън и Джени.

— Саймън и Джени ли?

— Да, кучетата й. Две бездомничета. Много са сладки. Е, поне Саймън е сладък, обаче Джени има ужасна обратна захапка! Което обаче не я превръща в грозна, разбира се. Така де, може и да не спечели нито една киноложка изложба, ама…

— Госпожице Хемингуей, бихте ли се придържали към темата, ако обичате?

— О, да, разбира се. Извинете, полицай — побързвам да изрека.

Мамка му! Гледала съм доста полицейски сериали. Робин непрекъснато гледа „От местопрестъплението“ — когато не гледа Опра, разбира се. Затова си давам сметка, че ако не внимавам, полицай Маккрори като нищо ще ме хвърли в килия с десетки откачени лунатици и проститутки на име Рокси, които дъвчат дъвка и изглеждат гадни, но които в крайна сметка се оказват с добри сърца и си имат болни дечица вкъщи и просто се опитват да свързват двата края. О, не, това не беше в „От местопрестъплението“ — беше от „Закон и ред“!

— И сте правили всичко това само за да скъсате с гаджето си, така ли?

Това ме връща в реалността.

— Бившето гадже! — поправям го аз. — Ние вече скъсахме.

Полицай Маккрори се намръщва, оставя химикалката си на масата, обляга се назад в стола си и ме поглежда изпитателно.

По дяволите! Това не е на добре!

— Госпожице Хемингуей, давате ли си сметка, че нюйоркската полиция има причини да смята, че сте нарушили закона по три параграфа…

Божичко, даже никак не е добре!

— Незаконно навлизане в чужда собственост, палеж…

— Палеж ли? Ама аз изгорих само едно листче хартия с името на гаджето ми! — възкликвам ужасена.

В живота ми често е имало моменти, когато е било за предпочитане да си държа устата затворена. Както, примерно, когато бях на осемнайсет и се напих, като казах със сайдер, и заявих на Джейми Робинсън, с когото бях излизала само три пъти, че съм лудо влюбена в него и искам да му родя много деца. Мисля, че не е необходимо да уточнявам, че четвърта среща нямаше.

Сещам се също така и за момента, когато мама ми купи жилетка от жълт мохер, изхождайки от факта, че любимият ми цвят е жълтият. Което е самата истина, само дето жълтото е любимият ми цвят, защото ми напомня за слънчогледи и слънце, а не за огромни, дебели, пухкави мохерни жилетки, с които изглеждам като че ли съм хванала морска болест.

В което нямаше нищо лошо, защото тя каза, че ако не ми харесва, щяла да я върне. И че няма да се обиди или нещо подобно. Та затова аз казах, че жилетката е прекрасна, но дали няма да има нещо против да я върне?

И мама автоматично избухна в сълзи.

„Сега като че ли е един от тези случаи“ — казвам си аз и поглеждам полицай Маккрори със свито сърце. Знам си, че ако кажа нещо, може после много да съжалявам. Затова е препоръчително да си държа устата затворена — толкова добре затворена, че и отварачка за буркани да не може да я повдигне!

— И съпротива при арест! — завършва тържествено той.

— Нищо подобно! — провиквам се аз, преди да успея да се спра. — Вижте какво, знам как изглежда отстрани, обаче аз се качвах по оградата, за да дойда при вас, а не за да избягам от вас!

— Госпожице Хемингуей! — поглежда ме с присвити очи той.

— Полицай Маккрори! — отвръщам автоматично и изпъвам гръб. Това е! Сега ще ме обвини!

— Налага се да ви кажа нещо.

— Знам какво ще кажете! — изстрелвам аз. Че какво пък? И без това вече е твърде късно! Знам си, че затъвам.

— Така ли?

Преглъщам притеснено няколко пъти, след което отивам право на въпроса:

— Имате право да запазите мълчание. Всичко, което кажете, може и ще бъде използвано срещу вас в съда. Имате право на адвокат, който да присъства на разпита ви. Ако не можете да си позволите адвокат, държавата ще ви предостави служебен защитник.

За момент в стаята настъпва гробовна тишина, през която полицаят само ме зяпа, напълно онемял. А после поклаща глава и подсвирва.

— Господи!

— Съквартирантката ми е голям фен на „От местопрестъплението“ — обяснявам с треперещ глас. — Та всичко ми е известно.

И пред очите ми се зареждат картини как ме повличат към килията, как родителите ми остават като втрещени, как Кейт се появява в ролята на адвокат, за да ме освободи… Виждам и заглавията във вестниците:

БРИТАНКА ОКОВАНА В АМЕРИКА — ДОЖИВОТНА ПРИСЪДА ЗА ОПИТ ЗА СКЪСВАНЕ С БИВШИЯ

„МИСЛЕШЕ, ЧЕ Е НАМЕРИЛА ПОЛОВИНКАТА СИ — СПОДЕЛЯ БИВШАТА СЪКВАРТИРАНТКА РОБИН ВАЙЗЕНБЕРГ, — ОБАЧЕ ПОСЛЕ НЕ МОЖЕШЕ ДА СЕ ОТЪРВЕ ОТ НЕГО. ВСЕЛЕНАТА НЕ Й ПОЗВОЛЯВАШЕ. ИСТИНСКА ТРАГЕДИЯ“

Е, може би това също е начин да приключа веднъж завинаги с Натаниел — доживотна присъда.

— Имате ли някакви въпроси?

Връщам вниманието си към полицай Маккрори, който ме наблюдава.

Устата ми пресъхва.

— Може ли да се обадя по телефона? — пелтеча аз. Очите ми започват да парят от сълзи и като че ли леко ми прилошава. — Преди да… — Не мога да изрека тези думи. — Преди да ме отведете в ареста?

— В ареста ли? — повдига вежди той. — Госпожице Хемингуей, не ме ли чухте какво казвам? Свободна сте!

— Свободна ли?! — втрещявам се аз.

— Пускам ви само с предупреждение — кима той и събира бележките си.

Отнема ми една секунда, за да осъзная какво става, а после…

— О, много ви благодаря, полицай! — провиквам се щастливо. — Много, ама много ви благодаря! — Изпълнена с неизказана благодарност, аз скачам от стола си и преди да осъзная какво правя, се хвърлям на врата на този униформен, як мъж. Напълно слисан, полицай Маккрори се вцепенява и застава с разперени ръце като плашило.

— Божичко, извинявам се, аз просто… — Едва сега осъзнала, че прегръщам огромен полицай от нюйоркското полицейско управление, аз отскачам виновно. — Много съжалявам! Просто се разчувствах, та… — И очите отново започват да ме сърбят.

— Няма проблеми. Разбирам. Ясно ми е колко е трудно да скъсаш с някого — изрича той, вече доста по-тихо. — Моята съпруга ме напусна преди по-малко от година. — Протяга ръка към кутията с кърпичките, вади една и ми я подава.

— О, много съжалявам — изхълцвам тихичко и я поемам.

— Избяга с най-добрия ми приятел. Обаче все още е тук! — И удря по огромните си гърди с месестата си лапа. И неговите очи започват да блестят и той също се пресята за кърпичка. — Имам чувството, че навсякъде, където отида, я виждам.

— Да, това чувство ми е познато — подсмърквам съчувствено.

Той също подсмърча, издухва си шумно носа и отбелязва:

— Честно казано, ще ми се да я забравя.

— Аз също — кимвам, като си мисля за Нейт. — Имам предвид него, естествено.

Погледите ни се срещат в знак на солидарност. А после, опомняйки се, полицай Маккрори пъхва кърпичката в джоба си и избоботва:

— Имате ли на кого да се обадите, за да ви вземе оттук?

— Няма проблеми. Ще си хвана такси.

— За нищо на света няма да ви пусна да излезете оттук сама! — отсича той. Намигва ми и допълва: — Не искам да повторите тези тежки престъпления!

Сещам се за Робин. Тя е моят очевиден избор, обаче знам, че тази вечер е в групата си по рейки и обикновено закъснява. Миналата седмица например се прибра чак в малките часове на нощта, защото й разглеждали аурата и… Не, не мисля, че тя е най-подходящата и случая.

После идва Кейт. Поглеждам часовника. Наближава полунощ. Да, няма смисъл да мисля за Кейт. Тя вече със сигурност си е легнали с тапи в ушите, защото става всяка сутрин в пет, за да ходи на фитнес. Така че няма да бъде във възторг, ако сестричката й я събуди. А още по-малко, когато разбере, че съм в полицейски участък.

Продължавам да ровя в ума си. Магда? Магда е най-свободомислещият шеф, който съм имала, но има либералност и либералност. Да й се обадя посред нощ, за да й кажа, че съм задържана в полицията и да я помоля да дойде да ме вземе, надали може да се определи като добър ход за моята кариера.

Което ми оставя… Плъзгам курсора през телефонния си указател.

Адам.

Номерът му внезапно изскача пред очите ми. Въведох си го в телефона, след като той ми го изпрати по фейсбук. Вторачвам се за момент в него, обмисляйки ситуацията.

Добре де, той нали искаше да му се обадя?

Именно.

* * *

— Луси? Добре ли си?

Двайсет минути по-късно си съзерцавам невиждащо изтъркания под на полицейския участък, когато виждам как вратите на пожарния изход се отварят и вътре връхлита Адам. „Като рицар в блестящи доспехи“ — казвам си аз, само дето носи изтъркана тениска, бейзболна шапка и раздрани дънки. Отправя към мен поглед, изпълнен с огромна тревога, и сърцето ми се разтапя. Никога през живота си не съм била по-щастлива да видя някого.

— Ами… добре — скачам от пластмасовия си стол, за да го посрещна. А после, незнайно защо, се дръпвам и допълвам смутено: — Всичко е наред.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че едно от любимите ти забавления е да се мотаеш по полицейските участъци посред нощ? — провиква се той и в очите му проблясват весели пламъчета.

— Че защо не? По телевизията нямаше нищо интересно! — отвръщам по достойнство.

Той се разсмива с глас, накланя глава и ме оглежда изпод козирката на шапката си, после тихо добавя:

— Сигурна ли си, че си добре?

Хваща нежно ръката ми и лекичко я стисва.

И когато пръстите му докосват моите, по гръбнака ми пролазват тръпки.

— Разбира се — кимвам, но още докато изричам тези думи, усещам как устните ми неочаквано потреперват. — Всичко е наред — успявам да изфъфля, но веднага след това, за мой най-голям ужас, избухвам в сълзи.