Александра Потър
Ти, който не си за мен (35)

Трийсет и четвърта глава

Останалата част от сутринта минава в подхвърляне на идеи за изложбата, която ще се състои след шест седмици. Тоест, ако Магда успее да удържи банката дотогава. Както става ясно, били й изпратили предупреждение за изземване, тъй като вече месеци наред пропускала вноски по ипотеката.

И това не е всичко. Сега, когато финансовото й положение вече не е тайна от мен, тя споделя как била трупала дългове по кредитните си карти, как непрекъснато правела нови ипотеки на апартамента си, за да освободи наличен капитал, как трупала лихва върху лихвата с надеждата някога да успее да изплати заема. И сякаш всичко това не е достатъчно, но и не споделяла проблемите си с никого. Не искала да тревожи хората. Не искала да признае как всичко се разпада — дори и пред себе си. Затова продължавала да поема всичко на свой гръб.

— Казала ли си на децата си? — питам накрая, когато тя приключва с разказа си.

За първи път тя се замисля.

— Не, все още не — изрича накрая. Засега се държи удивително храбро, но по очите й разбирам, че да каже на децата си е очевидно най-големият й кошмар. Изпълвам се със съчувствие към нея. Много обичам Магда и много я уважавам и ми се ще да можех да сторя нещо, за да й помогна.

Но единственото, което мога да сторя, е да я подкрепям и да бъда позитивно настроена. Затова, лепвайки си усмивка на лицето, аз се опитвам да попия от приповдигнатото й настроение, но като че ли нещо не се получава. В мига, в който галерията затвори, аз ще изгубя и работата си, и американската си виза. Което ще рече, че ще трябва да се сбогувам с Ню Йорк и да се върна в Лондон.

При тази мисъл нещо пробожда сърцето ми и мисълта ми се насочва към… Спирам, докато не съм стигнала там. Както вече казах, няма да мисля повече за тези неща. Това е. Приключих!

* * *

С благословията на Магда аз си тръгвам от работа по обяд и се насочвам към болницата, където с Кейт сме се разбрали да се чакаме. Според нея това била една от най-добрите болници и аз въобще не се съмнявам в това. Доколкото познавам сестра си, в момента, в който са поставили диагнозата на Джеф, тя е включила изцяло на издирвателен режим, за да намери най-доброто лечение, най-добрата болница, най-добрия лекар. И си е поставила за цел да се превърне в експерт по всичко, което има да се знае, за рака на тестисите.

Както и може да се очаква, тя ме посреща във фоайето, сграбчила няколко папки с подбрани тематично цветове, и куфарче, преливащо от хартия.

— Какво има там? — питам и правя опит да я прегърна.

— Проучвания — отговаря делово тя и посреща прегръдката ми с обичайната си скованост.

Съпругът на сестра ми може ида има рак, но очевидно не е необходимо да се разчувстваме толкова по този въпрос.

— Къде е Джеф? — озъртам се наоколо.

— Отиде в тоалетната. Много е нервен — отговаря тя по начин, от който аз разбирам, че „нервен“ е твърде меко казано. — Казах му, че това е една напълно рутинна процедура. Ето, имам всички статистически данни! — И размахва зелената папка. — Според едно скорошно проучване, направено от Националния раков институт, ако ракът не се е разпространил извън тестиса, шансовете за оцеляване са деветдесет и пет процента!

„Ами останалите пет процента?“ — крещи едно гласче в главата ми, само че този път е адски ужасено. Обаче аз решително го заглушавам.

— Всичко ще бъде наред — кимвам.

— Разбира се — кимва и тя. — В това няма съмнение.

— Здравейте, дами!

И двете се обръщаме едновременно, за да видим как Джеф крачи по коридора към нас. Откакто го видях за последен път, е отслабнал още повече и аз се опитвам да не позволя на шока си от вида му да се изпише по лицето ми. Приближавам се към него и го прегръщам.

— Често ли идваш тук? — обръща се към мен той с типичния си ирландски хумор.

Разсмивам се и отбелязвам:

— С тази ли фиксирана фраза свали сестра ми?

— О, не! Тя ме фиксираше! — отвръща той и й се усмихва дяволито.

— Как пък не! — вирва гордо глава тя. — Спомням си го съвсем ясно! Беше на едно парти за Хелоуин и ти ме попита дали някога съм се целувала с ирландец!

— А ти какво отговори? — питам сестра ми, развеселена от техния семеен спор. Никога досега не бях чувала тази история.

— Отговорих: „Да, няколко. Докато работех за юридическата кантора на Макграт в Дъблин.“

Изрича го толкова невъзмутимо, че не мога да не се разсмея. Такава си е моята Кейт. За всичко си има отговор — дори и когато става въпрос за флиртуване.

— А ти какво направи? — обръщам се към Джеф, на когото очевидно тази история много му харесва.

— Ами, сещаш се — цапнах я по главата с тоягата си и я завлякох в моята пещера.

— Нищо подобно! — тросва Кейт, чиито феминистични принципи безсъмнено се чувстват обидени.

— Права е, не беше така — съгласява се с усмивка той. — Аз й казах, че никога досега не съм целувал красива руса англичанка и я попитах може ли.

Настъпва пауза, през която двамата си разменят погледи.

— Голям романтик си! — изрича накрая тихо сестра ми и лекичко му стисва ръката.

Наблюдавам ги. Двамата са мила картинка. Тя не се предава, въоръжена както винаги с цветните си папки, деловия си костюм и непреклонността си, а той — готов всеки момент да се разпадне, с неизбръснато лице и очи, които издават страха му. Двама души, за миг откъснати от всичко на света, докато около тях голямата машина на болницата ври и кипи.

— Та като стана въпрос за романтици — обръща се внезапно Джеф към мен, — чух, че преди няколко вечери си се опитвала да спасиш някакво коте и си имала известни неприятности.

О, по дяволите!

— Неприятности ли? Какви неприятности?

За пореден път се уверявам, че ушите на сестра ми са като детектори за метал. Долавят и най-дребното отклонение и автоматично започват да пищят.

— Никакви неприятности! — бързам да отрека аз.

— Имам двама приятели в Девето районно управление — продължава Джеф. — Един от тях забелязал името ти, факта, че си англичанка и се запитал дали нямате някаква роднинска връзка с Кейт. — Намигва ми. — Нямах представа, че в семейството сме си имали и престъпник!

— Луси, какви си ги надробила пак, за бога? — намесва се обвинително сестра ми. Гледа ме така, както ме гледаше, когато ме залови да правя „подстрижка“ на куклата й Синди. Добре де, ама аз откъде да знам, че после няма да порасне пак? Бях само на четири!

— О, нищо! — отричам бързо аз и поглеждам измъчено Джеф. — Просто недоразумение. Полицията не ми предяви никакво обвинение.

— О, боже! Била си арестувана? — почти изписква Кейт.

— Ами… нещо подобно… обаче ме пуснаха без обвинение — обяснявам.

— Луси, аз съм адвокат! — изсумтява тя. — Ако моят шеф разбере за този случай, това би могло да застраши шансовете ми да стана съдружник! Господи, докога ще продължаваш да се забъркваш в неприятности! — клати глава тя и ме поглежда на кръв. — Все едно и също! Все аз трябва да те измъквам от неприятности, все аз трябва да събирам разбитите парчета, все аз трябва да…

— Скъпа, скъпа, нищо не е станало! — прекъсва я Джеф, намесвайки се в моя защита. — Моят приятел ми каза всичко. Не се е забъркала в никакви неприятности, разбираш ли? — Поставя ръка върху рамото й и аз забелязвам как тя видимо се отпуска. Прилича на малка навита пружина, което при дадените обстоятелства е напълно разбираемо, но въпреки това не мога да не се почувствам леко обидена. — Каза ми, че някакво момче Адам е дошло да те вземе — допълва Джеф, като се обръща към мен.

От това име ме заболява.

— Кой е Адам? — пита смръщено Кейт.

— Разказах ти за него оня ден — отвръщам тихо, като имам предвид обяда ни с нея в събота. — Сигурно не си спомняш. Аз не спирах да говоря, а ти имаше много по-важни неща на главата си… — Не довършвам, поглеждам косо към Джеф и се вторачвам неловко в краката си.

— Ново гадже, а? — подхвърля добродушно той.

— А, не. Излязохме само на две срещи. Нещо не се получи — отговарям и свивам рамене. В този момент улавям погледа на Кейт. Тя ме наблюдава и веднага разбирам, че се кани да ме пита нещо, но аз бързо извъртам глава. Не искам да говоря за Адам, особено сега. — Не всички имат късмет като вас двамата — допълвам с тъжна усмивка.

— Очевидно не е знаел ирландски фрази — отбелязва ухилено Джеф.

— Така е, не знаеше — изричам тихо, като се връщам към онзи момент в киното, когато пръстите му се сплетоха в моите. — Не е използвал особено много фрази.

— Трябва да се качваме към стаята ти! — изрича внезапно Кейт, поглеждайки си часовника. — Срещата ти с доктор Коулман е след десет минути!

— Окей, шефе! — козирува през смях Джеф, но аз забелязвам как леко примигва. Обръща се към мен. Аз си лепвам най-окуражаващата усмивка и той ми намига. — Добре, дами! Да го направим!

* * *

Доктор Коулман е мил човек с очила без рамки, бяла престилка и десетина различни химикалки в малкото си джобче и едно петно бяла набола брада на едната буза, което очевидно е пропуснал при бръснене.

Странно е как човек забелязва подобни тривиални подробности. Като че ли мозъкът се опитва да се разсее, като се концентрира върху дреболиите, за да не вижда голямата картина.

Това е онкологът на Джеф. Това ще рече, че той е лекар по раковите заболявания и единствената причина, поради която сега седи пред нас, стиска ръката на Джеф и говори празни приказки с Кейт, е, защото Джеф има рак.

Излизам от стаята и сядам отвън в чакалнята, за да ги оставя насаме. Лекарят е тук, за да обсъдят операцията, която е насрочена по-късно този следобед, а като познавам сестра ми, тя ще държи да му зададе много въпроси. Когато напусках стаята, тя вече вадеше купища бумаги от разнообразните джобове на куфарчето си, питайки дали може „да изясни някои подробности“ — сякаш ще обсъжда поредното многомилионно сливане, а не болестта на съпруга си.

Разлиствам небрежно някакви списания, но почти нищо не виждам. В момента не ми е нито до звезди, нито до техните стегнати в бански тела. Оставям списанието и се оглеждам. Погледът ми внезапно пада върху другите хора, чакащи своите близки и роднини. Знаех си, че тук ще падне голямо чакане и мислех да си донеса някаква книга, но в последния момент нещо като че ли ме спря да не грабна коя и да е от десетките непрочетени книги с меки корици на рафтовете ми, а на нейно място да си взема един скицник.

И сега го вадя. Той е с подгънати краища и половината от страниците му са пълни с рисунки отпреди години, но сега го обръщам на нова страница. Вторачвам се в белотата й, изпълнена с неочаквано притеснение. От толкова дълго време не съм рисувала, че сигурно съм забравила как се прави. А може би вече изобщо не мога да рисувам. Въпреки това същото онова нещо, което ме накара да предпочета скицника пред книгата, сега ме кара да се разровя в дъното на чантата си и да измъкна оттам молив. А после ме накара да се огледам и да спра погледа си върху различните лица и техните изражения, върху различните емоции — надежда, страх, отегчение.

И след това ме накара отново да започна да рисувам.

Не съм много сигурна колко време е минало, но с периферното си зрение забелязвам, че лекарят излиза от стаята. Обаче Кейт остава вътре, затова аз оставам навън.

Накрая виждам две сестри да бутат празна носилка на колела в стаята на Джеф и няколко минути по-късно го изкарват. Сигурно го карат за операцията. Обаче аз не се изправям. Не искам да ме виждат. Само наблюдавам Кейт как тръгва с него по коридора на път към асансьора, как после се привежда над него и как русата й коса пада като завеса над тях, докато го целува. А след това той изчезва — пъхват го в асансьора и го отвеждат в операционната.

А после аз съм до нея — така, както обещах. Предлагам й да излезем навън, за да се поразходим, и й казвам, че всичко ще бъде наред и тя не трябва да се притеснява.

— Всичко с него ще бъде наред — казвам й сигурно за милионен път, докато седим навън на една пейка в малката градинка и пием кафе. „Между лошото кафе и болниците сигурно има универсална зависимост“ — казвам си аз, докато изпивам горчивата утайка от пластмасовата чашка.

— Да, знам — отвръща ми тя за милионен път. — Няма начин.

Гледа невиждащо чашата си, прехапва устни, а после, най-неочаквано, забелязвам как една самотна сълза се търкулва по бузата й и топва в кафето й. Само една сълза, но напълно достатъчна. Не си спомням кога за последен път съм виждала сестра си да плаче. Всъщност не съм сигурна изобщо да съм я виждала да плаче, когато и да било.

Вторачвам се шокирано в нея, а после от гърдите й се изтръгва ридание.

— О, Луси, ами ако не е наред? Ако се е разпространило? Ако… — Не довършва, неспособна да изрече тази дума.

— Всичко ще бъде наред — изричам тихо. — Операцията ще бъде успешна!

— Ти откъде знаеш? — обръща се гневно към мен тя. — Ами ако той не е добре? Ами ако се окаже в онзи малък процент, който не оцелява?

Примигвам уплашено, но се държа.

— Джеф е борец! — отсичам. — Не е просто някакви си случайни пет процента! — Налагам си да звуча непреклонно и уверено. — А и само човек от стомана може да бъде женен за теб!

Тя подсмърча и пряко сили се усмихва на шегата ми.

— Досега нито за момент не съм си позволявала да мисля за подобна вероятност — признава почти виновно тя. — Защото от мен се очаква да издържам. От мен се очаква да се грижа за всичко и всички.

— Напротив, никой не го очаква от теб — изричам тихо, но с твърд глас аз. — И не е необходимо да се правиш на силна.

— Нищо подобно! Всички го очакват! Мама и татко, в работата ми, всички. — Прави пауза, а после си преправя гласа и цитира: „Попитайте Кейт“, „Оставете това на Кейт“, „На Кейт може да се разчита“. — Въздъхва дълбоко.

— Да, тук си напълно права — отбелязвам с чувство на вина аз. — Обаче не е честно спрямо теб. Не би трябвало да очакваме от теб да се грижиш за всички ни, но това не зависи само от нас, но и от теб — допълвам. — Просто трябва да ни кажеш, че не можеш. И да престанеш да поемаш толкова товар на гърба си.

— Но ако аз не се намеся, всичко ще се разпадне!

— Не можеш да бъдеш сигурна! — възразявам аз.

— Напротив, така е! — отрича упорито тя.

— Хубаво де, дори и така да стане — нека си се разпада!

Кейт ме поглежда втрещено.

— Говоря ти съвсем сериозно, Кейт! Какво ако се разпадне? Да не е въпрос на живот и смърт, а? — И в мига, в който тези думи напускат устата ми, ми идва да си ги върна обратно. — О, боже! Извинявай! Не исках да кажа точно това! Аз и моята голяма уста…

— Не, права си! — прекъсва ме тя с решително махване на ръка. Сивите й очи се впиват в моите. — Неистина не е въпрос на живот и смърт. И нищо от тези неща няма кой знае какво значение. Нито опитите ми да стана съдружник, нито обучението за тъпия маратон, нито дали да избера сиви или бели плочки за кухнята… — Не довършва и поклаща глава. — Всичко това е суета, Луси! — продължава да реди, но по-скоро на себе си, отколкото на мен. — Била съм толкова глупава! И сляпа на всичко отгоре! Да отдавам значение на толкова много незначителни неща, да се притеснявам за какво ли не, да се тревожа за кариерата си… Всичко това няма никакво значение без Джеф! Той е единственото нещо на света, което има значение за мен! Без него нямам нищо! — Поглежда ме. Очите й блестят, а лицето й е на петна от сълзи. — Никога през живота си не съм се проваляла, в нищо. Винаги съм била пълна отличничка. Трудех се дълго и упорито и получавах желаните резултати, вземах си изпитите, пробягвах маратони и печелех повишения. Защото всичко това е толкова просто. Даже почти лесно. И разбираемо. Ала в реалния живот не е така. Всичко е плод на случайността. За рака няма нито причина, нито основание и независимо колко се старая, независимо от това какво правя, не мога да променя това положение на нещата. Тук съм напълно безсилна! — Поклаща тъжно глава. — За първи път през живота си не знам какво да направя.

Никога не съм виждала сестра си толкова изгубена и уплашена и това започва да ме тревожи не на шега. Откакто се помня, тя винаги ми е била опора — голямата, силна сестра. Никога досега не съм я виждала нито уплашена, нито объркана и до този момент изобщо не съм си давала сметка, че всъщност съм приемала всичко това за даденост. Тя винаги се е грижела за мен и сигурно съм намирала известно успокоение в това да знам, че мога да се замесвам в каквито си искам каши и да бъда колкото си искам уплашена или разстроена, защото си имам голяма сестра, която е винаги до мен, за да ме измъква от кашите, да отупва прахта от мен и да оправя нещата. Ако ще и с намръщена физиономия или нетърпелива въздишка.

И в този момент си давам сметка колко много съм негодувала срещу нея заради това. Заради живота й, който ми се е струвал толкова перфектен и идеално подреден. Защото при Кейт нещата никога не се объркват. При нея всичко се нарежда добре. Тя никога в нищо не се проваля и винаги получава онова, което иска — било то хубава коса или отлични оценки на изпитите. В сравнение с нея съм се чувствала абсолютна повлекана. Животът й ми е изглеждал толкова регулиран и спокоен, емоциите й — овладени. Не съм сигурна дори дали някога е била с разбито сърце. После срещна Джеф, ожениха се и оттогава насам си живеят щастливо и доволно. При Кейт всичко ми е изглеждало толкова лесно.

А се оказва, че изобщо не е било лесно. Че никога не е било лесно. Тя просто е смятала за свое задължение да бъде силна и да ми бъде опора — и през целия ми живот досега ми е била такава. Сега очевидно е дошъл моят ред да й бъда опора, да стана силна вместо нея. Не мога да не го направя!

Слагам ръка на раменете на Кейт и я прегръщам. И за първи път през живота си тя не се сковава и не се отдръпва.

Да, ще й бъда опора!

В продължение на няколко секунди оставаме така, под топлите лъчи на късното следобедно слънце, без да казваме нищо. А после се връщаме в болницата, за да чакаме. След известно време доктор Коулман излиза и ни казва, че Джеф е излязъл от операционната, че операцията е била лесна, но ще го оставят за тази нощ в болницата заради ефектите от упойката.

— А междувременно ви предлагам, млада госпожо, да се приберете вкъщи и да си починете! — отсича той твърдо към Кейт. — Ще се видим утре!

Той се обръща, за да си тръгне, но тя го спира.

— А кога ще разберем дали всичко се е махнало?

— Резултатите от патологията ще излязат след два дена.

— Значи тогава ще можете да определите типа на рака и фазата, в която сме го хванали, така ли?

За момент той изглежда неподготвен за нейната прямота, но очевидно забравя, че сега говори обученият медик, а не съпругата Кейт.

— Да — кимва накрая. — Както и от какво по-нататъшно лечение ще има нужда, ако изобщо има.

— А смятате ли, че той ще се оправи?

Това вече е уплашената съпруга. Някъде под всичките папки и прямотата на деловата жена се крие тя и надеждата й е почти осезаема.

Доктор Коулман се замисля. Сигурно са му задавали този въпрос хиляди пъти. Накрая поставя ръка на рамото й и казва:

— Нека засега запазим позитивната си настройка, става ли?

И си тръгва.

Предлагам на сестра си да я изпратя до вкъщи и този път тя не спори с мен. Само нямо поклаща глава и ми позволява да поема контрола над ситуацията. Намирам такси и му казвам адреса. Когато се прибираме у тях, аз й пълня ваната, правя й чаша чай, а после размислям и я заменям с нещо по-силно. На кого въобще му е хрумнала тази глупава идея в подобни моменти да предлага чай?

Тя безмълвно изпълнява всичко, което й се казва. Старата, оправяща се с всичко Кейт сигурно би направила някакъв коментар относно пакетчетата от чай, които забравям в мивката, или хавлиената кърпа, която й избирам от шкафа, или за мръсните ми обувки, които съм забравила да събуя и с които тъпча красивия й килим.

Ала старата, оправна Кейт е заменена от жена с безпомощно изражение, която с мократа си, отпусната коса и пижамата си изглежда с десет години по-стара и която седи послушно на дивана, прегърнала чашата си с уиски.

След известно време вдига очи към мен и прошепва:

— Смятам вече да си лягам, Луси. Чувствам се напълно съсипана.

Кимвам и промърморвам:

— И аз ще дойда с теб.

— О, не е необходимо. Добре съм си и сама… — отговаря автоматично, но после не довършва, като че ли едва сега осъзнава, че изобщо не е добре.

— Ще бъде както когато бяхме малки — увещавам я аз. — Спомняш ли си как понякога спяхме заедно?

— За да можем да си разказваме тайните под юргана на светлината на фенерче — усмихва се тя.

— А посред нощ ти ме изритваше — ухилвам се аз. — И аз бях принудена да се върна в собственото си легло, което беше студено като лед.

— Бях отвратителна по-голяма сестра, нали? — промърморва засрамено тя.

Аз се разсмивам и отвръщам:

— А аз бях доста досадна малка сестричка!

Отиваме в спалнята им. Тя е пълна противоположност на моята. Абсолютно подредена, в мек бежов цвят, с перфектни линии и набухнати възглавници.

— Сега единственото, което ни липсва, е фенерчето — прошепвам, докато се вмъквам под завивките.

— Както и няколко тайни — прошепва ми в отговор тя. Обръща се към мен и потърсва очите ми в мрака. — Искаш ли да чуеш една?

Кимвам, с което й давам знак да продължи.

— Тайната е, че животът може да се промени само за един миг. Единственото, с което разполагаме, е тук и сега, настоящият момент. Никога не отлагай да кажеш на някого какво изпитваш към него и не приемай, че той просто знае — защото може и да не го знае, а после вече да бъде твърде късно!

Разбирам, че тя говори за себе си и Джеф, но въпреки това усещам, че в известен смисъл думите й са актуални и за мен.

— Обичам те, Кейт!

— И аз те обичам, Луси!

Тя се обръща и аз я прегръщам — така, както правехме някога и докато дишането й става все по-дълбоко и по-дълбоко, аз оставам будна и мисля за тайната й. И размишлявам за нея почти цяла нощ.