Александра Потър
Ти, който не си за мен (18)

Седемнайсета глава

— Искаш ли саке?

По-късно на същата вечер си тръгвам от работа и бързам да стигна до „Уаби Саби“ — кокетно японско ресторантче, скътано под магазин за антики в Челси. Заварвам сестра си вече да ме чака на суши бара.

— О, ами… страхотно — изпъшквам тихо след тичането си от метростанцията насам. Тази вечер бях твърдо решена като никога да пристигна първа, с оглед на което бях тръгнала от галерията доста по-рано, но ето че въпреки всичките ми усилия тя отново е дошла преди мен.

Сега вече знам как се чувстват британците на почивка, когато установят, че макар и станали още на зазоряване, шезлонгите вече са заети от германците.

— Хубаво. Защото вече го поръчах — кимва тя, докато аз се плъзвам на столчето до нея. — Изобщо не съм те чакала. Знаех си, че ще закъснееш.

Браво, бе! Хубави думи от свой човек!

— И аз се радвам да те видя — изричам с усмивка и я прегръщам, макар да си знам, че тя не е по прегръдките. Не е също така и по целувките. Или по каквито и да било публични прояви на обич. В училище момчетата я наричаха „Айсберга“, което беше доста подло. И категорично несправедливо.

Защото дори и айсбергите понякога се топят.

— А, да! Преди да съм забравила да те попитам, искаш ли следващата седмица да дойдеш с мен на театър? Робин има два безплатни билета — изричам, докато отварям пакета с пръчките си и автоматично ги пъхвам в купичката пред себе си. Умирам от глад. В крайна сметка цял ден карам на кафе и една ябълка.

— Опасявам се, че не мога. Имам тренировки — отговаря тя, като клати глава.

— Всяка вечер?!

— Сега да. Маратонът е само след два месеца!

Типично за сестра ми. Не стига, че работи по четиринайсет часа на ден в офиса, а сега прекарва свободното си време в тренировки за маратона на Ню Йорк.

Уморявам се само като си го представя.

— Имам безплатни пропуски за фитнеса. Ако искаш, ела с мен — предлага тя, докато хруска соя. — Нали вече няма да имаш възможност да играеш йога! — подсмихва се многозначително и аз я удрям лекичко с пръчката си.

Вече разказах на Кейт за скъсването си с Нейт. Обадих й се снощи, запознах я с всички детайли, а накрая си поех дълбоко дъх и зачаках реакцията й. Дойде под формата на една-единствена дума — „Хубаво“, след което разговорът бързо превключи на темата за новите плочки на банята й.

Сестра ми трудно би могла да бъде определена като „словоизлиятелна“. Понякога се питам дали тя не гледа на думите така, както пие, останалите, гледаме на парите — опитва се да ги пести и да не харчи твърде много наведнъж.

— Мисля, че в случая се отърва лесно — продължава. — Ще спестиш цяло състояние от сметки за лечебни масажи.

— Но аз не съм чак толкова зле с йогата! — възроптавам намусено.

— Луси, как смяташ да изпълниш позата „лотос“ например, когато не можеш дори да кръстосаш краката си?! Спомняш ли си онзи случай на училищното събрание?

Кой, ако не сестра ми да ми припомня най-унизителните моменти от моя живот! Когато бях на дванайсет години, веднъж седях с кръстосани по турски крака в голямата зала на училището ни, заслушана в директора, когато внезапно установих, че краката ми са напълно схванати и не мога да ги разгъна. Наложи се да бъда вдигната и изнесена в тази позиция от господин Дикенсън по физическо. Не мисля, че някога ще забравя този срам. Години наред след това бях безмилостно подигравана с изрази от рода на: „И да не забравиш да си кръстосаш краката!“, което с навлизане в по-зряла възраст започна да придобива малко по-различен смисъл.

— Извинете, сакето ви!

Вдигам глава и виждам сервитьор, който ни носи малко шишенце и две малки керамични чашки. Подрежда ги церемониално на плота пред нас, а Кейт свежда почтително глава и изрича:

— Домо аригато!

Сервитьорът разцъфва в усмивка, прави дълбок поклон и отговаря:

— До иташи машите!

След което, продължавайки да се кланя, се отдалечава заднишком.

Поглеждам втрещено сестра си.

— Ти пък откога говориш японски?

— Откогато повечето ми клиенти се оказаха базирани в Токио — отговаря небрежно тя, взема шишенцето и ми налива малко саке. — Уча го през свободното си време.

Ококорвам се насреща й. Сестра ми никога не спира да ме удивлява. Понякога се питам дали наистина сме сестри или в болницата са ни объркали. Така де, възможно ли е да имам генетична връзка с човек, който учи японски?! При това — през свободното си време?!

А аз си мислех, че свободното време е за влизане във фейсбук и за надничане в чуждите снимки, за купуване от ибей на неща, от които нямаш нужда и които никога не ти стоят както трябва, и за гледане на телевизия с Робин и обсъждане на такива жизненоважни проблеми като: „Дали да поръчаме средна пица и чеснови хлебчета или голяма пица с допълнителни продукти на нея?“

— А сега е твой ред. Ти трябва да налееш на мен — отсича тя, като ми подава шишето със саке. — Според японската традиция взаимното наливане на сакето носи късмет.

— Не знаех, че си станала суеверна.

— Не съм, разбира се! — смръщва се тя, като че ли съм я обидила. — Това не е суеверие, а традиция! Има огромна разлика!

— Е, как е работата? — побързвам да сменя темата аз. — Някакви добри… хммм… сливания или придобивания напоследък?

Ако съществува някакъв начин да извадиш сестра ми автоматично от лошото настроение, то това е да я попиташ за работата й. Това е нейната любима тема за разговор. Ако можеше да избира, би говорила само за това. За разлика от приятелките ми тя не изпитва никакво желание да коментира фантастичната нова рокля, която току-що съм си купила от „Зара“, да обсъжда какво ли става напоследък с триъгълника Дженифър Анистън — Брад Пит — Анджелина Джоли, или да клюкари за връзките на другите. А още по-малко — за собствената си.

Сега, като се замисля, единствения път, когато си бе позволила да каже нещо за брака си, бе на самата й сватба, когато някой я попита кое е най-хубавото в това да си омъжена за Джеф. И тя отговори весело: „Новият ни апартамент! С наличието вече на две заплати можем да си позволим двустаен!“ — което, според мен, надали дори можеше да се доближи до емоционалното излияние, на което гостите се надяваха.

— Изтощителна, но вълнуваща! — отвръща автоматично тя, мигновено енергизирана. — На този етап изпълнителният директор е във възторг от проекта за сливането, който действително е превъзходен като документация, обаче имам усещането, че сделката „Иоберг — Коен“ вероятно ще се нуждае от допълнителни… — Улавяйки разсеяното ми изражение, тя прекъсва и пита: — Всъщност интересува ли те всичко това?

— Разбира се! — побързвам да потвърдя. — Много е интересно!

И би било интересно. Наистина би било. Само да имах и най-бегла представа за какво ми говори.

— Ъхъммм — промърморва тя и ме поглежда, очевидно не особено убедена. След това потиска прозявката си и допълва: — Както и да е, всичко е наред. Просто работата ми идва малко в повече.

Заглеждам се внимателно в сестра си. Ако се абстрахирам от деловия костюм, излъчващ власт и позиции, и от перфектно стегнатата и вдигната нагоре коса, забелязвам, че под очите й са се появили огромни тъмни кръгове, а гънката между веждите й е станала толкова дълбока, че е започнала да се превръща в бразда.

— Изглеждаш съсипана — отбелязвам тихо. — Имаш нужда от почивка.

Кейт ме поглежда така, сякаш съм й казала, че трябва да си отгледа втора глава.

— Почивка ли?! — изсмива се подигравателно.

— Кога за последно си почивала? — не се отказвам аз.

Тя замлъква и почти виждам как мозъкът й започва да щрака.

— Когато ходихме при мама и татко! — провиква се триумфално по едно време.

— Имаш предвид за миналата Коледа — напомням й аз. — Пък и у мама и татко не се брои за почивка!

— Луси, мисля, че не разбираш! — започва нетърпеливо тя. Втъква косата си за ушите, разтрива възбудено нос и обяснява: — Точно сега имам толкова много работа, че не мога да мръдна никъде!

— Но изглеждаш много уморена и мисля, че ти трябва почивка! — продължавам упорито аз и стисвам лекичко ръката й.

— Не почивка. Единственото, което ми трябва на този етап, е да стана съдружник! — отсича решително тя и издърпва ръката си от моята. — И ако продължавам с тази скорост, съществува огромна вероятност още на следващото годишно събрание да бъда предложена за такъв!

„Но дали ще можеш да продължиш с тази скорост?“ — питам се наум аз, вглеждайки се в измъченото й изражение. Изпълвам се с тревога за нея. Сестра ми открай време си е била работохолик — в училищните атестации винаги я определяха като „надскачаща себе си“, — но сега имам чувството, че прекалява, че надскача дори собственото си надскачане.

— Какво мисли Джеф по този въпрос?

Кейт се смръщва и отговаря:

— Джеф ме разбира. Той знае колко е важно това за мен. — Отваря менюто и отсича: — Няма значение. Да поръчваме, че става късно! — Което е нейният начин да заяви, че с темата е приключено.

Прави учтив знак на сервитьора и поръчва и за двете ни. Не съм много сигурна какво точно поръчва, тъй като говори предимно на японски.

— О, да! И една допълнителна мизо супа за вкъщи! — допълва накрая на английски, а на мен обяснява: — За Джеф. Обещах да му занеса супа, защото нещо не е добре.

— Какво му е? — питам разтревожено аз.

— О, нищо особено! Вероятно един от онези тридневни вируси — свива рамене тя и отпива от сакето си.

— Трябва да отиде при Робин. Тя има китайски билки за всичко — предлагам аз, като си спомням за десетките шишенца, които се въргалят из нашия апартамент. Непрекъснато се спъвам и попадам на неща със странни имена, като например „Жълтият грачещ яж-камък“ или „Дългоноса трапова пепелянка“.

— Ти подиграваш ли се с мен? — ахва Кейт.

— Ни най-малко. Знам, че ти не вярваш в подобни неща, обаче тя се кълне в китайските цярове. — Млъквам, когато забелязвам, че очите й започват да се изцъклят.

— Добре ли си? Да не би да ти е влязло нещо в окото?

Но на този етап тя вече размахва пръчките си срещу мен и прави някакви чудати физиономии. И внезапно осъзнавам какво става. Паникьосвам се.

— О, боже! Давиш ли се?

В ума ми се мярка картина как й прилагам метода „Хаймлих“ насред ресторанта. Мамка му! Защо не гледах повече епизоди от „Спешно отделение“? Защото започнах да се отегчавам от него, когато Джордж Клуни напусна сериала.

— Не, зад теб! — просъсква тя и прави някакви странни жестове.

— Какво? — повдигам озадачено вежди и се обръщам, за да видя какво ми сочи.

Направо не мога да повярвам!

Защото там, точно до мен, на суши бара седи самият Натаниел. С някакъв друг мъж е, също с делови костюм и очевидно току-що са пристигнали, защото си поръчват питиета. Вторачвам се невярващо в него.

— Ти да не би да ме преследваш? — провиквам се обвинително аз, след като най-сетне съумявам да възвърна гласа си.

Чувайки гласа ми, той се обръща и ме вижда. Свъсва чело и изстрелва:

— Май по-скоро ти преследваш мен!

Усещам как кръвта ми кипва.

— Аз бях тук първа! — просъсквам, едва сдържайки гнева си.

— Да, обаче аз направих резервацията за суши бара още миналата седмица! — отсича бясно той.

За да не остане назад, Кейт изстрелва над рамото ми:

— А нашата е направена отпреди две седмици! Провери при секретарката ми, ако не вярваш!

— Здравей, Кейт! — кима й той.

— Натаниел! — дарява го тя с един от онези нейни погледи, от които и най-коравите мъже изтръпват.

За момент настъпва затишие и аз забелязвам как гостът на Нейт започва да се озърта неуверено, очевидно питайки се дали погрешка не е попаднал на престрелка в негърския квартал.

— Е, значи е съвпадение — изрича накрая с безизразен тон Нейт.

— Да, това е едно от възможните обяснения — срязва го сухо Кейт.

— Хайде, ела да се преместим! — намесвам се аз, като се обръщам към сестра си. — Не може да няма някоя свободна масичка! — И едва тогава се оглеждам и с ужас осъзнавам, че ресторантът е пълен до дупка, а отвън чака огромна опашка. — По дяволите! Дали пък да не си тръгнем? — Кейт ме поглежда така, сякаш съм полудяла, и отсича:

— За нищо на света не си тръгвам! Току-що поръчах суши на стойност седемдесет долара!

— Можем да си го вземем за вкъщи — прошепвам.

Тя присвива очи, навежда се към мен и отсича:

— Запомни, че най-важното е да не даваш на другата страна основания да смята, че тя е в по-силна позиция от теб!

— Кейт, това не ти е някой от твоите съдебни противници! — прошепвам отчаяно. — Говорим за бившия ми приятел!

Тя се смръщва, отпива нова глътка саке и отсича:

— Ако някой ще си тръгне, това ще бъде той, а не ние!

— Ама той няма да си тръгне! Твърде голям инат е! — примолвам се аз.

Обаче тя е непоколебима.

— В такъв случай просто не му обръщай внимание!

И аз се опитвам. Полагам максимални усилия. Говоря за фитнеса, за галерията и въобще за всичко, което се сетя, само и само да не мисля за него. Обаче не е никак лесно. Той е точно до мен! Докато си ям мизо супата, чувам го как иска от сервитьора да му изброи всички вина, а после да му донесе да опита от всяко от тях. Преди няколко дена това ме впечатляваше. Но сега ме вбесява. На някакъв етап ми идва да се обърна и да му изкрещя: „Просто си избери едно шибано вино!“, но за щастие точно на този етап се появява хрупкавото ми руло от сьомга и отвлича вниманието ми.

Всъщност колкото и невероятно да звучи, но по време на цялото хранене установявам, че нещата, които доскоро намирах за мили и забавни, сега ме изкарват от кожата ми. Например начинът, по който си слага гела на косата така, че я кара да щръква напред, или как издава онзи идиотски съскащ звук между зъбите си, докато се смее, или как споменава своята телевизионна игра „Тлъсти мангизи“ сигурно милион пъти.

— Дали и преди е говорел толкова много за телевизионната си игра, а аз не съм забелязвала? — прошепвам на Кейт.

Тя спира насред поднасянето на поредната хапка сашими с риба тон към устата си и отбелязва:

— Нали нямаше да му обръщащ внимание?

— Опитвам се! — извисявам глас в протест аз. — Само че не е толкова лесно!

— Е, не се притеснявай. Вече си тръгва — казва тя и махва с пръчиците си към него.

— Така ли? — Изпълнена с невероятно облекчение, аз се обръщам, за да видя, че мястото до мен най-сетне е празно, а той се насочва към изхода. — Слава богу! — възкликвам и усещам как от плещите ми пада огромен товар. — Не стига, че на обед се сблъсках с него, та и сега! Само за един ден! Как го наричаш това?

— Малшанс — отговаря кратко и ясно Кейт.

Кимвам и се връщам към храната си, обаче нещо дълбоко в мен не ми дава мира. Дали това е просто нещастно съвпадение?

— Но винаги има и друга причина, разбира се — обажда се Кейт, сякаш разчела мислите ми.

— Какво? — подскачам стреснато.

— Може би се опитва да намери начин да си те върне.

— И как? Като ме преследва ли? — смръщвам се аз.

— Като се сблъсква „случайно“ с теб! — поправя ме сестра ми. — Спомняш ли си как правеше с Пол, който ни носеше вестниците?

Бях забравила за това — или по-точно, бях го изтрила от съзнанието си. Но ето че сега всичко нахлува обратно и аз примигвам от унижение. Когато бях на дванайсет години, бях си харесала вестникарчето и непрекъснато си търсех извинения да се сблъсквам с него — разхождах кучето по неговия маршрут, по нарочна случайност се оказвах на портата, когато той се появяваше, а веднъж дори тръгнах да го преследвам, докато разнасяше вестниците с колелото си. Боже, какъв срам!

— Но Нейт не би го направил! — махвам с ръка аз. — Той искаше да скъсаме толкова, колкото исках и аз!

— Сигурна ли си, че не си наранила гордостта му, а? — повдига вежди Кейт. — Нали се сещаш — такива като него обикновено се ръководят от принципа „Скъсай ти, преди да са скъсали с теб“.

Сбърчвам замислено чело. Връщам се мислено към скандала в таксито и накрая тръсвам глава.

— Да, сигурна съм! Не е възможно да ме преследва!

— Е, просто предположих — свива рамене Кейт. — Още саке? Влагам твърде много смисъл във всичко това. Случайното сблъскване с Нейт определено е неприятно, но не виждам никаква особена причина. Просто съвпадение.

— Ами… да, ако обичаш! — И й поднасям чашата си.

Както каза и тя, това си беше просто малшанс.