Александра Потър
Ти, който не си за мен (40)

Трийсет и девета глава

Седя си все така на пейката и се опитвам да осмисля случилото се, когато телефонът ми започва да звъни. Обажда се сестра ми Кейт. Вдигам.

— Как е Венеция? Успя ли да се отървеш вече от него? — изрича тя с така характерната си прямота.

— Все още не — изричам уклончиво, но след като тя ми напомни защо съм тук, се изпълвам с тревога. — Както и да е. Ти как си? — питам, като побързвам да потуля собствените си тревоги под килима на съзнанието си.

— Ами, кое искаш да чуеш първо — добрата новина или… добрата новина?

— Моля?

Кратка пауза, а после:

— Чисти сме! — провикват се едновременно Кейт и Джеф в ухото ми така, че ми се налага да отдръпна телефона от мен.

— Божичко, ама това е страхотно! — ахвам и усещам как ме залива порой от емоции — облекчение, радост, щастие… идва ми да се разподскачам наоколо, да прегърна непознат. Обаче наоколо няма никой друг, само аз съм си, на една пейка на малко площадче във Венеция и слушам по телефона как сестра ми и нейният съпруг изговарят по хиляда думи в секунда, разказвайки ми за резултатите. Оказва се, че ракът бил в първа фаза и Джеф няма да има нужда дори от химиотерапия.

— Само отпуска! — нарежда щастливо Кейт. — Доста дълга отпуска!

Докато я слушам как ми говори, не мога да не се усмихна. И това е не само защото ракът на Джеф се е оказал без разсейки. А и заради промяната у сестра ми. Докато я слушам как развълнувано ми разказва за съвместната им отпуска, сякаш чувам една нова Кейт. Няма я вече сестрата, която прекарваше всяка свободна минута в офиса или във фитнеса, която беше толкова фокусирана върху идеята си да стане съдружник във фирмата и да участва в маратона, че бе забравила кой и какво в живота й са най-важни. Тази Кейт остана онзи ден в болницата и имам усещането, че повече няма да се върне.

— Мислехме си за сафари или може би за гмуркане в Големия бариерен риф, а Джеф предложи просто да подивеем, да си вземем творчески отпуски — от най-дългите, и да направим и двете…

Докато тя говори, забелязвам, че някаква двойка идва в площадчето. Наблюдавам ги разсеяно как си правят един на друг снимки край фонтана. После момчето ме забелязва и се приближава към мен.

— Извинете — започва, но когато вижда, че говоря по телефона, промърморва: — О, съжалявам.

— Няма проблеми! — усмихвам се аз. Топлината от добрите новини на сестра ми е заразителна. Така де, тук има влюбена двойка, в един от най-романтичните градове на света, и те искат да се снимат заедно. — Кейт, само за минутка, става ли? — казвам на сестра си, която тъкмо се чуди дали да не си купят билети за обиколка на света и да включат и пирамидите в Египет. — Само да направя една снимка!

— Няма проблеми! Ще поговорим по-късно! — отсича весело тя, взема си довиждане с мен и затваря.

„Няма проблеми ли?“ — кокоря се невярващо аз срещу телефона си. Нещо ми подсказва, че докато свикна с тази моя нова сестра, ще ми трябва известно време.

— Много ви благодарим!

Обръщам се и виждам момичето да ми подава фотоапарата. Усмихва се. Оказва се един от онези истински фотоапарати, дето обективът му се настройва ръчно, а не като моя обикновен дигитален фотоапарат за аматьори, който просто снима.

— Ще можете ли да ни снимате на фона на залеза? — пита тя.

— Няма проблеми — усмихвам се и аз, поемам фотоапарата и го оглеждам.

А после внезапно се заковавам на място. Чакайте малко! Тя не каза ли…

— Залез ли? — ахвам.

— Да, не е ли удивителен? — светват очите й, когато го посочва. — Сякаш небето е пламнало!

Гласът й е заглушен от ударите на собственото ми сърце, което бие в ушите ми. Вдигам очи. И ето го наистина — като импозантен кинематографичен фон. Мандариново небе, обагрено с нюанси на розовото, червеното и оранжевото, а слънцето е като огнена топка, която бавно потъва зад сградите.

О, господи!

Легендата! Имам среща с Нейт!

Обръщам се. Момчето и момичето продължават да ми се усмихват, застанали за снимка. Обаче сега аз вече съм цялата на тръни. Не мога дори да се фокусирам.

— Извинете, трябва да тръгвам! — промърморвам, правя бързо снимката и набутвам фотоапарата в ръцете им. — Надявам се, че не съм ви отрязала главите.

Усмихвам им се извинително и ги оставям да ме съзерцават объркано. Обръщам се и хуквам надолу по уличката.

Не трябва да закъснявам! Поне веднъж през живота си не трябва да закъснявам! Трябва да бъда там навреме! Трябва да…

Мамка му, ама къде отивам? Заковавам се на място с разтуптяно сърце. Насред цялата тази суматоха аз едва сега си давам сметка, че нямам ни най-бегла представа накъде вървя. А още по-малко — в коя посока е Мостът на въздишките.

И става още по-лошо. Нямам никаква представа и къде съм сега. Изгубила съм се. Без карта съм. И не знам италиански.

Паниката се надига в мен като приливна вълна и за момент застивам на място като заек, уловен в светлините на фаровете. Дори и моето детско стихче няма да ме спаси. Хайде, Луси, мисли! Обаче аз не мога да мисля. Мозъкът ми е като празно платно. И в отчаянието си просто хуквам напред по виещите се пред мен улички, минавам магазини и ресторанти, гмурвам се сред туристи и папараци.

— Извинете, знаете ли накъде е Мостът на въздишките? — питам задъхано някои от туристите, обаче те клатят глави.

После забелязвам група мъже, които определено приличат на италианци.

— Понте деи соспири? — изграквам на много лош италиански.

— А, да, да! — кимат те и с поредица от жестове ме насочват в правилната посока.

Изпълвам се с облекчение. Благодаря им от сърце и се втурвам през тълпите по улиците. Вече е доста претъпкано. Филмовите екипи се събират за предстоящата вечер и навсякъде е пълно с папараци и телевизионни оператори. Целият град свети. Дори и каналите, както забелязвам, когато стигам до водата и зървам пред себе си една гондола, в която е седнала поредната звезда, а камерите я снимат.

И моста, както виждам, когато погледът ми се плъзва след гондолата. Извисява се точно над канала. Мостът на въздишките.

Сърцето ми претупва. Толкова е красив! Белият мрамор е като празно платно, което отразява цветовете на залеза и отблясъка на водата под него, и за момент го съзерцавам, неспособна да отлепя очи от него. Ефектът му е почти магически.

Обаче не мога да стоя тук цяла вечер. Трябва на всяка цена да намеря Нейт. Обръщам се и оглеждам тълпите. И го зървам. На няколко метра нагоре по канала стои и чака край един от по-малките мостове, където можеш да вземеш гондола. Дори и от това разстояние забелязвам изражението на лицето му и то определено не е от най-щастливите. Когато ме забелязва, той ме изпепелява с поглед и размахва ръце, като че ли иска да ми изкрещи: „Къде се бавиш, по дяволите?!“

Втурвам се към него. Мамка му, закъснявам! Слънцето всеки момент ще залезе. И после ще стане твърде късно! „Твърде късно за какво? — напомня познатото гласче в главата ми. — Все още нямаш никакъв план!“ Не му обръщам внимание. Не всичко още е свършено. Все още разполагам с няколко минути. Все още имам време за едно чудо!

Разбутвам тълпите около себе си и се насочвам към Нейт. Но се оказва, че не е лесно да се придвижа бързо. Наоколо има толкова много хора, които се въртят и снимат Моста на въздишките на залез и филмовия екип по канала.

— О, вижте! Това е онзи актьор! — изгуква нечий глас, докато минавам.

— В гондолата е! — крещи друг глас.

Поглеждам небрежно, за да видя кого толкова гледат, и установявам, че това е гондолата, която вече видях. И вътре се кипри поредното красиво момченце на Холивуд, огряно от ярките светлини на прожекторите. Някакъв млад мъж с бейзболна шапка взема интервю от него.

О, божичко!

Затаявам дъх. Не може да бъде…

И когато гондолата минава покрай мен, виждам лицето му.

— Адам?! — провиквам се аз, без да се усетя. И виждам как той се обръща към мен.

— Луси? — ококорва се невярващо.

Очите ни се срещат за миг и аз неочаквано губя равновесие и усещам как кракът ми отказва. Препъвам се, размахвам ръце, за да се заловя за нещо, обаче единственото нещо около мен е въздухът и усещам как падам…

Чувам как някой пищи, когато пльосвам във водата. Или май този някой бях аз? Не мога да кажа. Обаче мисля, че си ударих главата. Причернява ми. Започвам да поглъщам вода и се опитвам да плувам, обаче ръцете ми ме предават и постепенно потъвам. Чувам сърцето си в ушите, усещам паниката в гърдите си. О, боже! Ще потъна! Аз ще се…

Внезапно, сякаш от нищото, две ръце ме хващат здраво и усещам как ме измъкват от водата и ме слагат в гондолата. Задавям се и започвам да плюя вода, опитвайки се да си поема въздух, но вече всичко ми е като в някакъв сън и виждам света през някакъв мъглив екран. Около себе си забелязвам хора, движещи се уста, чувам приглушени гласове, но не съм в състояние да реагирам. Клепачите ми натежават все повече и повече. Краката ми сякаш не са моите. Светът постепенно се отдалечава от мен.

— Направете дишане уста в уста! — крещи гондолиерът на италиански. — Направете дишане уста в уста!

— Целувката на живота! — превежда друг глас. — Дайте й целувката на живота!

Над мен проблясва лицето на Адам, окъпано в златистия отблясък на залеза. Забелязвам мократа му коса, водата, стичаща се от лицето му, уплашеното му изражение. Усещам как гондолата навлиза в сянката под Моста на въздишките. Толкова съм изтощена, че искам да заспя. Бавно затварям очи…

И внезапно усещам нечии устни върху моите, които се притискат у мен. Събуждам се рязко и отварям очи, за да видя над себе си Адам. По лицето му пробягва облекчение и той прекъсва целувката си. За момент просто се гледаме безмълвно един друг, а между нас висят милиони въпроси.

А после ги чувам, в далечината. Бият напевно. Заслушвам се. Възможно ли е… Това не са ли…

— Камбаните — прошепвам, а Адам ме поглежда неразбиращо.

— Чували ли сте за легендата? — пита човек с тежък италиански акцент. Обръщаме се едновременно, за да видим как гондолиерът ни гледа ухилено.

— Каква легенда? — пита Адам, но без да ме пуска от обятията си.

Аз се усмихвам широко, обвивам ръце около врата му и прошепвам:

— О, дълга история!

И устните ни се намират.