Александра Потър
Ти, който не си за мен (38)

Трийсет и седма глава

Прекарвам остатъка от деня в галерията, все още неспособна да осмисля обрата на събитията. Не знам кое е по-шокиращо — фактът, че той наистина ми се усмихна, или последвалото му обаждане по телефона, за да ми каже, че, да, чичо му наистина имал свободна стая, и, не, не било скъпо.

Истинското име на господин Сърдитко е Винсънти и като го опознаеш, той се оказва доста бъбрив човек. Не спирам да му благодаря, записвам си надлежно всички подробности и обещавам да се отбия в ресторанта му, когато се върна, за да му разкажа как е минало. „Така, значи вече всичко е оправено — казвам си аз, като затварям. — Имам билет за самолета. Имам хотел. Сега единственото, което остава, е да накарам Нейт да дойде с мен.“

Това е все едно да кажа: „Сега единственото, което ми трябва, са един милиард долара.“ Въздъхвам тъжно.

На гърба на прескомюникето, което подготвям за Артси, надрасквам списък с възможности:

1. Отвличане? Не. Невъзможен за пренасяне в самолет. Доживотна присъда при залавяне.

2. Заплаха? С какво? С тънкото ми токче? С булчинско списание? С оръжия за масово унищожение? Не. Нямам оръжия за масово унищожение. А и без това досега не са успели да спрат никого.

3. Подкуп? Не. Същото като горе. С какво? Веднъж платих стаята ни във Венеция и сега съм разорена?

Тъкмо се опитвам да измисля четвърта възможност, когато чувам звънчето на вратата и вдигам очи. Виждам Даниел.

— О, здрасти, Даниел! — помахвам му аз и побързвам да скрия списъка си. — Как си?

Излишен въпрос. Изглежда пълна развалина. Облечен е с омачкан тъмносин костюм, който изглежда така, сякаш е спал с него, небръснат е и под очите си има тъмни кръгове.

— Здравей, Луси! — усмихва се насила той. — Мама тук ли е?

— Да, отзад е! — показвам офиса. — Ще излизате ли?

— А, не — клати глава той. — Дойдох да я взема и да я заведа вкъщи. Помагам й да опакова нещата си от апартамента.

— Тя се изнася? — ахвам аз. — Вече?

— Да, опасявам се, че е така.

— Не ми е казвала — промърморвам.

Изпълвам се с неописуема тъга. През целия ден Магда нито за миг не е била друго, освен обичайната жизнерадостна, забавна жена, която ме разсмива с нейните невъзможни истории и непрекъснато подкача от радост заради изложбата на Артси. А ето че през цялото време тя си е знаела, че всяка вечер прибира едно по едно нещата от дома си. Изнася се от дома, в който е прекарала последните двайсет години.

— А къде ще отиде? — питам разтревожено.

— Ще дойде да живее при мен — отговаря Даниел и се усмихва тъжно. — Поне това е нещо хубаво. Нали знаеш, че мечтата на всяка еврейска майка е да живее със сина си!

Тук вече не мога да не се усмихна.

— Е, как е Робин? — изрича той след няколко секунди, като се опитва да звучи безгрижно, обаче не му се отдава.

— Добре — изричам неопределено.

Нямам представа какво да му кажа. Мога ли да му кажа истината? Че според мен тя допуска огромна грешка и че аз съм се опитала, но безуспешно, да й налея малко мозък в главата? Или да си държа устата затворена и да не се меся? Да се вслушам в нейните думи и да приема, че онова, което ще стане, ще стане?

— Предполагам, че е много щастлива, задето накрая откри Харолд — продължава той, очевидно очаквайки някаква реакция от моя страна.

Споглеждаме се, обаче нито един не казва онова, което наистина мисли.

— Да, може би — свивам неопределено рамене аз и прехапвам устни. Божичко, това ме убива. — Виж какво, Даниел, мисля, че вие двамата трябва да поговорите! — изтърсвам, преди да съм успяла да се спра.

Добре де, съжалявам. По дяволите, с това провидение и да му се оставиш в ръцете! Ако бях следвала правилото, че каквото ще стане, ще стане, сега щях да съм с права коса на клечки и буйни вежди. Понякога се налага да подпомогнеш провидението, независимо дали става въпрос за продукти за коса, пинцети или най-добрата ти приятелка да ти се меси в любовния живот.

Но ако съм очаквала от него да се разкрещи: „Да, права си!“, и да се втурне към нея, за да й поднесе неугасващата си любов, се оказва, че жестоко съм се лъгала.

— Не — клати примирено глава той. — Тя обича другиго. Би било нечестно от моя страна да застана между нея и нейната сродна душа!

— Ама той не е сродната й душа! — чувам се да крещя, усещайки нарастващо отчаяние. — Робин не е влюбена в Харолд! Мисли си, че е така, но не е вярно! Тя обича…

— Даниел, момчето ми!

Прекъсва ни Магда, която се появява с радостен възглас.

— Здрасти, мамо — промърморва той и се изчервява до корените на косата си, когато тя се хвърля на врата му и заравя лице в гърдите му, сякаш това е тяхното последно сбогом.

— Момчето ми, красивото ми момче! — започва да вие, залепена за него. А после се отдръпва от него, за да го огледа по-добре, и се провиква: — Какво не е наред, скъпи? Изглеждаш толкова тъжен!

— О, нищо подобно! — бърза да си лепне усмивка той. — Всичко е страхотно!

— Прекрасно! — разцъфва и тя. — А как е Робин?

Като ги гледам, внезапно си давам сметка, че той не й е казал.

— Страхотно. И тя е страхотно — кимва той и ме поглежда многозначително, сякаш иска да ми каже да си мълча.

Аз пък прокарвам пръст през устните си, с което му отговарям, че устните ми са запечатани.

— Виждаш ли, че като ми се довериш в сватосването… — започва тя, но после се обръща към мен и пита: — А къде е Робин? Няма ли да дойде и тя в апартамента?

— О, не, тя е много заета!

— Заета ли? — възкликва Магда и започва да събира колекцията си от чанти и пакети. — Не, скъпи, ти ще чакаш тук! Мама е много заета! — обръща се към Валентино, който подскача и иска да бъде гушнат. А после се обръща към Даниел: — И какво толкова прави?

— Аз… ами… — промърморва неловко Даниел. — Дай да ти помогна! — протяга ръка, но Магда му се скарва:

— Не и с твоя болен гръб, Даниел!

— Мамо, добре съм — простенва той.

— Помниш ли какво каза доктор Голдщайн за кръста ти?

Валентино продължава да подскача наоколо, за да получи внимание. Даниел се привежда, за да вземе една чанта, и не знам после какво точно става, но внезапно се чува оглушителен вой и Даниел полита напред заедно е чантите и кучето, което пък се изстрелва под него като куршум, така че накрая Даниел се приземява безславно на пода.

— Ой! — изписква Магда и се втурва на помощ на сина си. — Удари ли се?

— Добре съм, мамо — смотолевя Даниел, поглежда на кръв Валентино и започва да се изправя на крака, докато майка му продължава да се суети около него. — Честна дума, мамо, добре съм! Не се притеснявай… — Не довършва. — По дяволите!

— Какво има? — ахва Магда и се ококорва ужасено. — Да не би пак да е гърбът ти? Ой! Знаех си, че ще си причиниш нещо на гърба, знаех си!

— Не, мамо, не е гърбът ми.

— Тогава какво е? — почти пищи вече тя. — Да не би да е сърцето ти? Сърцето ти е, нали? Сигурно ще се метнеш на баща си!

— Не, платното е — отговаря накрая той с пребледняло лице.

Магда млъква и се смръщва объркано.

— Какво платно?

Напълно съсипан, Даниел сочи към големия пакет, който стои облегнат встрани заедно с няколко от чантите. Това е картината, която лелята на Магда й е оставила. Очевидно я е донесла от офиса, за да я пренесе у дома на Даниел, но сега опаковъчната хартия е скъсана, а под нея — и самото платно.

— Господи, мамо, съжалявам! Сигурно, когато паднах… — започва да се извинява той, но тя го прекъсва.

— Въобще не се тревожи за тази картина! — махва небрежно с ръка. — И без това беше ужасна.

— Какво представлява? — любопитствам аз. Досега не бях имала възможността да видя платното, но сега, когато Даниел го вдига и опаковката пада на пода, интересът ми се събужда.

— Прилича на клоун — отговаря Даниел, като оглежда внимателно картината.

— Мразя клоуните — потреперва Магда. — Много са призрачни.

— Може би ще успеем да я поправим — казвам, застанала до рамото на Даниел. — Сигурна съм, че ще намеря реставратор — допълвам, присягам се към картината и връщам раздраното парче от платното на мястото му.

— Не ми пука за този боклук! Изхвърлете я! — сбърчва нос Магда. — И без това никога не съм я харесвала!

— Но нали ти е от пралеля Ирина! — възразява Даниел. — И тя е искала да ти я подари!

— Хей, я почакайте малко!

И двамата прекратяват дребната си свада и се обръщат към мен.

— Какво? — пита Магда. — Какво има?

— Вижте отдолу! — изричам развълнувано аз. — Отдолу е скрито друго платно!

— Виж ти! — ахва и Магда. — Леля Ирина винаги казваше, че външността лъже.

— Питам се какво ли е — подхвърля Даниел.

— Е, има само един начин да разберем! — Обръщам се към Магда: — Може ли?

Тя вдига ръце във въздуха, сякаш иска да ми каже: „Разбира се, давай!“ И така, поемайки си дълбоко дъх, аз издърпвам бавно и внимателно разкъсаното платно с клоуна с неговите крещящи цветове и аматьорски рисунък, за да открия отдолу съвсем друго платно. Гол портрет на жена, отпусната на възглавница, над чиято глава танцуват херувими.

— Това е доста хубаво — промърморва одобрително Даниел.

Обаче аз не мога да отговоря. Сърцето ми бие толкова силно и ушите ми пищят толкова непоносимо, че ми се завива свят.

Така характерните приглушени тонове. Познатата религиозна тема. Не може да бъде! Просто не може да бъде! С треперещи ръце обръщам платното към светлината и се вторачвам в инициалите в долния ъгъл. Ама е!

— О, боже! — ахвам едва чуто.

— Какво е това? — пита Магда.

— Леля ти наистина е била права — външността действително лъже! — Обръщам бавно платното към нея и с огромна мъка изричам: — Това е творба на Тициан!

А след това настъпва истинска лудница. Даниел отива директно на телефона, за да говори с прочут експерт по произведения на изкуството от една аукционна къща, Магда е принудена да приседне, след което все пак пада, а аз просто стоя и се кокоря невярващо срещу безценното произведение на изкуството. Не мога да повярвам, че през цялото време си е седяло тук, облегнато на стената в задния офис, напълно игнорирано. И сигурно щеше да си остане така, скрито някъде далече от очите на хората, още години наред — ако Даниел не беше паднал върху него.

Това е все едно да намериш печеливш билет от лотарията. Защото, ако се окаже истинско, ще струва милиони. Така де, представете си само! Това платно може да се окаже отговорът на всички молитви на Магда! И да промени всичко!

С цялото това вълнение в галерията изгубвам тотално представа за времето и едва в последния момент се сещам, че пиесата, за която Робин ми даде билети, е тази вечер. Почти бях забравила. Но тъй като все пак се сетих, напускам галерията и се насочвам право към театъра.

Въпреки всичко, придружаващо тези билети, все пак очаквам с нетърпение да отида на театър. Вчера успях да продам свободния си билет за цели сто и петдесет долара, тъй като отзивите за пиесата са наистина много добри и всички билети са продадени. Определено ще ме разсее от проблемите ми. Няма да ми навреди за няколко часа да се изгубя в един напълно различен свят.

„Свят, който не включва Натаниел Кенеди“ — казвам си аз, докато поглеждам телефона и се чудя дали да не опитам още веднъж. Поглеждам си часовника. Разполагам с още няколко минути до започването на пиесата. Струва си да опитам. Набирам номера му и чакам. Той вероятно няма да вдигне. Вероятно филтрира обажданията си.

— Ако това е, за да ме накараш да отида до Венеция, отговорът продължавала бъде не! — излайва той в мига, в който вдига.

Забравили сме задължителните поздрави и любезности от доста време насам.

— Нейт, моля те, просто ме изслушай… — опитвам се да го убедя аз, но той ме прекъсва.

— Луси, колко пъти още да ти казвам?

Въздъхвам, опитвайки се да запазя спокойствие.

— Виж какво, знам, че намираш това за лоша идея.

— Не само лоша — това е най-лошата ти идея, която някога си имала! — изсумтява той в телефона. — А това определено значи нещо!

Усещам как в гърдите ми се надига раздразнение, обаче казвам:

— Но аз съвсем сериозно мисля, че трябва да си помислиш по този въпрос!

— Вече съм мислил достатъчно и отговорът ми е — не!

Поглеждам си часовника. По дяволите! Пиесата ще започне всеки момент! Трябва да влизам!

— Почакай малко! — изсъсквам в телефона, скривам го в джоба на сакото си, подавам билета си на разпоредителя и влизам в театъра. И автоматично се слисвам. Аууу, колко импозантно! Изпълвам се с неподправено вълнение. Истинска пиеса на Бродуей! Колко вълнуващо! — Извинявай, докъде бях стигнала? — казвам, като си вадя отново телефона.

— До затварянето — срязва ме безапелационно Нейт.

— И толкова? И няма да промениш мнението си? — изтъквам, докато тръгвам надолу по пътеката и проверявам буквите на всеки ред.

— Коя част от „Няма да дойда с теб във Венеция“ не разбра?

Откривам моя ред и тръгвам към мястото, което сочи билетът ми. Трябва да го накарам да промени мнението си, ама как? Как, боже мой?!

— Както и да е. Вече трябва да затварям! — отсича той.

— Не, почакай! Ами таксито оня ден? — Извинявайки се на хората, които вдигам, аз се насочвам към средата на реда, където виждам две празни места.

— Какво за него?

— Трябва да накараме това нещо да спре, веднъж завинаги! В противен случай ти и Бет…

— Луси, престани! Стегни се най-сетне!

— Аз съм се стегнала! — не му оставам длъжна аз, докато следя номерата на седалките. Двайсет и две, двайсет и три, двайсет и четири… В другия край на телефона настъпва мълчание. — Нейт, там ли си?

— Да, тук съм.

Брей, странна работа! За момент гласът му прозвуча така, сякаш не идва от телефона му, а точно до мен. Бинго! Ето го най-сетне и мястото ми. Озъртам се и заставам лице в лице с някого, който си е проправял път по реда, само че от другата посока.

— Нейт! — зяпвам шокирано в него аз. — Ти пък какво правиш тук?

Сигурно си мислите, че досега вече би трябвало да съм минала отдавна тази част с изненадата — ама не! Ето ме тук, стоя си и зяпам като побъркана.

— Какво? — Все така с телефона на ухото, той ме поглежда объркано и отвръща: — Дойдох да гледам тази пиеса. Това е моето място! — И посочва празната седалка до моята.

Вторачвам се невярващо в седалката, а после обратно в него и тогава ми просветва.

— Ти си бил човекът, който е купил свободния ми билет по ибей!

— Твоят ли беше този свободен билет?! — гледа ме втрещено той.

Настъпва пауза, през която и двамата се гледаме ококорено. Докато накрая светлините изгасват, принуждавайки ни да заемем местата си. В залата се възцарява напрегнато мълчание в очакване вдигането на завесата.

И точно тогава чувам в ухото си шепот:

— Е, кога тръгваме за Венеция?