Александра Потър
Ти, който не си за мен (1)

Пролог

Венеция, Италия, 1999 г.

 

Под горещата лятна мараня Венеция изглежда като оживяло платно на Каналето. Над пастелните багри на елегантните ренесансови постройки се извисява кубето на катедралата „Сан Марко“. Плясък на вода. Тълпи от туристи. Децата тичат между туристите и разпръскват гълъбите. Мъже в строги костюми и дизайнерски слънчеви очила седят и пушат цигари. Екскурзовод с чадър запознава с историята на града група германски туристи.

И двама тийнейджъри. Крачат лениво по калдъръма на стария град. Нейната ръка е пъхната в задното джобче на дънките му, неговата — отпусната небрежно върху изпъстреното й с лунички рамо. Тя яде сладолед и се киска на някаква негова шега, а той ту дръпва от цигарата си, ту размахва ръце и прави смешни физиономии.

Това сме аз и Натаниел. Преди половин час се измъкнахме от леглото и сега прекарваме неделята си във Венеция така, както винаги прекарваме неделите си във Венеция — пием еспресо, ядем сладолед и се губим в лабиринта от тесни улички, пресичащи плетеницата от канали. Тук съм вече цяло лято и все още продължавам да се губя. Прекосяваме площада, завиваме, после и на следващия ъгъл, и на още един, и накрая попадаме на пазар, на който продават пъстроцветни изделия от стъкло мурано и венециански маски.

— Хей, какво ще кажеш за тази?

Обръщам се и виждам Натаниел, вдигнал към лицето си маска. Маската е с гигантски розови пера и е покрита със златисти пайети. Той се покланя превзето и аз се изкисквам.

— Отива ти! — подхвърлям.

— Ти подиграваш ли се с мен? — прави се на сърдит той, смъква маската и ми се намръщва.

— На кого, на теб ли? За нищо на света! — правя се пък аз на възмутена, а той ме погъделичква по носа с перата.

— Мисля да я взема за майка ми — промърморва Натаниел, оставя маската и взема друга. Този път избира гротескна, с дълъг, гърбав нос и изпъкнали очи. — Или може би тази?

— Ти луд ли си? Не, разбира се. По-добре първата! — отсичам аз.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно — изричам аз уж като американка, но с моя манчестърски гърлен акцент прозвучавам толкова абсурдно, че той се разсмива.

— Какво щях да правя без теб?! — възкликва ухилено. — Но мисля, че трябва да поработиш повече върху този твой американски акцент!

— Все пак е по-добър от твоя британски акцент! — не му оставам длъжна.

— Добре, момиче, кво шъ каиш да му лапнем по една мръвка, а? — отвръща той с нещо средно между лондонски кокни и ланкаширски диалект и аз избухвам в смях. Той обаче ме грабва в обятията си, запушва устата ми с целувка и пита: — Толкова ли зле беше? — пита с престорено обиден тон.

— Направо ужасно! — отговарям с насмешлива сериозност, а той се обръща към щанда, за да плати за маската.

За момент оставам сама в слънчевото петънце на улицата и се усмихвам щастливо. Съзерцавам го как си пуши цигарата и се опитва да се пазари с търговеца. А след това се обръщам и погледът ми се плъзва из пазара. Не че искам да си купувам нещо — вече събрах достатъчно сувенири. Но все пак за гледане пари не вземат, нали така?

Зървам един щанд. Скътан в сенчесто ъгълче. Не точно щанд, а по-скоро сгъваема масичка. Но вниманието ми е привлечено не толкова от масичката, колкото от стареца, седнал зад нея. С изтъркана мека шапка и огромни очила с дебели черни рамки, увиснали на крайчеца на носа му. Взира се в нещо в малкото петно светлина вдясно от себе си. Обзета от любопитство, аз се измъквам от Натаниел и се запътвам към него, за да проверя какво прави.

— Хубав следобед се случи днес, нали? — изрича той на италиански.

Усмихвам се засрамено. Никак не ме бива с езиците. Вече близо три месеца съм във Венеция, за да изучавам Ренесансово изкуство, а италианският ми все още се ограничава само до „моля“, „благодаря“ и „Леонардо да Винчи“.

— Англичанка? — пита той.

— Да — кимвам и погледите ни се срещат.

— Какво прави хубаво момиче като теб тук само? — пита той и се усмихва широко. Разкрива зъби, подсказващи за четирийсетгодишно неразделно другарство с цигарите, и сякаш в потвърждение на това протяга ръка към горящия в пепелника му фас и с наслада си дръпва от него.

— О, не съм сама! — поклащам енергично глава и посочвам към Нейт, който чака да довършат опаковането на маската му. После я взема, пъхва я под мишница, приближава се към нас и небрежно мята ръка през раменете ми.

— Ееех, младост, младост! Брей, кога беше това… — отбелязва замечтано старецът и кимва одобрително към нас, а ние се ухилваме смутено. — Имам нещо точно за вас!

И в ръцете му като по чудо се появява нещо, което ми заприличва на стара монета.

Поглеждам го объркано и смотолевям:

— Ами… благодаря! — Усмихвам се, питайки се какво означава това, когато внезапно се сещам — той се опитва да ни даде пари. Божичко! Така ли изглеждаме в очите му — бедни? Вярно, че сме студенти и Нейт има малко опърпан вид с тези негови раздрани дънки, а моята рокля е виждала и по-добри времена, но чак пък толкова… — Всъщност ние и така сме си добре — побързвам да добавя и хващам Нейт за ръка с намерението да го отведа оттук, когато старецът най-неочаквано поставя монетата на някаква машинка и я счупва на две.

Наблюдавам го в захлас как във всяка от половинките пробива по една дупчица, а после вкарва в дупчицата кожена връвчица. Накрая триумфално вдига двете половинки и те се залюляват като медальони.

— За вас! — изрича ухилено. — Защото вие сте като тази монета — две половинки от едно цяло!

Вторачвам се невярващо в неравните ръбове на двете половинки. Приличат на две парченца от пъзел. Самостоятелно всяка от тях е просто това, което е — половинка от счупена монета. Но заедно образуват едно неразривно цяло.

— Аууу, колко романтично! — възкликвам аз и се обръщам към Натаниел, който ме наблюдава и се хили щастливо. Изчервявам се от притеснение. — Какво, да не би да смяташ, че не е вярно, а?! — промърморвам и го сръгвам в ребрата.

— Нищо подобно! — разсмива се той. — Нали и без това винаги те наричам „моята половинка“, а?!

— Само три хиляди лири — обажда се старецът.

Обръщам се и виждам очаквателно протегнатата му ръка.

— Дааа. Дори и романтиката си има цена — отбелязва философски Натаниел и вади портфейла си.

Боже, каква глупачка съм! Да си въобразявам, че старецът бил романтик, когато той през цялото време просто се е опитвал да ни пробута нещо! Голяма наивница съм, няма що! Но преди да успея да протестирам, Натаниел вече му е подал италианска банкнота и премята един от медальоните през главата си.

— Ето, виждаш ли? — подхвърля закачливо, като ми слага другия медальон. — Вече нищо не може да ни раздели! Там, където си ти, ще бъда и аз!

И въпреки старанието си да се държа ведро, усещам как моментално се вкисвам. Само след няколко седмици ще напуснем Италия и всеки ще се върне там, откъдето е дошъл — миг, от който се ужасявам. Още от момента, в който се запознахме, броя дните до раздялата ни.

— Хей! — прегръща ме топло Нейт, забелязал мрачното ми изражение. — Нали знаеш, че разстоянието няма да ни попречи? Ще си пишем, аз мога да се обаждам…

Спомням си за бедната си студентска дупка в Манчестър — там нямам дори домашен телефон, а какво остава — мобилен. А по книгите писмата може и да изглеждат романтични, но на практика те не могат да заместят миговете, когато се сгушвам във врата му, когато се тъпчем с огромни количества сладолед от обща купа в неделя следобед или когато му се присмивам на ужасния британски акцент.

— Може би — кимвам, като се опитвам да се правя на храбра. Не искам да развалям настоящия момент, като мисля за бъдещето, но то си седи там като огромен черен облак в небето, очакващ всеки момент да надвисне над нас.

— Ако искате да бъдете заедно, винаги можете да бъдете заедно.

Обръщам се и забелязвам, че старият италианец ни гледа замислено.

— Опасявам се, че не е толкова просто… — започвам аз, но той ме прекъсва.

— Не, много е просто! — отсича безапелационно. — Искате ли да бъдете заедно?

Натаниел накланя глава настрани, като че ли обмисля въпроса.

— Ами… не знам — изрича закачливо, а аз го сръгвам в ребрата. — Аха, — мисля, че това отговаря на въпроса! Значи, да, искаме! — И се обръща ухилено към продавача.

— Е, в такъв случай… — Старецът повдига рамене и дръпва от цигарата си.

— Трябва да се прибираме у дома — обяснявам аз.

— Къде е това у дома? — пита старецът.

Натаниел ме притиска до себе си и изрича:

— Луси е от Англия…

— А Нейт е от Америка — довършвам аз.

— Но сега сте във Венеция! — отвръща, без да му мигне окото, старецът. — И тук няма нужда да си казвате довиждане! Винаги можете да бъдете заедно!

„Е, в крайна сметка той май наистина се оказва сладък старец! — казвам си аз. — Малко старомоден, но пък романтичен!“

— Де да можеше! — засмивам се аз и стисвам ръката на Натаниел. — Но е невъзможно.

И най-неочаквано старият италианец избухва в гръмогласен смях.

— Не, не и не! Не е невъзможно! — провиква се той и удря по масата с отворена длан. — Не сте ли чували легендата за Моста на въздишките?

— Кой мост? — смръщва се Натаниел. — Този, във Венеция?

— Същият! — възкликва старецът.

— Защо? Какво гласи легендата? — намесвам се аз, неочаквано заинтригувана.

Подобно на факир, изчакваш ударите на барабана, преди да извади от шапката си заек, старецът прави драматична пауза. И едва когато се уверява, че и двамата го слушаме със зяпнали уста, започва да говори.

— Легендата е много прочута! — изрича със сериозен, изпълнен с благоговение тон, характерен по-скоро за музеите и църквите, който ме кара да сподавя хихикането си. — В нея се казва, че ако двама влюбени се целунат под моста по залез, в гондола, когато камбаните на църквите бият…

— Тези хора с нищо не ни улесняват — прошепва Натаниел в ухото ми, обаче аз го отблъсвам лекичко.

— Да? — обръщам се към стареца. — И какво става тогава?

Той дръпва за пореден път от цигарата си, издишва гъста струя дим и тя се извисява пред лицето му като димна завеса. Когато димът се разсейва, очите му се впиват в моите и въпреки непоносимата жега по гърба ми внезапно пролазват тръпки, които се спускат и към ръцете ми. Той се привежда и със заговорнически шепот довършва:

— Ще бъдат свързани с вечна любов! Винаги ще бъдат заедно и нищо… — Очите му се стрелват към Натаниел, а после се връщат върху мен. — … и нищо няма да може да ги раздели!

— Нищо ли? — изричам едва чуто аз.

— Нищо! — отсича италианецът и тръсва убедено глава. — Ще бъдете свързани завинаги! Във вечността!

Аз се изсмивам нервно и притискам медальона към сърцето си.

— Значи ви харесва, а? — махва с ръка той към медальона ми.

— О, ами… да — измънквам смутено.

Той се усмихва и ни връща рестото, а когато аз го поемам от ръката му, пръстите му леко докосват моите.

— Благодаря! — изричам шепнешком една от трите италиански думи, които знам.

— Моля! — усмихва се добросърдечно старецът и докосва галантно ръба на шапката си.

А после Натаниел ме прегръща и ние се обръщаме и продължаваме напред, но едва изминали и три крачки, когато чуваме зад гърба си гласа на стареца:

— Нищо! Не го забравяйте!

Обръщам се. И най-странното е, че него вече го няма. Изчезнал е. Погълнат от тълпата. Сякаш се бе изпарил във въздуха.