Александра Потър
Ти, който не си за мен (33)

Трийсет и втора глава

Прибирам се късно в апартамента ни с гигантски пакет чипс и бутилка „Пино Гриджо“. Обикновено те са моята котва във времена на гадно настроение, обаче тази вечер дори и нюйоркското сирене чедар не е в състояние да ми помогне да се почувствам по-добре. Така си казвам, докато влизам в кухнята и тръсвам на масата до половина изядения пакет чипс.

Може пък виното да свърши повече работа.

Развъртам капачката. Веднъж някъде четох статия за това как производителите на вино от двайсет и първи век са започнали да използват винтови капачки. Казваше се, че това било по-добър начин за запечатване на виното, тъй като корковите тапи имали навика да мухлясват — очевидно. Лично аз обаче смятам, че това са пълни глупости. Въртящите се капачки на виното са измислени заради изоставените, самотни момичета, които нямат търпение да си отворят виното.

Наливам си чаша вино, изгълтвам половината на един дъх, после допълвам чашата си, грабвам примирено хвърления на масата чипс с намерение да му дам втори шанс, запътвам се към дневната и паля лампите.

— Ооооъъъммммгггллл!

Чувам страстни викове и на дивана зървам две преплетени тела. Абсолютно в същия момент те също ме виждат и скачат. Следва оправяне на сутиени, пристягане на колани и набързо приглаждане на коса.

— О, мммм… Луси — промърморва Робин и със зачервено лице оправя роклята си. — Не те очаквах толкова рано.

— И аз не се очаквах — изричам, застинала на прага. Сега вече знам как се е чувствал баща ми, когато случайно попадна на мен и Стюарт Йейтс в зимната градина, когато бяхме на петнайсет.

— Познаваш Даниел, нали? — сочи тя кавалера си, който вече е седнал с изправен гръб на ръба на дивана, като че ли се кани да пие чай с викария.

— Да, разбира се — кимвам. — Здравей, Даниел!

— Здравей, Луси! — изправя се той и стиска учтиво ръката ми, обаче аз не мога да не забележа, че ципът му не е вдигнат.

— Ъхъммм… — прокашлям се многозначително и кимвам по посока на въпросното място.

Той свежда озадачено очи и бузите му пламват. Обаче не съм сигурна на кого му е по-неловко — на него, на мен или на Робин, която започва енергично да набухва възглавниците, както прави майка ми, когато чака роднините на гости.

— Тъкмо гледахме един диск — отбелязва нехайно тя.

Поглеждам към телевизора. Не работи.

— Страхотно! — играя си ролята.

— Е, добре ли прекара днес? — прави се на любезна.

Разговорът е толкова скован, сякаш се намираме в лоша аматьорска пиеса.

— Ами, нали знаеш… — Иска ми се да й кажа за сестра си и Джеф, и за Адам, обаче се отказвам. Сега не е моментът да й изливам мъката си. — Ами вие двамата? Как мина денят ви?

— Възхитително! — блесват очите на Даниел.

— Добре — обажда се и Робин с престорено нехайство.

Двамата си разменят погледи и аз усещам познатото нажежаване на въздуха — както когато под повърхността бушуват страсти. Възприемам това като сигнал да напусна сцената.

— Е, аз смятам да си лягам. Късно е — изричам и правя крачка назад.

— Не е необходимо да си лягаш заради нас! — подхвърля нехайно съквартирантката ми. Обаче аз забелязвам, че от известно време набухва една и съща възглавница. Както и Даниел, който леко я изтръгва от ръцете й.

— Наистина съм много уморена — казвам и за повече достоверност се прозявам. Което е напълно вярно, както внезапно си давам сметка. Денят ми наистина беше доста натоварен. — Лека нощ!

— Лека нощ! — изричат в дует те от двата края на дивана, където са седнали в упорит опит да докажат, че между тях няма нищо.

Което на свой ред още веднъж доказва, че между тях има нещо.

Отивам в стаята си, запалвам няколко лампи и включвам малките лампички. Това неизменно ми помага да се почувствам по-добре. Не знам защо, но в мекото им проблясване и намигване има нещо, което задължително повдига духа ми.

Само че тази вечер нищо не става. Те нямат никакъв ефект върху мен. Паля ароматната си свещ, пускам си някаква весела музика, но всичко се оказва напразно. Няма ефект даже моята престъпно скъпа свещ на „Диптик“, която паля само при специални случаи, както и саундтракът на „Мама миа“, която мама ми подари. Нито едно от тези неща не помага за подобряване на мрачното ми настроение.

Предавам се и се примирявам с отвратителното си състояние. Намествам се на леглото заедно с виното, чипса и лаптопа. Може пък Адам да е отговорил на съобщението ми във фейсбук. Може пък да е имал време да обмисли нещата… Надеждата проблясва като пламъка на моята свещ и за миг пулсът ми се ускорява. Може би, просто може би…

Отпивам голяма глътка от виното си за кураж и започвам с проверката на имейлите си. Имам три. Единият от тях е от мама, която ме пита дали съм говорила скоро с Кейт, защото напоследък не можела да се свърже с нея. Допълва, че там „умират от горещина — всички ходят по тениски“. Откакто се преместих в Ню Йорк, между мама и мен се води ожесточена битка. Не знам защо, но по някаква нейна си причина тя е твърдо решена да ми докаже, че в Манчестър е по-топло, отколкото в Манхатън. „Няма да повярваш какво слънце пече тук, откакто ни напусна!“

„Да, наистина няма да повярвам, мамо“ — отговарям й наум, затварям нейния имейл и се прехвърлям на следващия. Той е покана за годеж от една приятелка в Лондон. „Страхотно! Поздравления! — напечатвам с два пръста, докато продължавам да къркам вино. — Мога само да съжалявам, че не ми е възможно да присъствам!“ А наум добавям: „Защото съм в Ню Йорк, където се превръщам в алкохолик.“

Последният имейл е от ибей, които ми напомнят, че онлайн наддаването за моя свободен билет за театър ще приключи утре и че вече имам няколко предложения. Това донякъде ме ободрява. Е, и това е нещо.

И толкова. Никакво съобщение от Адам. Вторачвам се в празната си пощенска кутия и мисълта ми препуска. А после влизам във фейсбук. Човек никога не знае — може да е имало някаква засечка и отговорът му да не ми е бил препратен. Една моя приятелка имаше веднъж такъв проблем. Е, не точно приятелка — приятелка на приятелка, а може и да е било някаква статия в списание, която някога съм чела. Няма значение. Важното е, че се е случвало.

„Но не и на мен“ — констатирам мрачно, докато оглеждам страницата си. Никакви нови съобщения. Нищо, с изключение на най-новото от статуса на Натаниел Кенеди:

Оглежда недвижими имоти.

Този път дори не си правя труда да го трия от списъка на приятелите си. Има ли някакъв смисъл? Поглеждам за последен път изречението, въздъхвам примирено и изключвам лаптопа си. Това вече няма никакво значение.

Мисълта ми се връща към обяда ми и коментара на Кейт, че й се искало те двамата с Джеф също да бъдат обвързани по този начин. Което пък ми напомня за Джеф и аз отпивам поредната глътка вино, като се опитвам да се отърся от грозните предчувствия, които заплашват да се стоварят върху мен като камък. Налагам си да си кажа, че с Джеф всичко ще бъде наред. Нали Кейт каза, че това бил най-хубавият рак, който можеш да имаш? Ами да! Тя трябва да знае! Все пак има диплома по медицина! А и сестра ми знае всичко и никога не греши. Защо сега да е изключение?

* * *

В неделя сутринта се събуждам с един-единствен въпрос: защо, господи, защо изобщо трябваше да пия онази четвърта чаша вино? Но наред с пулсиращата болка в главата идва и нова решителност. Това е! Повече никакво давене на мъката! Ще забравя завинаги за мъжете и връзките с тях. Ще престана да си губя времето с такива глупости като любов и терзания. Вместо това ще се фокусирам върху наистина важното. Като семейство и приятели, здраве, събиране на пари за благотворителни акции…

И върху една адски силна, голяма чаша кафе.

Насочвам се боса и с мътен поглед към кухнята и заварвам Робин да прави билков чай. Робин е царица на билковите чайове. И като казвам това, нямам предвид обикновените чайчета от лайка или мента, дето ги продават в готови торбички. За нея приготвянето на билков чай е цяла наука — в малкото си чайниче тя вари определен брой лъжички сухи билки с екзотични имена, после ги запарва, прецежда и прокарва през всевъзможни филтри и парчета марля. И всичко това — само за да произведе най-отвратителната течност, която човечеството познава и която само тя си пие.

Включвам чайника за вода и вадя три чаши от шкафа.

— Една за мен и по една за теб и Даниел — изричам многозначително и й се усмихвам.

— Благодаря — кимва тя, докато пуска изсушените си билки в малък керамичен чайник, — но ми трябва само една.

— Разумен човек. И той не може да ти пие боклуците, нали? — ухилвам се аз и развъртам капачката на моето еспресо. — А кафе дали ще пожелае?

— Той не е тук.

Докато изхвърлям старата утайка от кафе в кофата и изплаквам филтъра, подхвърлям:

— Да не би да е излязъл за кроасани?

Квартирата ни е в примамлива близост до една страхотна пекарна, в която правят най-вкусните кроасани на света. Напоследък всеки път, когато минавам покрай нея, се сещам за коментара на Нейт: „Сладък миг в устата, цял живот на бедрата!“

— Не, той си отиде — изрича безстрастно тя. Чайникът й завира, тя го взема и започва да налива гореща вода върху билките си.

— Отиде ли си? — питам невярващо аз. По начина, по който тя изрече това, човек би останал с впечатлението, че Даниел е изчезнал. Почти се изкушавам да надникна под кухненската маса, за да проверя дали не се крие там. А после осъзнавам смисъла на думите й — че той си е тръгнал и няма да се върне.

— Но как така? Защо? — питам озадачено, наблюдавайки я как си разбърква чая със замаяно изражение. — Снощи изглеждахте толкова… — Търся подходящата дума. Толкова готови за секс? Не, това не става, разбира се — … уютно заедно — довършвам.

Тя прекратява за момент бъркането на чая и вдига глава.

— Всичко свърши — изрича тихо.

— Свърши ли? — Чувствам се като онзи път, когато пропуснах епизод от любимия си сериал и не знаех, че един от главните герои е изпаднал в безсъзнание и се опитва да разбере какво му се е случило.

— Не че някога сме ходили, разбира се — побързва да допълни съквартирантката ми.

— Разбира се, че не — угаждам й мило аз.

— Бяхме си просто приятели.

— Добри приятели — допълвам многозначително.

— Да, точно така — съгласява се тя, обаче извръща поглед от мен.

— И какво точно стана?

Кратка пауза, след което тя въздъхва и промърморва:

— Харолд! Това стана. Ти ми каза, че си се запознала е него на Мартас Винярд.

Изпълвам се с чувство за вина. Значи грешката е моя.

— Ама аз не съм искала да те карам да късаш с Даниел! — побързвам да възразя. — Така де, не че сте ходили, но… — поправям се, обаче тя ме прекъсва.

— Не аз сложих точка — Даниел го направи. Той смята, че вече не е добре да се виждаме.

— Ама аз си мислех… — кокоря се озадачено срещу нея аз, а междувременно мисълта ми препуска. — Мислех си, че си прекарвате много добре заедно… онзи африкански състав, вегетарианският ресторант, снощи… — Не довършвам, като се сещам за тях двамата на дивана. Даниел определено не приличаше на мъж, който иска да слага точка.

— Да, така си беше. Добре си прекарвахме — подсмърква тя и очите й проблясват. Започва да мига бързо и допълва: — Обаче той каза, че сега, след като съм намерила Харолд, той не желае да ми бъде пречка към него. Не иска да ми пречи да бъда със сродната си душа.

Замълчавам, осмисляйки чутото. А после:

— Хей, я почакай малко! Той откъде знае, че ти си… Имам предвид, че аз съм намерила Харолд?

— Аз му казах.

— Ти си му казала?!

— Разбира се — кимва прозаично тя. — Казах му за Харолд още от самото начало — как го търся, как той е моята сродна душа…

— Но ти дори още не си се запознала с него! Може да не е правилният Харолд! — възкликвам, размахвайки чайника с кафето. — Така де, не само един нещастник на света се казва Харолд!

Робин се сковава.

— А дори и по някакво чудо да се окаже именно той, може да не ти хареса! Може да го намразиш!

— Аз не мразя никого! — скастря ме разгорещено тя. — Омразата е излишна загуба на енергия! И ни носи единствено горчивина!

— Не така мислеше за човека, който беше оставил кучето си заключено в колата!

Миналата седмица Робин чете една статия за някакъв мъж, който едва не убил далматинеца си, като го заключил в джипа си насред най-голямата горещина. За щастие кучето било открито навреме от случаен минувач.

— Не го мразя. Просто искам да го заключа в същата кола при температура четирийсет градуса, без въздух и вода, и да го оставя да страда колкото е възможно по-дълго — дотогава, докато започне да моли за помощ, на крачка от смъртта! — Събира пръсти така, че да покаже колко близо до смъртта трябва да е въпросният мъж, и изражението й става доста страховито. — Има огромна разлика!

— И какво смяташ да правиш сега? — побързвам да сменя темата аз. — Имам предвид с Даниел, а не с мъжа с далматинеца! — допълвам, преди тя да е започнала да ми изброява цял куп методи за мъчение. За жена, която се занимава с изцеление, тя знае твърде много за начините за причиняване на болка.

— Нищо — свива рамене тя и се вторачва замислено в чайника. — И без това на някакъв етап трябваше да скъсам с него. Беше неизбежно. Така беше писано.

— Защо? Заради онова, което е казала онази тъпа врачка ли? — не се сдържам и изтърсвам аз.

Робин свива обидено устни и повдига брадичка.

— Уаканда е индианска шаманка, която може да комуникира с духовете водачи! Има забележителна дарба. Сиукското й име всъщност означава „притежаваща магически сили“!

Отварям уста, за да възразя, но после размислям. Осъзнавам, че да се говори е Робин по този въпрос е напълно безсмислено, затова си позволявам само да изстена тихичко:

— Господи, така и не се научих да си държа устата затворена! Изобщо не трябваше да ти казвам за срещата си с онзи художник! Това трябваше да бъде тайна!

— Обаче ми каза! — изтъква тя и стисва лекичко ръката ми, за да ми покаже, че не трябва да се самообвинявам. — Ти си го срещнала и затова ми каза. Това е съдба.

— Ама аз си мислех, че това е приказка, а не истинският живот! — подсмърчам тъжно.

Тя се усмихва, обръща се пак към чайника си, разбърква го за последен път и най-сетне си налива чай.

— И сега какво ще правиш? — питам пак.

Тя се замисля. По лицето й преминава сянка на тъга, която обаче бързо се заменя с решителност, когато изрича:

— Ще направя това, което винаги съм правила — ще оставя нещата в ръцете на Съдбата!

Втъква косата си зад ухото и ми се усмихва широко.