Александра Потър
Ти, който не си за мен (31)

Трийсета глава

— Предполагам, че вече можем да си кажем довиждане — изрича Нейт, когато влизаме в салона за пристигащи на летище „Джей Еф Кенеди“ в Ню Йорк.

— Да се надяваме! — изричам предупредително.

— Само сега не ми казвай, че легендата пак ще ме настигне! — подмята подигравателно той, размахва пръст и започва да тананика мелодията от „Зоната на здрача“.

— Ха-ха-ха! Много смешно, няма що!

— Стига де! — подкача ме той. — Ти наистина ли очакваш, че ще повярвам на тези глупости?

— Не, разбира се — свивам рамене. — Ти никога не си вярвал на нито една моя дума.

Той кимва, като че ли иска да каже: „Да, вярно е“, обаче после примигва и се хваща за главата. Вади от джоба си блистер с ибупрофен и си взема две таблетки заедно с няколко глътки вода „Евиан“.

— Защо трябваше да ме караш да пия толкова много водка?! — Простенва.

— А ти защо трябваше да блъскаш колата? — тросвам се аз, грабвам водата и ибупрофена от ръцете му и също си вземам две таблетки. С което от сутринта стават общо шест. Махмурлукът ми е непоносим.

— Между другото ще ти бъда благодарен, ако не казваш на никого, че аз… — снишава глас, — участвах в караоке!

— Ама ти не беше чак толкова зле! — подкачам го аз.

Той ме поглежда нацупено и отваря уста, за да ми го върне, когато телефонът му започва да звъни. Нейт поглежда екрана и казва:

— Това е шофьорът ми. Чака ме навън.

— Чао! — вдигам ръка за сбогом аз. — Надявам се никога повече да не те видя.

— Няма! — обещава решително той. — Ще сторя всичко възможно да забравя да ти изпратя коледна картичка! — Мята сака на рамо, обръща се рязко и потъва в морето от хора.

Известно време продължавам да гледам след него, неспособна да повярвам, че всичко свърши и че той завинаги се махна от живота ми. Изчезна като по магия. Изпълвам се с радостно вълнение. След толкова много фалшиви надежди, след толкова много фалстартове ми е трудно да повярвам, че той най-накрая ме остави на мира. Досега беше като лъжливото овчарче. Но да се надяваме, че този път всичко е наистина. И че той никога повече няма да се върне.

Въздъхвам облекчено. Може би Нейт е прав — може би се поддадох малко повече, отколкото трябва, на тези приказки за легенди и магии. Изпълнена с оптимизъм, аз грабвам багажа си от лентата и с пружинираща стъпка се запътвам навън, за да хвана такси. Може би това най-сетне е краят.

* * *

Когато пристигам вкъщи, заварвам Робин да се щура като подивяла из кухнята.

— Хей! Ти се върна! — ухилва се тя и ме прегръща. — Е, как беше?

— Интересно — отговарям, отпускам се на най-близкия стол и изхлузвам чехлите си. — Направо няма да повярваш, обаче…

— Да си ми виждала някъде ключовете? — прекъсва ме тя.

— Ами… — Оглеждам кухнята и най-вече плота. — Не.

— По дяволите! — тропва нетърпеливо с крак тя.

С крак, обут в обувка с висок ток!

Вторачвам се невярващо в краката й. Никога досега не съм я виждала да носи нещо друго, освен обикновени ниски чехли, от които има десетина чифта във всички цветове на дъгата. Твърди, че тъй като е много висока и кльощава, няма никаква нужда от високи токчета. Обаче днес е обута във фантастични златисти полузатворени обувки, които на фона на обичайните й чехли изглеждат като Матис на фона на детска цапаница.

— Излизаш ли? — питам изненадано.

Плъзвам поглед нагоре от краката й и едва сега си давам сметка, че като никога се е изтупала. Облечена е в дълга индийска рокля, която отдава дължимото на превъзходното й деколте, а косата й е вдигната с някаква умопомрачителна шнола. Сигурно си я е купила по време на някое от забележителните си пътешествия. Изработена е от стотици миниатюрни камъчета, които проблясват и намигват под светлината на лампата.

А аз съм с обикновен пластмасов гердан.

— Божичко, ама ти изглеждаш възхитително! — ахвам.

За миг тя прекратява щурането си и застава мирно пред мен, за да я огледам по-добре.

— Наистина ли мислиш така? — пита, като започва притеснено да навива на пръст един от нарочно оставените си кичури. — Чудех се дали не съм прекалила.

— О, не! Прекрасна си! — възкликвам. Така и не мога да разбера защо Робин държи да прикрива великолепното си тяло с широки, размъкнати дрехи, но сега, като я гледам, се уверявам, че тя определено работи върху него. — Много си секси!

— Благодаря! — изчервява се тя. А после, спомнила си, че си търси ключа, се хвърля към барплота и повдига купчина поща. — Ама къде може да са потънали тези ключове, по дяволите?!

— Не се притеснявай. Ще оставя моите под саксията на стълбището — казвам и си грабвам малко чипс от отворения на масата плик.

— Сериозно ли? — поглежда ме с благодарност тя. — Луси, ти си истински ангел!

И се втурва към вратата.

— Хей, ама ти все още не си ми казала къде отиваш… — провиквам се аз, но само за да чуя трясването на външната врата. От вибрациите нещо пада от хладилника. Навеждам се и го вдигам. Оказва се нейното огледало на желанията. — Или с кого — промърморвам на глас, загледана в залепените изрязани снимки на тъмни, красиви непознати, и изрязаните букви, образуващи думите „сродна душа“ и „Харолд“. Нещо ми подсказва, че тя не излиза с него.

Връщам дъската върху хладилника и се присягам към чантата си. Крайно време е да започна да се приготвям за срещата си с Адам, макар все още да нямам никаква представа нито каква е изненадата, нито къде е срещата ни. Вадя телефона си и го поглеждам, за да проверя дали не съм получила есемес, но първото, което забелязвам, е, че батерията ми окончателно е свършила. Мътните го взели! Къде ми я зарядното? „До тостера, където го остави“ — подсказва ми едно подигравателно гласче. Грабвам го и бързо включвам телефона. И веднага ми излиза съобщение. От Адам е.

Уточнява времето и мястото на срещата. Изпълнена с огромно вълнение, аз поглеждам към часовника на микровълновата. О, не! Нямам никакво време!

Втурвам се в банята, скачам под душа и прекарвам следващите трийсет минути в онова, което лично аз наричам „трансформация“. Къдрещата се коса, потното лице, широката тениска и чорапите изчезват и на тяхно място се появява естествен на вид макиаж, официална рокля, която си купих от един магазин за дрехи втора употреба и която ми е малко тясна в раменете, но с която изглеждам така, сякаш имам плосък корем, и прическа, с която вярно, че не мога да съпернича на Дженифър Анистън, но със сигурност няма да конкурирам и Доналд Тръмп.

Приготвена и натъкмена, аз се поглеждам в огледалото. Сега вече знам как се е чувствал Исус, когато е правел чудесата си. Бил превърнал водата във вино? Голяма работа! Хайде да го видя дали ще може да превърне една такава пълна развалина като мен в нещо относително поносимо, както изглеждам сега! Дори като че ли съм и мъничко секси. Ами да! Оглеждам се за последен път и се излъчвам доволно.

През главата ми минава една друга мисъл. След известно ровене в чекмеджетата успявам да открия „специалното“ си бельо — копринени прашки и сутиен, който ми повдига гърдите. Струваха цяло състояние, когато ги взех от „Ажон Провокатьор“. Ходих да пазарувам там след коледното парти, когато бях все още леко пияна, и накрая похарчих цяло състояние за сексапилно бельо, което почти не съм носила.

Обаче сега изниква друг проблем — започвам да се притеснявам, че съм малко прекалено нагласена за случая. Да изглеждаш секси е едно, но да ти личи, че предварително си го обмислила — съвсем друго. Като че ли очаквам да правя секс с него. А трябва да изглеждам така, сякаш току-що ми е хрумнало, тоест, все едно съм с обичайното си бельо. Намъквам въпросното бельо и се поглеждам в огледалото.

О, я стига! Сякаш непрекъснато нося повдигащ сатенен сутиен в розово и черно, който събира гърдите ми и ги повдига до стряскащи пропорции. Че аз съм обикновено момиче и си нося удобни бюстиета в телесни цветове, купени от „Марк енд Спенсър“, които вървят с всичко!

„Но сега не мога да сложа точно такъв!“ — казвам си ужасено, когато свеждам очи към хвърленото в мивката бюстие, което прилича на бежова плесен. Това е най-непривлекателният представител на царството на бельото, което някога сте виждали!

Гледам го още няколко секунди и в гърдите ми се води битка на сутиените. Накрая вземам решение. Не, не мога, повтарям — не мога да нося този прост сутиен по време на първата си среща с изненада! Един мъж никога не би схванал доводи като удобство и липса на шевове. Това ми напомня как веднъж бях подхвърлила този въпрос пред един стар приятел и той ме бе погледнал сащисано и бе възкликнал: „И за какво ти е тогава да носиш сутиен, щом ще е невидим?!“ Не в това беше проблемът, но все пак.

В крайна сметка розово-черният сатенен сутиен взема превес и аз се запътвам към метрото. Адам ми изпрати адреса — Дванайсета улица, близо до Юниън Скуеър. Скачам в мотрисата и бързо си намирам място. „Да, май вече започвам да свиквам с нюйоркското метро“ — казвам си аз, докато оглеждам лицата около себе си. Когато пристигнах тук, в началото се чувствах напълно различна от тях, като аутсайдер, но вече започвам да се приобщавам към града и хората му. Вече започвам да чувствам Ню Йорк като роден дом.

„Но за колко ли още?“ — питам се разтревожено, когато се сещам за галерията, Магда и нейните финансови проблеми. Единственото, което ми остава сега, е да се надявам, че срещата ми с Артси е минала добре. Впрочем какъвто и да е изходът, съвсем скоро ще разберем. Обръщам се към прозореца и решавам да забравя за притесненията си. Поне за една вечер.

Излизам от метростанцията и започвам да търся адреса. Колкото и да не ми е приятно (нали уж Ню Йорк вече ми бил роден дом), аз съм принудена отново да извадя картата си, защото все още продължавам да се губя в този град. Тръгвам от улица на улица и най-сетне зървам малко кино. Неоновите светлини на табелата осветяват тротоара пред него, където зървам няколко човека, в това число и Адам.

Аз го забелязвам първа. Облегнат на стената, пуши ръчно свита цигара и чете списание. Не съм в състояние да сваля очи от него. Но защо досега не съм го забелязвала?! По време на нашето откриване в галерията той привлече вниманието ми само защото изглеждаше не на място там. А сега сякаш всички прожектори сочат в неговата посока и аз не виждам никого другиго освен него.

Освен това забелязвам всичко, свързано с него. Как острото деколте на тениската му разкрива малкия мек триъгълник на кожата в края на врата му. Как мускулът на загорялата му ръка се свива, докато обръща страниците на списанието. Как тъмният му перчем непрекъснато пада над очите му като непослушно дете, което отказва да се държи както трябва. Виждам го как отмята бретона от челото си с опакото на ръката си и изричам:

— Адам?

— Здрасти! — усмихват се очите му, когато ме зърва. — Значи все пак успя.

— Извинявай, че закъснях — започвам да се извинявам. — Полетът ми закъсня, а после батерията на телефона ми свърши и видях есемеса ти само преди един час, и…

— Няма проблеми. Тъкмо си наваксах с четенето — прекъсва ме той с небрежно свиване на раменете си. Изгася си цигарата, навива списанието на руло и го пъхва в задния си джоб. — Радвам се, че в крайна сметка успя да дойдеш!

Изглежда наистина доволен и адски сладък и аз усещам как вътрешностите ми се топят като шоколад. През целия си живот съм била укорявана, че съм безполезна и че непрекъснато закъснявам и винаги съм била посрещана с нетърпеливо изсумтяване или ядосано мърморене. Адам е първият човек, който просто се радва да ме види, без въобще да обръща внимание на закъснението ми.

— Аз също се радвам — изричам усмихнато и се повдигам, за да го целуна по бузата. Не искам да ме мисли за натрапница въпреки избора ми на бельо. Така си казвам, макар че пробождането в „О“ точката ми казва друго. И вместо върху бузата му аз се спъвам в тротоара и устните ми се озовават върху неговите. По цялото ми тяло пролазват тръпки и се спускат чак до краката.

Отдръпвам се сконфузено и промърморвам:

— Божичко, извинявай…

— Няма проблеми! — изрича отново той. — Смятах да запазя този ход за по-късно, но щом настояваш, може и сега! — Очите му проблясват закачливо, така че въпреки смущението си аз не мога да не се засмея на глас. Това е още една от характерните черти на Адам — дори когато избухвам в сълзи в полицейските участъци или му се нахвърлям на публични места, той винаги успява да каже нещо мило, за да ми помогне да се успокоя.

— Е… — ухилва ми се той и ме гледа.

— Е… — въздъхвам аз, вдигам ръце, а после ги спускам встрани. „Като същински пингвин“ — казвам си аз и побързвам да пъхна ръце в джобовете на сакото си, преди той да си помисли, че е излязъл на среща с Пингу.

— Ще влизаме ли вече?

— Хайде!

Той хваща ръката ми и ме повежда през стъклените врати към фоайето. Там ни посреща избелял кафяв килим, изпъстрен със златисти спирали и покрит със зигзагообразни белези от прахосмукачка. На стените висят стари плакати, рекламиращи „Кръстника“, някакъв стар филм на Брус Лий, „Световъртеж“ на Алфред Хичкок и множество огледала с очукани рамки в стил артдеко. Ухае на пуканки с масло и освежител за въздух и отвсякъде се вижда, че киното има спешна нужда от пребоядисване, обаче надали новите кина притежават това излъчване на място, където са се извървели поколения.

Повече от ясно е, че всеки, който идва тук, обича това място. Както и — давам си внезапно сметка — аз.

— Тук някога е имало пожарна — обяснява Адам, когато минаваме през фоайето. — Това е най-старото и най-продължително работещото филмотечно кино в Ню Йорк. През 1927 година тук е бил прожектиран първият говорещ филм — „Джазовият певец“ с Ал Джолсън. Ето, има и плакат — виждаш ли го? — Говори възбудено и усещам, че ентусиазмът му е заразителен. — Реакцията на публиката е моментална. Хората просто не могат да повярват! Можеш ли да си представиш само как са се чувствали? В разгара на прожекцията, по време на сцената в нощния клуб, когато Джолсън внезапно проговорил, цялата аудитория в киното станала на крака и започнала да ръкопляска!

— А какво казва той в тази сцена? — питам заинтригувана.

Адам си преправя гласа и изрича:

— „Почакайте малко! Почакайте малко! Все още нищо не сте чули!“ — Разсмива се. — Пророчески думи, не мислиш ли?

— Но откъде знаеш всичките тези неща? — поглеждам го с нескрито възхищение аз.

— Нямам представа — свива небрежно рамене той. — Вероятно защото обичам киното. За мен то е като магия. — Замълчава, поглежда ме и допълва: — Както си ти с изобразителното изкуство. То е твоята магия. Та усещането е същото.

Поглеждам към Адам. Мъж на трийсет години, от Бруклин, маниак на филмите. Хобитата му включват преправяне на гласа и нахално вмъкване по коктейли в галерии заради безплатните закуски и напитките. Толкова различен е от мен и въпреки това… Поглеждам го отново и се изпълвам със същото чувство, което усетих и в галерията за модерно изкуство — че дълбоко в себе си двамата сме напълно еднакви.

— Така е — кимвам. — Абсолютно същото е.

Продължаваме напред и минаваме покрай врата, на която пише „Зала Едно“, но не спираме тук.

— А кой ти е любимият филм? Ама най-любимият? — питам, когато стигаме до Зала Две. Спираме пред нея. Не знам защо, но точно в този момент се сещам, че не сме си купили билети.

— Почакай и ще видиш! — отговаря енигматично той и бутва вратата.

— Това ли е изненадата? — Адам, разбира се, може да е купил билетите и по-рано.

— Долу-горе.

Влизаме в мрака на залата.

— Господи, ама тук няма никой! — възкликвам, като оглеждам празните редици.

— Да, знам — кимва Адам и ме повежда надолу по пътеката.

— По дяволите! Забравих да взема пуканките! — изсумтявам внезапно. — Нали такава ни беше сделката? Ти купуваш билетите, а аз — пуканките…

Но не довършвам. Забелязвам, че в мрака проблясва нещо.

Сребърна кофичка. Кофичка за лед!

— Това да не би да е… — обръщам се аз към Адам. В тъмнината ми е трудно да видя изражението на лицето му, но с постепенното приспособяване на очите ми забелязвам, че той ме гледа притеснено и се усмихва.

— Надявам се, че обичаш шампанско — отбелязва и сякаш от нищото вади бутилка.

— Ама как… — шашвам се аз. Съвсем сериозно ви казвам! За първи път през живота си нямам какво да кажа!

— Операторът ми е приятел — обяснява Адам. — Дължеше ми малка услуга. — И започва да бели фолиото около тапата.

— Искаш да кажеш, че цялата тази зала е само на наше разположение?! — възкликвам сащисано.

— Можеш да го наречеш частна прожекция — ухилва се той и точно в този момент тапата на шампанското излита. — Мамка му! — провиква се той и се опитва да улови виното в пластмасова чаша. — Извинявай, обаче забравих чашите. Затова в последния момент се наложи да взема пластмасови — промърморва и ми подава една.

— Честно да ти кажа, винаги съм смятала, че шампанското върви най-добре в пластмасови чаши! — усмихвам се широко и после се чукваме символично.

— Върви си и с пуканки! — допълва той и вади отнякъде огромна кутия.

— Хей, ти да не би да си факир? — ахвам, неспособна да повярвам на очите си.

— Нещо подобно — усмихва се той, когато си грабвам шепа топли пуканки с масло.

— Ммммм… — измърквам доволно.

— Шшшшт! Филмът всеки момент ще започне! — усмирява ме с целувка по устата той.

* * *

Оказва се, че любимият му филм е „Осем и половина“ на Фелини. И през следващия час и малко отгоре потъвам напълно в историята на Гуидо — италиански режисьор, чиито спомени и сънища се смесват с реалността.

— Беше страхотно! Наистина! Макар че почти нищо не разбрах — признавам си по-късно, докато довършвам второто си парче пица. След като излязохме от киното, си купихме парчета пица за вкъщи и сега си ги похапваме на път към моята квартира.

— Точно както се чувствам и аз пред твоите картини — отбелязва той, докато се качваме по стъпалата към апартамента.

— Възможно ли е да харесваш нещо, което не разбираш много добре? — разсъждавам на глас.

— Абсолютно! — кимва той, докато отхапва огромно парче от лицата си. — Разполагаш с цял един живот, за да го разгадаеш. Веднъж моят дядо ми каза, че прекарал целия си живот в опити да разгадае баба ми.

— А успял ли е? — питам, докато отключвам и влизаме в кухнята.

— Засега не. Признава, че тя е загадка, която той не може да разреши. — Той поставя празната кутия от пица на масата и се обръща към мен. — Всеки път, когато реши, че вече я е опознал, тя прави нещо, с което отново го изненадва и той пак я вижда по различен начин. И аз така се чувствам понякога с филмите. Гледал съм ги десетки пъти, но всеки път, когато ги гледам пак, забелязвам нещо ново.

— Както аз с картините — всеки път, когато гледам едно платно, забелязвам нещо… — Не довършвам. Осъзнавам, че няма никакъв смисъл да обяснявам подобни неща пред Адам. Знам, че той ме разбира. Той ме разбира напълно!

— Знаеш ли, че брадичката ти е още мазна? — показва ми той.

— Така ли? — Обръщам се, за да намеря кърпа и да я изтрия, обаче той стига до мен първи с една хартиена кърпичка.

— Ядеш като прасе, знаеш ли? — подкача ме Адам.

— Цялата ми работа е такава — разсмивам се аз и за първи път това няма никакво значение. Няма значение, че съм разхвърляна и неорганизирана, че закъснявам, че омазвам брадичката си, докато ям пица, че говоря твърде високо или че косата ми е в онзи съмнителен нюанс на виолетовото, с което се сдобих миналата седмица. Няма значение, защото няма значение за Адам.

— Мисля, че това е най-хубавата първа среща, на която някога съм била! — ухилвам се леко подпийнала аз.

— О, не! Първата ни среща беше в полицейския участък! — поправя ме усмихнато той.

— Онова не беше среща! — смръщвам се аз.

— Може, обаче тогава беше първата ни целувка! — отсича той.

При спомена за първата ни целувка всяка моя клетка застава нащрек.

— Добре де, но щом днес ще се брои за втората ни среща, това означава ли, че трябва да преживеем и втората си целувка? — подкачам го дяволито.

Ами да! За какво се мъчих цяла вечер с това бельо?!

— Мисля, че да — кимва той, плъзва ръка през кръста ми и ме придърпва към себе си. И преди да се усетя, той вече ме целува. И аз също го целувам. И той плъзва ръка по гърба ми, и…

На вратата се звъни.

Аз не обръщам внимание на звънеца и продължавам да целувам Адам.

На вратата пак се звъни.

— Не мислиш ли, че трябва да видиш кой е? — промърморва Адам.

— Сигурно е съквартирантката ми — изфъфлям с удебелен език аз. — Изгубила си е ключовете.

Вдигам ръка и натискам бутона за отваряне вратата на блока. Господи, ама Адам се целувал много добре!

Чувам стъпки по стъпалата.

— Хайде, ела да отидем в стаята ми! — промърморвам и го дръпвам за тениската, притеснена да не би Робин да ни завари да се целуваме в кухнята.

— Само още една целувка! — прошепва той и меката му набола брада погъделичква лицето ми.

Внезапно се чува силен трясък и вратата на апартамента се отваря широко. Подскачам до тавана.

— Божичко, Робин! — възкликвам, докато двамата с Адам се разделяме хилейки се.

Само дето не е Робин. Това е Нейт.

Все едно ме захвърлиха от красив сън в кошмар.

— Какво, за бога… — ахвам ужасено, когато виждам облечената му в сив костюм фигура да нахлува бясно в апартамента му.

— Какво си казала на Бет? — разкрещява се той без никакъв увод.

Гледам го, напълно онемяла от шок. Никога не съм го виждала толкова бесен.

— Кой сте вие? — обажда се шашнат Адам.

— Какво? Кога? — питам аз.

— В Мартас Винярд!

— И вие ли сте били в Мартас Винярд? — сбърчва чело Адам.

И изведнъж се сещам. Значи онази сутрин не съм говорила с Дженифър, агентката по недвижими имоти, а с Бет — бившата съпруга на Нейт. Онази Бет!

— Мамка му! Тя ли е била жената, която се обади в нашата стая?

Адам се обръща рязко към мен и ме поглежда шокирано.

— Вашата стая?!

— Но тя не остави никакво съобщение! Нямах представа… — започвам да обяснявам, обаче мисълта ми препуска. През всичките тези години си я бях представяла като някакъв свръхчовек, момичето, за което Нейт се ожени, онова, което предпочете пред мен. А тя звучеше като напълно нормален човек!

Нищо чудно, че ми затвори. Сигурно си е помислила, че…

— Вие сте били заедно? — обажда се пребледнял Адам.

— Моля те, нека ти обясня! — обръщам се аз, обаче Нейт ме напада.

— Ние сме винаги заедно! — провиква се отчаяно. — Не сме в състояние да се разделим!

— Ама аз нямам никаква вина! — не му оставам длъжна. — Ти си точно толкова виновен, колкото съм и аз!

— А сега жена ми си мисли, че имаме връзка!

— Вие сте женен? — обажда се тихо Адам и оглежда Нейт. Виждам как мозъкът му щрака.

— Но нали бяхте разделени? — ахвам аз.

— Да, разделени сме, но… ами… говорим си… — измънква внезапно притеснен Нейт. За миг свежда поглед към краката си, а после пак ме поглежда. — Искаме пак да опитаме. Или поне тя искаше. Преди…

Настъпва тишина. В продължение на няколко секунди никой не казва нищо. Не мисля, че някой знае какво да каже. Най-малкото пък аз. Чувствам се напълно онемяла. Изпълнена с облекчение и надежда. Щом Нейт иска да се върне обратно при Бет…

— Ти имаш връзка с женен мъж?

Това е гласът на Адам, който ме връща обратно в реалността.

— Какво? О, не! — клатя ожесточено глава. — Не, изобщо не е така!

Поглеждам го в очите, но в тях вече няма нито топлота, нито вяра. Заменени са от студенина и стоманен блясък.

— Спести си обясненията, Луси!

— О, не, моля те! Няма нищо такова! — провиквам се аз, усещайки как паниката завладява душата ми. Сега той си мисли, че му изневерявам! Че съм му изневерила със съпруга на друга жена! — Моля те, мога да обясня! — прошепвам отчаяно. Очите ми се насълзяват и аз протягам ръка към него. — Моля те, повярвай ми!

Обаче той ме отблъсква и презрително изсумтява:

— Както ти вярвах и преди ли?

— Адам, моля те! — примолвам се аз, обаче той само ме поглежда студено, обръща се и тръгва към вратата.

— Не си отивай! — провиквам се, но още докато изричам тези думи, си давам сметка, че няма никакъв смисъл. Него го няма.

За момент оставам вцепенена насред кухнята, вторачена нямо в пода. А после, постепенно, си спомням за присъствието на Нейт. Вдигам очи към него, очаквайки да видя презрително задоволство, но се оказва, че ужасно много греша.

— Съжалявам! — прошепва той, гледайки ме отчаяно. — Толкова бях ядосан заради Бет! Не исках да…

— Да, знам — поклащам тъжно глава.

Прекрасната ми вечер е Адам се провали с гръм и трясък, обаче не виждам смисъл да виня когото и да било. Виждам, че Нейт също страда. Той сигурно също е изгубил Бет така, както аз изгубих Адам.

В гърдите ми се надига ридание. Всичко е такава каша…

Двамата с Нейт не си казваме нищо повече — просто не е останало какво да си кажем. Той си тръгва и затваря тихо вратата след себе си. Аз се облягам на мивката и се свличам бавно на пода.

И едва тогава се разплаквам.

Изплаквам си очите.