Александра Потър
Ти, който не си за мен (34)

Трийсет и трета глава

Ще трябва да си поговоря аз с тази Съдба! На четири очи.

Съдбата обича да се изкарва блага душица, която обича да ни помага. Едва ли не ангел пазител, на когото винаги можеш да се опреш, когато нещата загрубеят. Не знаете какво да правите? Оставете нещата в ръцете на Съдбата. Животът ви е пълна каша? Оставете Съдбата да го нареди — тя знае най-добре. Вие сте сама и с разбито сърце? Съдбата ви е подготвила нещо прекрасно!

Нищо чудно тогава, че всички са готови да вдигнат ръце от живота си и да се опрат на Съдбата. Тя е като вашия любим дядо. Или като някой адски организиран човек — нещо като ваш личен „личен асистент“.

Само дето моят опит показва, че Съдбата не е нито едно от тези неща. И същото важи за малкото й братче — Провидението. Ако трябва да бъдем честни, по отношение на мен те забъркаха огромна каша. Затова отсега нататък смятам да ги разкарам и да им попреча да ми се месят така нагло. Вече поемам юздите на своя живот, а когато става въпрос конкретно за любов, Съдбата да си гледа работата!

Освен това, както вече казах, не възнамерявам да губя повече време за любовни глупости. Онова си беше за тогава, а това си е за сега.

И така, когато утрото на понеделника изгрява, го посреща едно напълно ново мое аз — ново аз, което се събужда преди алармата на часовника, което облича дрехи, поставени от вечерта на закачалка, и което тръгва за работа много преди обичайното си време.

— Онова си беше за тогава, а това си е за сега — мърморя си тихо под нос аз, докато крача по улицата. — Онова си е за тогава, това си е за сега! — Робин ми каза, че трябва да си го повтарям непрекъснато, за да го утвърдя.

Робин е велика по утвържденията. Когато се нанесох в квартирата, намирах такива навсякъде — написани на листчета и разпръснати из апартамента. Непрекъснато я чувах да си ги повтаря, разхождайки се напред-назад. Трябва да призная, че навремето ми се стори малко налудничаво.

— Всичко се върти около това да замениш една негативна мисъл с позитивна — бе ми обяснила тя. — Примерно, ако се тревожиш за нещо и искаш да го промениш, го изричаш като утвърждение.

— Тревожа се за неизплатените сметки по моята карта „Виза“ — бях отговорила, размахвайки съобщението от банката. — Да имаш някакво утвърждение за подобни случаи?

Тя бе затворила очи, бе щипнала носа си, за да се концентрира, а после бе отворила очи и тържествено бе заявила:

— „Плащам сметките си с любов, защото знам, че изобилието тече свободно през мен!“

Надали е необходимо да казвам, че тогава бях наказана с тлъста наказателна лихва и тонове допълнителни такси.

Обаче онова си беше за тогава, а това си е за сега. И макар че все още имам известни резерви и все още намирам Робин за леко откачена, съм стигнала до заключението, че няколко утвърждения в повече няма да ми навредят. Всичко е част от моето твърдо решение да обърна нова страница в живота си — празна, неизписана страница плюс всичко останало, което мога да докопам, и да се концентрирам върху най-важното.

Като например Кейт и Джеф. Операцията му е насрочена за днес следобед и затова си уредих с Магда да работя до обед, за да отида следобед при сестра си.

— Не, аз съм добре! Честна дума! — се бе опитала да възрази тя. — Няма нужда да идваш!

И това беше първият път в живота ми, когато се опълчих на сестра си.

— Няма да стане! — бях отсякла. — Идвам!

„Обаче първо се налага да се изправя очи в очи с последиците от срещата си с Артси“ — казвам си аз, когато стигам пред галерията и отварям стъклените врати. Подготвям се психически за инквизицията на Магда. С изключение на няколко набързо разменени думи по телефона, двете изобщо не сме говорили, а като я познавам, ще иска да разбере всички подробности. И кой може да я вини?! Ако той се съгласи да изложи нещата си при нас, галерията е спасена. Ако ли не…

Стомахът ми се свива от притеснение. Боже, дори не искам да си го помислям! Или поне засега.

Пристъпвайки прага на галерията, очаквам обичайния й вик: „Лууузи!“ и театралната й поява. Само дето нея я няма. Озъртам се. Галерията е празна. Валентино дотичва от офисите в дъното, разлайва се щастливо и скача в мен.

— Здравей, мъничък! — погалвам го аз. Магда очевидно е тук, но къде? — Магда? — провиквам се силно. Минавам покрай рецепцията и се насочвам към офиса й в дъното. Стъпките ми отекват по циментовия под. — Тук ли си?

Тъкмо се каня да вляза, когато неочаквано вратата на офиса й се отваря рязко и оттам излита Магда. Облечена в бял костюм с панталон и с неестествено оранжев тен, тя страховито напомня за Умпа-Лумпа.

— О, боже! — отскачам назад, разливам кафето си и пускам Валентино, който надава силен вой на недоволство. — Изкара ми акъла!

— Извинявай! Аз бях… хммм… малко заета — отговаря тя и застава на прага на офиса си. — Не те чух да влизаш.

— Няма проблеми — отговарям с усмивка. — Само да си оставя сакото.

И правя опит да вляза в офиса, обаче тя ми препречва пътя с вдигната ръка, като че ли прави гимнастика на рамката на вратата. Което е доста странно. Шефката ми не прави гимнастика. Не ходи на фитнес даже в спа центъра си. „Отбивам се там само заради страхотните горещи вани и още по-горещите масажисти!“ — бе споделила веднъж с мен тя.

— Извинявай, но трябва да вляза — изричам и правя жест със сакото си.

— Дай да ти го закача аз! — отсича тя, усмихва се широко и го грабва.

Сега вече наистина съм объркана. Магда няма навика да закача саката на хората. Не закача дори и собственото си сако — от страх да не си развали маникюра.

— Магда, добре ли си? — поглеждам я неуверено.

— Кой, аз ли? — хваща се за гърдите тя, правейки се на изненадана. Обаче трябва да знаете, че нейната актьорска игра е по-лоша и от моята. — Просто съм малко заета — обяснява, като пристъпва от една бяла обувка на висок ток на друга. — Много задачи, много проблеми.

— Да, разбира се — кимвам аз. Сигурно изобщо не е успяла да спи този уикенд от притеснения за галерията, питайки се как е минало пътуването ми до Винярд. — Имаш предвид Артси, нали?

Обаче реакцията й е много далече от онова, което съм очаквала. Вместо да кимне в знак на съгласие, тя изглежда шокирана.

— Какво за него? — настръхва.

— Ами, предполагам, че искаш да знаеш какво се е случило по време на срещата ни. Във Винярд! — натъртвам. Господи, ама тази жена действително се държи много странно! По-странно и от обичайното си странно.

— О, да. Разбира се. Пътуването ти до Винярд — кимва, обаче го казва така, сякаш напълно е забравила за него и си мисли за нещо съвсем друго. — Цялата съм в слух. — Прегръща ме през кръста и ме повежда към рецепцията.

С други думи, ме прогонва колкото е възможно по-далече от офиса си, както си давам сметка. Поглеждам я изпитателно. Но какво, за бога, става тук? Защо се държи така чудато?

— Хайде, разкажи ми всичко! — изрича с театрална драматичност тя и ме бутва на един стол.

— Ами той всъщност се оказа много приятен човек, не каквото очаквах — започвам, връщайки се назад в спомените си. — Не че бях наясно точно какво да очаквам, де.

— Ммммм.

— Когато се появих, той първо ме накара да копая с него картофи. — Усмихвам се при този спомен. Сега, когато отново съм в Ню Йорк, преживяването ми изглежда сюрреалистично. — А после ми показа последните си творби, които са доста… — Поглеждам към Магда. Тя изобщо не ме слуша. Играе си с косата си и се оглежда неспокойно.

— Госпожо Цукерман! — стряскам я аз.

— Да, Лууузи? — подскача тя. Опитва се да си придаде невинно изражение, но надали някога е изглеждала по-виновна.

— Очевидно мислите ти са на друго място, Магда! — изтъквам очевидното.

— Така ли? — кокори очи тя. Поколебава се и изрича: — Един момент. Забравих нещо. — И се втурва обратно към офиса си, потраквайки бързо с токчетата си.

Вторачвам се озадачено след нея. Ама тя май изобщо не се интересува от това! Прелетях целия този път до Мартас Винярд, за да се срещна е Артси, даже споделих едно легло с Нейт — е, отчасти заради него, но и отчасти защото Магда заложи толкова много на тази среща и защото ми каза, че това бил единственият начин да спасим галерията. А сега, когато съм тук, тя дори не си направи труда да…

— Изненада!

Връщам се рязко в действителността и виждам как Магда се появява отново от офиса си, а после отстъпва и разкрива зад себе си висока фигура с кожени панталони, бяла риза на къдрички и широкопола шапка. Лицето му е частично скрито в сенките, но лично аз познавам само един човек, който носи подобен тип дрехи.

— Артси? — ахвам, напълно втрещена. — Какво правиш тук?

— Излага творбите си! — провиква се тържествено Магда, преди той да успее да отвори уста. — Нали така?

Това е твърдение, а не въпрос. И аз зяпвам Артси. В душата ми се блъскат едновременно облекчение, радост и само един бог знае какво още друго и заплашват да изригнат като лава. Вярно ли е? Наистина? Погледът ми се плъзва настойчиво към ръба на шапката му, търсейки очите му. Дали е истина?

— Смятам, че твърдението беше напълно правилно — изрича той с престорена формалност, а после поглежда към мен и ми намигва.

И лавата у мен изригва. Избликва и ме залива в безброй топли въгленчета.

Успях! Той каза „да“! Спасени сме!

Идва ми да се разподскачам, да прегърна Артси, да вдига във въздуха Марта, да погъделичкам Валентино по коремчето и какво ли още не. Но вместо това подхождам напълно професионално.

— Страхотни новини! — изричам с равен глас, като се опитвам да потисна гласеца в мен, който буквално пищи от радост. — За нашата галерия ще бъде голяма чест и аз съм сигурна, че творбите ви ще намерят истински дом в „Номер Трийсет и осем“!

Магда ме поглежда с неизказана благодарност. Нещо ми подсказва, че откакто той й е съобщил решението си, единственото, което е успявала да изрича, е било: „Чудесно! Прекрасно!“

— Сигурен съм, че ще бъде така — кима лениво той, дъвчейки дъвката си. — Особено сега, след като имах честта лично да се запозная с госпожа Цукерман!

— О, моля ви, наричайте ме Магда! — изчервява се тя и се изкисква като ученичка.

„Ученичка, която си е паднала по учителя си“ — осъзнавам, докато ги наблюдавам.

— Съжалявам, но идеята беше изцяло моя — обръща се Артси към мен.

— Моля? — поглеждам го неразбиращо.

— Изненадата — обяснява той. — Реших, че ще бъде забавно. Опасявам се обаче, че шегите ми понякога са доста солени.

— Но нали сега не се шегувате? — бързам да попитам.

Той се усмихва и прокарва ръка по брадата си, която е избръснал на триъгълник и сплел в плитчици с мъниста, и отговаря:

— Не, тази част е истинска!

Двете с шефката ми се споглеждаме. Тя изглежда така, сякаш е умряла и е отишла в „Гучи“.

— След като ми дойдохте на гости във Винярд — пояснява той, — аз направих някои проучвания, поразпитах за вас и онова, което чух, определено ми хареса. — Свежда очи към Магда, която издува и без това достатъчно издутите си гърди. — Търсили са ме много галерии, обаче те вече не милеят за изкуството. Не ги интересува нито твореца, нито хората. Единственото, което ги интересува, са парите, печалбите и как да направят богатите още по-богати!

— Напълно вярно — кима Магда. — Абсолютно.

— Обаче вие изглеждате различни — продължава той, като поглежда към мен. — Очевидно наистина се интересувате от онова, което правя, от изкуството, от творческия процес!

— Особено много ми допадна историята за чорапите — усмихвам се аз и той кима ухилено.

— Напълно споделям вашата философия — продължава Артси, обръщайки се към Магда. — Всеки трябва да има достъп до изкуството, за да може да му се наслаждава! Изкуството трябва да излиза далеч отвъд пределите на социалните разделения и да говори не само на банкерите от Уолстрийт, но и на пролетариата!

— Абсолютно! — кима енергично Магда. — Гадни банкери! — Цъква презрително с език. — Единственото, което ги интересува, са парите! Въобще не им пука за хората, за това как живеят те, за надеждите и мечтите им!

Буквално я чувам как мисли за апартамента си, който е заплашен да бъде иззет от банката, както и за галерията.

— Именно! — съгласява се и Артси. — Точно затова съм толкова щастлив, че мога да изложа творбите си при вас, момичета! Досега никога не съм чувствал необходимост да ги показвам, не съм и искал, обаче сега съм убеден, че именно това е най-подходящият дом за тях и това е най-правилният начин, по който трябва да постъпя! — разлива се той, размахвайки артистично ръце.

— Страхотно! — усмихвам се аз.

Божичко, ама това е невероятно! Най-сетне нещо да се нареди както трябва!

— Ами да! Абсолютно поддържам схващането, че трябва да се направи изложба, а после не да продам творбите си, а да ги раздам. Безплатно! Гениална идея!

Внезапно въздухът изстива.

— Моля? — поглежда го сащисано Магда. — Безплатно?

— Ами да! Нали такава е вашата философия? Изкуството трябва да бъде за всички, независимо дали имаш в джоба си милиони долари или само жълти монети!

Усещам как по гръбнака ми пролазват познатите тръпки. Не е възможно той да казва онова, което си мисля, че казва, нали?

— Искате да раздадете творбите си? — изричам накрая предпазливо със замръзнала усмивка на лице. И не смея да изрека светотатствената дума „безплатно“.

Той свива пръсти като пистолет, насочва ги към мен и дръпва въображаемия спусък.

— Точно в десетката! — ухилва се, очевидно много доволен от себе си.

— Точно в десетката ли? — изграква измъчено Магда.

— Вместо да ги продадете? — продължавам замаяно аз.

— Ами да! — кима той все така усмихнат. — Това е бъдещето на изкуството! Изкуство за масите!

Опитвам се да запазя спокойствие, обаче дълбоко в себе си съм като онази дребна фигурка на Мунк в платното му „Писък“. Преглъщам тежко. Добре, не се паникьосвай, Луси! Трябва да обърнеш нещата във ваша полза. Трябва да го накараш да промени решението си. Мисли, по дяволите! Мисли!

— Великолепна идея! Решение на истински гений! — изричам накрая, а после призовавам цялата си смелост и допълвам: — Само че…

— Само че какво? — Артси спира да подскача весело в огромните си пурпурни маратонки „Найки“, поглежда ме и се намръщва. Темпераментен художник, няма що.

Колебая се какво да кажа. Знам само, че това ще означава, че Магда ще изгуби всичко, защото тя разчита не само на публичността, която ще й донесе тази изложба, но и на комисионите от продажбите, за да спаси бизнеса си, дома си и изобщо целия си живот. Поглеждам към шефката си. Лицето й е пребледняло и тя изглежда леко объркано — както изглеждаше баба ми, когато дядо почина, като че ли не беше в състояние да схване какво точно става.

Поглеждам отново към Артси. Как да му кажа всичко това?

Не мога, нали?

— Просто това наистина е невероятна идея — изричам накрая, като се насилвам да се усмихна. — Гениална!

Ласкателството ми успя.

— Така е, нали? — усмихва се отново той. — Е, щом това е решено… До скоро, момичета! — Взема си довиждане с нас и с огромни крачки напуска галерията ни.

В продължение на няколко секунди нито една от нас не проговаря. Аз все още се опитвам да асимилирам чутото. В един момент всичко изглежда, че се нарежда фантастично, а в следващия…

Обръщам се бавно към Магда. Отпусната на един стол, тя сякаш е по-миниатюрна от всякога, почти като дете.

— Магда, съжалявам… — започвам неуверено.

За момент тя като че ли не ме чува. Изглежда като да е на километри оттук, вторачена в празното пространство пред себе си. А после се обръща към мен и ме поглежда.

— За какво?

— За галерията, за всичко… — размахвам безпомощно ръце.

Обилно гримираните й очи се плъзват из галерията, опитвайки се да обхванат всичко. А после се обръща към мен и прошепва:

— Не съжалявай.

— Знам, но…

— Никога не съжалявай за нищо! — Гласът й вече звучи равномерно, но в него се усеща някаква ледена нотка. Изправя се в целия си ръст и като че ли призовава цялата си вътрешна сила. — Е, ще изгубя галерията, ще изгубя апартамента — и какво от това? — Очите й проблясват решително. — Роднините ми са изгубили всичко през войната! Дори са се изгубили един друг!

Очите ни се срещат и за първи път забелязвам в душата на шефката си дълбини, които никога досега не бях виждала. Виждала съм я шумна и скандална, ставала съм свидетел на преувеличенията й и драматизма й, слушала съм налудничавите й истории и съм се смяла на вроденото й чувство за хумор, дори когато тя не го е съзнавала. Но това сега е нещо ново. Нещо различно. Нещо много благородно.

Нещо адски специално.

И аз не мога да не се изпълня с уважение към нея.

Видимо енергизирана, тя си поема дълбоко дъх и заявява:

— Това не е причина да бъдем тъжни! Това е повод да празнуваме! — Започва да крачи енергично из галерията. — Ще имаме честта да покажем най-нашумелия художник в Ню Йорк! А може би и в целия свят! — Размахва ръце, обръща се към мен и се провиква: — Това е прекрасно, Лууузи, прекрасно!

Ентусиазмът й е заразителен и въпреки реалността аз усещам, че му се поддавам. Тя е права. Артси действително е най-нашумелият художник в Америка точно сега. Независимо какво ще стане после, самият факт, че той е избрал нашата галерия, за да представи първата си истинска изложба, е огромно постижение за нас! Публичността ще бъде невероятна!

— Този път ще трябва да организираме грандиозно откриване! — изричам с усмивка. — И този път трябва да го направим с истинско шампанско! — „Ако ще и да го сложим на моята кредитна карта!“ — казвам си решително.

— Истинско шампанско, истинско всичко! Ще бъде невероятно! — провиква се и Магда. Привежда се, грабва Валентино и го притиска към гърдите си. — Хората ще говорят цяла вечност за нашето откриване! Защото тази галерия няма да затвори мирно и тихо. О, не! Ние ще си заминем с блясък и слава като „Титаник“!

— „Титаник“ ли? — поглеждам я неразбиращо.

— Нали докато потъва, оркестърът продължава да свири? — напомня ми тя и устните й потреперват. — И свири до самия край! — Поглежда ме със замъглени очи и ме придърпва за обща прегръдка: аз, тя и Валентино. — Така ще направим и ние, Лууузи! Ще свирим до самия си край!