Александра Потър
Ти, който не си за мен (36)

Трийсет и пета глава

— Трябва да ми помогнеш! Искам да говоря с Адам! Налага се!

Това е на следващата сутрин и след като оставих Кейт пред болницата, за да прибере Джеф, аз се втурнах при Робин в лечителския център, където тя работи.

— Защо? Кой е този Адам? — просъсква притеснено тя.

И няма как да не е притеснена. Току-що влетях в кабинета й, където тя е в процес на пробождане с игли на полугол мъж. Нямам представа кой беше по-изненадан — аз, Робин или голият мъж, който най-внезапно получи игла там, където не очакваше.

— Мъжът от галерията. Онзи, който ме доведе от полицейския участък!

Робин прекратява възмутеното размахване на дрънчащите си от гривни ръце и на бузите й избиват две огромни червени петна. Все още се чувства виновна, задето едва не ме арестуваха.

— Ходихме на среща и в един момент стана много зле… Не срещата, разбира се. Срещата беше идеална. Просто стана едно ужасно недоразумение заради Нейт и…

— Нейт? — наостря уши тя.

— Не ти ли казах? Той беше във Винярд и ние спахме заедно…

— Спали сте заедно? — ококорва се ужасено тя.

— Само в буквалния смисъл на думата, не в другия. Обаче Адам остана с грешно впечатление и стана голям скандал и сега той отказва да отговори и на обажданията, и на имейлите ми, а после видях сестра си в болницата и…

— В болницата?

Като никога Робин е изгубила ума и дума и гласът й се свежда само до ехо.

— Та тя ми каза, че никога не трябва да чакам, за да кажа на някого какво изпитвам към него, защото може никога и да не получа повече този шанс, а аз искам да кажа на Адам какво чувствам към него! — завършвам и най-сетне си поемам дъх.

— Аууу! — достига до нас нечий глас. — Сериозна работа!

И двете се обръщаме едновременно, за да видим покрития с игли мъж. Той лежи на леглото по боксерки и ни гледа ококорено.

— Извинявайте, аз ей сега! — побързва да се извини Робин, избутва ме от стаята и затваря вратата зад гърба си. — Луси, защо едва сега ми казваш всичките тези неща? — пита, скръствайки укорително ръце пред гърди.

— Ами защото ти си имаше достатъчно проблеми на главата. И двете си имахме — въздъхвам и оборвам унило глава.

Изражението на Робин преминава от нетърпение през вина, през съчувствие и най-накрая се спира на решителност.

— Слушай сега, бих сторила всичко, за да ти помогна, и ти го знаеш! Но какво мога да сторя? Така де, последния път, когато се опитах, не стана толкова добре, нали? — допълва, като има предвид заклинанието.

Поглеждам я объркано и изломотвам:

— Тъкмо в това е проблемът — аз не знам. Нямам никаква представа какво трябва да се направи. Той просто отказва да говори с мен. И не отговаря на имейлите ми.

Споглеждаме се в неведение.

— Де да можех да се сетя как да оправя нещата… — промърморвам.

— Да, разбирам те — кимва съчувствено съквартирантката ми. — Във времена като тези много ми се ще да имах кристално кълбо!

— Това е! — възкликвам внезапно. — Ами твоята екстрасенска?

Робин не изглежда особено убедена. Накрая изрича бавно:

— Ти не вярваш в екстрасенси.

— Ама ти нали каза, че тя можела да общува с духове водачи и че имала невероятен талант! — изтъквам аз. — Което ще рече, че тя ще може да ми каже какво да направя!

Добре де, наясно съм, че се хващам за сламки, но какво друго да сторя, а?!

Именно.

— Просто не съм особено убедена, че идеята е добра — изрича крайно притеснена Робин. — Какво ще кажеш да извикаме някой дух, а?

— Да извикаме дух ли? — възкликвам аз.

— Или да пробваме с тинктури — продължава весело. — Понякога ефектите са зашеметяващи!

— Слушай какво, няма да ме залъгваш с някакви си там древни билки! — отсичам решително аз. — Не забравяй, че аз ти открих Харолд!

— Но това е живо изнудване! — ахва тя.

— Именно! — отсичам най-безсрамно аз.

Тя втъква една непослушна къдрица зад ухото си, оглежда ме внимателно, а накрая отбелязва тихо:

— Ти май много харесваш този мъж, а?

— Така си е — отговарям тихо и аз. — Много харесвам този мъж.

Напълно доволна от отговора ми, тя кимва с глава и отсича:

— Само да си взема лист и химикалка!

* * *

Остатъкът от деня прекарвам в напрегнато очакване на онова, което ще ми каже Уаканда. В обичайния случай би трябвало да съм се записала предварително, но при спешни обстоятелства тя се съгласявала да вмъкне хората в графика си. Така че сега планът е да отида при нея след работа и да й се примоля да ме приеме или каквото там правят екстрасенсите. Робин не разполага с нейния телефон, само с адреса й, който ми дава заедно с една пространна лекция за това как трябвало да държа съзнанието си отворено и да не се страхувам, когато тя започнела с „ченълинга“ и да говори с разни „гласове“.

— И какви по-точно гласове? — любопитствам аз.

— Просто гласове — свива небрежно рамене Робин. — Нали се сещаш — на различни духове водачи.

Всъщност не се сещам, но днес съм готова да оставя безверието и цинизма си на прага и да разбера. На този етап бих опитала вече каквото и да е и ако това означава да обсипя нечия женска ръка със сребро, така да бъде.

— И сега накъде?

Преди малко излязох от метростанцията и сега стоя на ъгъла на улицата. Въпреки подробните указания, в това число и принтирана карта от интернет, аз съм напълно изгубена в града и в момента говоря с Робин.

— Просто върви на изток — опитва се да ми обясни тя.

— Изток ли? А накъде е изток? — питам отчаяно. — Само не ми казвай, че е противоположно на запад!

Въртя картата си във всички посоки, но накрая се отказвам и тръгвам напред с телефон, притиснат до ухото ми.

— Ориентира ли се? — пита по едно време съквартирантката ми.

— Долу-горе — отсичам и си стисвам палци.

— В края на улицата има една пералня, до нея е един магазин за обувки със смешна пурпурна тента и…

— О, виждам я! — светват очите ми, когато зървам въпросната тента.

— Номер четирийсет и три — изрича в ухото ми Робин. — Табелата е сребърна.

— Да, почти стигнах! — провиквам се нетърпеливо.

Ако само преди няколко месеца някой ми беше казал, че ще ходя на екстрасенс, щях да му се изсмея в очите. Но има и други неща, на които допреди няколко месеца изобщо не бих повярвала и бих се разсмяла. Примерно глезенът ми, който все още ме преболява от онова изкълчване във фитнес залата.

Леко задъхана от бързането, аз най-сетне стигам до малък магазин със стъклена витрина, върху която са нарисувани звезди, а една табела обявява: „Гадателски услуги.“

— Открих я! — провиквам се победоносно в телефона аз. И се оказва, че съм доста развълнувана.

— Страхотно! — възторгва се и Робин.

— Само дето не ми изглежда отворено — допълвам, докато натискам бравата и установявам, че е заключено.

— Може би просто в момента Уаканда гледа на някого — обяснява Робин. — Натисни звънеца!

— Окей. — Натискам звънеца, но после спирам, защото забелязвам листче, залепено за витрината. — Чакай малко! Има някаква бележка!

— Бележка ли? — изненадва се искрено Робин. — И какво пише на нея?

Привеждам се към витрината.

— Е? — чака Робин.

— „Затворено поради непредвидени обстоятелства“.

В другия край на линията настъпва тишина.

— И това ако е гадателка! — промърморвам на глас.

— Сигурна ли си, че си на правилното място? — пита озадачено Робин.

— Абсолютно! Номер четирийсет и три. Точно до обувния магазин с пурпурната тента — повтарям указанията й.

— Просто не разбирам — сумти Робин. — Трябва да има някаква грешка.

— Единствената грешка е моето идване тук — отговарям. Чувствам се като пълна глупачка. Обръщам се и тръгвам обратно по улицата към станцията на метрото. — Беше права — идеята не беше никак добра. Не знам какво съм си мислела.

— Мислеше си за Адам — напомня ми приятелски Робин.

При споменаването на името му отново ме заболява някъде вътре.

— В такъв случай просто трябва да престана да мисля за него — промърморвам примирено. — Той и без това сигурно вече не може да ме понася.

— Глупости! — провиква се бясно Робин.

Отдалечавам телефона си от ухото и го поглеждам изненадано. Никога досега не бях чувала Робин да вика бясно.

— Ти наистина ли побесня преди малко? — питам накрая.

— Да, наистина — отговаря тя, вече с обичайния си спокоен глас. — Защото си е така — той не те мрази! И ти не трябва да се предаваш!

— Благодаря! — усмихвам се на загрижеността й аз. — Знам, че се опитваш да бъдеш мила и да ми помогнеш, но мисля, че съм го изгубила — допълвам тъжно.

— Добре де, в такъв случай какво ще направиш, ако изгубиш и нещо друго? — отвръща тя, като отказва да се поддаде на негативността ми. — Примерно ключовете си, както стана при мен онзи ден?

— Ами… — Новата тема ме кара да се замисля за момент. — Вероятно ще се опитам да проследя стъпките си отзад напред, за да се сетя къде съм била, когато те за последен път са били у мен.

— Хубаво. Дай тогава да проследим вашите стъпки с Адам! — отсича бързо тя. — Кога за последно го видя?

— След нашата среща, когато се скарахме.

— И защо се скарахте?

— Защото Нейт влетя в апартамента и Адам остана с грешно впечатление.

— Нейт! Именно! — натъртва Робин. — Точно той е причината за всичко това! Което ще рече, че преди всичко и най-вече трябва да прекъснеш връзката си с Нейт веднъж завинаги!

— Не ми казваш нищо ново — въздъхвам. Днес пак получих ново пропуснато обаждане от него, а после ми се наложи да се откажа напълно от гледане на телевизия, защото всеки път, когато включа телевизора, дават „Тлъсти мангизи“.

— Говоря ти напълно сериозно, Луси! Иначе този проблем никога няма да се разреши и още отсега можеш да се откажеш от всичко! — Изсмива се. — Това е като в китайската медицина — не се лекува симптома, а причината. А в случая причината сте вие с Нейт!

Докато вървя по улицата и я слушам, не мога да не призная, че за човек, който вярва в ангели, тя говори адски разумно.

— Трябва да приключиш с всичко това! — допълва решително.

— И как предлагаш да го направя? — въздъхвам отчаяно. — Стратегията не сработи. Нищо не сработи.

— Вярно е — съгласява се неохотно тя. Настъпва пауза, през която чувам в далечината телевизора.

— Какво гледаш? — питам разсеяно.

— „От местопрестъплението“. Подготвям се за срещата с новата група по барабани, но реших да погледам пет минути. Тъкмо съм на онази част, където те се връщат на местопрестъплението, за да получат някои отговори… — Прекъсва и изведнъж се провиква: — Божичко, това е!

— Кое и какво? — питам, като междувременно вдигам ръка, за да спра едно такси — глезенът ми вече надава вой от толкова търчане напред-назад.

— Това означава, че трябва да се върнете обратно във Венеция!

Едва не изпускам телефона.

— Не говори глупости! — възкликвам.

— Това е единственият начин! Иначе просто още отсега се сбогувай с мечтата за Адам!

В този момент към мен завива едно такси и спира. Протягам ръка към вратата.

— Ти луда ли си? Не мога просто така да търча до Италия, когато си поискам!

В момента, в който отварям вратата, от другата страна някой също отваря другата врата и скача в таксито.

— Хей, това е моето такси! — провиквам се възмутено!

— Луси, трябва да отидеш! — настоява Робин по телефона до ухото ми.

— Робин! — отсичам аз, докато се качвам на задната седалка. — За нищо на света няма да отида във Венеция!

И точно тогава се оказвам очи в очи с непознатия, който се опитва да ми открадне таксито.

Само дето не е непознат. Това е Нейт.