Александра Потър
Ти, който не си за мен (14)

Тринайсета глава

Е, може би не всичко.

Ако трябва да бъда честна, бих предпочела телефонът на Нейт да не звънеше през пет минути до края на вечерта и той да не изчезваше навън, за да приема обажданията от студиото си.

Беше и малко вбесяващо, когато после всички отидохме в малкия китайски ресторант на ъгъла и Нейт отказа да хапне от нещата, които поръчах за двама ни. Отказа и пилето в сладко-кисел сос, и пържения ориз. Непрекъснато мърмореше за калории, вредни въглехидрати и някакви „Е“-та, което си беше срамота, защото неговите задушени зеленчуци въобще не можеха да се сравнят по вкус с моето блюдо.

Както и да е. Не е кой знае какво. Просто го отбелязвам като факт. Както се казваше в късметчето в моята курабийка: „Нищо не може да застане между теб и твоя любим!“ Че какво са няколко телефонни разговора и няколко блюда пиле в сладко-кисел сос между сродни души?!

Така де.

Всички седим на голяма маса — Нейт и аз, Кейт и Джеф, Робин и Магда, която е довела сина си Даниел. За щастие в мига, в който ни го представя, установявам, че той е просто от онези хора, които не са фотогенични — на живо въобще не прилича на Остин Пауърс.

Е, може би думата „въобще“ е малко силно казана, но със сигурност не очакваш от него да се разкрещи: „Уау, бейби!“ и да откриеш в гардероба му само кадифени костюми и ризи с къдрички.

Когато научава, че Робин е неомъжена и еврейка, Магда автоматично навива сватовническите си ръкави и преди да се усетим, Робин и Даниел вече седят един до друг. Междувременно шефката ми забавлява цялата компания с невъзможните си истории, в това число онази за съпруг номер две и тубичка суперлепило, въпреки че синът й се изчервява като домат и я моли да млъкне. Оставам с впечатлението, че все пак има нещо, което една еврейска майка обича повече от сина си — и това е да го поставя в неудобно положение. На някакъв етап той едва успя да я спре да не извади негови голи бебешки снимки и да покаже на всички „какво красиво бебенце беше моят Даниел, ами да!“.

А после, преди да се усетим, вече стана късно и всички се разотиваме. Двамата с Нейт хващаме такси до неговия апартамент, въпреки че до моя можем да стигнем и пеш, обаче както той казва, защо да ходим в моята миниатюрна квартира, където при това имам съквартирантка, когато разполагаме с апартамент на цял етаж само за нас.

Плюс няколко милиона кашона, както отбелязвам мислено, когато излизаме от асансьора и се сблъскваме с поредния, който току-що бил доставен. Имам чувството, че в мига, в който той разопакова поредния кашон, се появява нов.

— О, браво, пристигнал е — отбелязва той.

— Какво, за бога, е това? — ахвам, промушвайки се покрай гигантския картонен монолит, напъхан в коридора.

— Елиптичният ми тренажор — отговаря той, като че ли аз трябва да знам какво е това.

Разбира се, че знам. Долу-горе. Никак.

— Аха, ясно — кимвам небрежно. — Страхотно.

Той оставя ключовете и телефона си на масичката, съблича си сакото и го мята на облегалката на един стол. Междувременно аз изхлузвам обувките си и разтривам уморените си крака. В обичайния случай на този етап вече разкъсваме дрехите си, но сега съм адски изтощена. Беше голям ден.

— Спи ли ти се? — пита Нейт, забелязал, че си търкам очите.

— Мммм… мъничко — усмихвам се и едва успявам да потисна прозявката си.

Не искам да го разочаровам напълно, нали така? Кой знае след минута какво ще ми хрумне?! Влияе ми така, че през последните няколко дена ме превърна буквално в нимфоманка.

Свличам роклята си и се запътвам по бельо към банята, за да си измия зъбите. Секунди по-късно към мен се присъединява Нейт по боксерки и в продължение на няколко минути двамата седим един до друг и си търкаме зъбите. „Като истинско семейство“ — казвам си аз и поглеждам със задоволство отраженията ни в огледалото над мивката.

И точно тогава забелязвам отразените в огледалото боксерки на Нейт.

Не, не може да…

До този момент бях толкова заета да ги смъквам, че въобще не им бях обърнала внимание. Но сега ги виждам.

И те са на ананасчета.

— Не са ананаси, гуава са — поправя ме той, когато го подкачам за тях.

— Откъде ги изкопа? — кискам се аз.

— Нямам представа — свива рамене той, докато си плакне зъбите. — Бет ми ги взе.

Нещо ме боцва в гърдите. Бет е бившата съпруга на Нейт.

— Купила ти е боксерки за момченца? — подмятам весело, обаче гласът ми излиза малко по-пискливо, отколкото съм възнамерявала. Не знам кое е по-ужасяващото — че съпругата му ги е купила или че той ги носи.

— Тя купуваше всичките ми дрехи — обяснява той. — За този вид неща тя имаше грижата — допълва, изплаква лицето си, изтрива го в кърпата и започва да сваля контактните си лещи.

— Е, значи е крайно време аз да ти купя нещо ново — предлагам, като се старая да не звуча несериозно и същевременно планирам как да се отърва от тези на него. — Какво ще кажеш за нещо изискано от Калвин Клайн?

— Че какво им е на тези? — промърморва той. — Много са ми удобни!

Плъзвам ръка през кръста му, заравям лице във врата му и прошепвам:

— Ще изглеждаш много секси в боксерки на Калвин Клайн!

— Добре де, ама какво им е на тези?

— Нейт, ама те са с ананасчета от анимационно филмче!

— Гуава — поправя ме нацупено той, откъсва се от мен и се насочва към спалнята.

Решавам да не продължавам с тази тема и довършвам вечерния си тоалет в банята. Но в атмосферата настъпва осезаема промяна. И когато аз лягам на леглото до него, той не обвива ръка около мен и не ме придърпва към себе си, а аз не се примъквам към него и не заравям лице в гърдите му.

И няма дори намек за секс.

Вместо това си лежим в двата края на спалнята и се преструваме, че всичко е нормално.

— Много съм уморен — обажда се по едно време той. — И тази вечер смятам да се наспя добре.

— Аз също — отвръщам, макар че съм се ококорила.

— Е, тогава лека нощ.

— Лека нощ.

А после той се претъркулва, изгася лампата и стаята потъва в мрак. И ето че просто ей така нещата вече не са перфектни.

* * *

Сигурно съм заспала по някое време, защото следващото нещо, което чувам, е някакво странно бръмчене.

Ама какво е това?

Отмятам сънено косата от очите си и надигам леко глава от възглавницата, като се ослушвам.

Бррр, туп. Бррр, туп. Бррр…

Но откъде идва това бръмчене? Приглушено и монотонно, сякаш някъде, много далече, правят ремонт. Даже първоначално решавам, че сигурно са съседите отгоре. Когато живеех в Лондон, съседите отгоре всеки петък вечер ходеха на нощен клуб, а когато се върнеха, надуваха уредбата. Сигурно е това, само дето…

Ние се намираме в апартамент на последния етаж. И отгоре няма съседи.

Напълно объркана, аз бавно отварям едно око, като че ли очаквам да видя с очите си кое е онова, което издава подобен вбесяващ звук. Завесите все още са спуснати и стаята е потънала в мрак. Единствените хора, които са наоколо, сме ние с Нейт.

И после ми светва. Сигурно Нейт хърка.

Не че обикновено хърка, но опитът ми показва, че единственото, което му трябва на един мъж, е да се обърне по гръб, и автоматично включва резачката. Протягам ръка с намерението да го сбутам.

Обаче него го няма там.

Надигам се разтревожено. Къде е изчезнал? Привеждам глава и поглеждам по посока на банята. Може да е отскочил до тоалетната. Ама не. Оттам не се чува нищо, пък и надали е станал да си върши работата, без да светва лампите, иначе отдолу все щеше да свети. Това е още едно нещо, което съм научила за мъжете. По някаква необяснима за мен причина те задължително се застояват там, за да четат вестник или списание. Само един господ знае защо.

Ама така де! Има толкова много места, където можеш да наваксаш с пресата — примерно да се свиеш на дивана или да се отпуснеш на леглото, или да се излегнеш на тревата в парка. Стотици приятни места. Ама не! Мъжете трябва да го правят в двете нули!

Все така разсъждавам върху философския смисъл на това явление, като същевременно се измъквам от завивките и си мятам халата, който виси на вратата. Той е от онези пухкави бели халати, дето дават по скъпите хотели, и въобще не прилича на древната ми, изтъркана от пране торба, която си имам вкъщи.

Забележка: Да не забравя да го скрия, когато Нейт реши да ми дойде на гости.

Отварям тихо вратата на спалнята, тръгвам боса по коридора и изведнъж зървам изгрева, обагрил хоризонта на Манхатън. Което поражда в главата ми две едновременни мисли: 1) Боже, колко е красиво! и 2) Ужас, колко е рано!

Хваща ме гигантска прозявка, но веднага след това шумът ме кара да отместя очи от прозореца. И този път шумът е още по-силен и…

Изпълнена с грозни предчувствия, аз се спирам и се ослушвам.

Това да не би да е тежко дишане?

Някъде от архивните чекмеджета в главата ми паметта ми поднася история за приятелка, която веднъж хванала случайно приятеля си да гледа един филм. Обаче като казвам филм, не си мислете, че е бил от онези, дето можете да вземете под наем. Бил от онзи вид филми!

О, боже! В гърдите ми се надига паника, когато си представям Нейт.

Но бързо се овладявам. Добре де, не се паникьосвай. Аз съм светска жена. Виждала съм какво ли не. Е, не чак такова нещо, но съм мярвала порно. Вярно, че беше случайно, при това само за няколко секунди, но съм виждала. Беше преди години и бяхме отседнали в хотел с родителите ми и аз, без да искам, бях натиснала грешен бутон на дистанционното. Не знам кой беше по-притеснен — аз или майка ми.

И все пак няма нищо. Ще го преживея. Стига той да не иска от мен да седна при него и да гледаме заедно. Да, сещам се, ще му кажа, че имам работа, че трябва да отида да направя чай или да обновя профила си във фейсбук, или нещо подобно. Все ще измисля нещо.

Стягам се, лепвам си физиономия, която се надявам да казва: „Няма проблеми, и аз веднъж правих секс, облечена в сестринска униформа“, и се насочвам към дневната. Тежкото дишане става по-силно. А сега следва и грухтене!

О, мамка му! Преглъщам тежко. Дръж се, Луси!

Обаче, честно да ви кажа, никога не съм се чувствала толкова зле. Облечена съм в пухкава чужда хавлия, имам виолетова коса и се каня да налетя на приятеля си, докато той…

— … и трябва да преосмислим изцяло стратегията си за излизане само с пилотния епизод…

Докато той говори по телефона и пъшка, и охка върху някаква огромна, черна машина за фитнес.

Заковавам се на място и го зяпвам. Бях готова за всичко, само не и затова. Наблюдавам го сащисана. Целият зачервен и потънал в пот, той се стиска за дръжките на уреда така, сякаш от това зависи животът му, и тича на място като обезумял. Освен това е гол, с изключение на великите боксерки на ананасчета. На главата му е кацнала слушалката на блутута, на носа му има очила, а на краката му — много големи и много бели маратонки.

И внезапно ме пронизва една мисъл.

Аз не го харесвам.

Удря ме здраво и силно, право в слънчевия сплит.

И в мига, в който я улавям, аз побързвам да я пропъдя. Така де, кой изглежда секси, когато прави гимнастика? Аз примерно изглеждам ужасно!

Да де, ако правех гимнастика.

— Хей!

Вдигам очи и виждам, че Нейт ме наблюдава.

— Една секунда, Джо — изрича задъхано той, а аз му помахвам нещастно. — Станала си рано, а?

Кимвам неуверено.

— И ти — подхвърлям.

— Ами след като елиптичният ми тренажор пристигна, смятам да се върна към обичайния си дневен режим — обяснява задъхано той.

„Значи това било то в големия кашон“ — казвам си наум, докато го наблюдавам как натиска някакъв бутон и цялото това огромно нещо започва да се накланя.

— Освен това трябва да проведа няколко разговора с лондонския офис.

— В събота сутринта?

— Телевизията никога не спи — изгрухтява той, стиска още по-силно дръжките и мускулите на ръцете му се издуват. — Работното й време е двайсет и четири часа, седем дни седмично.

Виждам как пътеката започва да става все по-стръмна и по-стръмна, докато той продължава да бяга.

— Окей, трябва да продължа! — махва ми с ръка той и сочи слушалката си.

— О, да, вярно — кимвам. — Аз ще отида да направя… — Тъкмо се каня да кажа „кафе“, просто по навик, когато си спомням, че Нейт не пие кафе. — … сок — завършвам.

— Страхотно! В хладилника има целина! — подвиква ми той, останал без дъх, и трие челото си с кърпа. — Мисля, че май остана и малко цвекло.

— Фантастично! — ухилвам се аз.

Целина? Цвекло?

Все така с усмивка на лице, аз го оставям да си пъшка и охка и се насочвам към кухнята. А после внезапно спирам, осъзнала значението на това свое действие. Аз. В кухнята. Ще използвам една от онези джаджи.

Оглеждам всичките страховити неща и апаратури, подредени на плота, и усещам как самоувереността ми ме напуска. Приличат ми на зловещи уреди за мъчение. „Всъщност те действително са зловещи уреди за мъчение“ — казвам си аз, спомняйки си за първия и единствен път, когато се опитах да използвам електрическа отварачка за консерви. Все едно гледах сцена от „Тексаска касапница“. Повярвайте ми, белегът на палеца ми все още си личи, за да го докаже!

Отнема ми няколко минути, докато открия сокоизстисквачката. Ако трябва да бъда честна, питам се как съм могла да не я видя с това име — „Херкулес“. Известно време съзерцавам неуверено огромното сребристо чудовище, а после събирам кураж и се приближавам до него. Добре де, само изглежда страховито и сложно, но не може да е чак толкова трудно за управление, нали така? Та аз ще правя сок, за бога, а не някакви кулинарни шедьоври! Навивам ръкавите на халата си, отварям хладилника и грабвам целината и цвеклото.

Така де, не може да е китайско писмо.

* * *

Ала десет минути по-късно съм принудена дълбоко да съжаля за твърдението си.

Разглобих цялата машина и навсякъде около мен се въргалят части. И въпреки това тя отказва да заработи. Съзерцавам мрачно неразгадаемите за мен елементи, поставени на плота до подозрително мухлясалата на вид органична целина и отвратителното цвекло. Май имах повече шансове да разчета китайското писмо, отколкото да направя пресен сок.

Каква е тази част, примерно? Вдигам я и я оглеждам. Прилича на някакво зъбно колело с някаква заврънкулка накрая. Вземам друга част. Някакво кръгче с дупка в средата. Съзерцавам ги неразбиращо. Сега вече ми е ясно защо ме скъсаха по физика.

Но все пак има надежда. Отварям инструкцията за употреба, която успях да открия в едно чекмедже, и обръщам на първа глава: „Подготовка за работа“. Ето че не било толкова трудно! Заемам се да чета:

„1) Вземете цедката (част А) и я прикрепете към екстрактора за кашата (част Б), като се уверите, че предпазителят (част В) е сложен и канелката (част Д) е на позиция.“

А аз си мислех, че сглобяването на мебели от „ИКЕА“ било трудна работа!

— Хей, как върви при теб? — провиква се Нейт откъм дневната и аз се вцепенявам.

— Страхотно! — провиквам се в отговор, а мислено ми се ще да можеше сега да дойде някой от онези реклами и да ми приготви сока. — Идва след минута!

Мамка му!

Грабвам отчаяно различните части, някак си успявам да сглобя обратно този невиждан „Херкулес“ и слагам в него целината и цвеклото. В упътването се казва да се слагат „едно по едно“, обаче аз нямам време за подобни изгъзици, затова пъхам всичко заедно, а после включвам уреда.

И точно в мига, в който натискам бутона, забелязвам още една част от уреда, скрила се коварно зад тостера. Ама какво е това?

Ужас!

Въпросът ми веднага получава своя отговор, тъй като части от секундата по-късно към мен започват да хвърчат парченца цвекло и целина. Отвсякъде потича сок и залива целия барплот, после мен, след това пода и въобще… всичко. Хвърлям се към машината, опитвайки се да я изключа. Само дето вече въобще не мога да видя къде е този проклет бутон, защото цялото ми лице е в сок от целина, а машината бучи и трещи и започва да се тресе и аз подгизвам в бълвоч, и…

— Господи!

Изведнъж машината млъква и аз се обръщам, за да видя срещу себе си Нейт. Стои в средата на кухнята и държи дистанционното. По лицето му е изобразен неподправен ужас.

— Тук прилича на касапница!

Оглеждам замаяно обстановката. Да, всичко тук е като в сцена от филм на ужасите. Накъдето и да се обърнеш, стените са изпръскани с червена течност. Същото важи и за плотовете, за хладилника от неръждаема стомана, за печката, за приборите… Без да броим кашата от целина. Цялата безукорна кухня на Нейт е изпъстрена със зелени топчета каша.

В това число моя милост.

— Какво стана, за бога?

— Ами… хммм… имах малко проблеми със с-с-ссокоизстисквач-ката — запелтечвам аз. И унизена до дъното на душата си, започвам да трия зелената каша от целината от лицето си с ръкава на халата си.

— Хайде бе! — провиква се той, откъсва няколко парчета кухненска ролка и ми ги подхвърля.

— Имаше една липсваща част.

— Имаш предвид капака ли?

Тонът на гласа му ме кара да настръхна.

— Божичко, Нейт, много съжалявам! Ще почистя всичко! Ей сега! — Грабвам първия парцал, който виждам, и започвам да търкам като побъркана.

— Това сигурно ще развали мраморния плот.

— О, боже, съжалявам! Наистина!

— Мраморът има пори, ако не знаеш.

— Така ли? Мътните го взели! — промърморвам и започвам да търкам по-бързо. — В такъв случай е малко глупаво да се правят работни повърхности от него, не мислиш ли? — не мога да се стърпя да не добавя.

— Да де, ама никой не очаква върху него да се разлива сок от цвекло! — парира ме той.

— Да, знам. Съжалявам! Стана случайно!

Идва ми да добавя: „Ако не си чул, извиних се три пъти вече!“

Кратка пауза. После той въздъхва и казва:

— Добре де, не се притеснявай. Какво толкова! — Проправя си път през мръсотията, отива до хладилника и си вади оттам бутилка минерална вода. — Просто бях забравил колко си непохватна.

Усещам как веднага настръхвам. Окей, признавам си, че не съм най-координираният човек на света, но все пак.

— Какво би трябвало да означава това? — обаждам се с леден глас аз, като спирам за момент търкането.

— Не си ли спомняш как в Италия непрекъснато се спъваше?

— А ти пробвал ли си някога да вървиш с високи токчета по калдъръм? — не му оставам длъжна аз, като се опитвам да не звуча отбранително, макар че точно така звуча.

— И как непрекъснато чупеше разни неща?

Поглеждам го слисано и възкликвам:

— Ти май цял живот ще помниш онази ваза, а?

— Беше доста скъпа. От венецианско стъкло мурано!

— Не съм искала да я счупя! — извисявам в негодувание глас. — Всичко беше заради онзи паяк! Появи се отникъде и беше голям, с онези огромни, космати крака и… — Потрепервам. — Както и да е. Нали ти купих друга ваза?!

— Вярно е — кимва той. — Но те се изработват на ръка. И всяка от тях е уникат, не прилича на никоя от останалите!

— Направо не мога да повярвам, че все още ми се сърдиш за това! Случи се преди десет години!

— Не ти се сърдя. Просто го отбелязвам като факт — свива рамене той, отваря бутилката „Евиан“ и отпива.

Гледам го как се е подпрял небрежно на хладилника и преспокойно си пие водата, докато аз стоя срещу него, окъпана в сок от цвекло и покрита с гадна каша от целина, и търкам неговата кухня. Изпълвам се с възмущение. Всъщност не с възмущение — изпълвам се с огромна доза гняв.

— Е, избягвай да го изтъкваш! — срязвам го бясно.

Той сваля шишето от устата си, поглежда ме с присвити очи и казва:

— Този кошмар тук не е по моя вина!

— Знам, по моя е! Аз съм непохватна! — провиквам се, обръщам се и продължавам бясно да търкам плота.

— Е, ако беше малко по-внимателна… — не ми остава длъжен и той.

— А ако ти купуваше сока си в кутии, като нормалните хора… — е моята реплика.

— Охо, значи сега аз съм виновен! — изръмжава той.

— Не, ти просто се правиш на голяма работа!

Настъпва тишина, през която двамата с Нейт се гледаме гневно.

— Окей, ясно. Отивам да си хвърля един душ — промърморва накрая той. — Чака ме много работа.

Това е като удар под кръста. Но нали е уикенд? И имахме толкова планове за него!

Завива ми се свят, но после бързо идвам на себе си и смотолевим:

— Да, мен също. Само ще почистя това и си тръгвам.

И преди да е успял да каже каквото и да било друго, аз му обръщам гръб и се заемам с почистването на мивката.