Александра Потър
Ти, който не си за мен (3)

Втора глава

Замръзвам на прага. В заведението цари типичното за всички барове приглушено осветление и типичните за всеки петък вечер тълпи. Но останалото е различно. Оказвам се в един от онези адски готини нюйоркски барове, които показват по филмите и телевизията. Масичките са съвсем малко на брой, но самият барплот се простира по цялата дължина на помещението. Изработен е от полирано тъмно дърво, с блестящи медни аксесоари и стотици различни бутилки алкохол, подредени в строги редици.

На бара седи със строго изпънат гръб млада жена в костюм на тънко райе. Нарежда забързано нещо в своето блекбъри. С късо подстриганата си руса коса и впечатляващо черно кожено куфарче, поставено на столчето до нея, тя се откроява ярко насред вече разпускащата нюйоркска тълпа. Спомнете си Майкъл Дъглас като Гордън Геко в „Уолстрийт“, а после си го представете в още по-страховит, женски вариант.

Това е моята сестра Кейт. По-голяма е с пет години от мен, но ако се съди по начина, по който се разпорежда с мен, биха могли да бъдат и двайсет. Впрочем тя е свикнала да се разпорежда с хората. Има си не един, а цели двама асистенти.

Тя е съдружник в голяма адвокатска фирма в Манхатън, чийто специалитет са сливанията и придобиванията. Лично аз нямам никаква представа какво точно са тези сливания и придобивания, а още по-малко — как да пиша за тях доклади от стотици страници и как да печеля дела за милиони долари.

Но пък сестра ми винаги е била геният в семейството. Посвети седем години от живота си да учи медицина, а след като стана лекар, изведнъж се отказа от медицината и започна да учи за адвокат. Взе решението си ей така, сякаш не е нищо особено.

На мен ми трябва повече време да реша какъв сандвич да си купя в „Прет-а-Манже“.

Та умът се падна на сестра ми, а творческите заложби — на мен. Или поне така обичаше да повтаря майка ми, макар понякога да се питам дали не го казваше само за да ме успокои, след като й носех поредната ниска оценка по математика. И докато логаритмите бяха за мен тъмна Индия (и все още са — впрочем може ли някой да ми каже какво точно е логаритъм?!), графиката и акварелът бяха като втора природа за мен, затова накрая съвсем естествено се озовах в колеж по изкуствата.

Три прекрасни и намацани с много боя години по-късно завърших и се преместих да живея в Лондон. Имах велики мечти. Смятах да имам невиждана кариера на художник. Щях да правя изложби по галериите из цялата страна. И да си имам свое собствено студио в някой суперготин хамбар в Шордич…

Да, ама не.

Първо на първо, имате ли някаква представа колко струват хамбарите в Шордич?

Не? Аз също нямах. Е, нека сега ви светна — струват цяло състояние!

Което не би било кой знае какъв проблем, ако продавах картини. Така поне щях да започна да спестявам. И щях да успея да събера сумата, гарантирам ви! За около осемдесет години.

Обаче горчивата истина е, че аз така и не успях да продам нито една картина. Добре де, продадох една — обаче беше на баща ми, за нищожна петдесетачка, при това — само защото той настоя да ми осигури първата ми комисиона.

Оказа се и последната. След около шест месеца на все по-дълбоко затъване в дългове аз осъзнах, че е крайно време да се откажа от рисуването и да си потърся работа. Така мечтите ми да стана художник се оказа точно това, което бяха — мечти.

Е, от друга страна, вероятно беше за добро. Все пак тогава бях твърде млада и твърде наивна и вечно хвърчах в облаците. И без това от мен нямаше да излезе никакъв художник.

Започвам да разбутвам тълпата (извинявайки се, разбира се) и се насочвам към бара.

Та тогава се пробвах да бъда секретарка, обаче се оказах пълен провал — не можех нито да пиша на машина, нито да архивирам документи. Все пак в крайна сметка извадих късмет и си намерих работа в една художествена галерия в Ист Енд. Първоначално бях само рецепционистка, но постепенно със зъби и нокти успях да си проправя път от момиче за вдигане на телефона до асистент за контакти с нови художници, организиране на изложби и попълване на колекциите на богаташите. А после, само преди няколко месеца, ми беше предоставена възможност да работя в галерия в Ню Йорк.

Която аз приех, разбира се. Че кой не би приел?! В момента Ню Йорк е столицата на световното изкуството, така че от гледна точка на кариерата ми това беше невероятна възможност.

Само дето, ако трябва да бъда напълно честна с вас, това не е единствената причина, поради която така набързо реших да си събера багажа, да напусна апартамента, който делях с още едно момиче, и да прелетя петте хиляди километра над Атлантическия океан. От една страна, исках да се спася от поредната провалена връзка, от друга — да избягам от поредното кошмарно британско лято, но най-вече — за да променя малко живота си.

Не ме разбирайте накриво — аз обичам работата си, приятелите си, живота си в Лондон. Само дето… Ами, от известно време се изпълних с някакво странно усещане. Сякаш нещо не ми достигаше. Сякаш си седях и чаках животът ми да започне. Сякаш чаках нещо да се случи.

Единственият проблем бе, че не бях много сигурна точно какво да е то.

Сестра ми си е все така обсебена от своето блекбъри и изобщо не е забелязала появата ми. Откакто пристигнах в Щатите, живея при нея и съпруга й Джеф. Имат си двустаен апартамент в Горен Ист Сайд и всичко е много готино. Но освен това е и… как да се изразя… голямо изпитание. Нека го кажа така: никога не съм живяла в казарма, но имам чувството, че е доста сходно. Само че без излъскания паркет и плоския телевизор.

В мига, в който съобщих на сестра си, че се местя в Ню Йорк, тя ми изпрати списък с домашни правила. Сестра ми е много организиран човек. Съставя списъци със задачи и ги отмята една по една със специални текст-маркери за всеки тип. Е, не бих я нарекла задръстена.

Поне не в очите.

Ние сме пълни противоположности във всяко едно отношение. Тя е блондинка, аз съм брюнетка. Тя обича да спестява пари, аз обичам да харча. Тя е абсолютно подредена, аз съм непоносимо разхвърлена. Не че не се старая да поддържам нещата си в ред — напротив. Обаче колкото повече ги подреждам, толкова по-трудно ги намирам.

Освен това Кейт цепи секундата на две, а аз никога не пристигам навреме. И аз често се питам защо. Не че не се старая да бъда точна. Пробвала съм какво ли не — тръгвала съм петнайсет минути по-рано, слагала съм часовника си напред — но накрая винаги закъснявам.

Както например сега.

И съвсем в реда на нещата телефонът ми изписква, за да ми съобщи, че имам текстово съобщение. Вадя го бързо от джоба си. Ще ви издам една малка тайна — мъничко ме е страх от моята голяма сестра.

Щраквам върху малкото пощенско пликче на екрана.

ОЩЕ ПЕТ МИНУТИ И СИ МЪРТВА!

Добре де, не е мъничко — ужасно ме е страх!

— Закъсняваш!

Когато се тръшвам на столчето до нея, тя дори не си прави труда да вдигне очи от своето блекбъри. Продължава си преспокойно да отговаря на някакъв имейл. В средата на челото й се е образувала една дълбока бръчка — като онези по бедрата на панталона й.

Кейт винаги носи панталони. Сега, като се замисля, си давам сметка, че единственият път, когато съм я виждала без панталони, беше на сватбата й. И то само защото мама едва не откачи, когато разбра, че сестра ми възнамерява да се омъжва в костюм с панталон („Ама той е на Дона Карън!“ — възпротиви се Кейт), изтъквайки как съседите щели да си помислят, че дъщеря й е лесбийка. Което ми се стори малко абсурдно предвид факта, че щеше да се омъжва за Джеф.

— Да, знам. Съжалявам — бързам да й се извиня и лепвам една целувка на бузата й. — Нали ме знаеш колко съм добра в ориентирането?

— И в пристигането навреме — напомня ми тя, натиска бутона за изпращане с палеца си и най-сетне благоволява да се обърне към мен.

Изглежда бледичка, макар че навън е слънчево и цели двайсет и пет градуса. Но пък Кейт рядко излиза навън. През седмицата е по цял ден на бюрото си в своя климатизиран офис, а през уикенда…

Ами през уикенда също е на бюрото си.

— Виновен, Ваша светлост — кимвам и изписвам на лицето си съжаление. — Какво получавам като присъда? Две години? Пет?

Тук вече сестра ми не може да не се усмихне.

— Е, добре — влиза автоматично в ролята си. — Тази правна област не е в моята юрисдикция, но да видим… Така. Чисто досие. Смекчаващи вината обстоятелства. — Барабани с пръсти по бара. — Е, може би ще се измъкнеш с едно предупреждение и обществен труд върху доброто приятелско поведение!

— Само това ли? — смея се вече с глас аз.

— Плюс една лека глоба, разбира се — допълва тя, като повдига вежди.

— Глоба ли? — смръщвам се аз. — Колко?

— Хмммм… — Почуква с показалец по носа си, както прави винаги, когато мисли. — Три питиета! По десет долара всяко! Смятам, че трийсет кинта ще стигнат, нали? — Усмихва ми се хитро. — Плюс бакшиша, разбира се.

С тази жена трудно се спори. Вече разбирам как печели всичките онези дела за стотици милиони долари.

— Чакай малко! — провиквам се внезапно. — Ама защо три питиета?

— За теб, за мен и за Робин — пояснява тя.

— О, тя е тук, така ли? — озъртам се аз.

— Отиде до тоалетната — посочва Кейт към другия край на бара. И точно в този момент от вратата на тоалетната излиза високо момиче с буйна къдрава коса и дълъг кафтан. В мига, в който ме забелязва, по лицето й се разлива широка усмивка.

— Скъпааааа! — изпищява тя и се втурва диво към мен, без да обръща внимание на хората, които бута и блъска. Прилича на ракета с топлинно насочване, само че в човешки вариант.

Наблюдавам я с усмивка. Доста по-различно посрещане от това на сестра ми.

Тя разтваря обятия и ме обгръща в ухание на пачули и звън на сребърни гривни, подредени една след друга по луничавите й ръце.

Всеки, който ни наблюдава, би си помислил, че с Робин се знаем от цяла вечност — а не само от преди седмица, когато отговорих на обявата й за съквартирантка. Местя се този уикенд. След няколко седмици с правилата на сестра ми „1. След 10 ч. вечерта използването на електрическа четка за зъби е забранено!“ Очевидно я събужда, защото тя държи да е в леглото до девет и половина, за да може да стане в пет и да отиде на фитнес. Да бе, правилно чухте — пет сутринта!, мисля, че вече е крайно време да се изнеса, за да си имам собствено пространство.

Е, пространство е малко силно казано. По-скоро шкаф за метли. Ню Йорк може и да е много готин град, но за съжаление си върви с ужасно скъпарски етикет, а с моята нищожна заплата мога да си позволя единствено девет квадратни метра на четвъртия етаж в сграда в Долен Ист Сайд.

Но пък си има и положителна страна — всичките девет квадратни метра ще са си мои. Добре де, на Робин. И познайте какво! По цял ден ще си гледам от прозореца Емпайър Стейт Билдинг!

Е, донякъде. Не точно от моя прозорец. Гледката от моя прозорец се ограничава до висока тухлена стена с интересни графити. Има и бонус — пожарен изход, но от прозореца на Робин може да се види. Ако малко се наведеш и леко примижиш — ще го видиш! Гаранция!

— Мислех, че си на работа — изричам задъхано, най-сетне изтръгнала се от прегръдката й.

— Последният ми клиент се отказа — отвръща тя все така ухилена до уши.

Забелязала съм, че американците прекарват голяма част от времето си в хилене. Обаче все още не съм наясно дали го правят, защото наистина са щастливи, или го използват като извинение да се фукат със зъбите си. Робин примерно има перфектно равни, снежнобели зъби. Като клавиши на пиано.

— Заяви, че се страхувал от игли. Да го пита човек защо тогава си е записал час по акупунктура!

— Не мога да разбера какъв им е проблемът на мъжете, когато нещо трябва да им влезе някъде — отбелязва със съвсем сериозен тон Кейт.

Аз едва сдържам кикота си, обаче Робин не е наясно с чувството за хумор на сестра ми и автоматично се връзва.

— И аз не знам! — изрича разпалено. — Мисля, че просто имат нисък праг на болката! Жените издържат на какви ли не видове болки — родилните, менструалните…

— Интимна коламаска — вметва сестра ми.

— Да не говорим пък за емоционалните болки! — продължава да се навива все повече Робин. — Ние изживяваме всичко много по-дълбоко от мъжете! Примерно онзи ден, докато гледах Опра, говореха за компенсаторното тъпчене с храна…

Хвърлям крадешком поглед на сестра си. Повдигнала вежди, тя се кокори срещу Робин със смесица от ужас и възмущение. Изпълвам се с леко притеснение. Сестра ми не е от хората, които обичат да разговарят за емоции. Тя не демонстрира никакви чувства. Единственият път, когато я видях развълнувана, беше, когато изкара само 99 процента верни отговори на изпита по химия.

— … Съпругът на една нещастница избягал с най-добрата й приятелка и тя наддала сто килограма само от поглъщане на сладкишчета. Представяте ли си?! Била толкова съсипана, че използвала сладкишчетата като компенсация за болката! Сладкишчета с червени боровинки за закуска, сладкишчета с двоен шоколад за обяд, сладкишчета с лимонов крем за…

— Окей! Какво ще поръчаме? — прекъсвам я аз — и за да сменя темата, и защото вече умираме от жажда.

— Уиски с лимон! — отсича сестра ми без всякакво колебание.

— Робин? — обръщам се към нея аз, след като се уверявам, че съм привлякла вниманието на бармана.

— О, ами… Нямам представа — въздъхва тя и за първи път от пет минути насам си поема дъх. — Да помисля. Какво ли ми се пие… — И започва да навива една кестенява къдрица на пръста си. — Нещо сладко може би…

— Лимонов коктейл? — намесва се услужливо барманът с широка усмивка.

Тя сбърчва нос и промърморва:

— Ама да не е много сладък…

— В такъв случай може би мохито?

— Оооо! — изписква възторжено Робин. — Обожавам мохито!

— Страхотно! — кимва барманът, присяга се за шепа мента, а след това и за хаванчето.

— Но не тази вечер! — отсича след секунда тя, тръсвайки решително глава.

Барманът оставя хаванчето и стисва зъби.

— Тази вечер ми се пие нещо по-различно — продължава весело Робин в блажено неведение за опашката, която започва да се образува зад нас.

— Тогава може би мартини? — пита барманът и й подава менюто. — Имаме много видове. Например джинджифилово…

— Мммм, звучи вкусно! — изгуква тя.

Барманът се отпуска облекчено.

— Ама и това с нар ми изглежда интересно — обажда се тя, зачела се в менюто. — Божичко, ама тук има толкова много видове и всичките ми изглеждат страхотни! О, я вижте! Какво е това с лишеи? Какъв вкус има?

— На лишеи — отговаря невъзмутимо сестра ми.

Робин я поглежда уплашено. После побързва да върне менюто на бармана и скорострелно изрича:

— Всъщност, мисля, че ще пия само чаша вино. Някакво бяло. Каквото и да е. Не съм придирчива — допълва, като не смее да погледне сестра ми.

— А за мен бира — допълвам усмихнато аз. Никога не съм си падала по коктейли. Твърде бързо ме напиват.

— Идват веднага! — отсича барманът.

— О, и само още едно нещо! — обажда се Робин, повдига се на пръсти и го оглежда. — Как се казвате?

Не мога да повярвам! Вярно е, чувала съм, че американските жени били доста по-самоуверени, ама чак пък толкова!

— Брад — ухилва се той и се прави на Том Круз от филма „Коктейл“. — А номера ми искате ли го?

— О, не, благодаря — увесва нос Робин. — Жалко, че не се казвате Харолд.

— А кой е Харолд? — питам объркано.

— Нямам представа — свива рамене тя. — И точно в това е проблемът.

— Ако търсиш изчезнал човек, имам страхотни връзки в нюйоркската полиция — вметва услужливо Кейт.

— Сестра ми е омъжена за ченге — пояснявам аз.

— Така ли? — ококорва се Робин. — Боже, колко вълнуващо!

— Е, не чак толкова — засмива се сестра ми. — Защото не познаваш Джеф.

— Нито пък Харолд — напомня й барманът, който най-безсрамно е започнал да ни подслушва. Изглежда леко обиден, че е бил пренебрегнат заради някакъв си напълно непознат с име от миналия век.

— Е, да. Засега не го познавам. Но си знам, че е някъде там и ме чака! — отсича абсолютно уверено Робин. — Една врачка ми каза!

— Ходила си при врачка! — провиква се възмутено Кейт.

— Ами да. Преди година — кимва съвсем сериозно Робин. — Каза, че скоро съм щяла да срещна сродната си душа и затова трябва да се оглеждам за мъж на име Харолд. — Спуска ръка към огромния медальон от розов кристал, висящ на врата й, и здраво го стисва. — Когато става въпрос за любов, трябва да се доверя единствено на силата на вселената!

Отново поглеждам сестра си. Отдалече се вижда, че едва сдържа цинизма си.

— А случайно да е казала как трябва да изглежда този Харолд? — изплюва накрая.

Робин млъква и оглежда внимателно бара, за да се увери, че никой не я подслушва. Очевидно се страхувала не би някой да отпраши с тази строго секретна информация и пръв да открие Харолд. Накрая, когато се убеждава, че периметърът е обезопасен, тя прошепва със заговорнически тон:

— Висок, с тъмна коса и много красив!

С периферното си зрение забелязвам как барманът издува важно гърди.

— Боже, каква изненада! — завърта презрително очи сестра ми.

— Заповядайте, дами! — прекъсва ни барманът и поставя на бара пред нас три питиета. — Това прави двайсет и осем долара.

— Аз ще платя! — отсичам веднага и се присягам за чантата си. — Сега е мой ред. — И започвам да ровя за портмонето си, обаче вътре има толкова много неща, че не мога да го открия. На вид големите чанти може и да са модерни, но на практика са крайно неудобни — вместо да те улесняват, те просто те карат да мъкнеш навсякъде със себе си купища боклуци.

Изваждам праисторическа обвивка от брауни, гланц за устни, целия покрит с мъх, пропуск за метрото… По дяволите! Все тук някъде трябва да е! И тъкмо я накланям, за да погледна по-добре, когато тя внезапно се преобръща и цялото й съдържание се изсипва на пода.

— О, боже! Дай да ти помогна! — провиква се Робин. Слиза от столчето и започва да ми събира нещата. — Аууу, какво е това?

Поглеждам и забелязвам, че държи списанието, което четох в метрото.

— О, нищо особено! — отсичам и протягам ръка, за да го изтръгна от ръцете й. Твърде късно — тя вече е обърнала на теста.

И започва да чете на глас: „Всеки търси своята половинка…“ Вдига очи към мен.

— Аууу! Обожавам такива неща!

— Защо ли не съм изненадана — промърморва Кейт и плаща на бармана вместо мен.

Поглеждам я с благодарност и изломотвам:

— Просто някакви глупости! — Обаче усещам, че бузите ми пламват.

— Но нали си го попълнила! — опровергава ме Робин и вдига доказателството.

О, господи! Сега вече се чувствам като пълен идиот!

— Ами просто в метрото се чудех какво да правя, та… Нали знаете как е… — промърморвам под носа си, като се старая да не гледам към сестра ми. Веднъж, докато бях тийнейджърка, тя ме хвана тайничко да си чета хороскопа, както и този на Рики Джонстън, по когото си падах още от детската градина, и после месеци наред ме подиграваше за това.

Години по-късно нищо не се е променило.

— Дай ми го! Ще го хвърля! — изсмивам се небрежно и поднасям ръка, обаче Робин вече чете най-задълбочено и въобще не ми обръща внимание.

— И какъв ти е резултатът? Той ли е Единственият? — вдига с надежда очи тя.

— Вижте какво, не ми е приятно да ви го съобщя, но трябва да знаете, че такова нещо като „Единствен“ и „Неповторим“ просто не съществува! — намесва се най-сетне сестра ми, на ръба на търпението си. — Всичко това са пълни глупости!

Робин се умърлушва като шестгодишно дете, на което току-що са му казали, че Феята на зъбчетата не съществува.

— Ама нали ти си омъжена?! — сеща се по едно време да протестира. — Ами съпругът ти?

— Какво общо има той? — поглежда я с презрение Кейт. — Не че не обичам Джеф, но не бих го нарекла моята сродна душа или моята половинка!

— Така ли? — ахва Робин.

— Не, разбира се — свива нехайно рамене сестра мий отпива от уискито си. — Но иначе го наричам с ред други неща — допълва и се разсмива гърлено.

Робин я гледа като попарена. После се обръща отчаяно към мен и пита:

— Ами ти, Луси? Ти какво мислиш? Вярваш в онова за половинката, нали?

— Ами… — изричам колебливо. — Хммм…

— О, съжалявам! — плясва се по челото Робин. — Толкова съм несъобразителна! Сестра ти всъщност ми спомена, че наскоро си скъсала с някого! Изобщо не помислих!

— Имаш предвид Шон ли? О, той не беше нищо сериозно! — побързвам да я успокоя.

— Не е бил Единственият? — ококорва очи тя, като отказва да поглежда към сестра ми.

В съзнанието ми нахлува спомен за Шон в пурпурни боксерки на крокодилчета. Дори и всичко да беше идеално, тези крокодилчета винаги щяха да стоят между нас.

— Не, не беше Единственият! — разсмивам се сърдечно, обаче дълбоко в душата си долавям онова познато боцване.

— Е, не се притеснявай! — успокоява ме тя, като потупва ръката ми. — Сигурна съм, че някой ден ще го срещнеш!

Усмихвам се тъжно и промърморвам:

— Точно в това е проблемът — вече го срещнах.

Откъм Кейт се дочува шумно стенание.

— О, не! Не отново онзи тип от моста!

— Казва се Натаниел! — срязвам я обидено аз.

Тя подбелва нетърпеливо очи и заявява:

— Луси, кога възнамеряваш да забравиш този човек и да продължиш напред?

— Че аз вече продължих! — възкликвам възмутено. — Имам си купища гаджета!

— Обаче все още продължаваш да мислиш за онзи!

— Не е вярно!

— Тогава защо попълваш някакъв си идиотски тест?

— И какво като попълвам? Това не означава нищо!

— Да бе!

Главата на Робин се мести от сестра ми към мен, сякаш наблюдава тенис. Накрая вдига ръка, цепи въздуха между нас и се провиква:

— Ехооо! Момичета! — И слага край на поредната сестринска свада.

Да знаете, нас с Кейт много ни бива по тази част.

— Така! — поглежда ни с укор Робин. — А сега някой ще благоволи ли да ме осведоми за какво по-точно става въпрос?

С Кейт се споглеждаме. И тя срамежливо свежда очи към чашата си.

Което оставя на терена само мен.

Чудя се какво да правя.

— Е? — поглежда ме в очакване Робин.

— Ами, нищо особено — изломотвам смутено.

— Да бе! И на мен ми се стори като нищо особено! — срязва ме Робин и допълва: — Хайде, казвай! Искам да чуя всички пикантни подробности!

Иска ми се да мога да устоя на това изкушение, обаче бирата вече си проправя път някъде вътре в мен и усещам, че преградите ми започват да падат.

— Трябва ли да ти напомням, че си изкарвам хляба, като забивам игли в телата на хората? — поглежда ме заплашително тя. Не че ме плаши, но все пак…

Преглъщам и спомените бързо нахлуват в съзнанието ми.

— Беше през лятото на 1999 година. Бях на деветнайсет и учех изкуство във Венеция, Италия — започвам да нареждам бързо с надеждата, че колкото по-скоро свърши, толкова по-добре. — Той се казваше Натаниел и беше на двайсет, и беше американец, който учеше по някаква лятна програма на Харвард — учеше ренесансовите художници. А после аз се върнах в Англия, а той в Щатите…

— Пропусна онази част за моста — намесва се внезапно сестра ми.

С което убива инерцията ми. Хвърлям й един кръвнишки поглед, обаче тя се преструва на света вода ненапита и съзерцава питието си, сякаш нищо не е казала.

Обръщам се към Робин.

— Извинявай. Май наистина избързах. Може би най-добре да ти разкажа как започна всичко. — И докато изричам това, усещам как спомените ме заливат като порой и стомахът ми отново се преобръща. Поемам си дълбоко дъх, за да удържа треперенето на гласа си, и продължавам: — Но нека първо ти разкажа легендата за Моста на въздишките…