Александра Потър
Ти, който не си за мен (6)

Пета глава

За щастие не разполагам с достатъчно свободно време, за да мисля как се отървах на косъм от сватосване с Даниел или с когото и да е там друг, с когото е намислила да ме запознава Магда. Останалата част от сутринта ми минава в усилена подготовка на предстоящото събитие в нашата галерия.

Има маса неща за свършване. Вярна на себе си, шефката ми естествено иска всичко да стане сега и веднага. И определя датата за петък.

— Този петък?! — изписквам паникьосано.

— Ако искаш, може и четвъртък — е нейният отговор.

И най-страшното е, че тя въобще не се шегува.

И така, докато тя потраква из галерията с дванайсетсантиметровите си токчета, изстрелвайки заповед след заповед, аз се заемам с организацията на събитието. Първото и най-важно нещо е да съставя списък със задачи:

1. Състави списък на гостите.

2. Разпрати покани.

3. Напиши промоционални материали.

4. Резервирай фирма за кетъринг.

5. Наеми обслужващ персонал.

6. Подреди картините за изложбата.

Виждате ли? Аз може и да не съм родена с организационния ген на сестра си Кейт, но не съм чак толкова задръстена. Добре де, признавам си, че предпочитам да държа в ръката си четка за рисуване, а не компютърна мишка и все още печатам само с два пръста (окей, с един), но какво му е толкова трудното да запишеш на лист всички неща, които трябва да свършиш, а после да ги отметнеш, когато ги изпълниш?!

Ами да!

Изпълнена със задоволство от себе си, аз поглеждам отново към екрана на компютъра си и към прилежно написания списък. Всъщност я чакайте малко! Аз ли трябва да свърша всички тези неща? До края на седмицата? Работната?

Мамка му!

7. Паникьосай се!

Но не точно сега. Паникьосването ще трябва да почака за по-късно, тъй като вече е обед — за което ми напомня подаващата се от офиса на Магда глава, напомняща ми, че е време за похапване. Отново! Отдавна съм установила, че мога да си сравнявам часовника по нея. Точно в един следобед тя ме изпраща до близкия ресторант за бързо хранене „Кац“ за обичайния й ръжен сандвич с пастърма и супа топчета. Макар че, предвид миниатюрната й фигурка и петдесетсантиметровата й талийка подозирам, че въпросното меню се поглъща по-скоро от Валентино — любимата й малтийска болонка.

„Кац“ си е нюйоркска институция и съществува като че ли от цяла вечност. За туристите и онези, които са нови за града като мен, заведението е прочуто с престорения оргазъм на Мег Райън във филма „Когато Хари срещна Сали“. Беше изпълнен в самия център на ресторанта. Сложили са дори стрелка, сочеща към масата, където е заснета тази сцена.

— Боже, обожавам тази сцена! — Обръщам се към Робин, която току-що се е появила в пролуката между два сеанса, за да ми връчи моите ключове за апартамента, които е извадила при ключаря. Тя работи в „Тао Хийлинг Арт“ — целебен център, който се намира недалече оттук, в Чайнатаун.

— Но мъжете не я харесват — допълва тя, ухилва се и тръгва след мен към касата, където, както винаги, се вие дълга опашка. — Плаши ги. За тях жени, които симулират оргазъм, са като Феята на зъбчетата. Ние не съществуваме.

Разсмивам се. Когато не цитира Опра, Робин може да бъде изключително забавна.

— Та като стана въпрос затова, на мен никога не ми се е налагало да симулирам.

Смехът ми замръзва.

— Сериозно? — изписквам малко по-силно, отколкото съм възнамерявала.

— Разбира се. Никога! — тръсва решително глава тя, а после се привежда към мен и допълва шепнешком: — Аз паля от раз! — И щраква с пръсти за онагледяване.

— Какво искаш да кажеш? — поглеждам я неразбиращо.

— Ами нали се сещаш, реагирам и на най-дребния стимул — отговаря весело тя. — Ами ти? — И ме поглежда в очите с онази щастлива увереност, която при американците като че ли се излива от самите им пори.

— О, ами… Само няколко пъти — смотолевим, оправям очилата си на косата и отмятам назад глава, както правя винаги, когато се опитвам да избегна някаква тема. Е, няма да тръгна да си признавам, я, че не си спомням кога за последен път съм изживяла истински оргазъм! — нали се сещаш, когато съм била уморена и такива работи.

— А пробвала ли си с чувствен масаж? — подсказва услужливо тя.

Това е следващото нещо, което съм забелязала при американците — те са напълно искрени. Между британци подобен разговор отдавна да се бе пренесъл в сферата на мръсните вицове и подмятанията. Като например съвсем наскоро в една книжарница, когато двете с Кейт се подхилквахме на илюстрациите на „Радостта от секса“. Тя смяташе да купува книгата като сватбен подарък за свои приятели, но след като видя снимката на хипито с дългата брада и кльощавите крака, се уплаши книгата да не окаже разрушително въздействие върху любовния им живот. Затова в крайна сметка им купи комплект ножове за пържоли.

И все пак аз съм зрял човек, а не тийнейджър. И би трябвало да бъда в състояние да водя разговор за секса и оргазма като зрял човек, а не да ръся тъпи шеги. Така де, не съм чак такова дете!

— Много помага за навлизане в съответното настроение — продължава Робин.

— В кое настроение? Настроението за любов ли? — правя се на отворко аз.

Обаче Робин дори не примигва, когато заявява:

— Знаеш ли, имам едни китайски билки, които можеш да вземаш за този проблем!

— Какъв проблем? — промърморвам, като се правя, че чета менюто, въпреки че след шест седмици редовно посещаване на ресторанта го знам наизуст.

— За загуба на интерес към секса, за липса на либидо…

— Нищо му няма на моето либидо! — срязвам я аз, а после се изчервявам до корена на косите си. — Много съм си добре, благодаря!

— Знаеш ли колко е важно да се свържеш със своята сексуалност? — продължава тя със съвсем прозаичен тон. — Вие британците сте много задръстени. Не знам дали някога ще се научите да се отпускате.

— Ама аз се отпускам! — провиквам се възмутено.

Цялата опашка пред мен се обръща и ме поглежда критично. Изчервявам се като домат. И побързвам да замажа положението, като промърморвам под нос:

— Просто от известно време не съм имала хубав секс.

— Ставаме две, скъпа! — прошепва ми петдесетгодишната сервитьорка, която тъкмо минава покрай мен с поднос супа топчета.

— Колко известно? — поглежда ме Робин с искрена загриженост.

— Ами, нали се сещаш как е…

„Десет години — приглася един тъничък гласец в главата ми. — Десет години от преживяното в Италия. От преживяното с Натаниел. Откакто имаше страхотен, разтърсващ, незабравим секс!“

— От няколко месеца! — отсичам на глас.

Ама това е абсурдно! Не може оттогава насам да не съм имала някой и друг страхотен оргазъм! Ами с Шон? А преди това имаше един Антъни? Или пък кратката забежка с онзи шотландец по време на почивката в Испания, когато бях на двайсет и пет? Не си спомням името му, но си спомням, че той издаваше някакви много смешни звуци, докато го правеше — нещо като квичене…

О, боже! Всъщност вярно е! Наистина са десет години! Десет години без оргазъм!

Добре де, не съвсем.

— Между другото, мастурбацията не се брои — обажда се Робин, сякаш разчела мислите ми.

— Не се брои ли?

Надеждата в гласа ми е осезаема.

— Неее! — отсича категорично глава тя и в очите й проблясват весели пламъчета. А после внезапно в главата й като че ли просветва една мисъл и тя се провиква: — О, господи! Това е той! — Снишава глас и допълва: — Той ти е бил този последен път, нали?

— Кой? — правя се на ударена аз. Обаче съм ужасна актриса. Ани беше единствената ми добра роля.

— Онзи тип от Италия! Голямата ти любов! Единственият!

Казано по този начин, звучи повече от абсурдно. Направо жалко.

— Не говори глупости! — изсмивам се презрително. — Той не е голямата ми любов!

— Ама нали каза…

— Хей, дами!

Разговорът ни е прекъснат от силен рев. Вдигам очи и виждам пред себе си сърдит мъж, който ме гледа свирепо. Същият сърдит мъж, който ме обслужва всеки ден. Никога досега не съм го виждала да се усмихне, нито да изрече повече от две думи, които звучат по-скоро като грухтене. Прави ми знак с плешивата си глава. И аз си знам, че това е моментът да поръчам.

— Една супа топчета и пастърма върху ръж — изричам послушно. И се изпълвам със задоволство. Чуйте ме само! Говоря като истинска нюйоркчанка! Пастърма върху ръж! А като си помисля, че само допреди няколко седмици бях в „Маркс енд Спенсър“ и поръчвах сандвичи!

Сърдитият мъж изгрухтява и започва да реже големи парчета пастърма.

— О, да, и веднъж топена риба тон! — допълвам.

Да, дните ми, в които говорех за сандвичи, определено са свършили. Както вече установих, сандвичите с риба тон и топено сирене са невероятно вкусно нещо. Кой би си помислил, че двете съставки ще си вървят толкова много!

Мъжът се намръщва още повече, надрасква нещо на малко листче, пъхва го през една решетка, а после се обръща, за да подрежда пастърмата, която е изрязал.

— Благодаря! — усмихвам му се ведро аз и се обръщам към Робин, която се чуди какво да поръча. — Виж какво — побързвам да я освободя от недоумението й, — мисля, че онази вечер разказах достатъчно за него. И ако случайно си забравила, да ти повторя, че е женен!

Тя ме поглежда така, сякаш ми взема мярката, и изрича назидателно:

— Нали знаеш, че ако не си в състояние да достигнеш до оргазъм, това вероятно означава, че все още си влюбена в друг?

— Коя част от „той е женен“ не разбра? — не се предавам аз.

Тя отваря уста, за да ми възрази, но после премисля и въздъхва тежко.

— Ама че работа! А беше толкова романтична история!

— Както и „Ромео и Жулиета“ — отсичам назидателно, докато се преместваме към касата. — Която също не завършва добре. — И подавам бележката на касиера.

— Двайсет и два долара и четирийсет и пет цента — отсича той.

— Не сме ли се срещали и преди?

Както съм свела глава към чантата си, за да извадя портмонето, аз я вдигам, за да видя Робин как дарява със стокаратова усмивка мъжа зад касата. Е, казвам мъж, но всъщност той е не повече от двайсетгодишен. Висок и тънък като върлина, с тъмна коса и едва набол мустак.

— Така ли? Къде? — пита притеснено. И изглежда леко уплашен. Като че ли очаква всеки момент да го арестуват за нещо.

— Казвате се Харолд, нали? — продължава да настоява Робин.

— Всъщност не. Казвам се Антъни. Очевидно ме бъркате с някой друг.

— О, извинете! Грешката е моя! — изрича мило съквартирантката ми и се обръща отново към мен. И усмивката й автоматично се стопява. — По дяволите! Беше готин!

— Значи все още не си се отказала, така ли?

— Разбира се, че не! — поглежда ме тя едва ли не възмутена, че й задавам подобен въпрос. — Та той е моята съдба! И няма да престана да го търся, докато не го открия! Защото, щом аз търся сродната си душа, значи и сродната ми душа ме търси, нали така?! — Зелените й очи проблясват решително. — Знам, че сигурно ме мислиш за луда…

— О, не! — побързвам да отрека аз една идея по-бързо от нормалното.

— … но понякога човек трябва просто да вярва. Да се довери на вселената. Да се опре на силата на позитивното мислене и на законите на привличането. Това е като в „Тайната“. Чела ли си я?

— Не, не мисля.

— Обаче аз я прочетох! От корица до корица — продължава. — А после си купих и дивидито. Страхотна книга! Сериозно ти казвам! Направих си дори и огледало на желанията!

— Какво е това?

Тя ме поглежда втрещено и възкликва:

— Ти не знаеш какво е огледало на желанията?!

— Ами…

Чувствам се така, сякаш отново съм десетгодишна и си играем с децата на улицата и някой ме пита знам ли какво е ерекция.

— Не точно — пробвам с блъфиране. — А трябва ли да знам?

— О, господи! Ама, разбира се! — провиква се тя с широко отворени очи. — Огледалото на желанията е средство за визуализация, което активира универсалния закон на привличането, за да започне да превръща мечтите ти в реалност!

— Аха, ясно — кимвам, макар че нищо не ми е ясно.

Както когато пак бях на десет и попитах сестра ми какво е ерекция, а тя се разсмя така, че й потекоха сълзи, а после рече, че било онова, което се нарича пенис, ама когато се втвърдяло.

Само дето тогава нямах никаква представа що е това пенис.

— Изработката му е много проста — заема се да ми обяснява ентусиазирано Робин. — Вземаш парче стиропор, изрязваш от разни списания снимки или думи, или каквото и да е там, което да изобразява онова, за което си мечтаеш. Доста забавно е, честна дума! Трябва да опиташ някой път!

— Хммм, може би. — Не искам да я обиждам, ама чак пък толкова! Идиотският тест в списание е едно, а това огледало на желанията — съвсем друго нещо. Сестра ми ще побеснее, ако разбере. — Само че не е съвсем в мой стил.

— Луси, крайно време е да престанеш с този негативизъм! — скастря ме моята нова съквартирантка.

— Но това не е негативизъм! — възроптавам аз. — Аз съм просто англичанка! Ние не си губим времето нито с разни огледала на желанията, нито с книги от типа „Опознай себе си“! Е, поне не и за пред хората, де — допълвам, спомняйки си за двете книги от този жанр, които съм скрила някъде из библиотеката си.

— Е, значи е настъпил моментът да поизгубиш малко време! — цъква с език Робин и ме поглежда тържествено.

— Извинете, госпожице! — Касиерът ми подава рестото.

— О, благодаря! — Поемам парите и ги поставям в портмонето си. — Извинявай, но аз просто не вярвам в подобни глупости. — Това вече по посока на Робин.

— Ето в това ти е проблемът! — свива рамене тя. — Ти просто не вярваш!

Вземам торбата с яденето от щанда и я притискам като щит пред гърдите си.

А тя продължава:

— Не всичко на този свят може да бъде обяснено или разбрано, Луси! Понякога просто трябва да се довериш на мистичните сили на вселената, да заложиш на енергията и на силата на духа и да повярваш, че там някъде има нещо по-голямо от теб и мен! — Отмята къдриците зад ухото си и очите й проблясват. Ентусиазмът й е толкова заразителен, че почти й се връзвам. — Просто трябва да повярваш! А аз вярвам, че макар светът да е много голям и хората да са милиарди, щом на двама души е писано да бъдат заедно, те ще бъдат заедно!

И докато тя говори, усещам, че някъде дълбоко в мен нещо потрепва. Онази част от мен, която някога също вярваше, че на нас с Нейт ни е писано да бъдем заедно. Вярваше, че макар светът да е много голям, аз съм срещнала своята половинка.

— Според законите на привличането човек привлича онова, за което най-много мисли. Следователно появата на моя Харолд е единствено въпрос на време. И на търпение.

„Обаче ти потисна тази своя част, при това много отдавна! — напомням си сурово аз, изтласквайки тези нездравословни мисли от главата си. — Или май забрави, а?“

Решавам, че е най-добре да сменя темата.

— Добре де, щом напоследък си се посветила на чакането на Харолд, то тогава и при теб напоследък има застой! Та откога… — не довършвам възпитано, но мисля, че тя ме разбра.

Без въобще да се замисля, Робин отговаря:

— Тринайсет месеца, осемнайсет дена и… — поглежда часовника си — … около десет часа. И, честно да ти кажа, този Харолд да взема да побързва, защото…

А после се обръща към сърдития мъж, който продължава да я чака да си каже поръчката, и заявява:

— Оставете пилето. Ще взема същото като нея! — Обръща се към мен и се разсмива: — Знаеш ли откога ми се ще да го кажа?!

* * *

В галерията ме посрещат купчина дървени сандъци и килим от бели стиропорни топчета, на които като че ли не им се влиза много в сандъците. В средата на този килим зървам Магда, която размахва безпомощно ръце като птичка, изпаднала от гнездото си. Когато ме чува да влизам, тя се обръща рязко и се провиква:

— О, слава богу! Върна се! — извиква възбудено. Въпреки избилите по челото й капчици пот, кошерът на главата й си остава все така безупречен. — Имам страхотни новини!

Божичко, какво е станало пък сега?! Нямаше ме само половин час!

— Така ли? — поглеждам я предпазливо и се подготвям да чуя новината. Познавайки Магда, би могло да е всичко.

— Докато те нямаше, се случи нещо прекрасно!

Свалила е кюфтетата от менюто за откриването? Синът й Даниел й е съобщил, че всъщност е гей? Даниел Крейг най-сетне е разбрал, че съществувам, и е дотичал, за да попита дали би могъл да ме изведе на вечеря с лимузината си? И да, обещал е да носи онези плувки под костюма си!

Добре де, признавам си — това е една от любимите ми фантазии.

— Появи се един човек и изкупи цялата колекция „Густав“!

— Каквооо?! — опулвам се аз. — Искаш да кажеш цялата колекция?!

Ясно. Не е Даниел Крейг, но пак е страхотна новина. Колекцията „Густав“ се състои от няколко големи платна на един германски художник, които вървят по десетки хиляди долари на парче.

— Да, цялата! — разперва ръце шефката ми. — И стана невероятно бързо! Клиентът влезе, погледа има-няма две минути и изведнъж — бум! — И във въздуха се разхвърчават стиропорни топчета.

— Бум ли?

— Каза, че искал да купи всичките! Просто ей така. Даже не попита за цената!

— Бреееей!

Опитвам се да си представя какво ли е да купиш цяла една колекция, без въобще да се заинтересуваш от цената, но някак си не успявам. Всъщност не мога да си представя да купя каквото и да било, без първо да попитам за цената. Проверявам етикета дори и на шампоана, преди да го сложа в пазарската си кошница.

От друга страна, аз не съм от хората, които купуват произведения на изкуството. Аз съм от онези, които винаги достигат лимита на оувърдрафта си, които неизменно закъсняват с вноските по кредитните си карти и които винаги са на червено много преди края на месеца. Едно време правих нещастни опити да се науча как да водя месечния си бюджет, но едно време правих опити да се науча да свиря и на пиано. И в двете области се оказах пълна бездарница.

Така де, какво точно означава „домашно счетоводство“, а? И защо изобщо трябва да се заминаваме с подобни глупости?!

— Ама това е страхотна новина! — възкликвам аз безкрайно щастлива, че най-сетне и ние сме продали нещо.

— Освен това той плати с карта „Американ Експрес“! Черна! — допълва Магда, но с приглушения тон на човек, забелязал внезапно Мадона в местния супермаркет.

— А това добре ли е? — питам небрежно, кацвам на едно от високите столчета и отварям сандвича си.

— Не си омъжена, а не знаеш за тези неща?! — ахва изумена шефката ми.

— Ами… не. Какво по-точно трябва да знам? — питам, докато отхапвам първата си хапка.

— Лууузи! — поема си рязко дъх тя. — Как ще си намериш богат съпруг, когато не знаеш какво да търсиш?!

— Че аз не си търся богат съпруг! — отвръщам аз, изпълнена с феминистки прилив на възмущение.

— Да бе! — махва презрително с ръка тя. — Всяка жена си мечтае за богат съпруг!

Преглъщам с мъка и отбелязвам:

— Досега никой от приятелите ми не е бил богат. Даже с последния за всичко плащах аз!

На й на нея!

— И ти намираш това за хубаво? — провиква се невярващо тя.

Погледнато от този ъгъл, като че ли се налага да подложа феминистките си принципи на известна преоценка.

— Ами… то… Мисля, че това те прави независима!

Ето, знаех си аз, че има основателна причина никога досега да не съм търсила богат мъж!

— Независима ли? — махва презрително с ръка Магда. — Какви са тези глупости за независимост? Ти да не би да живееш в някоя бедна африканска държава, а?!

Бузите ми пламват.

— Мисля, че е крайно време да забравиш всички тези простотии! — отсича делово тя. — Крайно време е да забравиш също така и за глупости като романтика, химия и любов и да се концентрираш върху това! — И посочва многозначително диамантите си.

Усещам как и без това вече пламналите ми бузи вече горят. Не съм свикнала да водя подобни разговори с шефовете си. С Рупърт обикновено си говорехме за цените на недвижимите имоти в Лондон или в най-добрия случай — за някой телевизионен сериал.

— Когато си избираш съпруг, трябва да търсиш три неща! — продължава безмилостно настоящата ми шефка.

— Да бе, знам — добър характер, чувство за хумор и… — започвам да рецитирам добре позната ми още от детството песен.

Обаче Магда ме прекъсва презрително и отсича:

— Казах да престанеш с глупостите! Трите най-добри качества на един мъж са: кредитна карта, часовник, обувки!

Наблюдавам я слисано как ги отмята на пръстите си.

— Точка първа — „Кредитни карти“. Никога „Виза“ или „Мастъркард“! — Сбърчва нос, сякаш е усетила някаква гадна воня. — Само „Американ Експрес“! Но никога зелена!

— Защо? Какво й е лошо на зелената? — питам най-невинно аз.

— Защото на теб ти трябва черна! — отсича безапелационно шефката ми. — Черната няма никакъв кредитен лимит! И черната е перфектна, ако ти се прииска да отидеш на пазар, примерно в „Бергдорф Гудман“!

Отварям уста, за да й кажа, че никога не съм ходила да пазарувам в „Бергдорф Гудман“, обаче после размислям и я затварям.

— Точка втора — „Часовник“. — Кратка пауза. — „Ролекс“ или „Картие“, и двете марки стават.

— Ами „Суоч“? — обаждам се колебливо и свеждам очи към собствения си часовник. От жълта пластмаса. Имам го, откакто се помня.

— „Суоч“ при часовниците е равносилен на квартира на четвъртия етаж някъде в Куинс! — отсича тя.

— Аха, ясно — кимвам и побързвам да скрия часовника с ръкава си.

— Точна трета — „Обувки“. — Тя скръства ръце пред гърди и ме фиксира с миниатюрните си очички. — Какви обувки носеше последното ти гадже?

Ооох, само не това!

— „Крокс“ — смотолевим и свеждам глава.

Магда изглежда така, като че ли всеки момент ще получи удар.

— Каквооо? Да не би да имаш предвид онези пластмасовите, с дупчиците? Градинарските?

Усещам как цялото ми лице почервенява от срам. При това не аз бях тази, която носеше такива обувки.

— Ясно — смилява се над мен Магда. — Обувките трябва да бъдат с ръчен шев, кожени и италиански!

Нямам спомен някога да съм срещала мъж, който да е носел италиански кожени обувки с ръчни шевове. С изключение на Рупърт, разбира се, но той не се брои, защото е гей. Оттук и любовната му афера с Пат Бутчер.

— Ами любовта? — осмелявам се да попитам накрая. — Тя поне не трябва ли да е в списъка?

— Повярвай ми, ако срещнеш мъж, който притежава и трите изброени дотук качества, автоматично ще се влюбиш в него! — отсича авторитетно Магда и се присяга към една от картините на стената. — А сега ми помогни! Трябва да ги опаковаме максимално бързо! Иска ги да му бъдат доставени още днес!

— Днес ли? — ококорвам се аз и поглеждам уплашено към сандъците. — Не може ли да почака до утре?

Изпълвам се с възмущение. За кого се мисли този, та да идва и да размахва черната си „Американ Експрес“ така, сякаш той е собственикът?!

Вдигам очи и забелязвам почти празните вече стени на галерията ни. Погледнато по този начин, той май наистина е станал собственикът.

— Освен това искам ти да отидеш с доставчика, за да се увериш, че всичко е пристигнало по живо, по здраво — изрича Магда, без да обръща внимание на последния ми коментар. — Бих отишла аз, обаче съм обещала да отида при леля ми Ирина. Мести се в старчески дом, при това от най-скъпите. Казвам й: „Лельо, този старчески дом е по-скъп и от апартамента ми на «Парк Авеню»!“ А тя само ме поглежда смръщено и отсича: „Може, обаче искам и ти да дойдеш с мен!“

И внезапно всичко ми става ясно. Тя се опитва да ме сватосва!

— О, не, Магда… — започвам, обаче тя не ми позволява да довърша.

— Има и още едно положително качество — брачна халка. Този днес не носеше такава! — подхвърля и очите й проблясват пакостливо.

Изглежда невероятно доволна от себе си. А после ми подава ролка вакуумирано опаковъчно фолио и продължава да сваля картините.