Александра Потър
Ти, който не си за мен (20)

Деветнайсета глава

— Добре де, поне не се счупи!

Час по-късно излизам от фитнес залата и съм на път към галерията, в която мислех да се отбия. Телефонът ми е втъкнат под брадичката ми, а глезенът ме боли нетърпимо. Говоря със сестра ми, която се обади да провери как е минала тренировката ми. „О, мина и още как! — бях отговорила, изкуцуквайки изпод душа с глезен с размерите на тиква. — Така мина, че едва не замина за «Спешно отделение»!“

— Луси, защо винаги си толкова непохватна! — възкликва сега тя, след като през последните петнайсет минути слуша как съм излетяла от крос-тренажора, как съм се приземила като чувал с картофи на пода до машината за гребане и как се е наложило да бъда отведена до съблекалните от един много сладък треньор на име Руди, който ме бе посъветвал „да не се опитвам да тичам, преди да съм се научила да ходя в залата за фитнес“.

Думата „срам“ дори не се доближава до истината за начина, по който се чувствам.

— Не съм непохватна! — отричам яростно, спирайки за момент, за да се консултирам с картата си. — Вината беше на Нейт!

— Нейт ли? Какво общо има това с него?

До този момент съзнателно избягвам да й съобщя за участието му в моето унизително приключение. Отчасти, защото се самосъжалявам и ми се иска да получа съчувствие от голямата си сестра — което е все едно да се спуснеш в Бърлогата на дракона и да се надяваш Дънкан Банатайн да се смили над теб — и отчасти, защото все още не съм стигнала до тази част.

— Направо няма да повярваш! — възкликвам. — Той се качи на уреда до мен! Божичко, толкова унизително! А дори се опита да ми се извини…

— Виждаш ли? Казах ти аз! — прекъсва ме триумфално тя. — Той се опитва да се извини и да намери начин да се върне отново при теб!

О, боже! Ама тя още ли вярва в това?

— Невъзможно! — отсичам категорично и примижавам от болка в глезена. — Той изглеждаше точно толкова ужасен да ме види, колкото и аз — него. — Спирам и разтривам глезена си. — И между другото, откъде е разбрал, че съм във фитнес залата, а?

— Чул те е да говориш за това в японския ресторант — отсича тя, без въобще да се замисля. — Единственото възможно обяснение!

Сега вече разбирам защо сестра ми е толкова добър адвокат.

— Възможно — да. Реалистично — не. Можеш да ми вярваш, като ти казвам, че Нейт не прилича на мъж, който иска да си върне приятелката.

— А ти какво друго обяснение предлагаш?

Млъквам за момент и незнайно защо в съзнанието ми изскача нещо, което Робин беше споменала за легендата.

— Извинявай, Луси, но по другата линия ме търсят! — отсича внезапно Кейт. — Онзи изпълнителен директор, за когото ти споменах. Ще се чуем по-късно!

И преди да успея да кажа каквото и да било, тя вече е затворила.

Пет минути по-късно пристигам на адреса на галерията. Там цари огромно оживление. На обсипания с дървета тротоар пред нея са се събрали групички хора, а топлият въздух е изпълнен със смях, бъбрене и звън на чаши. Елегантна, скъпа тълпа. Но пък и това е елегантна, скъпа галерия.

Подобно на всички основни лъскави галерии в Ню Йорк, и тази е разположена в Челси. Някогашната авторемонтна работилница днес представлява светло, обширно пространство, приютило имена като Деймиън Хърст, и се слави с огромните си експонати и инсталации.

На нейния фон „Номер Трийсет и осем“ прилича на моята скромна стаичка на фона на нормален апартамент. Така си мисля, докато си проправям път през напарфюмираните тълпи и влизам вътре. Огромни бели пространства. Огромни, впечатляващи произведения на изкуството. Огромни етикети. Проверявам в каталога цената на едно конкретно платно, а после го сверявам и с цената, обявена на етикета му. Нулите нещо ми се виждат повечко. Не, не е печатна грешка.

Откриването тази вечер е посветено на една нова, изгряваща звезда, за която четох в прескомюникетата, които получаваме редовно на работа. Любопитно ми е да видя произведенията на тази звезда. Художникът е само с няколко години по-голям от мен. Знам го, защото направих онова нещо, което правя винаги, когато чета за някой художник — проверявам датата му на раждане. Глупаво е, няма съмнение, но ако се окаже по-голям от мен, това ми дава някаква надежда, че все още имам време.

Време за какво? За собствена изложба?

Побързвам да сляза на земята. Не знам защо, но и до ден-днешен в мен още остава някаква част, която продължава да се държи като удавник за сламката на тази мечта. И категорично отказва да я пусне.

Поемам из галерията. Това е едно от най-големите предимства на работата ми — научавам за всички изложби и обикновено получавам безплатна покана. Е, в случая Магда бе тази, която изпроси безплатната покана за мен (както и една за себе си), обаче тя не успя да дойде. Наложи й се да се отбие при възрастната си леля, която наскоро се била преместила в старчески дом.

При мисълта за Магда се изпълвам с безпокойство. През последните няколко дена не ми изглежда никак добре. Отказва да каже какво става и когато няколко пъти я попитах как е, тя отговори с обичайното си „Прекрасно, прекрасно!“. Обаче аз усещам, че има нещо, което изобщо не е прекрасно, и то е, че галерията ни май не прави толкова продажби, колкото би трябвало. И по-точно, въпреки великото откриване на изложба, което направихме миналата седмица, единствените платна, които сме продали наскоро, са онези, които купи Нейт.

Нейт. В мига, в който това име изскача в съзнанието ми, побързвам да го замета в най-дълбоките ниши. Не, не искам да мисля за него! Писна ми да мисля за него! Глезенът ми пулсира болезнено и аз се смръщвам. Давай, храбрецо!

Край мен минава сервитьорка с поднос шампанско. Вземам си една чаша и отпивам. Студените балончета погъделичкват приятно гърлото ми и аз въздъхвам блажено. Оглеждам се. Откъде да започна?

Ала вместо да падне върху някое произведение на изкуството, погледът ми се заковава върху една вече позната фигура с бейзболна шапка, избеляла тениска и цепнати на коленете дънки — фигура, която тъкмо в този момент поема обилно количество канапета от близката сервитьорка. В момента е с гръб към мен, но аз автоматично го разпознавам.

Неканеният гост на всяко откриване на изложба.

— Здрасти! — приближавам се към него аз и го потупвам по рамото.

Обръща се и когато ме вижда, вдига ръце в знак, че се предава. В едната му ръка има чаша шампанско, в другата — салфетка с канапета.

— Виноват, Ваша милост! — заявява ухилено той, преди да съм успяла да кажа каквото и да било.

— Е, как е? — усмихвам се и аз.

С изненада установявам, че всъщност се радвам да го видя. „Но това е само защото сега съм сама“ — побързвам да си напомня аз. На събития като това винаги е приятно да видиш някой познат, независимо кой е.

— Кое — изкуството или шампанското? — подкача ме той.

— И двете — разсмивам се аз.

— Хмммм… да видим… — Отпива от шампанското си и завърта глътката в устата си. — Бих казал, че шампанското е много добро, далеч по-добро от това на последното откриване на изложба, на което бях…

Правя се на нацупена и питам:

— Ами изкуството?

— Е, него все още не съм видял — свежда срамежливо глава той.

— Адам! — провиквам се аз и го тупвам лекичко по ръката.

— Ти помниш името ми? — поглежда ме с искрена изненада той.

— О, ами… Е, паметта ми не е чак толкова лоша — разсмивам се аз, за да скрия притеснението си. — Но като че ли трябваше да те ударя по-силно — допълвам и в старанието си да се спася от срама, отново прибягвам до насилие, като този път го ощипвам здравата.

— Олеле! — дръпва ръка той. — Моля те, недей! И при най-слабото докосване ми излизат синини!

— Така ти се пада значи! — усмихвам се кисело. — Направо не мога да повярвам, че не си си направил труда да погледнеш инсталациите! Предполага се да са възхитителни! Защо не се поразходи?

— Ами, защото те чаках — заявява простичко той.

— Кого, мен ли? — Сега е мой ред да се изненадам. Не само от отговора му, но и от поведението на стомаха ми, който незнайно защо прави познатото си палачинчесто преобръщане.

— Ами, предположих, че ще се появиш — нали си такава любителка на изобразителното изкуство… — заявява той, без да довърши, а аз не мога да схвана дали ме дразни или не. — Помислих си, че ще бъде по-добре да те изчакам, за да можеш да ми обясниш това-онова. Миналия път се справи много добре.

„О, значи това е само заради познанията ми по изобразително изкуство“ — промърморвам си разочаровано наум аз.

Но побързвам да скрия разочарованието си, като заявявам бодро:

— Да знаеш, че комплиментите няма да те спасят! Пък и освен това сега е твой ред!

Той ме поглежда с присвити очи, като че ли този път аз съм тази, която се опитва да го изпързаля. Накрая промърморва:

— Искаш да те заведа на кино, така ли?

— Нали такава беше сделката, а?

И едва в този момент си давам сметка какво правя. Луси Хемингуей, ама ти флиртуваш! И при тази мисъл усещам как бузите ми пламват. Да, аз наистина флиртувам! Ама какво ми става, за бога?

— Е, в такъв случай остави тази работа на мен! — кимва той и започва да дъвче замислено устните си.

— Няма проблеми — свивам рамене с престорено безразличие, като че ли въобще не ми пука дали ще ме заведе на кино или не. Така де! Не искам да си създава погрешно впечатление за мен и да си мисли, че го харесвам! Ама че абсурдна идея! Защото не го харесвам. Очевидно е.

Започваме обиколката из галерията.

Всъщност сега като се замисля, май не съм флиртувала. Просто се държах любезно. И забавно. Точно така — държах се любезно и забавно!

— Божичко, направо умирам от глад! — възкликвам, като се старая да се държа весело и нормално и да насоча разговора към някаква друга тема. За щастие, в този момент зървам една сервитьорка и побързвам да си грабна миниатюрна вафличка, върху която са натрупани купища неща — какви са, убийте ме, не мога ви каза! И пъхвам цялата вафличка в устата си. Наведнъж. Така де, споменах, че беше мъничка. — Мммм, много вкусно! — промърморвам. — И ти трябва да опиташ! — казвам на Адам.

— Вече опитах десетина — ухилва се той и разменя празната си чаша от шампанско за пълна. — Но мисля, че още няколко няма да ми навредят.

И си грабва още няколко, след което двамата застиваме пред огромна червена скулптура от метал и стъкло.

— И какво би трябвало да е това? — обажда се по едно време Адам след продължително съзерцание.

Поглеждам в каталога и отговарям:

— Нарича се „Минанга“.

— Което означава? — поглежда ме в очакване той.

— Нямам ни най-малка представа! — признавам си през смях.

Лицето му се озарява от усмивка, от която около блестящите му очи се образуват бръчици.

— Какво ще кажеш да глътнем глътка свеж въздух? — предлага.

— Става — кимвам.

Проправяме си път през тълпите от хора, излизаме на тротоара и продължаваме малко по-нататък — към края на гостите, където е значително по-тихо.

Известно време и двамата стоим и просто пием шампанското си. А после, след продължителна пауза, Адам изрича:

— Приятелят ти също ли ще дойде на откриването? — Престореното му безгрижие е осезаемо.

Гърдите ми се свиват и аз започвам старателно да изучавам балончетата в чашата си. Обаче усещам погледа му върху себе си и накрая съм принудена да изломотя:

— Ние скъсахме.

Поглеждам го крадешком, за да видя реакцията му. Може и да се лъжа, но съм сигурна, че по лицето му проблесна радостна изненада. Но части от секундата по-късно от радостта вече няма и следа и двамата отново се връщаме към престореното си безгрижие.

— О, ясно. И какво стана?

Или поне според мен е престорено безгрижие. Може да е и обикновено безгрижие и на него въобще да не му пука, а аз да влагам твърде голямо значение в реакциите му.

Изведнъж се оказвам отново на дванайсет и започвам да се питам кого харесва всъщност Робърт Пикълс — мен или стола ми в час по математика, защото просто обича да рита стола ми. Така и не разбрах как стоят нещата, но друг на мое място досега да се бе поучил от това, да бе открил някой и друг нов номер, да се бе усъвършенствал в този прословут език на тялото.

„Вместо това все още съм тотален невежа в тези неща“ — казвам си отчаяно аз. Де да можеше мъжете да са като нюйоркските таксита — когато са свободни, да включват лампичките си, а когато не са свободни или не желаят да се занимават с теб — да ги изключват! Тогава човек би бил наясно къде е и няма да се притеснява дали не е схванал погрешно някакъв жест, така че после да се излага.

Както сега например. Поглеждам към Адам. Как му е лампичката — включена или изключена?

За всеки случай избирам опция „изключена“.

— Ами, просто не се получи — свивам рамене.

Така де, да не би да очаква да му кажа истината? Да му разкажа как мислех Нейт за моята сродна душа. Как и двамата си мислехме, че не можем да живеем един без друг, ала осъзнахме, че по-скоро не можем да живеем един с друг. И накрая завършихме с велик скандал, през който той изрече обидни неща за моите бедра, а аз направих злобен коментар за оредяващата му коса.

Именно!

Затова смятам да се придържам към отговора „Просто не се получи“.

— Съжалявам, че е станало така — изрича тихо Адам.

— Благодаря — кимвам с тъжна усмивка, но някъде дълбоко в себе си ми се иска той въобще да не съжалява, че съм скъсала с Нейт. Иска ми се да се радва, че сега съм свободна.

Хей, я почакайте малко! Какво си помислих току-що?

И когато си давам сметка за мислите си, те отключват още две: 1) Ако аз бях едно жълто такси, лампичката ми току-що се включи и 2) Какъв, за бога, е този шум?

Неочаквано вниманието ми е привлечено от някакви звуци, които идват от отсрещния магазин. Не го бях забелязала досега. Това е един от онези магазини, в които продават бяла и черна техника и витрината му буквално се огъва под тежестта на тостери, чайници, дивидита и телевизори. А телевизорите са включени на една и съща програма. Обръщам се към тях — различните по размер и вид екрани показват една и съща картина, гигантска графика. А графиката се придружава от ужасна, впиваща се в мозъка ти музика. И дори от другия тротоар чувам основния мотив: „Тлъсти мангизи означава тлъсти мангизи!“

„Тлъсти мангизи“ ли? Хей, ама това не беше ли името на една от телевизионните игри на Нейт — на онази, която, напълно в стила на името си, го е направила толкова богат? Разказа ми за нея една вечер, докато бяхме в леглото — как тя била една от най-популярните и доходоносни игри на телевизионния екран. Тогава не му обърнах голямо внимание — ако трябва да бъда честна, тогава единственото, което ме интересуваше, беше онова, което той крие под завивките, а не сумата в портфейла му. Но сега…

И сега гледам като хипнотизирана как някакъв мазен водещ изскача на всичките телевизионни екрани, а неоновобелите му зъби проблясват. И се дръпвам уплашено.

— Луси?

Обръщам се към Адам и свеждам засрамено глава.

— Извинявай. Нещо се разсеях.

— Добре ли си? — оглежда ме с жив интерес той.

— Да, добре съм. Извинявай — усмихвам се аз и свивам рамене.

Шибаният Нейт е навсякъде! Ако не се сблъсквам с него, нещо все ми напомня за него! Направо не мога да избягам от него!

— Хубаво, защото… исках да те попитам… — Той протътря притеснено крака. — Дали би искала да…

Душата ми се изпълва с трепетно очакване. О, боже! Той май ще ме покани на среща!

— Хей, ама ти си Луси, нали? — прекъсва ни нечий глас.

О, не! Върви си! Който и да си ти, върви си!

— Да, това наистина си ти!

Опитвам се да се престоря, че не съм чула.

— Та какво казваше! — обръщам се към Адам и го поглеждам с надежда, обаче няма никакъв смисъл. Атмосферата вече не е същата.

— Имам чувството, че онзи тип там те познава — казва той и сочи някъде зад мен.

Полагайки усилия да скрия разочарованието си, аз се обръщам и се оказвам очи в очи с нисък мъж с бляскав костюм, който стои пред мен и ми се хили. Изглежда ми познат, но за момент не мога да се сетя…

— Купонът на телевизионерите, от онази вечер — припомня ми той. — Отбелязах колко ми харесва роклята ти.

— О, здрасти… Брад?

Да бе! Това беше кретенът, който непрекъснато ме прегръщаше през кръста и ръсеше тъпи шеги.

— Точно така! — разсмива се той и пали цигарата си.

Млъквам. Виждам се в чудо какво да правя. Накрая, в отчаянието си, сграбчвам ръката на Адам и изричам:

— Вие двамата познавате ли се? Това е приятелят ми Адам. Адам, запознай се с Брад.

Но ако съм се надявала да бъда спасена от това представяне, ужасно съм грешала. Брад избоботва нещо, ръкува се любезно с Адам, след което автоматично се обръща към мен и пита:

— Е, как е Натаниел?

Направо не мога да повярвам!

— О, ами… мисля, че е добре.

— Той е страхотен мъж! И според мен вие двамата сте чудесна двойка!

Това е само лош сън. И аз всеки момент ще се събудя от него!

— Ами всъщност… — започвам аз, обаче той ме прекъсва.

Обръща се към Адам и изтърсва:

— Сериозно говоря! Двамата са страхотна двойка!

О, не! Моля те, господи, накарай го да спре! Моля те! Нека всичко това свърши!

— Ще отскоча вътре, за да си взема друга чаша — изрича Адам и се изнася, преди да съм успяла да го спра.

Мамка му!

Решавам да си пресуша набързо чашата и да го последвам, но после се сещам, че не мога да вървя толкова бързо. И неохотно се обръщам отново към Брад, който продължавала каканиже нещо за себе си. Правя се на заинтригувана и от време на време промърморвам нещо от рода на: „Така ли? Виж ти!“, обаче минават цели десет минути, а аз все още не мога да се откопча от този досадник. Все така се усмихвам и кимам, но вътрешно крещя от безсилие. Идва ми да убия Нейт. Той е виновен за всичко! Непрекъснато ми се бърка в живота! В мига, в който си мислех, че Адам ще ме покани на среща, се появява Брад и всичко разваля!

И на това ако не му се вика малшанс… Надзъртам отчаяно над рамото на Брад, търсейки Адам. Няма го от доста отдавна. Къде изчезна?

А после го забелязвам. Точно до входа на галерията. Пуши саморъчно свита цигара и говори с някакво момиче. Сърцето ми се свива. Момичето е много красива брюнетка. Двамата са свели глави и потънали в разговор, а тя леко докосва ръката му. Стомахът ми се преобръща. Но коя е тази? В гърдите ми се надига непозната до момента ревност. И сякаш в потвърждение на това двамата избухват в гръмогласен смях. Изглеждат близки, спокойни един с друг, заедно.

— Би ли ме извинил, моля? — прекъсвам рязко Брад на средата на изречението.

— О, ами… разбира се — кимва слисано той.

Обръщам се, преди Адам да ме е видял как го гледам, промъквам се през тълпата и бързо изчезвам в нощта.

* * *

— Много рано се връщаш!

Когато влизам в дневната, заварвам Робин седнала на средата на пода, обградена от купища списания.

— Аха — изломотвам мрачно и се тръшвам на дивана.

— Как е глезенът ти?

— Боли — примигвам аз, изхлузвам си сандала и разтривам подутия си и вече посиняващ крак.

— Ще ти дам малко крем от арника — отсича Робин, разравя купищата списания на масичката и изкопава отдолу тубичка. — Ето, заповядай! Втрива се в болното място по три пъти на ден — инструктира ме тя и ми подава тубичката. Съвсем скоро ще бъдеш като нова.

— Благодаря! — кимвам й аз, а после я виждам как грабва едни ножици и напада списанието пред себе си. — Какво правиш? — питам изумено.

— Правя си огледало на желанията! — отсича и ми показва огромно парче стиропор, върху което вече е накачила различни изрезки от списания. Виждам красива селска къща с рози пред вратата, розовобузи дечица и две помиярчета, които удивително много приличат на Саймън и Джени. А над всичко това тя е изрязала отделни букви, които образуват думите „Харолд“ и „половинка“.

— Нямаше ли вече нещо такова? — питам предпазливо.

— Не успя да сработи — отговаря с равен глас тя. — Затова си правя ново.

Предпочитам да замълча. Сигурна съм, че и в тези думи има някаква логика, но…

— Това е къщата, в която искам да живея! А това са децата, които ще имам! — започва да ми обяснява тя, посочвайки отделните картини. — А това са кучетата ми.

— А къде е Харолд? — влизам в тон с нея аз.

— Тъкмо в това е проблемът — не мога да реша. Какво ще кажеш за този? — И ми показва списание, обърнато на реклама на афтършейв, на която се вижда висок, тъмнокос мъж в костюм.

— О, да. Изглежда добре — кимвам, като се старая да не мисля за основната тема на вечерта.

— Нали? И на мен така ми се стори! — отсича тя, грабва ножиците и енергично започва да реже. После протяга ръка към лепилото си и го залепва точно в средата на импровизираната дъска.

— Изрязала си му лицето — обръщам й внимание, загледана в мястото, където би трябвало да е лицето на непознатия.

— Разбира се — кимва тя, сякаш цялото това поведение е съвсем нормално, а не граничещо с действия на сериен убиец. — Все още не знаем как изглежда Харолд, нали така? Затова ще оставя мястото за главата му празно, докато не разбера кой е! — Грабва отново ножиците и се заема с останалите списания. Когато я поглеждам, забелязвам, че в косата й са се залепили няколко парченца хартия. Прилича на луда. — Това е най-разумното в случая, нали така? — поглежда ме.

— О, да! Най-разумното! — съгласявам се не особено уверено аз.

— А, да, докато не съм забравила! — провиква се тя. — Имам нещо за теб! — Започва да рови под купчината списания и накрая вади оттам един плик. — Билетите за театъра!

— О, много благодаря! — усмихвам се аз и ги поемам от нея.

— С кого ще отидеш? — пита с престорена небрежност тя.

Поколебавам се. Знам, че според нея би трябвало да взема Нейт, особено след случилото се в залата за фитнес. Според нея това било „знак“ — знак, че вселената се опитвала да ни задържи заедно, че магията от легендата продължавала да действа.

Що се отнася до знака, съгласна съм с нея. Беше знак, че физкултурата и аз не сме родени една за друга.

— С никого — отговарям предизвикателно. За момент се сещам за Адам. Ще ми се да можех да го поканя, но след като го видях с онази брюнетка… Насилвам се да се върна към реалността. — Смятам да го пусна по ибей. Ще организирам благотворителен търг за него! — отсичам решително.

Лицето на Робин автоматично светва.

— О, Луси, каква страхотна идея! — Ухилва се и, за мое щастие, веднага забравя за Нейт. — Сещам се за една достойна кауза! Има един резерват за орангутани, в който работех, когато бях в Борнео!

— Чудесно! — усмихвам се аз, като едва успявам да скрия хипопотамската си прозявка. Денят определено беше дълъг. И надали можеше да се определи като особено добър. Ако трябва да бъда честна, сега единственото, за което си мечтая, е да си легна и да забравя за всичко. — А сега мисля да си лягам — промърморвам и се надигам с мъка от дивана.

— Окей. Лека нощ! — провиква се тя и ми помахва.

Оставям я да се занимава със своето огледало на желанията — с ножици в ръка, изплезила връхчето на езика си, заровена в купчините списания.

* * *

Петнайсет минути по-късно лежа на леглото с лаптопа си. Защо ми е да си търся мъж, когато си имам „Макбук“?! Той е верен, на него винаги може да се разчита и дори може да те заведе на пазар! Така си казвам, докато се включвам в ибей.

Отивам в раздела, обозначен като „Продажби“, и въвеждам описание на продукта: „Един билет за Бродуей, за пиесата «Утрешен живот»“. Добавям няколко детайла, а после пускам съобщението. „Да се надяваме, че някой ще започне да наддава за него“ — казвам си аз, докато търся неща, на които самата аз да заложа. Отдавна си мечтая за нова чанта… Започвам да преглеждам отдела за маркови стоки. Обикновено прекарвам часове в това занимание, но тази вечер не мога да се концентрирам. Мисълта ми непрекъснато се връща към галерията и Адам. И не знам защо, но ми става тъжно. Дори не си взехме довиждане.

Изпълвам се с угризения. Питам се какво ли прави той сега. Вероятно е все още с красивата брюнетка. Нищо чудно вече да са отишли някъде да се забавляват, докато аз си лежа в леглото със съпруга лаптоп. Вторачвам се невиждащо в тавана и се заслушвам в жуженето на вентилатора на прозореца.

Но преди да успея да затъна още по-дълбоко в мрачните си мисли, едно иззвъняване от лаптопа ме стряска. Поглеждам го разсеяно. Съобщение от фейсбук.

Адам Ший ви изпрати съобщение във фейсбук.

Сякаш някой току-що ме включи в захранването! Адам! Ама дали е онзи Адам? Онзи Адам, който най-неочаквано включи лампичката на моето такси?

Напълно върната към живот, аз щраквам върху иконката и тя ме отнася във фейсбук и в неговия профил. Вторачвам се в снимката му. Там е с някаква глупава шапка и очила. Но това е добър знак. Можеш да разбереш много за един човек по снимката му във фейсбук. Опитът ми подсказва, че не е препоръчително да се занимавате с хора, публикували свои черно-бели снимки или свои снимки по бански (жените), или пък голи до кръста, замислени снимки (мъже) — обикновено влекат неприятности.

Както и всичките онези хора, които имат стотици приятели. Така де, че това не могат да бъдат истински приятели! Става въпрос за хора, които са срещнали по веднъж било по нощните клубове, било някъде по опашките в „Теско“…

Зачитам се в профила на Адам. Той има петдесет и седем приятели — не прекалено много, не твърде малко. Перфектната бройка. Така си казвам, чувствайки се като Златокоска.

Сега е мой ред. Какво ще кажеш за един наистина добър филм? Изчезна, преди да успея да те поканя. Кажи „да“, но да знаеш, че пуканките са от теб.

Вторачвам се в съобщението, изпълнена със смесица от радост и вълнение. Това би трябвало да ме научи друг път да не прибързвам със заключенията за красивите брюнетки. Бързо напечатвам „Да“, усмихвам се щастливо и се отпускам на възглавниците. И тъкмо се каня да изключа лаптопа, когато внезапно забелязвам ново съобщение:

Натаниел Кенеди се чувства господар на света.

В отговор глезенът ми ме прерязва. Абе няма ли най-сетне да се отърва от този човек?! Бързо! Трябва да го извадя от списъка на приятелите си!

Щраквам иконката „Изтрий от приятели“ и той изчезва.