Александра Потър
Ти, който не си за мен (2)

Първа глава

Всеки търси своята половинка.

Попълнете нашия „Любовен тест“ и ще разберете — Той ли е Единственият?

Божичко, ама тези неща са адски глупави!

Хвърлям един бърз поглед на теста в списанието. Лепнали са снимка на мъж и жена, които се гледат влюбено в очите, а около тях хвърчат амурчета и сърчица. Хайде бе! Като че ли човек може да намери „Единствения“ само като отговори на няколко идиотски въпроса!

Като например:

Ние с гаджето ми си приличаме като:

А) Батман и Робин.

Б) Пош и Бекс.

В) Линдзи Лоън и изкуствения тен.

Разбирате ли сега какво имам предвид? Пълни глупости!

Някой се опитва да се намърда в миниатюрното пространство до мен. Вдигам очи и осъзнавам, че сме стигнали поредната метростанция. Оглеждам се. Петък следобед е, часът пик, а аз си седя в една от мотрисите на метрото и си прехвърлям страниците на списание, което открих на седалката си. Вратите се затварят, влакът потегля рязко и аз се връщам към списанието. И онзи идиотски тест.

Обръщам нехайно на следващата страница. Статия за целулита. Смръщвам се.

„Може пък тестът да не е чак толкова идиотски, нали? Със сигурност е по-забавен, отколкото да четеш за това как да се отървеш от гънките в бедрата си“ — казвам си аз, като хвърлям възмутен поглед на подточката за детоксикацията. Така де! Да не би да вярвате, че можете да се отървете от целулита на бедрата като кора на портокал, а?! Че всички имат целулит! Дори и супермоделите!

Е, поне така предпочитам да си мисля, де.

Вторачвам се в неясната папарашка снимка на увеличения многократно задник на Кейт Мос, облечен в бански, и, честно да ви кажа, не забелязвам никакви гънки. Или в тази връзка — задник. Даже започвам да се питам дали Кейт Мос изобщо притежава задник!

И внезапно се шокирам от онова, което правя. Осъзнавам, че си седя тук, в нюйоркското метро, залепила нос о нечий задник. Осъзнавам се. За бога, Луси! А ти си мислеше, че тестът е глупава работа?!

И набързо обръщам на теста. Забелязвам, че още не е попълнен. Добре де, какво пък толкова! Имам още пет спирки.

Вадя химикалка от чантата си и започвам.

1. Когато си помислите за него, побиват ли ви тръпки?

А) Да, винаги.

Б) Понякога.

В) Никога.

Е, не бих ги нарекла точно тръпки. Всъщност беше толкова отдавна, че тръпките сигурно са изтръпнали и са изпопадали от вцепеняване. Сега е по-скоро болка. Ама не като онзи ужасен зъбобол, който си причиних, когато си извадих една пломба с карамелен бонбон в киното… Примигвам при този спомен. Не, по-скоро е леко боцване. Обичайното.

Ограждам подточка Б) Понякога.

2. Откога го обичате?

А) По-малко от шест месеца.

Б) Една година.

В) Повече от година.

Връщам се в спомените си. Срещнахме се през лятото на 1999 година. Тогава бях на деветнайсет. Което прави… Изтръпвам. И бързо заставам в отбранителна позиция.

Добре де, десет години са. И какво? Десет години са нищо! Майка ми и баща ми се познават от трийсет години!

„Да де, обаче майка ти и баща ти са женени!“ — обажда се един тъничък гласец вътре в мен.

Без да му обръщам внимание, аз бързо заграждам отговор В). Правилно. Следващият въпрос.

3. Виждате ли се омъжена за този мъж?

А) 100%.

Б) 50%.

В) Нула.

Е, това вече е лесно. Отговорът е „Нула“.

И по-точно казано, шансовете ми да се омъжа за него са по-малки и от нулата. Но няма проблеми. Свикнала съм си. Такъв е животът и прочее.

Добре де, в миналото може и да съм си помисляла по този въпрос. И може би за момент да съм си се представяла в разкошна бяла рокля (със стара дантела, дълги ръкави и деколте във формата на сърце), а той — с фрак и цилиндър, изпод който стърчи рошавата му руса коса. Как танцуваме първия си брачен танц под звуците на любимата ни песен на Боб Марли „Жените не плачат“. И как потегляме на меден месец в неговия стар микробус фолксваген…

Свеждам очи към списанието в ръцете си и забелязвам, че без да искам, съм заградила А) 100%. Мамка му! И защо го направих, а? Хващам здраво химикалката си и започвам да задрасквам ожесточено този отговор. Не че това означава нещо, разбира се. Не че е в подсъзнанието ми.

И внезапно осъзнавам, че натискам толкова силно, че съм пробила страницата.

4. Приятелите ви смятат ли, че сте обсебена от този тип?

Тялото ми се вцепенява.

Добре де, от време на време действително мисля за него, но не бих казала точно, че съм обсебена. Нищо подобно! Така де, нито го преследвам, нито нищо. Нито пък му досаждам със съобщения във фейсбук. Нито пък безмилостно му пиша писма по имейла.

Окей, признавам си. Изпратих му едно писмо.

Веднъж.

Може би два пъти.

Хубаво, де! Изгубих им края през годините! Ама какво толкова? Кой не се е прибирал вкъщи, за да изпрати електронно писмо на мъжа, в когото е влюбен, а?

Чакайте малко! Аз да не би току-що да изрекох… онази дума?

И най-неочаквано стомахът ми се преобръща като палачинка. Аз обаче решително оправям палачинката. Изобщо нямах предвид това! Всичко е от този идиотски тест! Кара ме да си мисля всякакви глупости!

И чинно заграждам отговор Б) Не.

И докато влакът се вие през огромния град, аз продължавам борбата с въпросите. А те стават кой от кой все по-абсурдни. Е, поне убивам времето. Всъщност тъкмо съм на последния въпрос…

10. Кой филм описва най-добре вашите отношения?

А) Любовна история.

Б) Кратки срещи.

В) Кошмарът на улица „Брястова“.

… когато внезапно си давам сметка, че по уредбата прозвучава съобщение: „Това е Четирийсет и втора улица, Гранд Сентрал.“ И осъзнавам, че това е моята спирка.

Натъпквам списанието в чантата си и започвам учтиво да си проправям път през претъпканата мотриса. Разбира се, никой не ми обръща внимание. Откакто преди няколко седмици се преместих от Лондон в Ню Йорк, започнах да си давам сметка, че всичките ми „Извинете“, „Много съжалявам“ и „Ако обичате“ остават глас в пустиня.

Не че нюйоркчани са груби и невъзпитани. Точно обратното — някои от тях намирам дори за много любезни! Просто нашите ужасни британски навици да се извиняваме за всичко тук имат нулев ефект. Хората не схващат за какво им се извиняваме. Ако трябва да бъда честна, понякога и аз самата не схващам за какво точно се извинявам. Просто го правя. По навик. Като например влизането във фейсбук на всеки пет минути.

Например вчера. Пресичах си аз улицата, когато в мен се блъсна един мъж и изля кафето си върху мен. И познайте какво! Аз бях тази, която се извини! Да бе, вярно е! При това един милион пъти! Въпреки че вината си беше изцяло негова. Той беше този, който си говореше по мобилния и не гледаше къде върви.

Пардон, имам предвид по джиесема. Да бе, нали вече съм в Ню Йорк!

При спомена за този инцидент ме побиват тръпки. Такава съм си. Както примерно всеки път, когато се уловя, че вдигам очи към небостъргачите над главата си или се разхождам по Бродуей на път за работа, или спирам едно от онези яркожълти таксита (което всъщност се случи само веднъж, защото съм фалирала, но все пак) — та всеки път имам чувството, че съм в някой филм. Тук съм вече от шест седмици и още не мога да повярвам, че е истина. И почти очаквам да се сблъскам на някой ъгъл с Кари, Миранда, Шарлот и Саманта, хванати под ръка, носещи се с валсова стъпка право към мен.

Измъквам се от стъпалата на метростанцията и спирам за момент, за да погледна малката сгъваема карта на Манхатън, която нося в чантата си. Някои хора притежават нещо като вграден джипиес, подобно на котките. Можеш да ги пуснеш навсякъде, но те винаги ще си намерят обратния път към дома. Не и аз. Ако щете вярвайте, но съм се губила дори в „Теско“. Прекарах половин час в лутане около салатения бар, докато открия къде е касата. Да бе! Оттогава насам не мога да погледна салата от зеле.

Обръщам картата надолу, а после отново я връщам в нормална позиция. Виждам се в чудо. Имам среща за по едно питие след вечеря, обаче нямам никаква представа къде се намира този бар. Примижавам и оглеждам кръстосващите се улици пред мен. На теория всичко е доста просто, но на практика аз вечно се губя. И сякаш ориентирането не е и без това трудно, ами в Ню Йорк са измислили и нещо като Източна Не-знам-каква-си улица и Западна Не-знам-каква-си улица. Което е тотално объркващо. Така де, откъде човек да знае къде е изток и къде — запад?!

Оглеждам се отчаяно нагоре-надолу. А после се отказвам и започвам да си рецитирам наум моето любимо детско стихче — „Никога не тичай през буйни жита“.

— Моля?

Обръщам се и виждам друг пешеходец, застанал до мен, чакащ да пресече улицата. Поглежда ме въпросително, свъсил вежди изпод бейзболната си шапка.

О, божичко! Да не би да съм говорила на глас?

— Ами… — запелтечвам смутено. — Исках да кажа: „Никога не пресичай… хъммм… ужасната улица — размахвам ръце към червеното човече на светофара, — докато човечето не каже, че е безопасно“!

Човекът ме поглежда сащисано и промърморва:

— Ясно.

Говори с онзи типичен за нюйоркчаните провлачен акцент и доколкото виждам, носи голяма видеокамера и космат микрофон. Питам се какво ли работи. Сигурно прави филми или нещо друго готино.

За разлика от мен, която си рецитирам абсурдни детски стихчета и не мога да спра да бърборя за пешеходния правилник. Усещам, че се изчервявам. Чувствам се тотално неготина. Оглеждам се и започвам да се моля светофарът най-сетне да светне зелено.

— Ето, виждате ли? Сега вече можем да пресечем! — обявявам триумфално, усмихвам му се неловко и зацепвам с решителна крачка през тълпите.

Ето в това се крие очарованието на Ню Йорк! Този град притежава някаква удивителна, неподатлива на описание енергия, която привлича всякакви интересни хора. Завивате зад някой ъгъл и се озовавате било на снимачна площадка, било на базар за шантави бижута, било на група улични артисти, изпълняващи всякакви танци и номера. В този град човек никога не знае какво ще се случи в следващия момент.

Понякога, късно през нощта, когато зърна обагрения в хиляди светлини Емпайър Стейт Билдинг, ме побиват тръпки от възторг. Изпълвам се с някакво очакване. С магия. Дотолкова, че понякога ми идва да се ощипя. За момиче, дошло от свъсените мъгли на Манчестър, това си е същинска вълшебна приказка.

Само дето на тази конкретна вълшебна приказка й липсва едно нещо.

Вървя покрай поредицата от ресторанти и поглеждам към двойките, седнали на романтична вечеря. Тъй като сега е топло лято, ресторантите са отворили широко вратите си и са изнесли масички и по тротоарите. Пронизва ме болка.

Която бързо прогонвам.

Едно време наистина имаше нещо като принц, обаче с него не заживяхме щастливо до края на дните си. Но както вече ви споменах, нямам проблеми с този факт. Това беше отдавна. И аз продължих напред. Всъщност оттогава насам съм излизала с много и различни момчета.

Е, не чак толкова много, но имаше няколко. И някои от тях наистина бяха много приятни. Например последното ми гадже — Шон. Срещнахме се на един купон и излизахме около два месеца, но някак си не беше сериозно. Вярно, беше си готино и забавно, а и сексът не беше лош. Само че…

* * *

Добре де, имам си следната теория. Всеки мечтае да открие своята половинка. Това е универсална потребност. Милиони хора по целия свят търсят истинската си любов, своята „аморе гранде“, своята „ам сьор“ — онзи специален човек, с когото да прекарат остатъка от живота си.

И аз не съм по-различна от тях.

Само дето не всеки успява. Някои хора прекарват целия си живот в търсене на идеалната половинка и никога не я откриват. Всичко е въпрос на късмет.

А ако благодарение на някакво чудо вие сте извадили късмета да срещнете Единствения, каквото и да правите, за нищо на света не го пускайте да си върви! Защото втора възможност няма да имате! Духовните половинки не са като автобусите — след пет минути няма да дойде друг. Тъкмо затова им викат „Единствения“.

Така де, ако бяха купища, щяха да им викат „Петимата“, „Стотината“ или „Неизчерпаемият извор“. Ами да!

А аз пропилях своя шанс. Защото извадих въпросния късмет. И действително открих своя Единствен. Само че го изгубих. Нещо сгафих или може би той сгафи. В крайна сметка няма значение кой. Подробностите не са важни.

Освен това, не е като да не съм щастлива. Как беше онази пословица? По-добре да си обичал и изгубил, отколкото никога да не си обичал. Ако трябва да бъда честна, вече почти не мисля за това.

Само че…

Понякога, когато най-малко очаквам, нещо ми напомня. За него. За нас. За случилото се преди толкова години. Обикновено е нещо съвсем случайно — примерно тъп тест в списание. Или нещо без никакво значение — като например масичка на тротоара. А друг път не мога да не се запитам какъв ли би бил днес животът ми, ако нещата между нас се бяха получили. Ами ако все още бяхме заедно? Ами ако наистина бяхме заживели щастливо до края на дните си? Ами ако, ами ако, ами ако…

Има и моменти, когато се опитвам да си представя какво ли би било, ако неочаквано го срещна. Което е истинска лудост, разбира се. Оттогава мина толкова време, че се съмнявам дали въобще ще го позная. Бих могла да се размина с него на улицата и дори да не се усетя, че е той.

О, кого заблуждавам?! Разбира се, че ще го позная! Мигновено! Дори и в най-гъстата тълпа!

Искате ли да ви кажа и още нещо? Дълбоко в себе си аз съм сигурна, че ако някога отново го зърна, ще се почувствам отново така, както се чувствах преди десет години.

* * *

Както и да е. И без това надали ще се случи. Все пак наистина минаха десет години, нали така? Цяло десетилетие. И вече сме в едно чисто ново хилядолетие. Кой знае къде е той сега и какво прави…

На няколко крачки пред мен блесва неонов знак, който безочливо прекъсва мислите ми — „При Скоти“. Това е! Това е барът! Изпълвам се с огромно облекчение и хуквам бързо към вратата.

И не забравяйте: имате само един шанс, а аз пропилях своя. Изхвърлям тази досадна мисъл от главата си и бутвам вратата.