Александра Потър
Ти, който не си за мен (27)

Двайсет и шеста глава

През останалата част от полета не обелваме и думица. А след като се приземяваме, си промърморваме няколко неловки думи за довиждане — „Всичко хубаво“, „Да, и на теб“ — и двамата надявайки се да не се видим повече, грабваме чантите си и аз излизам сама навън, за да си хвана такси.

— Странноприемница „Менемша“, ако обичате — казвам на шофьора, докато се настанявам на задната седалка. И веднага свалям прозореца.

Вечерта е приятна и топла и аз зарейвам поглед по посока на залязващото слънце. Това е най-красивият момент от денонощието. Всичко се къпе в медна светлина, а след лудостта на Ню Йорк тишината и ленивостта на острова обгръщат душата ми като балсам. Тук всичко върви по-бавно. Носим се по селските пътища, покрай ръчно зиданите каменни дувари, край полета, пълни с цветя, и край китни селски къщички и магазинчета, излезли сякаш от миналия век.

Както разбирам от шофьора, мястото, където трябва да отседна, е „в горната част на острова“. Там съм, защото някъде там е и студиото на Артси… „Тази част на острова определено е по-дивата“ — заключавам, докато минаваме покрай белите плажове с избуяли треви и фара, възправящ се гордо на скалата до тях.

След трийсет минути пристигаме на малкия рибарски кей Мепемша, който е толкова миниатюрен, че ако мигнеш, ще го пропуснеш. Таксито поема по чакълена алея, в края на която виждам красива странноприемница е остър покрив, прозорци с бели решетки и дървена веранда със задължителния люлеещ се стол и огромен, дебел рижав котарак, заспал щастливо на него.

Когато минавам покрай него, го погалвам по коремчето, а той се опъва доволно и ме дарява с ленива прозявка.

— Добре дошли в странноприемница „Менемша“! — посреща ме едра, червенобуза жена, когато влизам вътре. — Казвам се Силвия.

— Приятно ми е, аз съм Луси Хемингуей. Имам резервация за две нощи.

— Един момент, ако обичате! — изрича тя и започва да щрака весело по компютъра си. — А, да! Настанили сме ви в мидената стая! Тя е една от любимите ми. Намира се надолу по коридора в отделна пристройка. От нея се открива великолепна гледка към океана!

— Супер! — ухилвам се щастливо. Въпреки странното начало на това пътуване вече нямам търпение да прекарам няколко дена на остров Мартас Винярд. „Тук е като завръщане в миналото“ — казвам си доволно, оглеждайки огромната каменна камина, черно-белите снимки на рибарски лодки, поставени в рамки, огромният часовник е махало, който тиктака тихо в ъгъла.

— О, боже!

Обръщам се към Силвия. Усмивката й е леко поувехнала.

— Нещо не е наред ли?

— Хммм… — Трака по клавиатурата на компютъра си. Само че сега тракането не е весело, а ожесточено. — Опасявам се, че имаме малък проблем.

Изпълвам се е грозни предчувствия. Нещо не ми харесва множественото число на глагола.

— Проблем ли?

— Очевидно мидената стая е резервирана два пъти.

— Така ли? — Увесвам унило нос. След нейните хвалебствени слова за тази мидена стая вече нямах търпение да се настаня в нея. Е, от друга страна, няма значение. Тук съм само за две нощи. — Но няма проблеми. Сигурна съм, че всичките ви стаи са прекрасни — изричам с успокоителен тон. — Какво друго свободно имате?

Настъпва злокобна пауза. И накрая тя изрича:

— Тъкмо в това е проблемът. Нямаме нищо друго свободно. Всичките ни стаи са заети!

Поглеждам я, неспособна да осъзная напълно какво ми казва.

— Но нали имам потвърждение! — възкликвам и размахвам документите, които Магда ми даде.

— Знам, скъпа, обаче господинът също има потвърждение!

— Какъв господин? — смръщвам се аз.

Точно в този момент вратата се отваря и надеждите ми отлитат.

Трябваше да се сетя.

— Натаниел — изричам сковано.

— Луси — кимва сковано и той.

— О, вие значи се познавате! — провиква се Силвия и поглежда ту единия, ту другия.

— Интимно — отговаря Нейт през стиснати зъби.

По лицето на жената се изписва облекчение.

— Боже, колко глупаво от моя страна! Как не се сетих, че сте заедно?!

— Не, не сме — побързвам да възразя аз. — Искам да кажа, че не сме заедно… само сме… — Поглеждам към Нейт, който вече набира имейл на телефона си. — Но не би трябвало да сме… — Отказвам се. Безнадеждно е.

— О, разбирам! — Очите на Силвия се разширяват, а после тя снишава глас и съзаклятнически прошепва: — Не се притеснявайте! За нас в странноприемница „Менемша“ дискретността е на първо място! Островът има огромен опит в приемането на президенти и световноизвестни знаменитости!

Поглеждам я неразбиращо.

— Които по една случайност са и женени — допълва и повдига многозначително вежди.

И тогава ми светва. Боже господи, ама тя си мисли, че имаме извънбрачна връзка!

— О, нищо подобно! — опитвам се да й обясня, обаче тя вече се е въоръжила с дискретното си изражение и ми подава ключ.

— Дискретността е на първо място! — повтаря шепнешком.

Поглеждам ключа. За части от секундата ми се иска да помоля за друга стая, обаче денят ми беше дълъг и се чувствам много изтощена. Сега единственото, за което си мечтая, е да взема един душ и да си лягам.

„А ако ти не вземеш първа стаята, Нейт ще ти я открадне!“ — напомня ми моят познат гласец.

— Окей, благодаря! — побързвам да грабна ключа и тръгвам надолу по коридора.

— Мидената стая е вляво! — провиква се Силвия.

А после чувам и гласа на Нейт:

— Извинете, но мисля, че мидената стая е резервирана за мен!

* * *

Пет минути по-късно на вратата ми се тропа силно. За момент ми минава през ума да не му обръщам внимание, да не отговарям — с надеждата, че накрая ще се откаже и ще си замине.

Да де, обаче това е Нейт! При него такива не минават!

Събирам кураж, отварям вратата и с най-невинен гласец изчуруликвам:

— О, това си ти!

Правя се на изненадана.

— Естествено, че съм аз! — изсумтява той и минава покрай мен. — Това е моята стая!

— Както и моята! — отсичам предизвикателно.

— Да, така изглежда — кимва той и оглежда нещата ми, които вече са пръснати из цялата стая.

Нямам представа как го правя. В състояние съм само за пет минути да превърна една безупречно подредена стая в пълна кочина. Като онези риалити програми по телевизията, дето превръщат домовете на хората в нещо ново, само че в моя случай е в обратната посока.

— Опитах всичко — продължава Нейт. — Обаче сега е август, разгара на сезона тук, и никъде на острова няма свободна стая. — Пуска багажа си на пода.

— Което означава? — поглеждам притеснено куфара му.

— Което означава, че единият от нас ще трябва да спи на дивана.

Двамата се обръщаме едновременно към него. Диванът е от мъничките кокетни канапета с пухкави възглавнички с мидички — в тон с темата на стаята.

— Аз съм метър и осемдесет и шест — отбелязва той, като се обръща към мен.

— Е, и?

— Значи на дивана си ти! — отсича делово той.

После съблича сакото си, мята го на облегалката на стола, изхлузва обувките си, скача на леглото, грабва дистанционното и си включва телевизора.

Гледам го и не вярвам на очите си.

— Ехо! Я почакай малко!

Той си сменя блажено каналите и въобще не ме чува.

— Няма да стане, да знаеш!

— Какво няма да стане? — изрича разсеяно и се отпуска блажено на възглавниците. После удря с юмрук по леглото и се провиква: — Уха! Тъкмо този мач чаках!

— Аз. На дивана — изричам със силен глас.

Никакъв отговор. Нито дори зачатък на такъв. Все едно мен ме няма в стаята. Отправям се вбесено към телевизора и заставам пред него.

— Какво, по… — просъсква през зъби той и ми прави знак с дистанционното да се поместя. — Не виждам!

— Боли ме гърбът! — заявява и скръствам ръце пред гърди.

— Откога? — провиква се вбесено той.

— Откогато съм в ЦИКЪЛ! — изричам бавно, но натъртено.

Той примигва неуверено, после вдига ръце и въздъхва:

— Окей. Както кажеш. Не желая да споря с теб.

Това вече ме изненадва.

— Не желаеш ли?

Той се привежда към нощното шкафче и умело сваля контактните си лещи. После вади очилата си, слага си ги и се обръща към мен.

— Виж какво, нямам представа какво става тук. Нямам представа и защо непрекъснато се сблъскваме и засичаме и аз съм точно толкова щастлив от този факт, колкото и ти. Но тъй като така и така сме принудени да бъдем заедно, какво ще кажеш за следващите четирийсет и осем часа да обявим примирие и да си гледаме работата, а?

Поглеждам го подозрително. По дяволите! Толкова е разумен! Ама нали не трябваше да става така? Той трябваше да бъде бесен! Ужасен! Отвратен! Точно в този момент би трябвало да си грабне сакото и да напусне стаята, като затръшне вратата зад гърба си, и да заяви, че никога повече не желае да ме вижда. И ако всичко върви добре, наистина няма повече да ме вижда. Както и аз него.

А после и двамата ще заживеем щастливо до края на дните си. Поотделно.

Обаче сега…

Едва сдържам прозявката си. Чувствам се като пребито куче. Утре ми е голям ден. Имам среща с Артси в неговото студио и се надявам да успея да го убедя да изложи творбите си в нашата галерия. Припомняйки си огромната отговорност, която лежи на плещите ми, аз се изпълвам с тревога. Значи наистина трябва да си почина добре. Може би Нейт е прав. Може би е време за примирие.

Поколебавам се. А после…

— Я се помести!

Нейт ме поглежда изненадано, обаче после послушно се помества в другия край на леглото. Аз сядам на моя и се отпускам на пухените възглавници. О, боже, хубаво е!

— Смятам да поръчам рум сървис. Гладна ли си? — поглежда ме той.

— Ами, не мисля… — започвам, обаче после стомахът ми издава поп и аз се поправям: — Всъщност да. Направо умирам от глад.

— Чувал съм, че задушеното с миди тук било много хубаво — продължава той.

— Окей — усмихвам се примирено. — Тогава задушено с миди.

Вдига телефона и набира номера. После покрива микрофона и казва:

— Само за протокола — чувствам се точно толкова гадно, колкото и ти. — Говори по телефона, а после пак се обръща: — Искаш ли и крекери?

* * *

След като поглъщаме две огромни купи с най-вкусното задушено с миди на света, Нейт заявява, че смята да спи.

— Ти ли ще ползваш първа банята или аз? — пита учтиво.

— Няма проблеми, върви ти — отвръщам аз също толкова учтиво.

„Ето, значи можем да се държим и като възпитани хора — казвам си аз, докато той изчезва за пет минути, а после се появява обратно, облечен по боксерки и тениска. — Все пак вече сме зрели, нали така?“ Погледът ми се плъзга към боксерките му и почти подскачам на леглото. Божичко, успях да се отърва от ананасчетата, обаче тези са с еленчето Рудолф! Бързо извръщам очи. „Не гледай, Луси, не гледай! Престори се, че това не се случва!“

Твърдо съм решена да не отлепям очи от телевизора. Само дето, вместо да се запъти към дивана, той идва при мен на леглото и се намъква под завивките. Ехо, я чакай малко! Плъзгам крадешком поглед встрани и го виждам как си набухва възглавницата, сякаш това е най-нормалното нещо на света. Ама какво, по…

В гърдите ми се надигат ужас и възмущение, обаче запазвам невъзмутимо спокойствие.

Окей. Значи сега имам две възможности:

1. Да скъсам споразумението за примирие, да му спретна велик скандал и да се опитам със сила да го изгоня от леглото. (Което, предвид факта, че той е сто и деветдесет сантиметра и стотина килограма, надали ще бъде особено лесно.)

2. Да спя на дивана.

Поглеждам раздразнено крайно неудобния на вид диван. Ама това е много нечестно! Адски нечестно даже! Защо точно аз… И насред този негласен вой на самосъжаление в ума ми изниква и трета възможност:

3. Да продължа със Стратегията и да остана в леглото при него.

О, не! Не, не и пак не!

Само от мисълта за това потръпвам. Докато само допреди няколко седмици надали си мечтаех за нещо друго, освен да скоча в леглото с него, сега това е последното нещо, което искам да направя. Както обича да казва сестра ми, всичко се свежда до това да уцелиш момента. А моят момент отдавна е просрочен.

Ами примирието ни?

„Той наруши примирието в мига, в който легна в леглото до теб“ — изтъква един друг глас в главата ми.

Ама…

„В любовта и войната всичко е позволено — напомня ми същият глас. — Или когато не можеш да се отървеш от любовта на живота си!“

Ясно. Добре. Убеди ме. Започвам, пък да става каквото ще.

* * *

Чувствайки се като войник, влизащ в битка, аз грабвам тоалетната си чантичка и „униформата“ и се запътвам към банята. „Трябва да се направя колкото е възможно по-отблъскваща“ — напомням си аз, докато трия старателно грима от лицето си. От огледалото ме поглеждат две дребни свински очички. Хммм, не е зле. Вдигам косата си на загрозяваща лицето опашка. Да, наистина не е зле. Изцърквам на ръката си малко паста за зъби и мацвам две огромни петна — едното на носа, едното на брадичката си. Перфектна имитация на маска. И невероятно отвратително! Жестоко!

А сега следва „нощният ми тоалет“. Божичко, колко се променят нещата само за две седмици! Преди, когато спях с Нейт, преди лягане си слагах гланц за устни, парфюм на съответните точки и бельото за специални случаи. А сега се обличам в старо, избеляло и изгубило окончателно формата си потниче и огромни, грозни мензисни гащи, които винаги нося със себе си за спешни случаи. Както и тампони, разбира се.

Вадя една кутийка тампони и ги разпръсквам напосоки из банята — така, както някои разпръскват листа от рози. Вадя и наполовина използвана тубичка „Канестан“ (друго от нещата ми за спешни случаи), която оставям на видно място на полицата над мивката, като гледам думите „За гъбични инфекции“ да се виждат добре. Гениално! А после, хвърляйки си един последен поглед в огледалото, за да се уверя, че съм достатъчно непоносима (дотолкова, че стряскам дори и себе си), се връщам победоносно в спалнята.

По дяволите! Той като че ли е заспал! Когато го виждам проснат на средата на леглото и присвоил си цялата завивка, осъзнавам, че плановете ми могат да бъдат осуетени. За какво се старах толкова, а?! Налага се да помисля, като при това мисля много бързо! Грабвам дистанционното и включвам телевизора. Оказва се, че в момента дават „Безсъници в Сиатъл“. Перфектно! Всички мъже мразят този филм. Без изключение! Едно от бившите ми гаджета например го мразеше толкова много, че всеки път, когато на екрана излизаше Мег Райън, той се покриваше в тоалетната.

Усилвам максимално звука.

— Бмммм? — обръща се Нейт и отваря очи. Когато ме зърва, се стряска толкова, че се надига от леглото. — Господи, какво е това на лицето ти?

— Крем против акне — отговарям небрежно аз и още по-небрежно опъвам нагоре мензисните си гащи. Забелязвам очите му как се плъзгат към тях. — В подобни моменти не мога да се отърва от пъпки. Да знаеш само колко гной изтече от тях, докато ги църках сега в банята!

Той изглежда така, сякаш всеки момент ще повърне.

Отмятам завивката от едната страна и се намъквам от другата страна на леглото, а после, за един съвсем кратък миг, се изпълвам с неувереност. Ами ако въпреки цялата ми старателна подготовка той не се отврати достатъчно? Ами ако си мисли, че се намъквам до него, за да правим секс? Ами ако — тук вече преглъщам от ужас — е възбуден?!

Веднага след тази разтърсваща мисъл се пръква и друга: ами ако Кейт през цялото време е била права и той действително се опитва да ме върне обратно при себе си?

По дяволите!… Мисълта за Кейт ме подсеща и за Стратегията. Затова побързвам да си бръкна в носа и да започна да въртя пръст извътре — за всеки случай. Но като че ли не е имало смисъл да се притеснявам. По лицето на Нейт се изписва невъобразим ужас и той автоматично се изтегля колкото му е възможно по-далече от мен.

— Лека нощ! — подвиквам аз с престорено нехайство.

— Ммм… да, лека — избоботва глухо той.

Поглеждам към него. Той е вдигнал завивката чак до носа си и лежи почти на ръба на леглото. Въздъхвам облекчено и вадя пръста от носа си. Слава богу! По едно време си мислех, че ще трябва и да го изям!

Потрепервам от отвращение и изгасям лампата.

Това ще бъдат най-дългите трийсет и шест часа от моя живот.