Александра Потър
Ти, който не си за мен (7)

Шеста глава

Към края на работния ден всички картини са вече надлежно опаковани и сега ги товарят в камиона, за да бъдат доставени на клиента. А когато и последният дървен сандък потъва в пастта на камиона, Магда се обръща към мен и нарежда:

— Портиерът ще се подпише за доставката, обаче картините трябва да бъдат занесени директно в апартамента на клиента, който е на целия последен етаж на тази сграда! Поради което ти си длъжна да изчакаш появата на клиента. За наше спокойствие, нали разбираш?

— Ама нали, щом вече някой се е подписал… — смотолевим.

Магда вдига ръка и с тон, който не търпи възражение, отсича:

— Ти ще чакаш!

Умълчавам се. „Знам, че няма никакъв смисъл да споря с нея. Тя е твърдо решена да ме сватоса — си казвам наум, докато се качвам против волята си в кабината при шофьора. — И ако се съди по сина й Даниел, вкусът й вече ми е ясен.“

— Готови ли сме?

Силен негърски акцент от Куинс прекъсва пропадането ми към бездната на отчаянието. Наближавам трийсетте, а все още не съм омъжена и се намирам в ръцете на добронамерени приятели и роднини, а сега и на шефката ми, които до един се опитват да ме сватосат с всичко, което ходи и диша, и има пенис.

Вдигам очи.

И усещам как настроението ми се възвръща. Толкова бях потънала в мислите си, че до този момент изобщо не бях забелязала шофьора. Оказва се доста готин — с обръсната глава, тъмнокафяви очи и най-белите зъби на света. Толкова са бели, че почти светят на фона на тъмната му кожа. А какви ръце само! Очите ми се плъзгат към бицепсите, които издуват ръкавите на тениската му като дини, когато хваща волана на камиона. Еха! Май досега не съм виждала на живо подобни бицепси! Изглеждат така, сякаш са откраднати от „Рамбо“ или „Роки“, или някой друг от филмите със Силвестър Сталоун. Освен това зървам и жестока татуировка на дракон.

Мамка му! Ама аз го зяпам!

— Хммм… да — усмихвам се ведро.

— Лууузи!

Извръщам рязко глава и виждам до страничното стъкло на кабината Магда. Неодобрението й буквално крещи. И без да си давам сметка какво правя, аз свеждам очи към краката на шофьора. Обут е с маратонки „Найки“.

„Че какво от това?! — казвам си възмутено. — Да не би да си търся съпруг!“ И после погледът ми се плъзва към китката му и забелязвам, че няма часовник. Обаче има халка.

И надеждите ми се изпаряват.

— И не забравяй да ми се обадиш! — нарежда шефката ми. — Искам да се уверя, че всичко е доставено на място!

— Разбира се — отговарям послушно и шофьорът завърта ключа.

— И не забравяй…

За мое щастие гласът й е погълнат от мощния рев на двигателя на камиона.

Камионът потегля и аз й помахвам за довиждане. Виждам как фигурката й се смалява все повече и повече в страничното огледало и за първи път през този ден си позволявам да изпитам вълнение. Направо не мога да повярвам! Аз, Луси Хемингуей, отговорна за едни от най-прекрасните произведения на изкуството! Официален представител на галерията! Отговорността действително е много голяма, но пък е и невероятен шанс за издигане в кариерата.

Освен това ще имам възможността да зърна отвътре един истински тузарски апартамент в Ню Йорк! В сграда с портиер и всичко останало.

Усмихвам се вътрешно, свалям стъклото на прозореца до мен и отправям влюбен поглед към Манхатън. Заедно с картини на стойност десетки хиляди долари, аз започвам своето пътешествие към сърцето на града.

* * *

Задръстванията стават все по-големи. И вече изгубвам бройката на спиранията и тръгванията ни, придружени от сочните ругатни и скачането върху клаксона, с които моят шофьор поздравява събратята си зад воланите. Но пък се оказва страхотен екскурзовод, пълен с невероятно смешни истории за всеки от районите, през който преминаваме.

— Сохо е Сохо, защото е на юг от Хюстън. Съседът му е Трибека, което пък означава „Триъгълник под канала“. Едно време тук имаше само изоставени складове, докато Робърт де Ниро не основа филмовия фестивал „Трибека“. А Гринич Вилидж го наричат просто „Вилидж“. И открай време си е рай за бохемата на града. Виждаш ли онова кафене на ъгъла? Там някога са висели редовно Джак Керуак и Боб Дилън!

Времето е горещо и влажно и аз се взирам през прозорчето и не мога да откъсна очи от Манхатън.

— А това тук е Юниън Скуеър. Едно време беше адски отвратително място, сборище на наркодилъри. За щастие го изчистиха. Ей там пък е роден Рузвелт. Удивително, нали? А това е Челси, който е прочут като мястото, където Сид Гадния уби Нанси Гъбата.

Колкото по-навътре в Манхатън навлизаме, толкова по-бързо старите тухлени складове със стени, покрити с пожарни изходи като бръшлян, отстъпват пред елегантни постройки от кафяв камък с широки стълбища и полирани медни брави. В пролуките между сградите нахлуват снопове слънчева светлина, а фасадите се трансформират от дупки за един долар, пазарища и стари книжарнички в блестящи дизайнерски магазини и скъпи ресторанти.

Заедно с обстановката се променят и хората. От неугледните типове в изтъркани дънки и избелели тениски, излизащи от музикалните магазини втора употреба на Канал Стрийт, през мамичките с руси опашки и бебешки колички, изпълнили масичките в Горен Уест Сайд, до ордите маниаци на бягането и на ролерите, които сноват из Сентрал Парк.

— И ето ни накрая до заветната цел!

И подобно на фанфари спирачките на камиона изскърцват силно и той спира с въздишка и силно разтърсване. Намираме се пред огромна сграда, извисяваща се от другата страна на парка.

— Така ли? — питам неуверено и проточвам врат, за да я видя колко е висока.

— Аха! — кимва Майки и се ухилва. После оглежда сградата и подсвирва. — Ама че тузарска работа!

Поглеждам към зелената тента над входа, към червения килим, който стига чак до тротоара, и към лъскавата врата от стъкло и метал, през която точно в този момент изскача униформен портиер и се втурва към нас.

Брееей! Това е все едно да пристигаш в хотел „Савой“ или нещо подобно.

— Сигурен ли си, че това не е хотел? — подвиквам на Майки, който вече е изскочил от камиона и отваря задната врата.

Той се разсмива с пълно гърло и отвръща:

— Не, разбира се. Просто някои хора живеят така, госпожице!

Става ми притеснено. Тази работа май наистина е сериозна. Измъквам се нервно от камиона, придърпвам надолу полата си и приглаждам бухналата си от горещината в кабината коса. Това е поредната разлика между мен и сестра ми Кейт — докато нейната коса е руса, гъста и права, моята е кафява и тънка.

Сигурна съм, че притежавам най-отегчителния цвят коса на света. Никога няма да забравя първия път, когато се боядисах. Както стана ясно от каталога на цветовете в „Буутс“ — нали се сещате, от онези, с кичурчетата — тя не беше нито кестенява, нито дори тъмнокафява, а само „нормално кафява“. Възможно ли е да съществува по-обезкуражаващо описание на коса на света?

Поради което оттогава насам не съм престанала да я боядисвам. Бях „златен скоч“, „канела“, „катран“ и всички останали нюанси между тях, в това число един шантав период в средата на двайсетте, когато реших да опитам нещо различно и я боядисах в „бонбонено розово“. Но в момента съм направила най-разумния и зрял избор сред цветовете — „кестен“.

— Добър ден! Сигурно сте от галерията, нали?

Обръщам се и виждам срещу себе си портиера. Облечен е в тъмнозелена униформа, фуражка и бели ръкавици.

— О, да! — отговарям и се усмихвам, за да прикрия напрежението си. Но когато вдигам очи, забелязвам, че той изобщо не се усмихва, а аз се хиля като глупак. Побързвам да заема същото сериозно изражение като неговото, подавам ръка и отсичам: — Приятно ми е, Луси Хемингуей, старши… хммм… координатор.

Току-що си го измислих. Нямам никаква официална длъжност.

— Задължението ми е да проследя изпълнението на доставката и да се уверя, че колекцията от произведения на изкуството е достигнала до своя получател.

Иска ми се да изглеждам като истинска професионалистка. Като човек, който владее ситуацията. Като някой, който е ефективен, организиран и… ами, в най-общи линии, който е точно като сестра ми.

И не желая — повтарям, не желая — да изглеждам като човек, чийто подход към разрешаването на проблемите е да се престори, че те не съществуват и да се надява да изчезнат от само себе си, който си съставя списъци, но непрекъснато ги губи, и който веднъж натисна опцията „Изпрати на всички“ в отговор на покана на приятелка за рожден ден, питайки я дали все още прави секс с бившия си.

— А, да! — кимва тържествено портиерът. — Получих инструкции да ви очаквам. — Бутва нагоре очилата си със стъкла във формата на месечини и плъзва поглед към картините, които в момента Майки товари на една количка. — Разпоредено ми е да ви заведа до апартамента на последния етаж.

Стомахът ми се преобръща. Пак този тузарски апартамент. Можеш да измъкнеш момичето от кутийката му, която то нарича свое жилище, но никога не можеш да измъкнеш въпросната кутийка от момичето.

— Бихте ли били така добри да ме последвате?

Майки тръгва напред с количката, а аз послушно потътрям крака зад него. Влизаме в обширно мраморно фоайе. В средата зърваме шадраван, покрай стените — кожени канапета, и навсякъде огромни вази, пълни с всевъзможни екзотични цветя, за които знам, че струват цяло състояние.

— Асансьорът е право напред.

Опитвам се да си предам безгрижен и спокоен вид, обаче главата ми се върти наляво-надясно като на сова. Не е съвсем като фоайето на моята кооперация, в което едва успяваш да стигнеш до стълбите от велосипеди, бебешки колички и купища поща. А да не говорим какво следва по самите стълби! Които са толкова стръмни, че на техния фон стените на пирамидите на маите в Чичен Ица изглеждат като разходка в парка.

— Малеее, какъв блясък! — цъка с език Майки без всякакъв свян. — Сигурно тук живеят доста знаменитости, а?

— Опасявам се, че нямам право да разкривам подобна чувствителна информация — отговаря сковано портиерът.

Майки се обръща, намигва ми и прошепва:

— Мадона!

Пряко себе си аз се ухилвам и едва успявам да сдържа кикота си на глас.

Точно пред нас забелязвам асансьор, чиито врати всеки момент ще се затворят.

— Я вижте! — посочвам го. — Тъкмо навреме!

И се втурвам напред, обаче портиерът ме спира с властен жест.

— Апартаментът на последния етаж си има собствен асансьор! — отбелязва сухо.

Леле-мале! От тузарско по-тузарско!

Може пък Майки да е прав. Нищо чудно и Мадона да живее тук.

Изпълнена с нетърпение, аз влизам в асансьора. Вътре е доста тясно, така че се налага да се посбутаме. Вратите се затварят. Портиерът натиска церемониално бутона с облечения си в бяла ръкавица пръст и ние тръгваме нагоре. Изкачваме се все по-високо и по-високо. Усещам как стомахът ми се преобръща, което ми подсказва, че скоростта се увеличава. Божичко, ама ние май наистина отиваме много високо, а? Вече и ушите ми забучават.

Преглъщам тежко в опит да ги отпуша. Никакъв резултат. Все така си бучат. Може би трябва да се прозина… Поставям ръка на устата си и правя две изкуствени прозявки, но пак никакъв резултат. Ушите ми са напълно блокирали. Дотолкова, че нищо не чувам.

С периферното си зрение забелязвам портиера. Гледа ме като човек, който ти е задал въпрос и сега очаква твоя отговор. Мътните го взели! Като се старая да изглеждам колкото е възможно по-естествена, аз отправям към него самоуверената усмивка на човек, който знае точно какво прави — да не би да си помисли, че съм от онези, дето не могат да чуят нещо, защото ушите им пищят.

Така де! Човек би си казал, че никога не съм влизала в асансьор!

„Не си! — приглася ми едно тъничко гласче вътре в главата ми. — Ти мразиш асансьори!“

Сърцето ми се преобръща. С всичките вълнения, споходили ме днес, очевидно съм успяла по някакъв начин да блокирам този ужас, но ето че сега усещам завръщането му. Е, голяма работа! Не че имам някаква фобия, така де! Просто предпочитам да използвам стъпалата.

„Откакто веднъж асансьорът остана заклещен между етажите на колежа и трябваше да викат пожарната, за да те извадят!“ — напомня познатото ми вече гласче.

В гърдите ми се надига паника. Но не й обръщам внимание. Хубаво де, ще се оправя. Всеки момент ще се оправя! Онзи асансьор беше стар и раздрънкан. А това тук е Ню Йорк, родното място на небостъргачите. И хората непрекъснато използват асансьори.

„Американски или не, асансьорите са си асансьори. А ти се ужасяваш от тях! Още сънуваш кошмари как въжетата на асансьора се късат и ти пропадаш и умираш!“

Започвам да дишам бавно и фиксирам поглед в една точка пред мен. Знам, че се държа нелепо. Сигурна съм, че ако признаеш пред нюйоркчанин, че се страхуваш от асансьори, ще те помисли за откачена.

Поглеждам към Майки за подкрепление. Обаче той си гледа в краката и си мърмори нещо под носа. Забелязвам, че на врата му има малко златно кръстче. И той го стиска.

По дяволите!

Това не е добре. Ама никак не е добре! Това е…

Асансьорът внезапно спира и вратите се отварят.

Ооох!

Страхът ми внезапно се изпарява под въздействието на зашеметяващата гледка към Сентрал Парк, която се открива пред очите ми. Докато ти поглед стига, се простира прекрасна зелена гора. И продължавало хоризонта, сякаш някой е откъснал огромно парче от английската природа, за да го стовари точно в сърцето на Манхатън.

— Мътните го взели! — чувам стенанието на Майки в мига, в който пристъпваме към огромните френски прозорци на апартамента. Обръщам се и го виждам как е стиснал здраво количката и не смее да се пусне. — Не си падам много по височини — промърморва. — Завива ми се свят.

— Бих препоръчал да оставите сандъците тук, в коридора — изрича зад нас портиерът. — Така няма да пречат.

— Разбира се, няма проблеми — кимва шофьорът, очевидно нетърпелив да си свърши работата и да се маха оттук колкото е възможно по-скоро.

— Много е важно нищо да не пречи на изхода — продължава тържествено портиерът. — Пожарни разпоредби!

— Разбира се — кимвам разсеяно, а погледът ми се плъзга наоколо. Божичко, ама този апартамент действително бил огромен!

И в ума ми зазвучава гласът на Лойд Гросман: „Кой може да живее на подобно място?!“

— Пожар ли? — обажда се Майки измъчено. — Някой не каза ли току-що „пожар“? — И започва да разтоварва още по-бързо. Бицепсите му се издуват и свиват като бутала.

И бяло. Всичко тук е бяло. Това констатирам, докато оглеждам белите килими, белите дивани, белите стени. Изпълва ме странен трепет. Изведнъж ми се приисква да имах чаша червено вино под ръка, за да го разплискам навсякъде.

Не че непрекъснато разливам червено вино, където мина, макар да ми се е случвало няколко пъти. И не че съм непохватна, просто…

О, кого заблуждавам?! Ако живеех тук, щях да изкупя всички бои на света.

Но в случая няма смисъл да си притеснявам от бялото. Така си казвам, когато си спомням за моята разхвърляна кутийка в другия край на града с неподходящи съчетания от цветове и странна смесица от магазини в стил „Изтокът среща Запада“. Което сигурно не е лошо.

— Аз също много обичам живописта.

Обръщам се бавно към портиера.

— О, така ли? — кимвам учтиво.

— Любимият ми художник е Ван Гог — доверява ми той. — Тук има ли нещо от него? — И кимва по посока на сандъците.

— За съжаление не — усмихвам се аз.

Портиерът оборва унило глава.

— Окей, аз приключих! — прекъсва ни Майки, като се изправя. Вади документа за доставка от джоба си и ми го поднася за подпис.

— Страхотно! Благодаря! — Надрасквам подписа си и му връщам документа.

— Окей! А сега се махам оттук! — Втурва се към асансьора, застава послушно до затворената врата с количката си и се обръща към портиера. Напомня ми за кученцето на родителите ми, когато иска да излезе на разходка и се зарежда пред вратата, въртейки нетърпеливо опашка.

— Моля да ме извините, госпожице! — докосва фуражката си портиерът, прочиства гърло и се насочва към асансьора като пилот, влизащ в кабината на самолета. — Ако има някакви проблеми, аз съм долу! — Белите ръкавици отново натискат бутона. — Веднага ще дойда! — и с тези думи двамата с Майки изчезват зад затварящата се врата.

Заслушвам се в тихото бръмчене на асансьора, докато слиза надолу. То заглъхва все по-бързо и по-бързо, докато накрая се възцарява мъртвешка тишина.