Александра Потър
Ти, който не си за мен (13)

Дванайсета глава

Останалата част от седмицата се изнизва в поразмазани кадри с романтични вечери в някои от най-тузарските ресторанти на Ню Йорк, разходки с каляска из Сентрал Парк, зашеметяващ букет бели лилии, доставени на работното ми място…

Въобще всичко, за което една жена може да си мечтае, че и отгоре. И най-невероятното от всичко е, че този път това не се случва на някой друг. Не се случва на някоя поредна звезда, за която съм прочела в списание, докато пътувам с метрото, или на някоя приятелка на приятелка, за която са ми разказали неомъжените ми приятелки на по едно питие. А се случва на мен — Луси Хемингуей.

Така де, кой би си помислил, че само преди няколко дена си живеех скучния нормален живот, правех нормални неща, като например да се оплаквам от целулита си на Робин или да си пера бельото на ръка и после изведнъж — бум! Сблъсках се с Нейт и всичко се промени. Не че животът ми преди е бил чак толкова ужасен — нищо подобно. Просто беше… Добре де, да го кажа по друг начин — вече не мисля нито за целулит, нито за пране на ръка.

Сега съм твърде заета да се хиля на поредния похотлив есемес, който излиза на телефона ми, или да лежа и да се кискам в обятията му, след като сме правили секс за милионен път.

Що се отнася до моя целулит, странното е, че Нейт като че ли въобще не го забеляза!

Приласкани в пашкула на нашия малък свят, наречен „Нейт и Луси“, ние като че ли не забелязваме нищо друго. И с всяка следваща сутрин ми става все по-трудно да се измъкна от огромния му апартамент, за да хвана метрото за работа. Ще ми се да сме като Джон Ленън и Йоко Оно и просто да си лежим в леглото цяла седмица — макар че моите причини са далеч не толкова благородни. Така де, не можете да отречете, че десет години са доста време за наваксване!

Та във връзка с това в мига, в който влизам в галерията, автоматично превключвам на работна вълна. Носенето на крилата на романтиката и любовта може и да е прекрасно нещо, обаче е и изчерпващо и нищо друго не можеш да свършиш, а задачите валят една след друга и този петък е голямото откриване на изложбата. Да срещнеш голямата си любов и да организираш първото си откриване на изложба в Ню Йорк в рамките на една и съща седмица си е истинско предизвикателство, обаче аз не се огъвам пред трудностите. Непрекъснато превключвам от „влюбената Луси“ на „работещата Луси“, а после обратното — същински Супермен, само дето ми липсва мантията.

Докато до петък вечер всичко от списъка ми е отметнато с моя чисто нов тънкописец. Сестра ми Кейт открай време е фен на тънкописците. Има си ги във всички цветове и винаги си ги носи в чантата — за разлика от мен, която никога не може да открие в чантата си нещо за писане или в най-добрия случай парче въглен, с който съм рисувала. Този път обаче съм твърдо решена и аз да стана организирана като сестра си.

„Състави списък на гостите“ — чавка. „Разпрати покани“ — чавка. „Напиши промоционални материали“ — чавка. „Резервирай фирма за кетъринг“ — чавка. „Наеми обслужващ персонал“ — чавка. „Подреди картините за изложбата“ — чавка. Така, готово. „Сега единственото, което ни остава, е всичко да мине успешно“ — си казвам наум и се превръщам в кълбо от нерви в мига, в който забелязвам появата на първите ни гости.

— Добре дошли в галерия „Номер Трийсет и осем“! — усмихвам се професионално и отмятам имената им в списъка. — Моля, чувствайте се свободни да опитате целия ни бюфет и да се наслаждавате на творбите на изкуството! Ако имате някакви въпроси, аз се казвам Луси и за мен ще бъде удоволствие да ви помогна с каквото мога!

„Паникьосай се“ — чавка.

* * *

Само след двайсет минути галерията вече жужи от народ. Вечерта е гореща и задушна и вратите ни са широко отворени. Хората се мотаят наоколо и от време на време се изсипват на тротоара пред входа.

Тълпата е колоритна и разнородна — вкусът на Магда винаги е бил еклектичен. Художници с мрачна визия в строги костюми и тъмни очила се разминават с бляскави светски дами и едва напъпили моделки. Тук-там може да се забележи някой и друг актьор, както и изобилие от доста възрастни мъже с невъзможно бели зъби и съпруги с невъзможно опъната кожа, отрупани като коледни елхи с диаманти и дизайнерски чанти. Докато ги гледам как раздават въздушни целувки с подозрително набъбналите си устни, оставам с впечатлението, че заедно с шефката ми всичките пазаруват лицата си от един и същи магазин.

— Браво бе, умнице! Страхотна работа си свършила!

Вдигам очи и зървам Робин да подскача енергично към мен с ветрееща се свободно коса и широка усмивка, лепната на лицето. Тази седмица почти не съм я виждала, тъй като прекарвам нощите си при Нейт, затова сега ми става много приятно, че тя успя да се появи. Облечена е в поредния си бродиран кафтан и чифт рибарски панталони, а на ушите й висят най-дългите обеци, които някога съм виждала.

— Изглеждаш прекрасно! Косата ти е направо божествена! — допълва тя и се хвърля на врата ми. — Този цвят много ти ходи!

— Благодаря! — ухилвам се аз. В чест на събитието днес успях да намеря време и да се отбия в близкия фризьорски салон, където смених цвета на косата си от отегчително кестеняво на изкусителен касис.

— Натаниел виждал ли те е с този цвят? — пита възбудено тя.

Всъщност иска да каже: „Натаниел тук ли е вече?“ Цяла седмица ми опява, че искала да го види, но аз реших да го запазя като изненада за тази вечер.

— Обади се, че малко ще закъснее в студиото, но веднага щом се появи, ще ви запозная! — обещавам й аз.

— Жестоко! Нямам търпение! — ухилва се тя. — Окей, ще отскоча за едно питие, докато не съм умряла от жажда. Ти искаш ли да ти донеса?

— О, не, благодаря — поклащам глава. — По-добре да не пия, докато съм на работа.

— Хубаво. Ей сега се връщам.

Когато тя изчезва в тълпата, аз се насочвам отново към списъка с гостите. Продължават да пристигат още хора, а очаквам и други, в това число сестра ми и съпруга й Джеф, които обаче ми изпратиха съобщение, че щели да позакъснеят. Имали някаква среща. Не мога да виня Кейт. Като я познавам, сигурно става въпрос за някоя суперважна адвокатска среща на стойност милиони долари. В сравнение с нейната работа моето откриване на изложба в галерията е едно нищо.

— Съжалявам, че закъснях, скъпа! — прекъсва един познат глас мислите ми.

Вдигам очи и зървам пред себе си Нейт. И стомахът ми прави обичайното си салтомортале.

— Значи все пак успя! — възкликвам аз и се изпълвам с неземно щастие, когато той се привежда, за да ме целуне.

— Беше на косъм. В студиото е истински кошмар!

— Така ли? Някакви проблеми? — Поглеждам го разтревожено.

— Засега нищо особено — отвръща той, като проверява айфона си. — Имаше един малък проблем с водещия на една от игрите, които продуцирам. Прави се на примадона, опитва се да налага невъзможни изисквания. — Млъква и ме поглежда. — Хей, я чакай! В теб има нещо различно!

Изпълвам се със задоволство. Значи все пак е забелязал косата ми!

— Какво ще кажеш? — питам и закачливо я отмятам назад.

Той се смръщва и промърморва:

— Луси, косата ти е виолетова!

— Нищо подобно! Нарича се „изкусителен касис“! — възразявам, а после се усещам. — Да не би да не ти харесва?

Той ме оглежда така, сякаш ме преценява. Накрая отговаря сдържано:

— Е, определено е интересна.

И ме залива с кофа студена вода.

Той не харесва новата ми коса!

— Възхитителен цвят, нали?

Чувайки гласа на Робин, аз се обръщам и я зървам с чаша в ръка. Кокори се и оглежда внимателно мен и Нейт.

— Робин, запознай се с Нейт — побързвам да ги представя аз и да отклоня разговора от косата си. — Моят приятел — допълвам.

Добре де, не мога да устоя. Само изричането на тази дума ми доставя неземно щастие.

— Толкова съм щастлива да се запознаем! — възкликва в типичния си ентусиазиран стил Робин и се хвърля на врата му със свободната си от чаша ръка. — Знам всичко за теб!

— Така ли? Всичко? — отвръща развеселен Нейт и ми намигва над пъстрото й рамо. Аз се изчервявам.

— Имам предвид за Венеция и за моста, и за легендата! — обяснява тя, освобождава го от прегръдката си и отстъпва назад, оглеждайки ни. — Вижте се само! Вие сте страхотна двойка, знаете ли?

Аз отново се изчервявам, а Нейт ме прегръща топло.

— Не бе, сериозно! — продължава тя и лицето й изведнъж става много сериозно. — На вас двамата ви е писано да бъдете заедно! Нали знаете, че има сили, които не разбираме, енергия, която е над всеки от нас… — Не довършва. Снишава глас, сякаш се готви да ни каже голяма тайна, и продължава: — Можете да ми вярвате, когато ви казвам, че съдбата е удивително нещо! А това е вашата съдба! Този път в живота е бил начертан само за вас! Това е вашият късмет! Вие сте като марионетки в ръцете на съдбата, която дърпа конците ви, и…

Монологът на Робин е прекъснат внезапно от звъненето на нечий телефон. Нейт автоматично бръква във вътрешния си джоб, поглежда екрана и казва:

— Моля да ме извините, но трябва да приема този разговор. По работа е. Търсят ме от студиото!

— О, няма проблеми, давай! — махва с ръка Робин, като превключва автоматично на обичайния си гласов регистър, който е „високо, клонящо към много високо“.

Нейт си залепва блутута на ухото, отдалечава се от нас и казва:

— Да, говори Натаниел Кенеди.

— О, Луси, възхитителен е! — ахва съквартирантката ми в мига, в който той ни обръща гръб.

— Така ли смяташ? — изричам предпазливо, макар да си знам, че наистина е възхитителен.

— Абсолютно! — възкликва тя и ме поглежда с насълзени очи. — О, скъпа, толкова се радвам за теб! — Прегръща ме, а после се отдръпва подсмърчайки. — Извинявай, понякога много се разчувствам… Просто… — Попива сълзите си с ръкава на кафтана и леко хлъцва. — Ей сега се връщам! Само да си взема салфетка!

Набутва чашата си в ръката ми, обръща се и се втурва през тълпата. В мига, в който гостите се разделят, за да я пуснат, зървам сестра си. С неизменното куфарче в ръка, задължителния тъмен делови костюм и измъчено изражение. Дори и да искаше, не би могла да изглежда повече не на място на това модно събитие в света на изкуството.

— Здрасти, Кейт! — помахвам й аз, за да привлека вниманието й. Когато ме вижда, тя тръгва с широка крачка към мен. — Толкова се радвам, че успя да…

— Онзи там да не би да е човекът, който си мисля, че е? — прекъсва ме безцеремонно тя и кимва по посока на Нейт, който все още говори по телефона си.

О, по дяволите!

Сърцето ми се разхлопва. Проблемът е, че засега така и не успях да кажа на сестра си за Нейт. Не че забравих. По-скоро… Добре де, съзнателно си премълчах. Тази седмица тя ми остави десетки гласови съобщения, обаче аз се задоволих да й отговоря само с един есемес, за да й съобщя, че имам много работа, което си е съвсем вярно. Тази седмица действително имах много работа.

Освен това бяха суперзаета да се влюбвам отново в Нейт, но точно това някак си нямаше как да й съобщя. Сестра ми трудно би могла да се нарече голяма почитателка на Натаниел Кенеди.

— Ами… всъщност, той е — промърморвам, като не смея да я погледна в очите.

— Мъжът от моста? — ахва изумено тя.

— Нарича се Натаниел — опитвам се да се защитя аз.

— Мога да го нарека още с хиляди имена, но надали някое от тях ще му се стори като комплимент! — отсича сестра ми с опасна ледена нотка в гласа.

Усещам как челюстта ми се стяга и как раменете ми се изпъват, както става винаги, когато се каня да се скарам със сестра си.

— Мога да го нарека, примерно, женен! — продължава тя.

— В момента се развежда — побързвам да й обясня. — С жена му отдавна са разделени. И той се е преместил да живее в Ню Йорк.

Кейт присвива очи и ме пронизва с онзи поглед, който ужасява вицепрезидентите на адвокатските фирми в цял Манхатън.

— Ти да не би пак да се срещаш с него, а? — изрича с глас, от който всеки би потреперил.

От изражението на лицето ми става ясно, че няма нужда да й отговарям.

— О, боже, наистина се срещаш с него! — ахва тя и се ококорва.

— Ние сме влюбени — отронвам аз, като се старая да потисна усмивката си на блаженство, обаче не успявам.

— Влюбени ли? — отстъпва тя, сякаш някой току-що бе вдигнал срещу нея пистолет. — И откога, ако смея да попитам?

— Откакто бях на деветнайсет — отговарям замечтано.

Кейт се изхилва презрително и отсича:

— Луси, не си го виждала десет години! Хората се променят!

— Може, ама той — не! — срязвам я аз. Ама защо голямата ми сестра винаги трябва да е толкова негативна?! — Добре де, вече не пие кафе и играе йога, но…

— Йога ли? — зяпва Кейт.

— Че какво й е лошото на йогата? — извисявам глас аз. — Тя е много полезно занимание! Даже вече вземаме частни уроци, само двамата!

— Ти? Играеш йога?! — шашва се сестра ми, а после се разсмива с глас. — Стига, Луси! Та ти не можеш дори да докоснеш пръстите на краката си!

— Мога! Е, почти — нацупвам се аз, като си спомням вчерашния ни урок с Яни, инструктора ни по йога. Има дълга черна коса, дълга бяла роба и малко ми напомня за Исус. Особено когато започне да говори за просветление и духовност и откриване на силата вътре в теб. За нещастие единственото, което открих, е, че тялото ми просто не се превива. Но както казва и Яни, всичко е в тренировките. — Освен това йогата е по-скоро за духа, отколкото за тялото. Може би и ти трябва да пробваш някой ден! — допълвам важно и вирвам нос.

Сестра ми ме оглежда така, сякаш съм извънземен.

— Ехо, ти там! Може ли този робот, който е откраднал сестра ми, да ми я върне обратно? — подвиква тя.

— Ако смяташ през цялото време да ми се подиграваш…

— Е, хайде де, Луси!

— Никакви „Хайде де, Луси“! — срязвам я вече на доста висок глас аз. — Просто двамата отново се събрахме и този път завинаги, и толкова! Край на дискусията!

След това необичайно за мен избухване аз млъквам и се изчервявам. Кейт ме поглежда уплашено, помълчава, а после изрича тихо:

— Луси, извинявай! Не съм искала да ти провалям връзката! Просто… сигурна ли си?

— Никога не съм била по-сигурна! — отсичам решително. А след това не се сдържам и възкликвам: — О, Кейт! Това е! Това е истинският! Той е Единственият! Той е моята сродна душа!

Чувствам се така, както когато бяхме малки и се сгушвахме вечер под завивките, за да споделяме тайните си.

Обаче този път по лицето на Кейт не се забелязва вълнение или възторг. Тя ме наблюдава абсолютно безизразно, отваря уста, за да каже нещо, но очевидно размисля и я затваря. Въздиша. Накрая промърморва:

— Просто се притеснявам за теб, това е всичко.

— Хубаво. Но недей! — Хващам ръката й. — Кейт, наистина съм много щастлива! Погледни ме само! Кога за последен път си ме виждала толкова щастлива, а?

Тя се замисля, а после повдига вежди и отговаря:

— Може би, когато успя да се снимаш с Даниел Крейг?

— Да бе, и все още си я държа като скрийнсейвър! — ухилвам се аз и си спомням как веднъж случайно се сблъсках с него пред „Прет-а-Манже“ на Кингс Роуд в Лондон, а Кейт ни снима с телефона си. Та на снимката аз се хиля като пълен идиот, а той изглежда умопомрачително секси. — Редува се с една друга негова снимка, как излиза от морето по плувки.

— Късметлийка! А моят скрийнсейвър е с Джеф! — отбелязва тя и се усмихва кисело. — Слава богу, не по плувки!

Разсмивам се с глас. За разлика от сестра ми Джеф няма никаква воля, когато се стигне до диети и гимнастически упражнения. Самият той се описва като „пухкавичък“. Кейт обаче го описва като „непоправим мързел“ и непрекъснато го ръчка да ходи с нея на фитнес.

— Та като стана въпрос за Джеф, той тук ли е? — питам, след като най-сетне успявам да овладея смеха си.

— Да, ей там!

Погледът ми се плъзга към другия край на галерията, където зървам Джеф да кръжи пред „Бял шум“ — абстрактно платно от един от новите ни художници, и да я съзерцава неуверено. Очевидно е бил инструктиран да изчака там, докато не се увери, че хоризонтът е чист.

— Боже, ама той е отслабнал! — възкликвам поразена, когато Кейт му помахва да дойде при нас.

— Така ли? — поглежда го неуверено тя, когато той тръгва. — На мен ми изглежда все същият.

— О, не! Определено е по-слаб! Какво стана? Да не би най-накрая да си успяла да го завлечеш със себе си на фитнес?

Кейт се изхилва презрително и отвръща:

— Мечтай си! Идеята на Джеф за физически упражнения е да натиска бутоните на дистанционното. Нали така, скъпи? — пита, когато той се приближава.

— Абсолютно, скъпа! — ухилва се той, отдавна научил се да се съгласява с всичко, което каже жена му. Целува я по бузата и се обръща към мен: — Страхотна изложба, Луси! Опасявам се обаче, че аз не разбирам много от изкуство. Всичко ми изглежда като безсмислени заврънкулки — допълва с извинителен тон.

— Защото е абстракционизъм — разсмивам се аз.

Двете със сестра ми може и да имаме разногласия по редица неща, но за едно сме единодушни — изборът й на съпруг. Ако търсите описание на израза „добър човек“ в тълковния речник, стопроцентово ще зърнете до него снимка на Джеф — ирландец със златно сърце.

— Аха, значи така се наричали тези заврънкулки — разсмива се сърдечно той.

— Лууузи! Ето те и теб!

И ето че се появява и шефката ми — с рокля на леопардови шарки и кошер, който тази вечер се е сдобил с пропорциите на небостъргач, очевидно в чест на събитието. Изглежда като миниатюрна версия на Бет Линч, само че с прекалено много диаманти.

— Запознайте се с госпожа Цукерман, собственичката на галерията! — представям я аз на Кейт и Джеф, които я оглеждат втрещено. — Шефката ми! — изобразявам само с уста над прическата й.

— О, толкова се радваме да се запознаем с вас! — включват автоматично и двамата и подават ръце. Обаче нейните са пълни с кюфтета. Или по-точно — с цял поднос кюфтета. Вярна на думата си, тя посвети цялата седмица на приготвянето на кюфтетата си, които сервира с фалшиво шампанско.

И сега я наблюдавам как пъхва подноса под носовете на сестра ми и нейния съпруг, навила ръкави и твърдо решена да се представи като добра еврейска маминка.

— Кюфтета? — изрича усмихнато тя, макар че от нейните уста думите прозвучават по-скоро като заповед, отколкото като въпрос.

— О, не, благодаря! Имаме резервация за вечеря и… — започни сестра ми, обаче Магда я прекъсва безцеремонно.

— Глупости! Те са превъзходни като ордьовър! Опитайте! — И е характерното си мило нахалство бута подноса към тях.

Кейт ме поглежда. И за първи път през живота си я виждам уплашена от някого. Безмълвно си взема едно кюфте.

— И вие също! — обръща се към Джеф. — Като ви гледам, доста сте кльощавичък!

— Така ли смятате? — разсмива се той и поема безропотно цяла салфетка, пълна с кюфтета. — О, много благодаря, но май са доста!

— Кюфтетата ми са невероятно вкусни! — отсича тя и мята толкова рязко ръце, че едва не изсипва подноса. — Нали са невероятно вкусни, Лууузи?

— О, да! Невероятно вкусни са! — побързвам да кимна аз.

— Ти не си ли гладна, Луси? — намесва се Кейт.

На ти лоялност от сестра!

— Ами… всъщност… — промърморвам. Засега успявам да избегна прочутите кюфтета на Магда, като непрекъснато се въртя из галерията и се правя на заета, и сега, за части от секундата си казвам, че май е крайно време да се примиря и че вече няма накъде да ходя, когато внезапно съм спасена от появата на следващите гости. — О, вижте! Още гости! — И размахвайки папката със списъка като билет за свобода, се втурвам към вратата.

А после, разбира се, не мога да се върна обратно при тях, докато хоризонтът не се разчисти, така че, след като отмятам прилежно поредните гости, се втурвам да търся Нейт. Откривам го на тротоара да крачи напред-назад и да жестикулира, говорейки си нещо на глас. Или поне така допускам първоначално, докато не забелязвам миниатюрната синя лампичка, проблясваща в ухото му, и не си давам сметка, че той е с блутута си и разговаря по телефона.

Все още.

Потискам разочарованието си. Откакто е пристигнал, все е на телефона и аз почти не съм разговаряла с него. Е, сигурно това е то да си велик телевизионен продуцент. Когато ме вижда, той ме поглежда извинително, а аз махвам с ръка, за да му кажа: „Няма проблеми.“ И наистина няма. И без това си имам достатъчно работа.

Обръщам се и влизам в галерията. Тук вече е доста пълно и аз се заемам с великото смесване с гостите. Говоря с няколко журналисти, ръкувам се с доста хора. Организирането на подобни събития не е сред силните ми страни. Не съм ви казвала, обаче два от имейлите ми се върнаха, защото ги бях изпратила на грешен адрес, а после имаше и едно объркване с компанията за кетъринг.

Казвам объркване, макар че грешката не беше моя. Откъде да знам, че „Сладка близалка“ не е компания за кетъринг?! Когато четох за нея в интернет, там се казваше, че „се грижела за всичките ви нужди“, така че им пуснах имейл, за да ги помоля да ми изпратят меню с цени, и получих списък със съвсем различен вид услуги от тези, за които бях помолила.

И все пак смятам, че се справих доста добре. Въпреки че като че ли по-голямата част от гостите се интересуват по-скоро от безплатната храна и алкохола, отколкото от произведенията на изкуството, понякога като че ли дори не забелязват картините. И не мога да се начудя защо. Оглеждам удивителния рисунък и калейдоскопа от цветове, който сме изложили по стените, и долавям онзи така познат копнеж отново да хвана четката, да започна да създавам, да развихря въображението си върху платното…

„Глупости!“ — побързвам да премахна тази мисъл от главата си. В крайна сметка нали опитах? И ето докъде ме докара изкуството — разорена и потънала в дългове. Но така е много по-добре. Сега работя в една разкошна галерия в Ню Йорк и организирам подобни събития. Така де, не е ли голям късмет?!

Оглеждам доволно тълпата. Почти всички, които поканихме, са дошли. Ето там господин и госпожа Бернщайн, които са приятели на Магда и щедри купувачи на произведения на изкуството, онази супермоделка, чието име така и не мога да запомня, журналист от „Таим аут“ и… Чакайте малко, кой е този там?

Погледът ми се спира на един тип с бейзболна шапка, под която стърчи тъмна, къдрава коса. Облечен е в широка армейска зелена тениска и сцепени на коленете дънки. Оглеждам списъка с гостите и имената, обаче всички вече са отметнати. С изключения на Джемайма Джоунс, обаче този не ми прилича много на Джемайма Джоунс.

Наблюдавам го в продължение на минута. Разхожда се наоколо и нагъва кюфтета като невидял, пресушавайки литри шампанско. Изпива една чаша на един дъх и веднага се присяга за следващата. Яде си и си пие нашият от безплатното меню, без дори да поглежда към картините.

Вбесявам се. Познавам този тип хора.

Неканен гост, при това от най-лошия вид — неканен в света на изкуството.

— Извинете!

Потупвам го леко по рамото и той подскача така, че разлива шампанското си. Обръща се с изражението на човек, хванат да прави нещо, което не би трябвало да прави.

Което и прави.

— Мммм… да? — изфъфля с уста, пълна с кюфтета.

— Извинете, но не мисля, че съм отбелязала името ви в списъка с гостите — изричам с най-милата си усмивка аз.

— В списъка с гостите ли?

— Ами да. С хората, които са поканени! — натъртвам и многозначително размахвам клипборда си.

Той не казва нищо. Мълчи си и ме гледа и като че ли обмисля нещо.

Пристъпвам неловко от крак на крак, но въпреки това храбро изричам:

— А вие се казвате?

— Хей, не се ли познаваме отнякъде? — присвива очи той и размахва пръст.

Отстъпвам и го оглеждам. Да, в него действително има нещо познато, обаче…

— Не, не мисля — поклащам категорично глава.

Настъпва пауза, а после…

— Малкото човече! — провиква се триумфално той и ме изпръсква с парченца кюфте.

Бръсвам ги от роклята си и го поглеждам с присвити очи.

— Моля?

— Казахте ми да не пресичам, докато не видя малкото човече! — ухилва се той.

— Нямам представа какво… — започвам, но не довършвам. Защото внезапно си спомням.

О, боже, наистина! От миналата седмица. Когато бързах за срещата с Кейт и Робин в онзи бар. Мъжът, до когото спрях, когато чаках на светофара. Мъжът с косматия микрофон и видеокамерата. Който ме чу да си рецитирам онова глупаво детско стихче. Изтръпвам при този спомен. Лошо.

— О, да, сега си спомням! — възкликвам, като се старая да звуча безгрижно.

— Надявах се да си спомните! — хили се вече широко той, а очите му проблясват. Едва сега забелязвам, че има наситеносини очи, ама адски сини, и най-дългите мигли, които някога съм виждала.

„Като на момиче“ — казвам си наум и съзнавайки, че го зяпам, извръщам очи.

— Приятно ми е, казвам се Адам! — представя се той и подава ръка.

Без да му обръщам внимание, аз свеждам очи към списъка с гостите.

— Не виждам никакъв Адам в списъка! — отсичам.

— Да, знам. Просто минавах — свива извинително той рамене.

— Хубаво, но това е частно събитие. Само с покани! — натъртвам, обаче той просто си стои и се хили, сякаш всичко това е много забавно.

— Да не би да ме изхвърляте?

Поемам си рязко дъх. Май не е много учтиво от моя страна. Накрая смотолевям:

— Е, може и така да се каже.

— Окей, не се притеснявайте! Тръгвам си! — изяжда си последното кюфте и пресушава чашата си. — Предайте моите комплименти на готвача! Страхотни кюфтета! — Попива устни със салфетката си, оставя чашата си и допълва: — Само че следващия път вземете истинско шампанско.

Виж го ти! Ама че нахалство!

— До скоро!

— Надали — промърморвам под нос, докато го наблюдавам как се обръща и тръгва през тълпата.

— Кой беше този? — стряска ме гласът на Нейт и аз се обръщам, за да го видя точно зад мен.

— О, ами… никой — побързвам да замажа положението аз. — Просто някакъв натрапник. — И бързо сменям темата. — А при теб как е? Всичко ли е наред в студиото?

— Всъщност по-скоро кошмар, но мисля, че вече всичко е наред — отговаря ми той и плъзва ръка през кръста ми. — А при теб как е?

— О, добре! — кимам разсеяно. Чувствам се като замаяна. Макар че е напълно очаквано. В крайна сметка това е първото голямо откриване на изложба в тази галерия, както и първото ни официално представяне на нас като двойка.

— Само добре? — пита той и сбърчва чело. И когато поглеждам в очите му, си спомням за всичките години, които прекарах в мечти за него, мислейки, че съм го изгубила завинаги, питайки се какво ли ще стане, ако отново го срещна.

А сега ние сме отново заедно и той стои до мен, и ме прегръща.

Добре ли казах, че съм? Да не съм ненормална?

Усмихвам се, повдигам се на пръсти и го целувам.

— Не. Всичко е перфектно! — прошепвам.