Александра Потър
Ти, който не си за мен (28)

Двайсет и седма глава

Когато на следващата сутрин отварям очи, него го няма.

Заминал си е!

За части от секундата радостта пронизва сърцето ми като сребърен куршум. Кейт, ти си върхът! Беше напълно права! Стратегията сработи! Преизпълнена с щастие, аз се обтягам на средата на леглото. Наслаждавам се на пространството, на свободата, на победата.

Мамка му, куфарът му! Още е тук!

Радостта ми бързо се изпарява и аз се вторачвам с ненавист в него. Накрая въздъхвам, отмятам завивките и се измъквам от леглото. Добре де, както каза и той, това са само два дена. Не е като да е завинаги.

„Или на теб така ти се иска“ — напомня ми гласът на съдбата в главата ми.

О, я млъквай!

Телефонът звъни и прекъсва потока на мислите ми. Протягам ръка и вдигам слушалката.

— Ало?

Кратка пауза. А после женски глас:

— О, извинете! Операторът очевидно е сбъркал стаята. Съжалявам за притеснението.

— Няма проблеми — отвръщам с прозявка аз. — Коя стая търсите?

— Ами… — Чувам разлистване на листи. — Мисля, че трябва да бъде мидената стая.

— Точно тази е.

— Така ли? — Леко озадачение. — Търся Натаниел Кенеди.

— Имате предвид Нейт? Той вече излезе. — Но точно в този момент ми просветва друга мисъл. — Не, почакайте! Може и да е под душа… — Оставям слушалката на шкафчето и бързо отивам до банята, като натискам бравата, за да проверя дали е заключено. Не е. Банята е празна. — Не, няма го. Да му предам ли нещо?

В другия край на линията настъпва мълчание.

— Ако искате, можете да го потърсите на мобилния. Имате ли номера му? Ало?

Тя затваря. Намръщвам се. Мразя, когато хората правят така. Много е грубо.

Вторачвам се за момент в слушалката. После обаче решително изхвърлям всички мисли за Нейт и невъзпитаните му приятели от главата си, затварям телефона и се втурвам към банята. „Днес е голямата ми среща с Артси. Следователно не трябва да мисля за нищо друго освен за това“ — казвам си, докато си вземам душ и се приготвям.

Стомахът ми се е свил от нерви. Според статията, която прочетох в самолета, Артси е „ексцентричен отшелник“, което, както подсказва огромният ми опит с разнообразни художници, е просто журналистически евфемизъм за трудно контактен, нелюбезен човек и най-вероятно — пълен особняк.

„А от мен се очаква да се сприятеля с този човек и да го убедя да изложи творбите си в нашата галерия“ — казвам си притеснено. Отказвам се от борбата е косата си и ще втурвам навън към таксито, което вече ме чака. Предвид факта, че засега никой не е успял да го убеди да покаже платната си пред публика, осъзнавам, че ми предстои трудна задача. Граничеща с невъзможното. Което не е никакво успокоение предвид огромните надежди, които шефката ми залага на този художник.

Таксито потегля и докато поема по крайбрежния път към Акуина — най-отдалеченото югозападно връхче на острова, аз усещам как душата ми затъва в така добре познатия ми манчестърски песимизъм. Вече си представям кошмарната среща, неуспешния й завършек и как съобщавам на Магда за провала си, което е все едно да й кажа, че всичко свърши, тя остава без дом, а аз — без работа.

Браво!

С мъка удрям спирачките на прословутия си негативизъм и се опитвам да се стегна. Нямам право да отивам на среща с подобна предварителна нагласа. От мен се очаква да бъда весела, позитивна, любезна. Пък и дори самият факт, че Магда е успяла да накара Артси да се съгласи да ме приеме, е достатъчно впечатляващ, нали така? След толкова години в бизнеса тя вече познава достатъчно хора, които й дължат предостатъчно услуги, но безсъмнено решителният фактор е бил общата им философия с Артси — че изкуството трябва да бъде достъпно за всички. Брилянтна идея, нали?

Като става въпрос за достъпност, не мисля, че неговите творби са особено общодостъпни. Тъкмо обратното — платната му се продават за десетки и стотици хиляди.

Но по-добре да не се настройвам предварително за нищо. Така си казвам, докато таксито минава през широко отворена порта със знак „Не влизай“ и поема по неравен път. Очевидно таксиджията знае много добре къде отива, защото когато му казах да ме закара „до къщата на Артси“ (това е единственият адрес, с който разполагах), той не попита друго. Подскачайки на задната седалка, в един момент виждам пред себе си разнебитена селска къща.

— По-далече не мога да ви закарам — заявява шофьорът след една-две минутки.

— Няма проблеми. Благодаря — кимвам, плащам му и излизам. Таксито прави обратен завой и заминава, а аз се оглеждам.

Оказва се, че изразът „затънтено кътче на острова“, използван за описание на мястото, където живее Артси, въобще не е преувеличен. Разположената на самия край на скалата стара къща е обградена от едната страна от океана, а от другата — от пусто поле и гористи хълмове. Тръгвам към нея. Забелязвам, че на един от прозорците все още стоят старите дървени капаци. Из двора се щурат няколко кокошки. Приближавам се и храбро почуквам на вратата. Нищо. Почуквам втори път. Пак нищо.

Започвам да се питам дали ексцентричният художник просто не е забравил за срещата с мен. Поглеждам неуверено олющената боя на вратата и се чудя какво да направя. Не мога да му се обадя — Артси няма телефон. Нито домашен, нито мобилен. Не мога да му изпратя и имейл, защото няма нито интернет, нито имейл адрес. Очевидно Магда е трябвало да премине през доста дълъг процес, докато успее да осъществи контакт с него, звънейки на приятели на приятелите си на острова, които са свикнали да си предават шепнешком тайни послания като героите от френската съпротива в „Ало, Ало!“.

Изчаквам още няколко минути, но вече става пределно ясно, че в къщата няма никой. Странна работа за един отшелник, но днес пък може и да не е в настроение за отшелничество. Може да се е осмелил да излезе.

Обръщам се и оглеждам верандата. Чудя се какво да направя. Накрая решавам, че така и така съм тук, мога да се поразходя.

Тръгвам през тревата с чисто новите си сандали и завивам по посока на разнебитения хамбар и останалите пристройки. В двора се вижда изоставен трактор, ръждясал велосипед, подпрян на стената, барабан… Барабан ли? И какво прави барабан насред селски двор? Заслонявам очи с ръка от яркото слънце и го оглеждам слисано. А после, малко по-нататък, забелязвам мъж, копаещ зеленчукова градинка.

Може пък той да знае нещо.

— Извинете! — провиквам се аз. — Да знаете къде мога да намеря Артси?

Мъжът се изправя, обръща се и когато ме вижда, тръгва към мен.

Той е висок, с широки рамене и е облечен в късо сако, панталони до коленете, широкопола шапка и три четвърти плетени чорапи. Прилича на бронзовата статуя на Шерлок Холмс, която стои пред метростанция „Бейкър Стрийт“ в Лондон. Странна птица насред този селски пейзаж. И сякаш това не е достатъчно, оказва се, че има гъста брада и пуши лула. И носи пилотски очила.

Сега той ги сваля, вторачва се в мен и изсумтява:

— Кой го търси?

— Казвам се Луси Хемингуей, от галерия „Номер Трийсет и осем“ в Ню Йорк — избърборвам набързо аз.

Той ми подава ръка с размерите на плато за сандвичи и изрича:

— Приятно ми е. Аз съм Артси.

Но, разбира се! Кой друг да е?! Че кой нормален човек ще се облича по такъв начин в Америка!

— О, здравейте! — усмихвам се аз и стеснително се ръкувам с него. Той изобщо не изглежда така, както си го представях. Макар да не съм много сигурна какво точно съм си представяла, тъй като досега не е позволил да бъде сниман.

Той ми подава една мотика и заявява:

— Можете да ми помогнете в копаенето на картофите.

Копаене на картофи ли? Свеждам очи към пръстта в краката си и се опитвам да не мисля за новите сандали, които обух специално за тази среща.

— Ами… добре.

За щастие, оказва се, че Артси е не само художник, но и истински джентълмен.

— Ето, сложете ги! — усмихва се той и ми подава две найлонови торбички. — Да не ви се изцапат обувките.

* * *

През следващите шейсет минути аз копая картофи с торбички, завързани за краката ми. Леко сюрреалистично и може би не онова първо впечатление, което исках да направя, но пък Артси е прочут с ексцентризма си, така че надали съм имала правото да очаквам да ме черпи с капучино.

И през цялото това време нито веднъж не става въпрос за изкуство. Вместо това си говорим за наторяване, органични торове и за предимствата на конските фъшкии пред кравешките. Както и може да се очаква, по-голямата част от приказките ги изговаря той (моите познания за кравешката тор започват и свършват със спомена за това как нагазих в една фъшкия в селото на родителите ми), а аз учтиво слушам и от време на време му хвърлям коси погледи. В статията не пишеше кога е роден — очевидно е много чувствителен на тази тема и пази датата си на раждане в дълбока тайна, — но имам чувството, че под брадата и огромните пилотски очила се крие човек в средата на трийсетте.

При това доста привлекателен — както установявам, когато случайно зървам проницателните му сини очи и перфектните бели зъби, криещи се зад брадата му и показващи се само тогава, когато благоволи да се усмихне. Имам усещането, че брадата и странният му тоалет са предназначени по-скоро за камуфлаж и произхождат от желанието му да остане анонимен. И съм сигурна, че ако се обръсне и облече дънки и тениска, ще се окаже зашеметяващо красив. Последното се потвърждава от яките му, мускулести и загорели ръце, които се разкриват, когато навива ръкавите си.

След този кошмарен един час под яркото слънце той благоволява да заяви, че е време да направим почивка за сладолед.

— Ванилов или пистачо? — пита той, когато влизаме в един от хамбарите. Заставаме пред голям хладилник с надпис „Изяж ме“ и когато той го отваря, виждам, че от горе до долу е пълен с кутии и фунийки сладолед.

— Ванилов, ако обичате — отвръщам и се усмихвам на ексцентричността му.

— Идва веднага! — отсича той, грабва една фунийка, пълни я със сладолед от кутиите и ми я подава. Повтаря процедурата и за себе си, а после се обръща към мен и отбелязва: — Вкусно, нали? Обожавам тези фунийки! Знаете ли, че ги правят от истински вафлени кори?

— Не, не знаех, но наистина е много вкусно! — кимвам и се облизвам аз.

— Е… — Той близва от сладоледа си и ме поглежда.

— Ами… — промърморвам, като се старая да не издавам нервността си, която всъщност изпитвам. Обаче не мога да издържам повече. Крайно време е да повдигна въпроса за творбите му. Поемам си дълбоко дъх, преглъщам и изричам: — Относно вашите творби…

— Искате ли да ги видите? — ухилва ми се той.

Аз го поглеждам втрещено. Брей, ама то не беше чак толкова трудно!

— Разбира се! — блесват очите ми и усещам как започвам да се отпускам. — За мен ще бъде удоволствие!

Оказва се, че студиото му се намира в големия хамбар в дъното на двора. Той плъзва вратата, слънчевите лъчи повдигат прашинките от пода и те започват да се въртят пред очите ми като блясъчета в снежно кълбо. Изпълвам се с нетърпеливо очакване. Артси е прочут млад талант, майстор на графити, известен с ироничните си фрази и разбитите си на части образи, а сега аз навлизам в неговата светая светих, където той работи, където твори, където се случва „магията“. Чувствам се като изследовател, на път да открие цял един нов свят.

Но вместо това откривам един гигантски простир за пране. Опънато по цялата дължина на хамбара въже, на което висят десетки бели чаршафи с изрисувани по тях графики и лозунги. Една от тях представлява огромно сърце в най-големи анатомични подробности, а през него, със спрей, е изписано: „Животът е любов“. На друг от чаршафите има рисунка на поредица от ръце, изобразяващи различни фигурки, под които пише: „Сложно е“. Трети чаршаф е съвсем бял, обаче точно в средата, изписана с толкова дребни букви, че трябва да се приближиш до нея, за да я видиш, е думата „Защо?“.

— Аууу, но това е…

— Различно? — довършва изречението ми той.

— Определено! — кимвам аз. — А защо сте избрали за основа на творбите си чаршафи?

Очаквам някакъв дълъг и объркан отговор, но вместо това той просто свива рамене и отбелязва:

— Имате ли представа колко струват платната с този размер? Истински пладнешки обир!

Усмихвам се на искреността му. Този Артси започва да ми харесва. Също както изкуството си, и той е различен от другите художници.

— Чаршафите наистина са идеална основа, но освен тях използвам и други материали… — казва той и ме повежда навътре в хамбара. Минаваме покрай кутии с бои, четки и аерозоли, докато накрая достигаме до друг простир за пране. Само че този е пълен с ризи, панталони, чорапи и бельо — всички до едно мръсни и изрисувани с лозунги и думи.

— Това е нещо като метафора за излагането на мръсното бельо през хората — изрича той. — Само дето аз наистина излагам мръсното си бельо. — Привежда се, помирисва един чорап и погнусено възкликва: — Пфуу!

— А каква е историята на чадърите? — питам усмихнато, като соча поредният простир, пълен с такива. Те пък съдържат графити.

— Ами от тях също стават превъзходни платна — свива рамене той, — а освен това се сетих, че така бих могъл да насоча вниманието на хората към орисията на чадърите. Съдбата им е да бъдат губени. Забравят ги в метрото, по кафенетата, в баровете. Но къде завършват накрая чадърите? — Поглежда ме в очакване. — Може би има някоя паралелна вселена, където след изгубването си всички те се озовават в бар за самотници и се запознават с други забравени чадъри, за да създадат странни, водонепромокаеми семейства…

— Може би — кимвам аз.

Той наистина е пълна откачалка, но все пак има нещо по детски затрогващо във въображението му, а ентусиазмът му е крайно заразителен. От друга страна, ексцентризмът винаги е заразителен. Спомнете си с какво умиление гледате лудата си леля, която и в средата на осемдесетте продължава да носи боа от изкуствени пера и да играе канкан. Всъщност не знам дали вие си имате такава, но аз — да.

— Е, какво мислите?

Обръщам се и виждам, че Артси ме наблюдава със сбърчено чело — като дете, което чака одобрението на големите.

— Мисля, че за нашата галерия ще бъде удоволствие да ви представлява! — изричам с леко безпокойство аз. В крайна сметка той трябва да го е чувал милион пъти.

Но и така да е, той пак изглежда на седмото небе.

— Наистина ли? Сериозно?

— Да, наистина — кимвам.

— О! — усмихва се сякаш на себе си той и като че ли осмисля случилото се. И тъкмо си мисля, че ще каже нещо — каквото и да е, когато той внезапно си слага огромните очила, подава ръка и отсича: — Е, смятам да се връщам при картофите си.

Очевидно срещата ни приключи.

— Ами… да, разбира се — усмихвам се аз, полагайки огромни усилия да прикрия разочарованието си. — За мен беше голяма чест, че се запознах с вас, и ви благодаря за отделеното…

Но преди да успея да довърша, той вече излиза от хамбара. Побързвам да се измъкна след него, преди да ме е заключил вътре. Като го гледам, като нищо ще го направи, без въобще да забележи.

— Е, някакви последни въпроси? — пита той, докато заключва вратата. — Говорете сега или завинаги замълчете!

И ми прави сложен реверанс със завъртане на ръка над главата и поклон.

По лицето ми не помръдва и мускулче. Оттук нататък Артси с нищо не би могъл да ме изненада.

От друга страна…

— Но защо цялата тази тайнственост? — изстрелвам аз, преди да успея да се спра.

Лицето на Артси се смръщва като градоносен облак и на челото му се появява огромна бръчка, която слиза чак под очилата му.

По дяволите! Аз и моята голяма уста! Автоматично съжалявам за въпроса си. Защо изобщо трябваше да го задавам? Тъкмо когато всичко вървеше толкова добре! В гърдите ми се надига паника и аз правя онова, което правя винаги, когато съжалявам, че съм казала нещо — казвам още нещо.

— Искам да кажа, примерно никой не знае истинското ви име…

Когато всъщност трябва да си затварям шибаната уста!

— Питат ли Стинг какво е истинското му име? — контрира ме той. — Ами Мадона?

— Всъщност Мадона си е Мадона. Това е името й — промърморвам аз.

— Така ли? — По лицето му се изписва изненада, следвана от една от пленителните му усмивки. — Е, в такъв случай ще ви издам една тайна. Доста неудобна е, но…

Свеждайки буйната си брада към мен, той я прошепва в ухото ми.