Джон Гришам
Брокерът (9)

9

По средата на сутрешното занимание на следващия ден Марко внезапно смени посоката. Точно докато четяха един особено скучен диалог, той изведнъж заряза италианския и каза на английски:

— Ти не си никакъв студент, нали?

Ермано вдигна очи от учебника, помълча и каза:

— Non inglese, Marco. Soltanto Italiano.

„Само италиански.“

— Точно сега не ми се говори на италиански, не разбираш ли? Ти не си никакъв студент.

Ермано не умееше да лъже и се забави с един миг повече от допустимото.

— Студент съм — каза след това, но не особено убедително.

— Мисля, че не си. Очевидно не ходиш на лекции, как иначе ще ми преподаваш по цял ден.

— Може да ходя на вечерни курсове. Какво значение има?

— Никъде не ходиш на курсове. Тук няма нито учебници, нито студентски вестник, нито каквото и да било от обичайните боклуци, които студентите оставят навсякъде.

— Може да са в другата стая.

— Дай да видя.

— Защо? Защо е толкова важно?

— Защото според мен работиш за същите хора, за които работи и Луиджи.

— И какво, ако е така?

— Искам да разбера кои са те.

— А я си представи, че и аз не знам. Защо толкова мислиш за това? Задачата ти в момента е да научиш езика и нищо повече.

— От колко време живееш в този апартамент?

— Не съм длъжен да отговарям на въпросите ти.

— Според мен си се нанесъл едва миналата седмица, това е служебен апартамент на някаква разузнавателна организация, а ти изобщо не си този, за когото се представяш.

— Значи ставаме двама — каза Ермано, рязко се изправи и прекоси малката кухничка към дъното на апартамента.

После се върна с някакви документи, които подхвърли на масата пред Марко. Беше комплект за регистриране в университета в Болоня, изпратен до Ермано Роскони на адреса, където се намираха в момента.

— Скоро отново ще започна училище — обясни Ермано. — Искаш ли още кафе?

Марко разглеждаше документите, като вече разбираше достатъчно, за да схване за какво става въпрос.

— Да, ако обичаш — отвърна.

Бяха най-обикновени документи, които лесно можеха да се фалшифицират. Но ако наистина бяха фалшификати, бяха направени много добре. Ермано изчезна в кухнята и започна да източва водата.

Марко бутна стола си назад и каза:

— Отивам да се поразходя малко. Трябва да си проветря главата.

 

 

Обичайният му режим се промени още на вечеря. Луиджи го посрещна пред един магазин за цигари срещу Пиаца деи Синьори и двамата тръгнаха пеш по една оживена уличка, където собствениците на магазини вече затваряха. Беше тъмно и много студено и покрай тях на път за вкъщи бързаха елегантно облечени бизнесмени с шапки и шалове.

Луиджи си беше сложил ръкавици и държеше ръцете си дълбоко във вълнените джобове на грубо тъканото пардесю — можеше да го е наследил от дядо си, а можеше и да го е купил само миналата седмица от някой чудовищно скъп дизайнерски бутик в Милано. Какъвто и да беше случаят, той го носеше със самочувствие и Марко за пореден път завидя за вродената елегантност на отговорника си.

Луиджи, изглежда, не бързаше и се наслаждаваше на студа. Няколко пъти каза нещо на италиански, но Марко не прие играта.

— На английски, Луиджи — повтори той два пъти. — Имам нужда да поговоря на английски.

— Добре тогава. Как беше вторият ден в училище?

— Добре. Ермано е симпатичен. Няма никакво чувство за хумор, но за учител става.

— Напредваш ли?

— Как може да не напредвам?

— Ермано ми каза, че имаш чувство за езика.

— Ермано не може да лъже и ти много добре го знаеш. Просто работя усилено, защото от това зависи много. Той се занимава с мен по шест часа на ден, а после зубря самостоятелно още три часа през нощта. Напредването ми просто е неизбежно.

— Значи учиш здраво — кимна Луиджи.

После изведнъж спря и посочи към нещо, което приличаше на малък деликатесен магазин.

— А ето тук ще вечеряме днес, Марко.

Марко недоволно се огледа. Магазинът изглеждаше широк едва около пет метра. До витрината бяха натъпкани три маси и всички места бяха заети до едно.

— Сигурен ли си? — попита той.

— Да, мястото е много добро. По-лека храна — сандвичи, салати. Ще вечеряш сам. Аз няма да влизам.

Марко го погледна и понечи да възрази, но се усети навреме и се усмихна, сякаш с радост приемаше предизвикателството.

— Менюто е написано на черната дъска зад касиера, на италиански. Първо си поръчваш, после плащаш и накрая си вземаш храната от далечния край на щанда, където всъщност можеш и да седнеш, ако има свободно столче. Бакшишът е включен в сметката.

— Какъв е специалитетът на заведението? — попита Марко.

— Пицата с шунка и артишок е много вкусна. Както и панините. Ще те чакам до онзи фонтан след един час.

Марко стисна зъби и влезе в кафенето с чувството, че е сам и беззащитен. Докато чакаше да му дойде редът на опашката зад две момичета, той отчаяно четеше менюто на черната дъска и търсеше нещо, което да успее да произнесе. Нямаше значение какво ще бъде на вкус. Важното беше да успее да поръча и да плати. За щастие, касиерката се оказа жена на средна възраст, която обичаше да се усмихва. Марко приятелски я поздрави с „Buona sera“ и преди да успее да го застреля с някакъв отговор, бързо си поръча panino prosciutto e formaggio — сандвич с шунка и сирене — и една кока-кола.

Добрата стара американска кока-кола. Една и съща на всички езици.

Касата затрака и жената изля поток от думи, от които той не разбра нито една. Въпреки това продължи да се усмихва, накрая каза „Si“ и й подаде банкнота от двайсет евро, която със сигурност покриваше сметката. Планът му проработи. Касиерката му върна ресто, подаде му едно билетче и каза „Numero sessantasette“.

„Номер шейсет и седем.“

Марко стисна билетчето и бавно пристъпи покрай щанда към кухнята. Никой не го зяпаше, дори никой не го забелязваше. Дали наистина успяваше да мине за италианец — за истински местен човек? Или беше толкова очевидно, че е чужденец, че местните дори не го намираха за интересен? Бързо беше развил навика да оценява как са облечени останалите мъже и намираше, че е в същата класа. Както му беше обяснил Луиджи, мъжете от Северна Италия се интересуваха много повече от стила и облеклото, отколкото американците. Виждаха се повече сака и ушити по поръчка панталони, пуловери без ръкав и вратовръзки. Имаше много по-малко джинси, а досега не беше видял нито едно яке с качулка или друг признак на пълно безразличие към външния вид.

Луиджи или непознатият, който беше осигурил гардероба на Марко (без съмнение заплатен от американските данъкоплатци), беше свършил чудесна работа. За човек, който е прекарал шест години в затворническо облекло, Марко бързо свикваше с италианския дизайн.

Не откъсваше поглед от чиниите, които се появяваха на щанда до грила. След десетина минути там изскочи един дебел сандвич. Сервитьорката го грабна, откъсна билетчето от него и се провикна: „Numero sessantasette!“ Марко пристъпи към нея, без да каже дума, и подаде билетчето си. Дадоха му и безалкохолната напитка. Накрая той си намери място на една масичка в ъгъла и с голямо удоволствие се наслади на самотната си вечеря. Беше шумно и претъпкано — квартално заведение, където повечето от клиентите се познаваха. Когато се поздравяваха, те се прегръщаха и целуваха и разговаряха дълго както при срещата, така и при сбогуването. Чакането на опашка не създаваше проблеми, макар че италианците, изглежда, не можеха да проумеят основната идея на това да стоят един зад друг. Ако на някоя американска каса се събереше такава хаотична тълпа, със сигурност щеше да има остри думи както от клиентите, така и от касиера.

Но в една страна, където къщите на по триста години се смятаха за ново строителство, времето имаше друг смисъл. Храната беше удоволствие дори в малкото квартално магазинче с няколко маси. Хората до Джоуел, изглежда, бяха готови да прекарат цели часове, като се наслаждават на своите пици и сандвичи. Все пак имаха да си кажат толкова много, докато се хранят!

Мъртвешкият ритъм на затвора беше притъпил всичките му сетива. Джоуел се беше опитал да запази разсъдъка си, като четеше по осем книги на седмица, но дори това упражнение беше по-скоро форма на бягство от действителността, отколкото обучение. След два дни напрегнато запаметяване, склонения, произнасяне на непознати думи и толкова интензивно слушане, колкото никога не му се беше случвало преди, се чувстваше напълно изтощен.

Така че поглъщаше италианския тътен наоколо, без да се опитва да разбере каквото и да е. Наслаждаваше се на ритъма, мелодията и смеха на тези хора. От време на време хващаше по някоя дума, особено в поздравите и сбогуването, и смяташе това за един вид прогрес. Когато гледаше семействата и приятелите, чувстваше и известна самота, но отказваше да продължи тази мисъл. Самотата беше да стоиш по двайсет и три часа на денонощие в миниатюрна килия без почти никаква поща и никаква компания, освен някой евтин роман с меки корици. В сравнение със самотата, на която беше свикнал, сегашният му живот беше като един безкраен празник.

Опита се да удължи удоволствието от своя сандвич с шунка и сирене, но всичко си имаше граници. Обеща си следващия път да си поръча и пържени картофи, защото с пържените картофи човек може да си играе дълго след като изстинат и така да разтегли времето за хранене много повече от това, което в Америка се смята за нормално. Най-сетне той неохотно отстъпи масата си. Почти цял час, след като беше влязъл в кафенето, напусна топлото помещение и закрачи към фонтана. Бяха спрели водата, за да не замръзне. Луиджи се появи няколко минути по-късно, сякаш беше чакал, притаен в сенките. Прояви нахалството да му предложи по един gelato, сладолед, но Марко вече трепереше. Затова двамата се върнаха до неговия хотел и се разделиха.

 

 

Оперативният началник на Луиджи работеше под дипломатическо прикритие в американското консулство в Милано. Казваше се Уитакър, а Бакман беше една от най-малките му тревоги. Бакман не беше замесен нито в разузнаването, нито в контраразузнаването, а Уитакър имаше предостатъчно работа в тези сфери, за да се занимава с някакъв бивш политически интригант от Вашингтон, когото са скрили в Италия. Въпреки това той съвестно подготвяше всекидневните си доклади и ги изпращаше в Лангли. Там ги получаваше и преглеждаше Хулия Хавиер — дългогодишна опитна служителка, която имаше личен достъп до самия мистър Мейнард. Именно зоркият поглед на мис Хавиер беше причината Уитакър да полага усилия в Милано. Ако не беше тя, докладите му надали щяха да се получават толкова редовно.

Теди искаше новини.

Мис Хавиер беше повикана в кабинета му на седмия етаж, в „крилото на Теди“, както го наричаха в Лангли. Тя влезе в „центъра“, както самият той наричаше личния си кабинет, и за пореден път го завари в единия край на дългата заседателна маса, седнал на повдигнатия си инвалиден стол, увит в одеяла от кръста надолу, облечен с обичайния си черен костюм и надвесен над купчина документи. Наблизо се въртеше Хоби, винаги готов да му налее поредната чаша от отвратителния зелен чай, който според Теди беше единствената причина да е още жив.

Всъщност Хулия Хавиер от години насам смяташе, че „жив“ е доста силно казано.

Тъй като тя не пиеше кафе и не би опитала зеления чай при никакви обстоятелства, не й предложиха нищо. Тя зае обичайното си място от дясната му страна, на свидетелския стол, където сядаха всички посетители (защото Теди чуваше по-добре с дясното ухо), и директорът успя да измърмори едно много уморено „Здравей, Хулия“.

Както обикновено, Хоби седна срещу нея и се приготви да води бележки. Всяка дума, произнесена в „центъра“, се записваше от най-усъвършенстваните устройства, които бяха в състояние да предложат модерните технологии, но въпреки това Хоби никога не се отказваше от цирка със записването на ръка.

— Докладвай ми за Бакман — каза Теди.

Тези устни доклади трябваше да бъдат кратки, конкретни и без нито една излишна дума.

Хулия погледна бележките си, прокашля се и заговори на скритите микрофони:

— Вече е на позиция в Тревизо, приятно градче в Северна Италия. Пристигна преди три денонощия и, изглежда, се приспособява добре. Нашият агент е в постоянна връзка с него, а учителят му по езика е местен, който се справя отлично. Бакман не разполага с пари и паспорт и засега няма нищо против да стои близо до агента. Не е използвал телефона в хотелската си стая, нито мобилния телефон, като се изключи едно обаждане до нашия агент. Не проявява желание да изследва града и околностите или да обикаля безцелно. Очевидно затворническите навици не се забравят лесно. Почти не мърда от хотела. Когато не е на уроци или не се храни, стои в стаята и учи италиански.

— Как е с италианския?

— Не е зле. Но все пак е на петдесет и две години, така че няма да стане бързо.

— Аз научих арабски на шейсет — похвали се Теди.

Произнесе го така, все едно оттогава беше изминал цял век.

— Да, знам — каза Хулия. Всички в Лангли го знаеха. — Той учи много упорито и напредва бързо, но все пак се занимава с италиански само от три дни. Учителят му е доста впечатлен.

— За какво говори?

— Не говори нито за миналото си, нито за стари приятели или врагове. Нищо интересно за нас. Поне засега не навлиза в тази тема. Обичайните теми за разговор, изглежда, са новият му дом, местната култура и езикът.

— Настроение?

— Току-що излезе от затвора четиринайсет години предсрочно и се наслаждава на богати обеди и вечери и хубаво вино. Изглежда щастлив. Не показва признаци на носталгия, но, от друга страна, той няма истински дом. Никога не говори за семейството си.

— Как е със здравето?

— Изглежда чудесно. Кашлицата му изчезна. Спи добре. Не се оплаква.

— По колко пие?

— Внимава. Пие вино на обяд и на вечеря и по някоя бира в близкия бар, но не прекалява.

— Да се опитаме да му увеличим пиенето. Да видим дали няма да се отпусне и да изтърве нещо.

— Точно такъв е планът.

— Какво е осигуряването?

— Всичко се подслушва — телефоните, стаята, уроците по езика, обедите, вечерите. Дори в обувките му има микрофони. И в двата чифта. В хастара на палтото му е зашит още един предавател с микрофон. Следим го практически навсякъде.

— Значи няма как да го изгубим?

— Той все пак е адвокат, а не шпионин. Поне засега, изглежда, се радва на свободата си и няма нищо против да прави каквото му кажем.

— Но той в никакъв случай не е глупав. Не го забравяй, Хулия. Бакман знае, че някои много неприятни хора искат да го пипнат.

— Вярно е, но засега се държи като малко дете, което не се отделя от майка си.

— Значи се чувства в безопасност?

— При дадените обстоятелства, да.

— Нека да го уплашим тогава.

— Още сега?

— Да. — Теди разтърка очите си и отпи от чая. — Какво става със сина му?

— Провеждаме постоянно наблюдение трета степен, но в Кълпепър, щата Вирджиния, не се случва почти нищо. Ако Бакман се опита да се свърже с някого, това със сигурност ще бъде Нийл Бакман. Ние ще го научим първо в Италия, още преди да разберем за това в Кълпепър.

— Синът му е единственият човек, на когото вярва — заяви Теди, като повтори нещо, което Хулия беше казвала много пъти.

— Точно така.

Настъпи дълга пауза, после Теди попита:

— Има ли нещо друго, Хулия?

— Пише писмо на майка си в Оукланд.

Теди леко се усмихна.

— Колко мило. Имаме ли го?

— Да, нашият агент го снима вчера и току-що го получихме. Бакман го крие между страниците на някакво местно туристическо списание в стаята си.

— Колко е дълго?

— Два големи абзаца. Очевидно не се кани да го завърши наведнъж.

— Прочети ми го — каза Теди, облегна главата си назад на стола и затвори очи.

Хулия се разрови в папката и намести очилата си за четене.

— Няма дата и е написано на ръка, което е неприятно, тъй като Бакман пише ужасно грозно.

„Скъпа майко, не съм сигурен кога и дали изобщо ще получиш това писмо. Не съм сигурен и дали въобще ще го пусна, което има пряка връзка с горното. Във всеки случай аз излязох от затвора и вече съм по-добре. В последното си писмо ти писах, че нещата в равнините на Оклахома вървят добре. Но тогава нямах никаква представа, че президентът се кани да ме помилва. Стана толкова бързо, че и аз все още не мога да повярвам.“

Втори абзац:

„Живея на другия край на света, но не мога да ти кажа къде точно, защото това ще разтревожи някои хора. Бих предпочел да съм в Щатите, но не е възможно. Нищо не зависи от мен. Животът ми не е кой знае какво, но със сигурност е по-добър отпреди една седмица. В затвора щях да умра, независимо какво съм ти писал. Тогава не исках да те тревожа. Сега обаче съм свободен, а това е най-важното. Мога да се разхождам по улицата, да ям навън, да ходя където искам и, общо взето, да правя каквото искам. Свободен съм, майко, нещо, за което си мечтаех от години, но смятах, че е непостижимо.“

Хулия остави писмото и каза:

— Засега е стигнал дотук.

Теди отвори очи.

— Мислиш ли, че е толкова глупав, че да пусне писмо до майка си по пощата?

— Не. Но той й пише по едно писмо всяка седмица доста отдавна. Превърнало му се е в навик и сигурно има терапевтичен ефект. Явно изпитва нужда да споделя с някого.

— Продължаваме ли да следим пощата й?

— Да. И малкото, което получава.

— Много добре. Искам да го стреснете до смърт, а после да ми докладвате.

— Слушам, сър — каза Хулия, събра документите си и излезе от кабинета.

Теди вдигна един доклад и нагласи очилата си за четене. Хоби стана от масата и потъна в малката кухничка до кабинета.

Телефонът на майката на Бакман в старческия дом в Оукланд се подслушваше отдавна, но засега оттам не беше излязло нищо. В деня, в който обявиха новината за помилването, й се обадиха двама много стари приятели, които я разпитваха и съвсем дискретно я поздравиха, но мисис Бакман толкова се обърка, че в крайна сметка се наложи да й дадат успокоителни и да поспи няколко часа. Нито един от внуците й — трите деца, които Джоуел имаше от различните си съпруги — не й се беше обаждал от шест месеца.

Лидия Бакман беше преживяла два инсулта и беше прикована на инвалиден стол. Когато синът и беше в разцвета на силите си, тя живееше относително луксозно в един просторен апартамент с лична сестра на денонощно дежурство. Заради това, че го вкараха в затвора, тя беше принудена да прекрати този удобен живот и да се премести в старчески дом със стотици други пациенти.

Бакман надали щеше да й се обади.