Джон Гришам
Брокерът (31)

31

Докато гниеше в дълбините на затвора, често си беше мечтал за Цюрих — с неговите сини реки, чисти сенчести улици, модерни магазини и красиви хора, които се гордееха с швейцарската си националност и си вършеха работата с приятни и сериозни лица. В предишния си живот той се беше возил на тихите електрически трамваи заедно с тях, докато отиваха на работа в банкерския квартал. Тогава беше прекалено зает, за да пътува много, беше прекалено важен фактор, за да напуска за дълго крехките силови структури във Вашингтон, но Цюрих беше един от малкото градове, които беше посещавал. Харесваше му: в него нямаше туристи и задръствания и жителите му нямаха никакво желание да губят времето си, като зяпат катедралите и боготворят последните две хиляди години. Не, изобщо. Цюрих се движеше от парите — от изисканите финансови манипулации, съвсем различни от грубото им придобиване с пълни шепи, което пък беше предишната специалност на Бакман.

Сега отново се возеше в трамвай — беше го хванал недалеч от гарата и бавно се движеше по Банхофщрасе, основния булевард в Цюрих, ако там изобщо имаше такова нещо. Беше почти 9:00 сутринта. Той пътуваше заедно с последната вълна от изрядно облечени млади банкери, които отиваха на работа в Ю Би Ес, „Креди Суис“ и още хиляди по-малко известни, но не по-малко богати финансови институции. Бяха с тъмни костюми, ризи в различни цветове, които рядко бяха бели, скъпи вратовръзки с голям възел и незабележими орнаменти и тъмнокафяви обувки с връзки, без пискюлчета. През последните шест години модата малко се беше изменила. Все още се обличаха консервативно, но вече влагаха и малко дързост. Не бяха толкова елегантни, колкото младите градски професионалисти в неговата родна Болоня, но все пак хващаха окото.

Всички четяха нещо, докато пътуваха. Разминаваха се с други трамваи, които се движеха в срещуположната посока. Марко се преструваше, че се е задълбочил в новия брой на „Нюзуик“, но всъщност наблюдаваше останалите пътници.

Никой не го гледаше. Никой не обръщаше внимание на обувките му за боулинг. Всъщност беше видял подобни на тях на краката на един небрежно облечен младеж недалеч от гарата. Сламената му шапка също не привличаше внимание. Ръбовете на панталона му вече не бяха толкова зле, защото си беше купил един евтин шивашки комплект от рецепцията на хотела, а после беше изгубил половин час, докато се опитваше да ги подгъне, без да се надупчи до кръв. Дрехите му струваха в пъти по-малко от костюмите наоколо, но какво му пукаше? Беше успял да стигне до Цюрих, без да довлече Луиджи и останалите, и с още малко късмет щеше да стигне докрай.

Парадеплац беше последната спирка на трамваите, които влизаха в центъра от изток и запад и спираха. После бързо се изпразваха, а младите банкери се пръсваха на тълпи и потъваха в сградите наоколо. Марко се смеси с тълпата. Беше оставил сламената си шапка под седалката в трамвая.

През последните седем години нищо не се беше променило. Парадеплац си беше същият — открит площад, покрай който бяха наредени малки магазини и кафенета. Банките наоколо си стояха там от стотици години; някои разгласяваха имената си с неонови табели, а други бяха толкова добре скрити, че човек не можеше да ги намери без специални указания. Марко попиваше всичко наоколо иззад тъмните си очила, като не се откъсваше от трима младежи със спортни сакове, преметнати през рамо. Изглежда, отиваха към Райнланд Банк, от източната страна на площада. После те влязоха във фоайето, Марко ги последва и започна най-веселата част.

Гишето за информация беше на същото място както преди седем години; всъщност дори добре облечената дама зад него му се стори смътно позната.

— Бих искал да говоря с господин Микел Ван Тийсен — каза Марко възможно най-тихо.

— А вие сте?

— Марко Лацери.

Щеше да използва името Джоуел Бакман по-късно, на горния етаж, но тук се притесняваше да го направи. Можеше само да се надява, че Нийл е известил Ван Тийсен за новия му псевдоним по електронната поща. Освен това трябваше да е предал на банкера молбата му да не пътува извън града през следващата седмица, ако му е възможно.

Секретарката заговори по телефона, като в същото време набираше нещо на клавиатурата пред себе си.

— Един момент, синьор Лацери — каза накрая. — Нещо против да почакате малко?

— Не, нищо — отвърна той.

Нещо против да почака малко? Та той чакаше този миг от години! Настани се на един стол и кръстоса крака, но после отново забеляза обувките си и завря стъпала под стола. Беше сигурен, че точно в този момент го наблюдават с десетина камери едновременно, но нямаше нищо против. Може би щяха да разпознаят Бакман във фоайето на банката си, а може би не. Почти си ги представяше как седят в някоя тъмна стаичка, пулят се в мониторите си, чешат се по главата и си казват:

— Не знам, този ми се струва много по-слаб, дори изпит.

— Виж му и косата. Очевидно е боядисана набързо.

За да им помогне, Джоуел свали очилата с рогови рамки на Джовани.

След пет минути отнякъде се появи един тип от охраната със сурово лице и евтин костюм и се обърна към него:

— Бихте ли ме последвал, синьор Лацери?

Двамата взеха частен асансьор до третия етаж, където Марко беше въведен в малка стаичка с дебели стени. В сградата на Райнланд Банк всички стени изглеждаха дебели. Вътре чакаха още двама агенти от охраната. Единият взе, че се усмихна, другият не. Накараха го да сложи и двете си ръце на биометричен скенер за пръстови отпечатъци. Той щеше да сравни отпечатъците му с онези, които беше оставил на същото място преди почти седем години, и когато съвпаднеха, щяха да се усмихнат по-широко, а после да го поканят в по-приятна стая, където да почака още малко, и да му предложат кафе или сок. Каквото поискате, мистър Бакман.

Той си поръча портокалов сок, защото не беше закусвал. Агентите от охраната потънаха обратно в пещерата, където ги държаха. На разположение на мистър Бакман вече беше Елке, една от грациозните секретарки на Ван Тийсен.

— Ще излезе след минута — обясни тя. — Не ви очакваше още тази сутрин.

Някак си беше трудно да си уговори среща предварително, докато се криеше в тоалетните кабинки по гарите. Джоуел й се усмихна. Старият Марко вече беше останал в историята. Най-сетне можеше да го зареже, след два месеца бягство. Марко му беше служил вярно, беше запазил живота му, беше го научил на елементарен италиански, беше го развел из Тревизо и Болоня и го беше запознал с Франческа — жена, която нямаше да забрави скоро.

Но освен това заради Марко щяха да го убият, така че Джоуел го заряза на място, на третия етаж на Райнланд Банк, докато разглеждаше черните обувки с високи токчета на Елке и чакаше да се появи нейният шеф. Марко си отиваше и никога нямаше да се върне.

Кабинетът на Микел Ван Тийсен беше проектиран по такъв начин, че да зашлеви посетителя с мощен шамар по дясната буза. Дебелият персийски килим излъчваше власт. Канапето и фотьойлите с кожена тапицерия излъчваха власт. Както и древното писалище от махагон, което беше толкова голямо, че нямаше да се събере в цялата му килия в „Ръдли“. Както и широкият набор от електронни играчки, наредени по бюрото. Банкерът посрещна Джоуел на вратата от дъбово дърво, от която впрочем също се излъчваше власт, и двамата си стиснаха ръцете сърдечно, но не чак приятелски. Бяха се срещали лично само веднъж.

Ако Джоуел беше свалил около трийсет килограма от последното си посещение насам, то Ван Тийсен, изглежда, беше качил толкова. Освен това беше доста побелял и изобщо не приличаше на изрядните, стегнати млади банкери, които Джоуел беше видял в трамвая. Ван Тийсен покани клиента си да седне на един от столовете с кожена тапицерия, докато Елке и още една секретарка се разтичаха да донесат кафе и сладки.

Когато останаха сами и вратата се затвори, Ван Тийсен каза:

— В последно време доста чета за вас.

— Наистина ли? И какво пише?

— Да подкупите президента на САЩ, за да ви помилва? Наистина ли при вас е толкова лесно да се правят такива неща, мистър Бакман?

Джоуел не беше сигурен дали събеседникът му се шегува. Самият той беше в приповдигнато настроение, но все пак не чак толкова, че да си разменя шегички с банкера си.

— Ако наистина ви интересува, не съм подкупвал никого.

— Ами да, но вестниците са пълни с обвинения в този смисъл.

Тонът на Ван Тийсен прозвуча по-скоро обвинително, отколкото шеговито, и Бакман реши да не губи повече време.

— Наистина ли вярвате на всичко, което пишат във вестниците?

— Естествено, че не, мистър Бакман.

— Дойдох при вас по три причини. Искам достъп до сейфа си. Искам да проверя състоянието на сметката си. И да изтегля десет хиляди долара в брой. След това може би ще ви помоля за още една-две услуги.

Ван Тийсен пъхна една бисквита в устата си и бързо задъвка.

— Да, разбира се. Според мен няма да има никакъв проблем.

— Какъв проблем да има?

— Никакъв проблем, сър. Дайте ми само няколко минути.

— За какво?

— Трябва да се консултирам за нещо с колегата си.

— Ще побързате ли?

Ван Тийсен излезе от стаята почти на бегом и затръшна вратата зад гърба си. Стомахът на Джоуел се сви болезнено, но не от глад. Ако нещо се объркаше точно в този момент, нямаше никакъв резервен план. Щеше да излезе от банката без пукната пара, да прекоси Парадеплац, и то ако имаше късмет, да се качи на някой трамвай и да открие, че няма къде да отиде. Бягството му щеше да свърши. Марко щеше да се върне в живота му и в крайна сметка да го убие.

Времето сякаш спря и мислите му се завъртяха около помилването. След като го бяха помилвали, можеше да започне на чисто. Американското правителство не беше в позиция да притиска швейцарците да замразят сметката му. Швейцарците, така или иначе, никога не замразяваха сметки! Имаха имунитет срещу това! Което беше причината именно техните банки да са пълни със заграбени съкровища от пет свят, нали така?

Бяха швейцарци в края на краищата!

Елке дойде да го вземе и го помоли да я последва на долния етаж. В предишния си живот би я последвал навсякъде, но сега отиваха само до трезора.

Джоуел беше влизал в трезора при предишното си посещение в банката. Трезорът се намираше в подземната част на сградата, на няколко нива под нивото на улицата, макар че клиентите така и не разбираха точната дълбочина, на която потъваха в швейцарската земя. Всички врати бяха дебели по половин метър, всички стени, изглежда, бяха от олово, на всички тавани бяха монтирани камери за наблюдение. Когато слязоха, Елке отново го предаде в ръцете на Ван Тийсен.

Сканираха и двата му палеца за отпечатъци. Един оптичен скенер му направи снимка.

— Номер седем — посочи Ван Тийсен. — Ще ви изчакам там.

После излезе през една врата.

Джоуел тръгна по късия коридор и подмина шест стоманени врати без прозорци, докато не стигна до седмата. Там натисна един бутон, вътре защракаха всякакви резета и машинарии и вратата най-сетне се отвори. Той влезе в стаята, където вече го очакваше Ван Тийсен.

Помещението беше квадратно, с дължина четири метра, а по три от стените бяха наредени персонални сейфове, повечето от които не бяха по-големи от кутия за обувки.

— Кой номер е вашият сейф? — попита банкерът.

— L2270.

— Правилно.

Ван Тийсен пристъпи надясно и леко се наведе към сейф номер L2270. Набра някакви цифри на малката клавиатура, после се изправи и отстъпи встрани:

— Ако обичате.

Ван Тийсен зорко го наблюдаваше, когато Джоуел пристъпи към своя сейф, за да набере кода за достъп. Той протегна ръка към клавиатурата и тихо си прошепна цифрите, които навеки беше запечатал в паметта си:

— Осемдесет и едно, петдесет и пет, деветдесет и четири, деветдесет и три, двайсет и три.

На клавиатурата започна да мига една зелена лампичка. Ван Тийсен се усмихна и каза:

— Ще ви чакам отпред. Позвънете, когато сте готов.

Щом остана сам, Джоуел извади стоманената кутия от сейфа и я отвори. Вътре имаше пощенски плик за чупливи пратки. В плика имаше четири оптични диска „Jaz“, по два гигабайта всеки, които навремето струваха един милион долара.

Джоуел си позволи малка почивка, не повече от шейсет секунди. В края на краищата точно в момента беше в пълна безопасност и ако имаше нужда да помисли малко, защо да не го направи?

Той си спомни за Сафи Мирза, Фейзал Шариф и Фарук Хан, блестящите момчета, които бяха открили „Нептун“ в небето, а после бяха написали цял куп софтуер, за да манипулират системата. Сега и тримата бяха мъртви, паднали в жертва на собствената си наивна алчност и адвоката, когото си бяха избрали. Спомни си и за Джейси Хъбард — шумния, груб, весел, безкрайно чаровен мошеник, който успешно беше мамил избирателите през цялата си кариера, но накрая също беше загинал заради собствената си ненаситност. Спомни си за Карл Прат, Ким Болинг и десетките други партньори, които беше събрал в преуспяващата си фирма, и за техните кариери и личен живот, съсипани от онова, което в момента държеше в ръката си. Спомни си за Нийл и унижението, което беше причинил на сина си, когато скандалът обхвана цял Вашингтон и затворът се превърна не просто в неизбежност, а в необходимост.

Помисли и за самия себе си — но не с егоизъм, нито с разкаяние, нито в опит да прехвърли вината на някой друг. Колко жалък беше животът му само — поне досега. Но колкото и да му се искаше да се върне и да го изживее по друг начин, нямаше време за губене, което да пропилява за такива мисли. Остават ти само няколко години, Джоуел, Марко, Джовани или както там по дяволите се казваш. Не искаш ли за пръв път през живота си да направиш това, което трябва, а не онова, от което ще спечелиш най-много?

Той прибра дисковете в плика, а плика в куфарчето си, после затвори стоманената кутия обратно в сейфа. Накрая позвъни на Ван Тийсен.

 

 

Когато се върнаха в тузарския му кабинет, Ван Тийсен му подаде една папка, в която имаше един-единствен лист.

— Това е извлечението за вашата сметка — съобщи му той. — Кратко и ясно. Както знаете, по нея не са извършвани никакви операции.

— Плащате само един процент лихва — отбеляза жлъчно Джоуел.

— Вие бяхте наясно с нашите лихвени проценти, когато си отворихте сметка при нас, мистър Бакман.

— Да, така е.

— Ние имаме други начини да пазим парите ви.

— Разбира се. — Джоуел затвори папката и му я върна. — Не искам да нося това. Приготвихте ли парите в брой?

— Да, в момента ги носят.

— Добре. Имам нужда от още няколко неща.

Ван Тийсен придърпа бележника си и застана в готовност с писалка в ръка.

— Да — каза.

— Искам да прехвърля сто хиляди по банков път в банка във Вашингтон. Можете ли да ми препоръчате някоя?

— Разбира се. Работим в тясно сътрудничество с „Мериланд Тръст“.

— Добре, изпратете парите там, като отворите с тях обикновен разплащателен влог. Няма да пиша чекове, само ще тегля в брой.

— На чие име да бъде сметката?

— Джоуел Бакман и Нийл Бакман.

Вече започваше да свиква с името си и да не се снишава, когато го произнася. Не залягаше от ужас, че някой ще го застреля отнякъде. Усещането му харесваше.

— Много добре — каза Ван Тийсен.

Всичко беше възможно.

— Освен това ми трябва съдействие, за да се прибера в Щатите. Вашето момиче може ли да провери полетите на „Луфтханза“ за Филаделфия и Ню Йорк?

— Разбира се. Кога и откъде?

— Днес, възможно най-скоро. Но не бих искал да използвам летището в този град. За колко време се стига с кола до Мюнхен?

— За три-четири часа.

— Можете ли да ми уредите кола?

— Сигурен съм, че ще можем.

— Предпочитам да тръгна направо оттук, от подземния гараж, и шофьорът на колата да не бъде облечен като шофьор. Нека колата също да не е черна, за да не привлича внимание.

Ван Тийсен спря да пише и го погледна объркано.

— В опасност ли се намирате, мистър Бакман?

— Може би. Не съм сигурен, но не искам да поемам излишен риск.

Ван Тийсен помисли няколко секунди, после попита:

— Желаете ли ние да резервираме и самолетния билет?

— Да.

— Тогава трябва да видя паспорта ви.

Джоуел извади паспорта на Джовани, който използваше временно. Ван Тийсен спря поглед върху него и този път стоическото му лице на банкер го издаде. Беше объркан и притеснен. Най-сетне каза:

— Мистър Бакман, правилно ли да разбирам, че ще пътувате с чужд паспорт?

— Точно така.

— И този паспорт е валиден?

— Да.

— Използвате го, защото не разполагате със собствен паспорт, така ли?

— Взеха ми го доста отдавна.

— Тази банка не може да бъде съучастник в престъпление. Ако този паспорт е откраднат…

— Уверявам ви, че не е откраднат.

— Тогава как…

— Нека да кажем, че съм го взел назаем, става ли?

— Да, но да използвате чужд паспорт е нарушение на закона.

— Нека не се занимаваме с имиграционната политика на САЩ, господин Ван Тийсен. Просто проверете какви полети има. Аз ще си избера с кой да замина. Вашето момиче ще направи резервациите на името на банката. Извадете парите за билета от моята сметка. После ми намерете кола и шофьор. Платете и за тях от моята сметка, ако искате. Всъщност всичко е много просто.

Ставаше дума само за един паспорт. По дяволите, някои от другите им клиенти имаха по три-четири. Ван Тийсен го върна на Джоуел и каза:

— Много добре. Има ли нещо друго?

— Да, трябва за малко да вляза в интернет. Предполагам, че компютрите ви са сигурни?

— Абсолютно.

 

 

Джоуел изпрати следното съобщение до Нийл по електронната поща:

Дядо Коледа, ако имам късмет, още довечера ще пристигна в САЩ. Купи си нов мобилен телефон. Не го оставяй без надзор. Утре сутринта се обади в „Хилтън“, „Мариот“ и „Шератон“ в центъра на Вашингтон. Поискай да те свържат с Джовани Феро. Това съм аз. И още днес сутринта се обади на Карл Прат от новия телефон. Притисни го да се свърже със сенатор Клейбърн във Вашингтон. Ще му покрием разходите. Кажи му че е спешно. Услуга, която дължи на един стар приятел. Не му позволявай да ти откаже. Повече няма да ти пускам имейли, докато не се прибера. Марко

Джоуел Бакман набързо закуси със сандвич и кола в кабинета на Ван Тийсен и напусна сградата на банката, седнал на мястото до шофьора в едно лъскаво зелено беемве с четири врати. За по-сигурно държеше някакъв швейцарски вестник разтворен пред лицето си, докато не излязоха на магистралата. Шофьорът се казваше Франц. Франц се смяташе за нещо като бъдещ състезател от „Формула 1“ и когато Джоуел му намекна, че малко бързат, Франц мина в най-лявото платно и подкара със 150 км/ч.