Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Broker, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Корекция и форматиране
taliezin (2014)

Издание:

Джон Гришам. Брокерът

Редактор: Здравка Славянова

Художник: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-769-089-2

Издателство: Обсидиан

Печат и подвързия: „Абагар“ АД — В. Търново

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Брокерът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Брокерът
The Broker
АвторДжон Гришам
Първо издание2005 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър
Видроман
ISBNISBN 0-385-51045-4

„Брокерът“ (на английски: The Broker), е роман на американският писател Джон Гришам публикуван в САЩ на 11 януари 2005 година.

Сюжет

Романът проследява историята на Джоел Бакман, бивш изтъкнат брокер, излежаващ 6-годишна присъда във федерален затвор. Неочаквано той получава амнистия от Президента Артур Морган, само няколко часа преди да завърши мандата му. Оказва се, че е освободен под натиска на директора на ЦРУ, защото се е добрал до ценна стратегическа информация за сателитна система за отбрана. Бакман е транспортиран в Италия с нова самоличност. Оказва се, че Саудитци, руснаци, китайци и израелци силно желаят да стигнат до него. Въпросът е кой ще го открие пръв и защо.

Край на разкриващата сюжета част.

Външни препратки

23

Най-голямата разузнавателна агенция на комунистически Китай, Министерството на държавната сигурност, използваше малки, отлично обучени групи, за да извършва политически убийства по целия свят — по същия начин като руснаците, израелците, англичаните и американците.

Една от разликите обаче се състоеше в това, че с годините китайците бяха започнали да разчитат на една от тези групи в много по-голяма степен, отколкото на останалите. Вместо да разпределят мръсната работа между много хора, както правеха в другите страни, от министерството винаги се обръщаха първо към един и същ млад човек, когото ЦРУ и Мосад също наблюдаваха с голямо възхищение от няколко години. Младежът се казваше Сами Тин и беше единственото дете на двама комунистически китайски дипломати, за които се говореше, че са се оженили и са произвели поколение по служебна поръчка на министерството. Ако беше възможно да се клонира съвършеният шпионин, той щеше да прилича на Сами Тин. Беше роден в Ню Йорк и отгледан в покрайнините на Вашингтон и беше обучаван от частни учители, които го бяха бомбардирали с чужди езици още от деня, в който беше спрял да носи пелени. Беше влязъл в държавния университет на щата Мериланд на шестнайсет години, беше завършил две различни специалности на двайсет и една и беше продължил инженерното си образование в Хамбург. По някое време си беше избрал за хоби произвеждането на експлозиви. Бомбите се превърнаха в неговата страст — особено контролираните експлозии в необичайни опаковки като пощенски пликове, картонени чашки, писалки и шарени кутии. Беше и отличен стрелец, разбира се, но огнестрелните оръжия му се струваха прекалено прости и го отегчаваха. Сами Тин просто си обичаше бомбите.

След Америка той се записа под фалшиво име да изучава химия в Токио, където овладя изкуството и науката да се убива с отрови. Още преди да навърши двайсет и четири години, имаше десетина различни имена, владееше също толкова на брой езици и постоянно прекосяваше граници с огромен брой различни паспорти и маскировки. Можеше да заблуди абсолютно всеки митничар навсякъде по света, че е японец, кореец или тайванец.

За да завърши образованието си, той изкара и една мъчителна година в съвместни тренировки с елитна китайска военна част. Там се научи да живее на лагер, да готви на открит огън, да прекосява буйни реки, да оцелява в океана и да живее в пустошта в продължение на цели седмици. Когато навърши двайсет и шест години, от министерството решиха, че е научил достатъчно. Време беше да започне да убива.

По информация на Лангли Тин беше започнал невероятно дългия си списък от успешни удари с убийството на трима китайски учени, които се бяха сближили твърде много с руснаците. Тин ги елиминира по време на една вечеря в Москва. Докато телохранителите им ги чакаха отвън, единият умря с прерязано гърло до писоара в тоалетната. По-късно търсиха тялото му почти цял час и накрая го намериха натъпкано в доста малка кофа за боклук. Вторият допусна съдбоносната грешка да се притесни за първия. Той отиде до тоалетната, за да провери какво става, и се натъкна на Сами Тин, който го чакаше в засада, преоблечен като чистач. Намериха го с глава, натъпкана в тоалетната чиния, която се беше запушила. Третият умря едва няколко секунди по-късно, на масата за вечеря, където седеше сам и започваше сериозно да се притеснява за двамата си изчезнали колеги. Покрай него бързо беше минал някакъв мъж, облечен като сервитьор, и без да забавя крачка, беше забил отровна стреличка в тила му.

В сравнение със световния стандарт при поръчковите убийства това беше доста недоизпипано. Имаше прекалено много кръв и прекалено много свидетели. Бягството също беше трудна работа, но Сами Тин извади късмет и успя да се измъкне между готвачите през кухнята, без никой да му обърне внимание. Докато повикат телохранителите, той вече беше вън от ресторанта и спринтираше по уличката зад него. Потъна в тъмния град, хвана такси и след двайсет минути вече беше на територията на китайското посолство. На следващия ден пък отлетя за Пекин и мълчаливо се наслади на първия си професионален успех.

Световната разузнавателна общност беше разтърсена от дързостта на тази атака. Всички по-големи агенции се изправиха на нокти и се опитаха да разберат кой е този младеж. Стилът на убийството напълно противоречеше на подхода, който китайците обикновено използваха, за да елиминират враговете си. Бяха прочути с търпението си и дисциплината, с умението да изчакат колкото е необходимо, за да нанесат удара в най-подходящия момент. Понякога продължаваха преследването толкова дълго, че жертвите им се уморяваха и се отказваха да бягат. Друг път захвърляха всичките си внимателно разработени планове и измисляха нови, за да изчакат по-добра възможност да нанесат удара.

А когато няколко месеца по-късно същата история се повтори и в Берлин, сред шпионите се роди легендата за Сами Тин. Някакъв френски бизнесмен беше продал на конкуренцията фалшиви високотехнологични тайни, свързани с мобилен радар. Хвърлиха го от четиринайсетия етаж на хотела, в който беше отседнал, при това падна край басейна, където трупът му доста притесни останалите гости. Убийството отново беше прекалено очевидно.

В Лондон Сами Тин отнесе главата на някакъв човек посредством мобилния му телефон. В китайския квартал на Ню Йорк някакъв предател се лиши от лицето си, защото му гръмна цигарата. Съвсем скоро всички по-драматични убийства в подземния свят на шпионите вече се приписваха на Сами Тин. Легендата бързо набираше скорост. В неговата част имаше още четири-пет души, но той най-често работеше сам. В Сингапур беше изгубил един колега, когато жертвата им неочаквано се появи с приятели, въоръжени до зъби. Този рядък провал го научи, че е по-добре да работи чисто, да удря бързо и да не държи много хора на заплата.

Сами Тин постепенно узряваше в работата си и ударите му ставаха все по-малко драматични, по-тихи и по-незабележими. Вече беше на трийсет и три години и без съмнение беше най-страховитият оперативен агент в целия свят.

Затова ЦРУ не се поколеба да похарчи цяло състояние, за да узнае къде точно се намира в момента. Разбраха, че е в Пекин и си почива в луксозния си апартамент. Когато тръгна оттам, успяха да го проследят до Хонконг. Предупредиха и Интерпол в момента, в който той се качи на директен полет до Лондон, където си смени паспорта и в последния момент хвана самолет на „Алиталия“ за Милано.

Интерпол не можеше да направи друго, освен да го наблюдава неотлъчно. Сами Тин често пътуваше с дипломатически имунитет. Той не беше престъпник; беше оперативен агент, дипломат, бизнесмен, преподавател — винаги такъв, какъвто трябваше да бъде.

На летище „Малпенса“ в Милано го чакаше кола, с която потъна в града. По сведения на ЦРУ бяха минали четири години и половина, откакто Сами Тин беше стъпвал за последен път в Италия.

 

 

Господин Илая наистина приличаше на заможен арабски бизнесмен, макар че костюмът му от дебела черна вълна беше почти черен, прекалено тъмен за Болоня, а райето на плата беше твърде дебело, за да го е правил италиански дизайнер. Освен това ризата му беше розова, с блестяща бяла яка, което не беше чак толкова лоша комбинация, но все пак си беше, как да се каже, розова. На всичко отгоре яката на ризата му беше затворена с тънка златна игла (но все пак по-дебела, отколкото позволяваше добрият вкус), която притискаше възела на вратовръзката му толкова високо, сякаш искаше да го удуши, а в двата края на иглата имаше и по един диамант. Изобщо господин Илая си падаше по диамантите — на всяка ръка носеше по един голям пръстен с диамант, златният му часовник „Ролекс“ също беше инкрустиран с многобройни по-малки диаманти, а на златните ръкавели на ризата му имаше и още няколко. Според Стефано обувките му бяха италиански, чисто нови и прекалено светли за този костюм.

Като цяло външният му вид просто не се връзваше. Но той полагаше максимални усилия, честно. Стефано разполагаше с предостатъчно време да анализира външния вид на своя клиент, докато двамата пътуваха в практически пълна тишина от летището, където господин Илая и неговият асистент бяха пристигнали с частен самолет, до центъра на Болоня. Бяха на задната седалка на един черен мерцедес, за който господин Илая беше настоял изрично, а шофьорът на колата седеше отпред с помощника на господин Илая, който очевидно не говореше нито един друг език, освен арабски. Английският на господин Илая беше сносен и излизаше на редки, но дълги изречения, най-често следвани от допълнителни инструкции на арабски към помощника му, който, изглежда, смяташе за необходимо да си записва всяка дума, която каже неговият началник.

След като прекара в тяхната компания само десет минути, Стефано вече започна да се надява, че ще свършат доста преди обяд.

Първият апартамент, който им показа, беше близо до университета, където скоро щеше да дойде синът на господин Илая, за да следва медицина. Беше четиристаен, на втория етаж, без асансьор, тухлен, приятно мебелиран и доста луксозен за студент — по 1800 евро на месец без режийните, предплата за цяла година. Единствената реакция на господин Илая беше да се намръщи, сякаш разглезеният му син заслужаваше нещо далеч по-добро. Помощникът му също се намръщи. Двамата продължиха да се мръщят по целия път надолу по стълбите и към колата и не казаха нищо, докато шофьорът припряно ги караше към следващия апартамент за оглед.

Този беше на Виа Реморсела, на една пресечка западно от Виа Фондаца. Апартаментът беше малко по-голям от предишния, но кухнята му беше с размерите на килер, мебелите бяха скапани, гледката не струваше, беше на цели двайсет минути от университета, искаха му 2600 евро на месец и дори намирисваше. Двамата обаче спряха да се мръщят и очевидно го харесаха.

— Този става — каза господин Илая и Стефано въздъхна с облекчение.

Ако имаше късмет, нямаше да му се наложи да ги води на обяд. Освен това току-що беше спечелил съвсем прилична комисиона.

Тримата бързо се върнаха в офиса на фирмата за недвижими имоти, в която работеше Стефано, и подписаха документите с рекордна бързина. Господин Илая беше зает човек, който бързаше за делова среща в Рим, и ако не можеха да подпишат договора за наем веднага, на място, просто можеха да забравят за сделката!

След това черният мерцедес светкавично ги откара обратно на летището, където Стефано, изтощен и измъчен от цялата история, възможно най-бързо им благодари, сбогува се с тях и се отдалечи. Господин Илая и неговият асистент прекосиха пистата до частния реактивен самолет и изчезнаха вътре. Вратата се затвори.

Самолетът обаче не излетя. Щом влязоха, господин Илая и неговият помощник съблякоха костюмите си на бизнесмени и облякоха удобни спортни дрехи. Там имаше още трима души, които също бяха от техния отряд. Те поседяха около един час и едва тогава излязоха от самолета, завлякоха солидното си количество багаж до ВИП терминала и се качиха в микробусите, които ги очакваха на паркинга.

 

 

Тъмносинята чанта „Силвио“ започваше да притеснява Луиджи. Марко никога не я оставяше в апартамента си. Никога не я изпускаше от поглед. Носеше я навсякъде, окачена на рамото му и плътно притисната под ръка, сякаш в нея имаше злато.

Какво толкова ценно можеше да притежава, че да го пази с такова внимание? Не носеше учебниците си никъде. Ако се налагаше да учат на закрито, двамата с Ермано оставаха в апартамента на Марко. Ако излизаха навън, заниманията им протичаха под формата на разговор, така че не му трябваха учебници.

В офиса в Милано Уитакър също беше започнал да се притеснява, особено след като бяха забелязал Марко в някакъв интернет клуб недалеч от университета. Той изпрати в Болоня агент на име Крейтър, който трябваше да помогне на Зелман и Луиджи да държат под око Марко и неприятната му чанта. След като бяха затегнали примката и фойерверките трябваше да започнат всеки момент, Уитакър поиска от Лангли допълнителни оперативни агенти.

Но в Лангли цареше хаос. Напускането на Теди, макар че със сигурност не беше неочаквано, все пак беше обърнало цялото управление с главата надолу. Сътресението от уволняването на Лука също продължаваше да клати стените. Президентът заплашваше ЦРУ с пълна кадрова проверка и заместник-директорите и началниците на по-високо ниво прекарваха много повече време да си пазят задниците, отколкото да следят как текат поверените им операции.

Именно Крейтър получи по радиото съобщение от Луиджи, че Марко се разхожда към Пиаца Маджоре и сигурно търси къде да изпие следобедното си кафе. Крейтър го забеляза, докато с широки крачки прекосяваше площада, стиснал тъмносинята си чанта под мишница, почти неразличим от местните. След като беше научил наизуст доста дебелото досие на Джоуел Бакман, беше приятно най-сетне да го види на живо. Горкият човек, ако знаеше какво му се готви…

Но Марко все още не беше жаден — поне засега. Той подмина кафенетата и магазините, после изведнъж се огледа крадешком и хлътна в „Алберго Нетуно“ — малък бутиков хотел с петдесет стаи, който се намираше почти на самия площад. Крейтър се свърза по радиото със Зелман и Луиджи; Луиджи подчертано се изненада от това съобщение, защото Марко нямаше абсолютно никакъв повод да влиза в хотел. Крейтър изчака пет минути и се вмъкна в малкото фоайе, като попиваше всичко наоколо. Вдясно се виждаше чакалнята, където имаше няколко фотьойла и дълга масичка за кафе, по която бяха пръснати туристически списания. Вляво имаше неголямо помещение с телефон, вратата на което беше отворена и през нея се виждаше още една стая. В нея пък седеше Марко — сам, надвесен над една масичка под телефонния апарат, монтиран на стената. Синята му чанта беше отворена. Беше твърде зает, за да забележи Крейтър.

— Мога ли да ви помогна, господине? — попита служителят на рецепцията.

— Да, благодаря, исках да ви попитам дали имате свободни стаи — отвърна Крейтър на италиански.

— За кога?

— За довечера.

— Съжалявам, нямаме свободни места.

Крейтър взе една рекламна брошура от рецепцията.

— Тук винаги е пълно — усмихна се той. — Това място май е доста популярно.

— Да, така е. Може би друг път?

— Случайно да имате достъп до интернет?

— Разбира се.

— Безжичен?

— Да. Ние сме първият хотел в града, който предлага тази услуга.

Крейтър отстъпи крачка назад.

— Благодаря ви. Ще опитам друг път.

— Заповядайте.

Крейтър отново мина покрай телефонната зала, докато излизаше. Марко все така не беше вдигнал поглед.

 

 

Марко набираше съобщението с палците на двете си ръце, като се надяваше човекът от рецепцията да не го изгони, преди да е свършил. „Нетуно“ наистина рекламираше безжичния си интернет, но само за гости на хотела. В кафенетата, библиотеките и в една от книжарниците тази услуга беше безплатна, но не и в хотелите.

Съобщението му гласеше следното:

Дядо Коледа, преди работех с един банкер в Цюрих. Казва се Микел Ван Тийсен и работи в Райнланд Банк на Банхофщрасе, в центъра на града. Виж дали можеш да разбереш още ли работи там. Ако не, кой работи на негово място? Не оставяй следи! Марко

После натисна „Изпращане“ и за пореден път се помоли да не е объркал нещо. Изключи смарт телефона и го прибра в чантата си. На излизане кимна на човека на рецепцията, но той говореше по телефона.

Марко излезе от хотела две минути след Крейтър. В този момент вече го наблюдаваха от три различни места и го проследиха, когато с лекота се смеси със следобедната тълпа от хора, излизащи от работа. Зелман се върна обратно, влезе в хотел „Нетуно“, отиде до втората телефонна зала отляво и седна на мястото, където беше седял Марко преди по-малко от двайсет минути. Човекът на рецепцията, който вече започваше да се чуди какво става, се престори на зает.

Час по-късно агентите се срещнаха в един бар и отново преговориха действията на Марко. Заключението беше очевидно, макар и трудно за преглъщане — след като Марко не беше използвал телефона, оставаше единствено възможността да е влязъл гратис в безжичния интернет на хотела. Нямаше никаква друга причина да влезе във фоайето, да седне в телефонната зала за по-малко от десет минути и изведнъж да си тръгне. Но как го беше направил? Нямаше нито лаптоп, нито друг телефон, освен онзи, който му беше дал Луиджи — стар модел, който работеше само в очертанията на града и по никакъв начин не можеше да бъде свързан с интернет. Откъде се беше сдобил с такава високотехнологична играчка? Нали нямаше пари?

Може би кражба?

Те обсъдиха различните възможни обяснения. Зелман си тръгна, за да пусне имейл на Уитакър и да му съобщи тревожната новина. Крейтър беше изпратен да потърси по витрините на магазините синя чанта „Силвио“ като тази, която носеше Марко.

Луиджи остана, за да обмисли вечерята.

Мислите му бяха прекъснати от телефонно обаждане — от самия Марко. Бил в апартамента си и не се чувствал съвсем добре — цял следобед се мъчел с нервен стомах. Беше отменил урока си с Франческа, а сега го помоли да отменят и вечерята.